Стивън Кинг
Доктор Сън (8)

2.

През май 2011, малко след като Абра отпразнува десетия си рожден ден, а Дан Торънс — десетата си година като трезвеник, Татенцето Гарван почука на вратата на кемпера на Роуз Капелата. За момента Верните се бяха устроили на къмпинга на Кози в покрайнините на Лексингтън, Кентъки. Пътуваха към Колорадо, където щяха да прекарат лятото в един от своите градове — онзи, в които Дан понякога се връщаше в сънищата си. Обикновено не бързаха, но през това лято им се налагаше. Всички знаеха причината, обаче не я коментираха.

Роуз щеше да се погрижи за всичко. Както винаги.

— Влез — подвикна Капелата и Гарвана се качи в кемпера.

Винаги, когато имаше служебна мисия, той носеше елегантни костюми и скъпи обувки, излъскани до блясък. Ако беше в настроение за ретро, вземаше и бастун. Тази сутрин носеше торбест панталон с тиранти, раирана тениска с щампована риба (с надпис отдолу „ЯЖ МИ К(ост)УРА“) и работническо кепе, което свали, след като затвори вратата. От време на време спеше с Роуз и беше дясната й ръка, но винаги се държеше с нея уважително. Тя го харесваше заради това, както и поради много други причини. Не се съмняваше, че Гарвана ще е достоен водач на Верните, ако тя умре. Поне за известно време щеше да я замести… но за още сто години? Надали. По-скоро — не. Той можеше да говори напоително и убедително, когато се наложеше да подмами леваците, но не умееше да крои планове и не притежаваше въображение.

Тази сутрин изглеждаше разтревожен.

Роуз — само по три четвърти панталон и бял сутиен — седеше на канапето, пушеше цигара и гледаше предаването „Днес“ на големия телевизор на стената. Течеше третият час, наречен „лежерен“, през който гостуваха прочути спецове в областта на кулинарията и актьори, рекламиращи новите филми с тяхно участие. Цилиндърът беше килнат почти на тила й. Гарвана я познаваше от много отдавна, по-дълго, отколкото обикновено продължава животът на човеците, но все така не разбираше каква магия задържа шапката на тила й в отрицание на закона за земното притегляне.

Роуз взе дистанционното, спря звука и възкликна:

— Каква чест! Посещение от самия Хенри Ротман! При това изглеждаш невероятно вкусен, макар да се съмнявам, че си дошъл да те опитам. Не и в този час, не и с тази физиономия. Кой е умрял?

Каза го на шега, но като видя как Гарвана потрепери и се намръщи, разбра, че наистина се е случило нещо неприятно. Изключи телевизора и грижливо изгаси цигарата си в пепелника, за да спечели време — не искаше най-верният й човек да забележи тревогата й. Навремето Верните наброяваха над двеста души. До вчера бяха само четирийсет и един. Ако правилно беше изтълкувала гримасата на Гарвана, днес бяха с един по-малко.

— Томи Камиона — промълви той. — Отиде си в съня си — спокойно, без болка. Знаеш, че се случва много рядко, нали?

— Ореха прегледа ли го? — попита Роуз и наум добави: Докато е останало нещо за преглеждане. Ореха, чиито „човешки“ документи и кредитни карти бяха на името на Питър Уолис от Литъл Рок, Арканзас, беше лекарят на Верните.

— Не, станало е твърде бързо. Дебелата Мери била в леглото с Томи и се събудила от неговото мятане. Решила, че той сънува кошмар, и го сръгала с лакът… само че вече нямало нищо за сръгване, освен пижамата му. Вероятно е починал от инфаркт. Ореха разправя, че тежката настинка на Томи е допринесла за сърдечния удар. Да не говорим, че кучият му син пушеше като комин.

— Ние не получаваме инфаркти! — отсече Роуз, после колебливо добави: — Но и не настиваме, а през последните дни той едва дишаше от простудата. Горкият ТК.

— Да, горкият ТК. Според Ореха без аутопсия е невъзможно да се установи причината за смъртта.

Разбира се, аутопсия нямаше да има. Невъзможно е да се разреже тяло, което се е изпарило.

— Как е Мери?

— А ти как мислиш? Сърцето й е разбито. Заедно са от времето, когато Томи Камиона беше Томи Каруцата. Почти деветдесет години. Тя се грижеше за него след Прехода. Вдъхна му първата енергия, когато той се събуди на следващия ден. Сега иска да се самоубие.

Нищо не нарушаваше душевното равновесие на Роуз, но този път тя се стресна. Верните не се самоубиваха. Животът беше (простете за каламбура) единственият смисъл на живота им.

— Може и да не го направи — смотолеви Ореха. — Обаче…

— Какво?

— Права си, че ние не се разболяваме, но напоследък доста хора се простудиха. Лека настинка, придружена с лека хрема, която бързо преминава, но… Ореха разправя, че може да е заради недохранването. Разбира се, той само предполага.

Роуз се замисли; барабанеше с пръсти по корема си и се взираше в тъмния екран на телевизора. След малко каза:

— Вярно е, че напоследък храната не достига, но нали само преди месец в Делауер погълнахме енергия и Томи беше добре, дори се закръгли.

— Да, обаче младежът от Делауер не беше питателен. У него имаше повече интуиция, отколкото здрава кондиция.

Роуз се позамисли и си каза, че Гарвана има право. Освен всичко друго според шофьорската му книжка хлапакът беше на деветнайсет, тоест разцветът му (вероятно по време на съзряването) отдавна беше преминал. След десетина години (може би дори след пет) щеше да е поредният безполезен левак. Да, не беше питателен, но невинаги можеш да се храниш с бифтеци. Понякога се налага да се задоволиш с бобови кълнове и с тофу, за да не пукнеш от глад, докато заколиш следващата крава.

Само дето Томи Камиона не беше издържал на глада и беше гушнал букета.

— Навремето имаше повече енергия — отбеляза Гарвана.

— Стига глупости! Не дрънкай като леваците, дето се жалват, че преди петдесет години хората са били по-дружелюбни. Забранявам ти да говориш така и да разпространяваш нелепици. И без друго хората ни вече са изнервени.

— Ще се обиждаме ли сега? Знаеш, че умея да си държа езика зад зъбите. Само че не са нелепици, скъпа. Ще се убедиш, ако следваш логиката. Преди петдесет години всичко беше повече — нефт, девствена природа, обработваема земя, чист въздух. Срещаха се дори почтени политици.

— О, да! Помниш ли Ричард Никсън? Царят на мошениците! — изкиска се Капелата.

Гарванът обаче не се хвана на въдицата й и не се отклони от темата. Вярно, че не притежаваше способността да гледа в бъдещето, но захванеше ли се с нещо, караше докрай. Тъкмо затова й беше дясната ръка. Пък и донякъде имаше право. Самата тя подозираше, че човеците, годни да задоволят потребностите на Верните, намаляваха като ятата от риба тон в Тихи океан.

— Моят съвет е да отвориш един контейнер, скъпа. — Гарвана видя как тя се ококори и вдигна ръка, давайки й знак да му позволи да се доизкаже. — Никой от семейството не го предлага, но всички си го мислят.

Роуз не се съмняваше в думите му, а мисълта, че Томи е починал заради усложнения, предизвикани от недохранване, изглеждаше ужасяващо правдоподобна. При недостиг на енергия животът ставаше тежък и се губеше радостта от него. Верните не бяха като вампирите от старомодните филми на ужаса на английското студио „Хамър“, но все пак трябваше да се хранят.

— Преди колко време имахме седма вълна? — попита Гарвана.

Знаеше отговора, знаеше го и Роуз. „Верни на възела“ не притежаваха способността да предсказват бъдещето, но когато се зададеше голяма катастрофа за човечеството — седма вълна, — те усещаха приближаването й. Въпреки че чак в края на лятото на 2001 започнаха да научават подробности за нападението срещу Световния търговски център, месеци преди това знаеха, че нещо ще се случи в Ню Йорк. Тя още помнеше радостта и предвкусването на нещо приятно. Сигурно същото изпитваха гладните простосмъртни, когато от кухнята ги лъхнеше ароматът на вкусно ястие.

През този ден и през следващите имаше достатъчно храна за всички. Може би сред загиналите при рухването на кулите-близнаци имаше само няколко енергийни донора, но големите катастрофи страданията и насилствената смърт обогатяваха еманацията. Ето защо тези места привличаха хората от Възела, както ярката светлина привлича насекомите. Много по-трудно беше да се открие човек-донор на енергия; от Верните бяха останали само трима, притежаващи „вграден радар“ за издирване на такива човеци: Дядо Кино, Бари Китаеца и самата Роуз.

Тя стана, взе от плота старателно сгъната трикотажна блуза с деколте-лодка и я облече. Както обикновено изглеждаше невероятно красива (макар в красотата й да имаше нещо неземно заради високите скули и леко дръпнатите очи) и много секси. Намести си шапката и почука по нея за късмет.

— Според теб колко пълни контейнера са ни останали, Гарван?

Той сви рамене:

— Откъде да знам? Една дузина? Петнайсет?

— Почти позна. — Роуз предпочиташе никой да не знае истината, дори най-приближеният й. Само това й липсваше — безпокойството да прерасне в паника. Хората, изпаднали в паника, се разбягваха накъдето им видят очите. Ако се случеше, имаше опасност Верните да престанат да съществуват. Забеляза, че Гарвана не откъсва поглед от нея, и побърза да добави, за да отвлече вниманието му: — Можеш ли да уредиш тази нощ да сме сами тук?

— Шегуваш ли се? При тези цени на бензина и на дизела дори през почивните дни половината къмпинг е празен. Собственикът ще заподскача от радост, като чуе предложението ми.

— Тогава действай. Съобщи на другите, че ще използваме енергия от контейнер.

— Дадено. — Гарвана я целуна и докосна гърдите й. — Между другото, тази е любимата ми блузка.

Роуз се засмя и отблъсна ръката му:

— Всички блузки са ти любими, стига под тях да има цици. Хайде, изчезвай.

Той обаче не си тръгна веднага, а се поусмихна:

— Момичето със змията още ли души пред вратата ти, красавице?

Роуз се пресегна и го стисна между краката:

— Виж ти! Какво напипвам? Ревнуваш ли, любовнико?

— Може би.

Тя не му повярва, но все пак беше поласкана.

— Анди вече е със Сари и двете са много щастливи заедно. Обаче след като я спомена, ми хрумна, че може да ни помогне. Знаеш как. Съобщи на всички, но първо поговори с нея.

Изчака го да си тръгне, заключи кемпера, отиде в кабината и коленичи. Хвана мокета между седалката на шофьора и педалите за управление и издърпа широка ивица. Отдолу имаше квадратно парче метал с вградена клавиатура. Роуз набра шифъра, сейфът се открехна, после тя с две ръце го отвори и надникна вътре.

Гарвана беше предположил, че са им останали една дузина или петнайсет контейнера, и макар тя да не можеше да чете мислите на Верните, както четеше мислите на обикновените хора, почти беше сигурна, че той нарочно е занижил бройката, за да я окуражи.

Само ако знаеше истината… — помисли си.

Сейфът беше облицован със стиропор, за да не се повреди съдържанието му при катастрофа, и вътре имаше гнезда за четирийсет контейнера. През тази майска утрин в Кентъки трийсет и седем от тях бяха празни.

Роуз извади един от пълните и го вдигна — беше лек и непосветеният би предположил, че също е празен. Тя отвинти капачката и се увери, че дюзата отдолу е запечатана, после затвори сейфа и внимателно, почти благоговейно сложи контейнера на плота, откъдето беше взела сгънатата блузка.

След тази нощ щяха да останат само два.

Наложително беше да намерят богат източник на еманация и да напълнят поне няколко контейнера, и то много скоро. Верните още не бяха притиснати до стената, но оставаха само сантиметри.

3.

Собственикът на къмпинга живееше с жена си във фургон, монтиран върху боядисани бетонни блокове. След обилните дъждове през април в двора на семейство Кози бяха поникнали какви ли не пролетни цветя. Анди Стайнър поспря за миг, за да се порадва на лалетата и на теменужките, после изкачи трите стъпала и почука на вратата на големия фургон „Редман“.

След малко господин Кози застана на прага. Беше дребничък човек с голямо шкембе, което опъваше яркочервената му фланелка без ръкави. С едната си ръка държеше кутийка с бира „Пабст Блу Рибън“, с другата — комат бял хляб, в който беше пъхната намазана с горчица наденичка. Тъй като жена му беше в другата стая, той спокойно измери с поглед младата жена — от конската опашка чак до маратонките.

— Какво искаш?

Неколцина Верни умееха да приспиват чрез хипноза, но Анди далеч ги превъзхождаше и нейният Преход се оказа голяма придобивка за Възела. От време на време тя използваше дарбата си, за да краде портфейлите на възрастни мъже, запленени от външността й. Роуз я мъмреше, че се държи детински и поема безсмислени рискове, обаче от опит знаеше, че с течение на времето „малкият проблем“ (както Анди го наричаше) ще отшуми. Защото единственият проблем на Верните беше оцеляването.

— Дошла съм да те питам нещо. — Анди дружелюбно се усмихна.

— Ако клозетът е запушен, хубавице, лайновозът ще дойде чак в четвъртък.

— Не е за тоалетната.

— Тогава за какво?

— Не си ли уморен? Не ти ли се иска да заспиш?

Кози веднага затвори очи. Кутийката и сандвичът се изплъзнаха от ръцете му, бирата се изля на мокета.

Голямо чудо — помисли си Анди. — Гарвана му плати хиляда и двеста долара, значи ще може да си купи бутилка с почистващ препарат. Дори две.

Хвана го за ръката и го заведе в дневната, където имаше две кресла с калъфи от шарен кретон; пред тях стояха сгъваеми масички, предназначени за запалените зрители, които се хранят пред телевизора.

— Седни! — каза му.

Господин Кози се подчини, без да отвори очи.

— Обичаш да натискаш момиченца, нали? Ох, само да ти паднат, хубавичко ще ги опипаш! Ако, разбира се, успееш да ги настигнеш, като побегнат. — Тя сложи ръце на кръста си и го изгледа. — Голям си гадняр. Можеш ли да повториш?

— Голям съм гадняр — съгласи се той и захърка.

Жена му се появи откъм кухнята, отхапвайки от голям сладоледен сандвич.

— Ти пък коя си? — сопна се. — Какво му говореше? Какво искаш?

— Да заспиш.

Госпожа Кози изпусна сладоледа. Краката й се подкосиха и тя седна върху него на пода.

— Да му се не види! — намръщи се Анди. — Не тук, дебелано. Ставай!

Дебеланата се подчини — сладоледът беше залепнал за роклята й. Анди я прегърна през несъществуващия кръст и я поведе към другото кресло, като спря за миг, за да махне сладоледа от задника й. След малко съпрузите седяха един до друг със затворени очи.

— Ще спите непробудно през цялата нощ — каза им тя. — Нека господинът сънува как натиска момиченца. Госпожо, на теб пожелавам да сънуваш, че той хвърля топа и ти оставя застраховка за един милион. Как ти се струва? Чудесно, нали?

Включи телевизора и усили звука. На екрана жена с грамадни цомби, току-що отгатнала изречението „НЕ ПОЧИВАЙ НА ЛАВРИТЕ СИ“, се хвърли да прегръща Пат Сейджак, водещия на „Колелото на късмета“. Анди отдели секунда да огледа невероятните атрибути на непознатата, после пак се обърна към съпрузите Кози: — Като свършат новините в единайсет, ще изключите телевизора и ще си легнете. На сутринта ще сте забравили, че съм идвала. Въпроси?

Нямаше. Анди забърза обратно към кемперите, паркирани плътно един до друг. Седмици наред я измъчваше вълчи глад, но тази вечер за всички щеше да има храна в изобилие. А утре… Роуз да му мисли. На Анди й беше добре да живее така — без да носи отговорност.

4.

Към осем часа се възцари непрогледен мрак. В девет Верните се събраха в зоната за пикник. Последна се появи Роуз Капелата. Носеше предпоследния пълен контейнер. Всички лакомо се втренчиха в него и развълнувано замърмориха. Тя знаеше какво изпитват — и на нея й беше гладно.

Покатери се на масичка за пикник, „украсена“ с инициалите на неведоми пътници, и обходи с поглед съмишлениците си.

— Ние сме Верни на възела.

— Ние сме Верни на възела — повториха те. Стараеха се да изглеждат сериозни, както подобаваше, но погледите им издаваха само едно — желание да се доберат до храната. — Нека Възелът да запази целостта си завинаги.

— Ние сме Верни на възела и сме вечни.

— Ние сме вечни.

— Ние сме избрани. Ние сме щастливци.

— Ние сме избраните щастливци.

— Те сътворяват, ние им го отнемаме.

— Отнемаме сътвореното от тях.

— Вземете това и го използвайте за общото ни благополучие.

— Ще го използваме за общото благополучие.

* * *

През деветдесетте години на двайсети век в оклахомското градче Инъд живееше момче на име Ричард Гейлсуърти.

— Заклевам се, че това дете ми чете мислите — често казваше майка му.

Хората недоверчиво се усмихваха, но тя не се шегуваше. Може би Ричард четеше не само нейните мисли. Получаваше отлични оценки на контролни, за които не беше учил. Знаеше кога баща му ще се прибере от работа в добро настроение и кога ще е вбесен от някаква неразбория в неговата фирма за водопроводни услуги. Веднъж помоли майка си да купи лотариен билет, твърдейки, че знае кои са печелившите числа. Тя отказа (примерните баптисти не играят комар), но след това съжали. Паднаха се пет от шестте числа, които Ричард написа на кухненското табло за напомнящи бележки. Заради религиозния й фанатизъм семейството загуби седемдесет хиляди долара. Помоли Ричард да не казва на баща си и той обеща да си мълчи. Беше добро, мило момче.

* * *

Около два месеца след пропуснатата печалба от лотарията някой застреля госпожа Гейлсуърти в дома й, а милото момче изчезна. Трупът му, заровен в задния двор на изоставена ферма, отдавна се беше разложил, но когато Роуз натисна бутона на контейнера, същността на момчето, неговата еманация, избликна като искряща сребриста мъглица. Издигна се на около метър и се превърна в плоско облаче. Верните нетърпеливо наблюдаваха случващото се. Повечето трепереха, някои дори плачеха.

— Приемете храната и останете вечни. — Роуз вдигна ръце и разперените й пръсти почти докоснаха облачето. Тя подканващо му помаха. Облачето се заснижава към жадно очакващите го Верни, превръщайки се в нещо като купол. Щом обгърна главите им, те започнаха дълбоко да вдишват.

„Храненето“ продължи пет минути, междувременно някои хипервентилираха и припаднаха.

Роуз почувства прилив на сили, умът и сетивата й се изостриха. Вече долавяше благоуханията на пролетната нощ. Знаеше, че бръчиците около очите и устните й изчезват. Прошарената й коса отново потъмняваше. По-късно Гарвана щеше да я посети и в леглото двамата щяха да горят като факли.

Вдишваха Ричард Гейлсуърти, докато той изчезна — този път завинаги. Пелената от сребриста мъглица изтъня, после се разсея. Припадналите се свестиха, огледаха се и се усмихнаха. Дядо Кино прегърна жената на Бари, Пети Китайката, и затанцува жига с нея.

— Пусни ме, дърт пергиш такъв! — сопна се тя, но се закиска.

Анди вплете пръсти в мишавата коса на Мълчаливата Сари и страстно я зацелува.

Роуз слезе от масичката за пикник и погледна Гарвана. Той вдигна палец и се усмихна, сякаш казваше, че всичко е наред. Така беше, поне за момента. Само че мисълта за празните флакони в сейфа, към който се беше добавил още един, донякъде помрачаваше доброто настроение на Роуз. Скоро положението щеше да е критично. Още една крачка и Верните щяха да са притиснати до стената.

5.

Керванът от четиринайсет кемпера потегли призори на следващия ден по шосе 12. Щом излезеха на магистрала I-64, щяха да оставят по-голяма дистанция между превозните си средства, за да не се набиват на очи, и щяха да се свързват по радиостанциите, ако се случеше нещо неприятно.

Или ако им излезеше късметът.

* * *

Ърни и Морийн Салковиц (и двамата в отлично настроение след нощта, прекарана в дълбок, необезпокояван от нищо сън) отбелязаха, че досега не са имали толкова добри клиенти. Платиха в брой, преди заминаването си идеално почистиха къмпинга, а пък жестът им да оставят пред фургона на собствениците ябълков пудинг с благодарствено писмо, беше трогателен. Съпрузите Салковиц седнаха да закусят с подарения сладкиш и си пожелаха същите пътешественици да посетят къмпинга им и следващата година.

— Присъни ми се нещо глупаво — промърмори Морийн. — Видях как ти купи от онази Фло от рекламите скъпа застрахователна полица. Шантав сън, нали? Ърни изсумтя и сложи още бита сметана върху сладкиша в чинията си.

— А ти сънува ли нещо, съкровище? — добави тя.

— Не — измънка Ърни, но не посмя да я погледне.

6.

Щастието се усмихна на Верните през един юлски ден в Айова. Както обикновено Роуз пътуваше начело на кервана и западно от Адеър радарът в главата й изписука — тихо, но съвсем ясно. Тя веднага се свърза с Бари Китаеца, който беше азиатец колкото Том Круз:

— Бари, усети ли го? Върни се.

— Да — лаконично отговори той. Не беше от разговорливите.

— С кого пътува днес Дядо Кино?

Преди Китаеца да отговори, радиостанцията изпука и в разговора се включи Ани Престилката:

— С мен и с Дългия Пол, скъпа. Как мислиш — ценна ли е находката? — В гласа й се долавяше тревога, която беше напълно основателна. Ричард Гейлсуърти ги беше заситил, но оттогава бяха изминали шест седмици и гладът отново настъпваше.

— Дядката с ума си ли е?

Вместо Ани отговори хриплив старчески глас:

— И още как, жено! — За човек, който понякога не можеше да си спомни името, Дядо Кино май беше в сравнително добра форма. Явно беше кисел, но по-добре кисел, отколкото откачен.

В главата на Роуз отекна втори сигнал, но много по-слаб. Дядото сякаш й прочете мислите, защото язвително промърмори:

— Мамка му, движим се в обратната посока.

Тя не си направи труда да му отговори, а още два пъти натисна бетона на микрофона:

— Гарван? Обади се, скъпи.

— Ето ме. — Както обикновено беше на линия и чакаше обаждането й.

— Спрете на първата отбивка. Ние с Бари и Дядо Кино ще продължим до следващия изход и ще завием обратно.

— Ще ви трябват ли още хора?

— Ще разбера едва когато наближим, но… мисля, че ще се справим сами.

— Добре. — Той замълча за миг и добави: — Да му се не види!

Роуз изключи микрофона и се загледа в безкрайните царевични ниви от двете страни на четирилентовото шосе. Разбира се, надеждите на Гарвана бяха попарени. Всички щяха да са разочаровани. Качествените донори на енергия представляваха проблем, защото не се поддаваха на внушение, което означаваше, че върху тях трябва да се приложи сила. Често техни приятели или членове на семейството им се опитваха да се намесят — още едно нежелано препятствие. Понякога Верните успяваха да ги приспят, но не всеки път: дете с голяма енергия можеше да блокира дори Змията Анди. Ето защо от време на време убийствата бяха неизбежни. Не беше препоръчително, обаче целта оправдаваше средствата. А целта бяха живот и сила, съхранени в стоманен контейнер. Запазени за черни дни. В много случаи Верните получаваха премия: енергията се предаваше по наследство и често всички в семейството на набелязания донор я притежаваха, макар и в по-малки количества.

7.

Докато повечето Верни чакаха на приятна, сенчеста отбивка на седемдесетина километра източно от Каунсил Блъф, кемперите на тримата издирвачи направиха обратен завой на изхода за Адеър, напуснаха магистралата и потеглиха на север. След като вече бяха далеч от любопитни погледи, те се разделиха и започнаха методично да претърсват периметъра, движейки се по добре поддържаните черни пътища, които разделяха на големи квадрати този участък от Айова. Приближаваха се към обекта от различни посоки, използвайки метода на триангулация.

Сигналът се усили… още малко… после се изравни. Което означаваше качествена енергия, но в малко количество. Е, какво да се прави? Като няма риба, и ракът е риба.

8.

През този ден бащата на Брадли Тревър го освободи от задълженията му във фермата, за да отиде на тренировката на отбор на местната бейзболна Детска лига. Вероятно в противен случай треньорът щеше да подбере другите момчета, за да линчуват инатливия родител, защото Брад беше най-добрият хитър. На пръв поглед беше смотано хлапе на единайсет, при това кожа и кости, но и най-добрите питчъри трепереха от него, а лесните топки той изпращаше надалеч. Вярно, че беше заякнал от тежката работа на полето, но и сякаш знаеше какъв ще е следващият удар. Не ставаше въпрос за пиратство^[2] (както гневно предполагаха треньорите на другите отбори). Той просто знаеше, както знаеше кое е най-подходящото място за изкопаване на кладенец, къде е отишла някоя отлъчила се от стадото крава или къде да търсят изгубения венчален пръстен на майка му (каза да погледнат под мокета на събърбъна и бижуто наистина беше там).

Тренировката мина добре, но по време на разбора Брад изглеждаше отнесен и отказа, когато му предложиха да си вземе бутилка с безалкохолно от кофата, пълна с лед. Промърмори, че бърза да се прибере вкъщи, за да помогне на майка си да събере дрехите, прострени на двора.

— Ще вали ли? — попита треньорът Мика Джонсън. Вече бяха свикнали да вярват на предсказанията на момчето.

— Не знам — апатично измънка то.

— Добре ли си, синко? Пребледнял ми се виждаш…

Всъщност на Брад не му беше добре. Сутринта се събуди с главоболие и май беше вдигнал температура. Само че не заради това бързаше да се прибере у дома, а защото нещо му подсказваше, че не бива да остава на бейзболното игрище. Умът му сякаш не беше неговият. Не знаеше дали е на игрището, или сънува… което беше налудничаво. Машинално почеса червеното петно на ръката си и промърмори:

— Ще се видим утре по същото време, нали, тренер?

Джонсън кимна и хлапакът си тръгна, едва ли не влачейки бейзболната ръкавица. Обикновено почти тичаше (като всички момчета), но днес се чувстваше отпаднал. Още го мъчеше главоболие, а сега го боляха и краката. Тръгна през царевичните ниви зад трибуните, за да посъкрати пътя до фермата, намираща на около три километра от игрището. Излезе на междуградския път, като насън бръсна от челото си полепналата царевична коса и видя спрял наблизо кемпер „Уондър Кинг“. Двигателят работеше, до колата стоеше Бари Китаеца и се усмихваше.

— Ето те и теб — каза дружелюбно.

— Кой си ти?

— Приятел. Качвай се, ще те закарам до вас.

— Добре — промърмори Брад и почувства облекчение — толкова му беше зле, че се чудеше как ще се добере до вкъщи. Почеса червеното петно на ръката си и добави: — Ти си Бари Смит, мой приятел. Ще ме закараш у дома.

Качи се в кабината. Вратата се затвори. Кемперът потегли.

На следващия ден целият окръг щеше да издирва най-добрия хитър на местния бейзболен отбор. Говорителят на щатската полиция призова хората да съобщават незабавно, ако видят подозрителни автомобили или ванове. Мнозина позвъниха на предоставените телефони, но сигналите се оказаха безполезни. Никой не обърна внимание на трите кемпера на издирваните (въпреки че бяха много по-големи от ванове, а този на Роуз беше грамаден): такива превозни средства бяха обичайна гледка по пътищата на Америка. Брад… беше изчезнал безследно. Също като хиляди други нещастни деца той сякаш беше погълнат наведнъж от невиждано чудовище.

9.

Закараха го в изоставена спиртоварна, намираща се на десетки километри от най-близката ферма. Гарвана свали момчето от кемпера на Роуз и внимателно го сложи на земята. Брад беше омотан с широка залепваща лента и плачеше. След като Верните го заобиколиха (като опечалени родственици, застанали около отворен гроб), той изстена:

— Моля ви, закарайте ме вкъщи. Няма да кажа на никого.

Роз се отпусна на коляно до него и въздъхна:

— Де да можех, синко…

Хлапето потърси с поглед Бари:

— Каза, че си от добрите. Чух те! Точно това каза!

— Съжалявам, малкия. — Само дето Бари не изглеждаше като човек, който съжалява, а като някой, изпитващ вълчи глад. — Нищо лично, приятелче.

Брад пак погледна Роуз:

— Страх ме е. Нали няма да ме боли?

Разбира се, че щеше да го боли. Нямаше как да се избегне, защото болката пречистваше еманацията, а Верните трябваше да се хранят. Омарите също ги болеше, когато ги пускаха във вряща вода, но това не пречеше човеците да го правят. Без храна оцеляването е невъзможно.

Роуз Капелата сложи ръце зад гърба си. Лакомата Джи сложи в дланта й нож — къс, но много остър. Капелата се усмихна на момчето:

— Съвсем мъничко.

Брадли умря бавно и мъчително. Крещя, докато гласните му струни се скъсаха и виковете му се превърнаха в гърлени хрипове. В един момент Роуз, която беше надянала кървавочервени ръкавици, прекъсна „работата“ си и се огледа.

— Има ли нещо? — попита Гарвана.

— После ще поговорим — промърмори тя и поднови заниманието си. Една дузина мощни електрически фенерчета осветяваха парцела зад спиртоварната, превърнат в операционна зала.

— Моля те, убий ме — прошепна Брад Тревър.

Капелата окуражаващо му се усмихна:

— Няма да се бавя.

Само че го излъга. Гърлените хрипове отново започнаха и след известно време се превърнаха в енергия.

Призори погребаха момчето. После продължиха пътя си.