Стивън Кинг
Доктор Сън (16)

1.

Куриерската фирма „Изи“ се намираше в търговския център между кафене „Старбъкс“ и магазина за авточасти „О’Райли“. Гарвана влезе в бюрото малко след десет сутринта, представи личната си карта на името на Хенри Ротман, разписа се, пъхна под мишница пакета с размерите на кутия за обувки и се върна при Китаеца. Въпреки работещия климатик в кемпера миришеше ужасно заради болестта на Бари, но те бяха свикнали и вече почти не усещаха вонята. Подателят на колета беше фирма за доставка на водопроводни материали във Флашинг, Ню Йорк. Фирмата беше действителна, само дето нямаше пръст в изпращането на пакета. Гарвана, Змията и Джими Калкулатора наблюдаваха Ореха, който преряза тиксото с джобното си ножче, вдигна капака и махна омекотяващия найлон с въздушни мехурчета и двойния слой памук. Най-отдолу, опаковани в стиропор, се намираха голямо ненадписано шише с жълтеникава течност, осем спринцовки, осем стрелички и въздушен пистолет.

— Мамка му, тук има достатъчно, за да изпратим целия й клас на Средната земя! — възхити се Джими.

— Роуз изпитва голямо уважение към малката чикита — отбеляза Гарвана. Извади шишето, разгледа го и го върна обратно. — Затова и ние ще се отнесем с уважение.

— Гарван! — Гласът на Бари беше накъсан и дрезгав. — Ела тук!

Татенцето връчи кутията на Ореха и отиде при болния, който беше плувнал в пот. Тялото му вече беше обсипано със стотици яркочервени пъпчици, подпухналите му клепачи почти се бяха затворили, косата на челото му бе сплъстена. От него лъхаше топлина като от горяща печка, обаче той беше много по-силен от Дядо Кино и още не беше започнал да се изпарява.

— Момчета, добре ли сте? — изхъхри Бари. — Нали не сте вдигнали температура? И нямате пъпки.

— Добре сме. Не ни мисли, почивай си. Гледай да поспиш.

— Ще спя, когато умра, а още не съм гушнал букета. — Кървясалите очи на Бари искряха. — Търся малката.

Гарвана машинално му стисна ръката, напомни си да се измие с гореща вода и с много сапун и накрая се запита дали има смисъл. Та нали всички дишаха въздуха в кемпера на заразения, всички се бяха редували да го водят до тоалетната. Бяха го докосвали навсякъде.

— Знаеш ли кое от трите момиченца е нашето? Научи ли името му?

— Не.

— То знае ли, че сме тръгнали за него?

— Не. Престани да ме разпитваш и ме остави да ти разкажа каквото знам. Малката мисли за Роуз, затова успях да се промъкна в съзнанието й, само че не мисли за нея като за жена с това име. „Онази с капелата и с острия зъб“ — така й вика. И се… — Бари се претърколи настрани и се изкашля в кърпичка. — И се страхува от нея.

— И с основание — мрачно промърмори Гарвана. — Нещо друго?

— Сандвичи с шунка. Яйца, поръсени с червен пипер.

Гарвана чакаше.

— Не съм съвсем сигурен, обаче ми се струва… че момичето ще ходи на пикник. Може би с родителите си. Ще се качат на… детско влакче? — Бари се намръщи.

— Какво детско влакче? Къде?

— Не знам. Заведете ме по-близо до нея и ще разбера. Сигурен съм, че ще разбера. — Изведнъж Бари с всички сили стисна в ръката на Гарвана — толкова силно, че му причини болка. — Детето може би ще ми помогне, Татенце. Ако устискам и вие ми го доведете… ако го измъчвате достатъчно, за да отдели малко енергия… може би…

— Може би — успокои го Гарвана, но щом погледна ръката, която се беше вкопчила в неговата, зърна — само за миг — костиците на пръстите.

2.

Този петък Абра беше необичайно мълчалива в училище. Преподавателите й не се усъмниха, че с нея се случва нещо нередно, въпреки че тя беше много живо дете и обикновено не преставаше да бърбори. Сутринта баща й се обади на училищната медицинска сестра с молба да предупреди учителите да я щадят. Обясни, че на детето му се ходело на училище, но завчера били получили лоши новини за здравето на прабаба му.

— Дъщеря ми се още не може да го смели — така се изрази.

Сестрата отговори, че разбира и че ще разговаря с учителите.

Всъщност в петък Абра се съсредоточаваше върху необходимостта да е на две места по едно и също време. Все едно едновременно да се потупваш по главата и да си потъркваш корема: отначало е трудно, но веднъж като му хванеш цаката, разбираш, че не е толкова трудно.

Не беше и лесно: трябваше да отговаря, когато я препитваха в час (от първокласничка усърдно вдигаше ръка да я изпитат, а днес се ядоса, че я вдигат, макар да не проявява желание), да разговаря с приятелките си по време на обяда и да помоли господин Рени да я освободи от физическо.

— Боли ме коремът — каза му, което беше момичешката парола за „Дойде ми мензисът“.

Беше мълчалива и отнесена и когато отиде у Ема, но поведението й не направи впечатление на приятелката й, която беше от семейство на четящи родители и сега препрочиташе за трети път „Възпламеняване“. Щом се върна от работа, господин Дийн се опита да предразположи към разговор Абра, но се отказа и се зачете в последния брой на „Икономист“, когато получи само едносрични отговори от нея, а жена му го изгледа накриво.

Абра като насън видя, че Ема оставя книгата, чу я как предложи да излязат на двора, но духом беше при Дан: виждаше през неговите очи, усещаше ръцете и краката му, управляващи малкия локомотив на влакчето „Хелън Ривингтон“, вкусваше сандвича му с шунка и лимонадата му. Когато Дан разговаряше с баща й, всъщност говореше самата тя. Ами доктор Джон? Той се возеше най-отзад във влакчето, следователно го нямаше. В кабината бяха само двамата: баща и дъщеря, които взаимно се утешаваха след лошите вести за момо.

Понякога мислите й се насочваха към жената с шапката, която беше изтезавала бейзболното момче до смърт и после беше облизала кръвта му. Струваше й се, че вижда лакомата, разкривена уста на онази ненормалница. Не биваше да мисли за нея, но надали имаше значение. Ако Бари проникнеше в нейното съзнание, страхът й от Роуз нямаше да го изненада, нали?

Надали щеше да заблуди него, „радара“ на Верните, ако беше здрав, само че той беше тежко болен. Не разбра, че тя знае името на Роуз. Дори не му хрумна да се запита как така момиче, което ще има право на шофьорска книжка най-рано през 2015, управлява лилипутския влак. Ако си беше поблъскал главата, вероятно щеше да предположи, че машинистът е излишен. Защото си мисли, че то е като играчка.

— … скрабъл?

— Моля? — Тя погледна Ема и в първия момент се запита къде се намират. После видя, че държи баскетболна топка. Добре, значи са в задния двор. Съревноваваха се коя ще вкара повече кошове.

— Попитах те искаш ли да играем на скрабъл с мама, понеже баскетболът е адски скучен.

— Нали ме побеждаваш?

— Уф! За трети път. Тук ли си изобщо?

— Извинявай, тревожа се за момо. Добре, нека е скрабъл. — Не беше добре, а чудесно. Ема и майка й бяха най-бавните играчи на скрабъл в познатата вселена и щяха да се възпротивят на предложението да използват таймер. Мудната им игра беше плюс за Абра — може би присъствието й щеше да остане незабелязано за „радара“ на Верните. Бари беше болен, а не мъртъв и ако забележеше, че тя осъществява нещо като телепатичен вентрилоквизъм, щеше да стане опасно. Защото можеше да научи къде се намира тя.

Още малко. Съвсем скоро ще дойдат. Господи, дано всичко да мине както трябва.

Докато Ема разчистваше масата, стаята на долния етаж, а госпожа Дийн подготвяше дъската, Абра помоли да я извинят, за да отскочи до тоалетната. Наистина й се ходеше, но първо се отби във всекидневната и надзърна през еркерния прозорец. Раздрънканият пикап беше паркиран отсреща. Били видя потрепването на завесите и стисна палци в знак, че всичко е наред. Абра стори същото. След това отиде в тоалетната (онази малка част от нея, намираща се в дома на Ема), същевременно продължи да седи в кабината на машиниста.

Ще си устроим пикник, накрая ще си съберем боклука, ще погледаме залеза и после ще се върнем.

Нещо неприятно и неочаквано прекъсна мислите й, нещо толкова силно, че я накара рязко да отметне глава. Мъж и две жени. Мъжът имаше татуиран орел на гърба, а жените — татуирани цветя и пеперуди над задниците. Абра виждаше татуировките, защото тримата бяха голи и правеха секс до някакъв басейн под съпровода на глупаво дископарче. Жените пъшкаха престорено. Да му се не види, на какво беше попаднала?

Шокът от видяното наруши деликатното й равновесие и за миг цялата се пренесе на непознатото място. Предпазливо се огледа и забеляза, че хората до басейна изглеждат размазани и неясни. Нереални. Почти като призраци. Защо? Защото самият Бари почти беше призрак и не се интересуваше от хора, които правят секс до…

Не са до басейн, дават ги по телевизията.

Дали Бари Китаеца знаеше, че тя го наблюдава как гледа порно? Че наблюдава него и другите? Не беше сигурна, но по-скоро смяташе, че не е така. Обаче те сто на сто бяха предвидили тази възможност. О, да. Ако подозираха, че ги наблюдава, сега се опитваха да я шокират, или за да я прогонят, или за да се издаде, или и двете.

— Абра? — провикна се Ема. — Готови сме за играта!

Вече играем, при това на нещо много по-сериозно от скрабъл.

Трябваше да възвърне равновесието си, и то бързо. Да върви по дяволите порнофилмът със скапаната дискомузика. Тя се намира в малкото влакче. Тя кара малкото влакче. Тя се забавлява.

Ще си устроим пикник, накрая ще си съберем боклука, ще погледаме залеза и после ще се върнем. Страхувам се от жената с шапката, но не много, защото не съм у дома, а пътувам към Клауд Гап с татко.

— Абра! Да не се удави в тоалетната?

— Идвам! Само да си измия ръцете!

Аз съм с татко. Аз съм с татко. Точка.

Погледна отражението си в огледалото и прошепна:

— Задръж тази мисъл.

3.

Джими Калкулатора управляваше кемпера, когато спряха за почивка край Бретън Удс, близо до Анистън, където живееше наглата пикла. Само дето там я нямаше. Според Бари се намирала на югоизток в градче на име Фрейзиър. Била на пикник с баща си. Значи се беше покрила. Щяха да й покажат те! Змията зареди първото дивиди. Филмът се казваше „Кени на басейна“.

— Ако хлапачката гледа, тъкмо ще се образова — рече и натисна „PLAY“.

Ореха седеше до Бари и му даваше сок… когато Китаеца можеше да пие — кръговратът вече беше необратим. Не му беше до сок, камо ли до шведска тройка. Гледаше в екрана само защото така му бяха заповядали. При всяко вплътняване стенеше по-силно.

— Гарван — изпъшка. — Ела, Татенце.

Гарвана тутакси се озова до него, като избута настрани Ореха.

— Наведи се — прошепна Бари; Гарвана се поколеба за миг, но се подчини.

Китаеца понечи да му каже още нещо, но следващият кръговрат започна. Кожата му първо стана млечнобяла, сетне изтъня до прозирност. Гарвана виждаше стиснатите му зъби, очните орбити, в които все още се крепяха изпълнените му с болка очи, и най-лошото: сенчестите гънки на мозъка му. Чакаше, хванал ръка, която не беше вече ръка, а сглобка от кости. Някъде много далеч тъпото диско дънеше безкрайно. Сигурно са надрусани. Иначе не можеш да се чукаш на такава музика — помисли си Гарвана.

Полека-полека Бари Китаеца се вплътни. Този път изпищя, когато се върна. По челото му беше избила пот. Сега алените петънца бяха като капчици прясна кръв.

Той навлажни устни:

— Слушай.

Гарвана се заслуша.

4.

Дан се постара да изпразни съзнанието си, та Абра да го изпълни. Беше карал влакчето до Клауд Гап толкова пъти, че сега действаше почти машинално; Джон беше чак в последното вагонче с оръжието (два автоматични пистолета и ловната пушка на Били). Далеч от очите, далеч от сърцето. В случая — от съзнанието. Е, почти. Човек не може напълно да се изключи дори когато спи, а присъствието на Абра беше толкова натрапчиво, че вдъхваше мъничко страх. Дан смяташе, че ако тя се загнезди за по-дълго в главата му и продължи да го облъчва със сегашното темпо, той скоро ще започне да харесва шикозни сандалки и скъпи чантички. И да чезне по сладурите от момчешката банда „Раунд Хиър“.

Помагаше му и това, че в последния момент Абра настоя той да вземе Скокльо, нейния стар плюшен заек.

— Така ще има в какво да се съсредоточа — каза му.

Само дето не подозираха, че един не съвсем човек, чието човешко име е Бари Смит, щеше да разбере тактиката й. Беше усвоил този трик от Дядо Кино и многократно го беше използвал.

Помагаше му Дейвид Стоун, който непрестанно разказваше семейни истории — повечето Абра чуваше за пръв път. Въпреки всичко Дан не беше убеден, че планът им щеше да успее, ако „радарът“ на Верните не беше тежко болен. Затова попита Абра:

— Другите не могат ли да ни открият?

— Жената с шапката може, нищо че е в другия край на страната, но не иска да се намесва. — Малката се усмихна — същата неприятна, озъбена гримаса, която я състаряваше. — Взела съм й страха.

Абра невинаги беше в главата му. От време на време Дан чувстваше как тя се оттегля и прониква в ума на онзи, който е сглупил да сложи бейзболната ръкавица на Брадли Тревър. После докладваше, че преследвачите са спрели в градче на име Старбридж (Дан бе сигурен, че става дума за Стърбридж) и оттам са отбили от магистралата по второстепенни пътища, пътувайки към ясния сигнал, излъчван от съзнанието й. По-късно обядвали в крайпътен ресторант, без да бързат, удължавайки последния етап от пътуването. Знаели къде отива и предпочитали да стигне до целта си, понеже Клауд Гап е усамотена местност. Смятали, че тя ги улеснява, което беше добре, но се налагаше да действа много внимателно, сякаш борави с телепатичен лазерен скалпел.

Дан преживя неприятен момент, когато порнографска сцена — групов секс край басейн — изпълни съзнанието му, но образът изчезна почти моментално. Той предположи, че е надзърнал в подсъзнанието на Абра, в което (ако чичко Фройд беше прав) — се спотайваха какви ли не първични желания. По-късно щеше да се разкае за предположението си, но не и да се укори: беше се научил да не си пъха носа в най-личните работи на хората.

Държеше с една ръка кормилото, другата беше върху опърпания плюшен заек в скута му. От двете страни се нижеха непроходими гори, които вече започваха да пламтят в есенни багри. На седалката до него — така наречената „кондукторска“ седалка — Дейв продължаваше да дърдори, разказвайки на дъщеря си случки от семейната история, изваждайки най-малко един скелет от гардероба.

— Когато майка ти ми телефонира вчера сутринта, каза, че момо държала в мазето голям куфар, върху който било написано „Алесандра“. Нали се сещаш коя е тази Алесандра?

— Баба Санди — каза Дан. Божичко, дори гласът му беше изтънял. Беше станал по-младежки.

— Позна. Сега ще ти кажа нещо, което може би не знаеш, и ако съм прав, не си го чула от мен. Разбрахме ли се?

— Да, татко. — Дан се поусмихна; Абра, намираща се на километри от него, също се усмихна, като видя думата, която беше съставила: С П О Н Д Л А.

— Та значи баба ти Санди завършила „Олбъни“ — така се нарича нюйоркският държавен университет — и стажувала в едно начално училище. Във Върмонт, Масачузетс или Ню Хемпшир, забравих къде. Напуснала, след като изкарала половината от осемседмичния стаж. Обаче не се прибрала веднага у дома, ами си намерила почасова работа — май като келнерка или нещо подобно, — и посещавала много концерти и купони. Обичала…

5.

(обичала да се забавлява)

Това подсети Абра за тримата сексманиаци край басейна, които се чукаха под звуците на старо диско. Някои хора имаха странни представи за забавлението.

— Абра? — Гласът бе на госпожа Дийн. — Твой ред е, миличка.

Абра си каза, че ако този цирк продължи още малко, ще получи нервна криза. Вкъщи, самичка, щеше да й е много по-лесно. Даже подхвърли идеята на баща си, но той твърдо отказа. Не го убеди дори аргументът, че господин Фрийман ще я пази.

Взе плочка с буквата У и състави думата САПУН.

— Благодаря ти, Абра-Тъпабра, само това чаках — усмихна се Ема. Обърна дъската към себе си и съсредоточено се загледа в нея, сякаш решаваше задача за класното в края на срока; щеше да се блещи най-малко пет минути, може би дори десет, после щеше да измъдри някоя доста лесна дума, например ДЛАН или ПЛАН.

Абра се върна във влакчето. Разказът на баща й беше доста интересен, макар че тя знаеше повече за баба Санди, отколкото Дейвид предполагаше.

(Аби? Слушаш ли ме)

6.

— Аби? Слушаш ли ме?

— Да — отговори Дан. Наложи да прекъсна за малко, докато съчиня дума. — Интересно е.

— Значи тогава момо живеела в Манхатън и когато Алесандра отишла да я види през юни, била бременна.

— С мама ли?

— Точно така, Аба-Ду.

— Значи мама е извънбрачно дете?

Безусловна изненада, може би съвсем лекичко преиграване. В особеното си положение на човек, който едновременно участва в разговора и го подслушва, Дан осъзна нещо хем покъртително, хем мило и комично: Абра чудесно знаеше, че майка й е незаконно родена. Луси й беше казала предишната година. Невероятно, но факт: в момента Абра се опитваше да опази илюзиите на баща си.

— Точно така, миличка. Обаче това не е престъпление. Понякога хората се… как да кажа… заблуждават се. Родословните дървета могат да се разклоняват в неочаквани посоки — вече си достатъчно голяма да го узнаеш.

— Баба Санди е починала няколко месеца след като мама се е родила, нали? При автокатастрофа.

— Точно така. Вместо да гледа Луси само един следобед, момо я отгледала. Затова са толкова близки и затова майка ти приема толкова тежко остаряването и болестта й.

— От кого е забременяла баба Санди? Споделила ли е с някого?

— Знаеш ли, това е интересно. Прабаба ти не казва дали Алесандра е споделила с нея. — Той посочи напред към просеката в горската дъбрава и табелата с надпис: „ЗОНА ЗА ПИКНИЦИ КЛАУД ГАП, 3 КМ“.

— Ето, миличка, почти стигнахме!

7.

Отрядът на Гарвана спря за малко в Анистън, за да зареди с гориво, само че в бензиностанция „Пълни и пали“ на Мейн Стрийт, намираща се на около километър и половина от Ричланд Корт. На излизане от града — Змията беше зад волана, дивидито дънеше епичната сага „Лесбо в манастира“ — Бари привика Джими Калкулатора до леглото си и му каза:

— Момчета, трябва да ускорите малко темпото. Те наближават. Местността се нарича Клауд Гап. Казах ли ви го?

— Да, каза го вече. — Джими за малко не потупа Бари по ръката, но се отказа.

— Ще си устроят пикник. Трябва да ги заловите, докато се хранят.

— Готово — обеща Джими. — Тъкмо ще изцедим достатъчно енергия от нея, за да ти помогнем. Изключено е Роуз да се възпротиви.

— Няма — промълви Бари, — за мен обаче е твърде късно. Но за теб може би не е.

— А?

— Виж си ръцете.

Джими се огледа и забеляза първите пъпки, избили по меката бяла кожа надолу от лактите. Алената смърт. Устата му пресъхна.

— Исусе, пак се започва — изпъшка Бари и внезапно дрехите му се разпростряха върху безплътно тяло. Джими го видя да преглъща… после гърлото му изчезна.

— Дръпни се — сръчка го Ореха. — Аз ще седна до него.

— О, така ли? Какво ще направиш? Той се изпарява — намуси се Калкулатора, но се подчини. Отиде в кабината и се настани на пътническата седалка, която Гарвана беше освободил.

— Мини по околовръстното шосе 14-А край Фрейзиър — каза на Анди. — Така е по-бързо, отколкото да минаваме през центъра. Има отбивка за крайречния път…

Змията натисна няколко пъти джипиеса.

— Програмирах го. За сляпа ли ме мислиш или само за глупава?

Джими не й обърна внимание. Мислеше, че не може да умре, не и когато непрекъснато изникват нови, невероятни компютърни технологии. Беше твърде млад, че да си отиде. А мисълта за кръговрата, за смазващата болка всеки път, когато цикълът се повтаря…

Не. Не. Твърдо не. Невъзможно.

Светлината на залязващото слънце биеше право в предното стъкло на кемпера. Красива есенна светлина. Това беше любимият сезон на Джими и той възнамеряваше да остане жив и да пътешества с Верните догодина по същото време. И по-следващата година. И по-по-следващата година. За щастие всички в групата бяха печени, а Татенцето Гарван беше храбър, находчив и хитър. Верните и друг път бяха попадали в опасност. Той щеше да ги измъкне и сега.

— Оглеждай се за табелата за Клауд Гап. Да не я пропуснеш. Бари казва, че почти са стигнали.

— Джими, наду ми главата — сряза го Змията. — Иди да полегнеш. Ще бъдем там след около час, може и по-малко.

— Дай газ! — нареди Джими Калкулатора.

Змията Анди се ухили и настъпи педала до дупка.

Тъкмо когато завиха по крайречния път, Бари Китаеца изчезна и останаха само дрехите му. Още бяха топли от високата температура, която го беше довършила.

8.

(Бари е мъртъв)

Когато тази мисъл достигна съзнанието на Дан, в нея нямаше ужас. Нито дори грам съчувствие. Само задоволство. Абра Стоун изглеждаше като обикновено американско момиче, по-хубаво от някои и по-умно от повечето, но под повърхността — малко по-навътре — се криеше викингска девойка със свирепа и кръвожадна душа. Дан си мислеше колко е жалко, че тя никога няма да има братя или сестри. Щеше да ги брани с цената на живота си.

Включи на най-ниската предавка, когато влакчето излезе от гъстата гора и запътува успоредно с оградата край стръмнината. Долу река Сако блестеше като златна под лъчите на залязващото слънце. Дърветата, които застрашително се спускаха по полегатите склонове към водата, бяха като огнен взрив от оранжеви, червени, жълти и лилави пламъци. Пухкавите облачета, плаващи по небето, изглеждаха тъй близо, сякаш малко оставаше да ги докоснеш с ръка.

Спирачките изсвистяха, влакчето с пуфтене спря пред табелата с надпис „ГАРА КЛАУД ГАП“ и Дан изключи дизеловия двигател. Не се сещаше какво да каже, но Абра изрече думите вместо него, използвайки устата му:

— Благодаря, че ми даде да покарам, татко. Хайде да подредим всичко за паниката. — Абра току-що беше съставила тази дума в салона на семейство Дийн. — За пикника де.

— Не е за вярване, че си гладна след всичко, което изяде във влака — пошегува се Дейв.

— Не се ли радваш, че не страдам от анорексия?

— Да… Радвам се…

С крайчеца на окото си Дан зърна как Джон Далтън пресича поляната за пикници — беше навел глава и безшумно стъпваше по дебелия килим от борови иглички. В едната ръка държеше пистолет, в другата — пушката-помпа на Били Фрийман. Паркингът беше заобиколен от дървета; Джон се обърна назад, огледа се и изчезна сред тях. През лятото мъничкият паркинг и всички маси щяха да са заети. През този делничен следобед в края на септември в Клауд Гап беше мъртвило.

Дейв погледна Дан. Дан кимна. Бащата на Абра — агностик по убеждение, католик по брак — изписа във въздуха кръстния знак и последва Джон в гората.

— Толкова е красиво тук, татко — каза Дан. Неговата невидима пътничка сега говореше на Скокльо, защото само той беше тук. Дан сложи проскубания едноок заек на първата маса, после се върна при влакчето, за да вземе кошницата за пикник. — Ей-сега ще донеса кошницата, татко — каза на празната поляна.

9.

В салона на семейство Дийн Абра отмести стола си назад и стана:

— Пак ми се ходи до тоалетната. Боли ме коремът. Май е по-добре да се прибирам у нас.

Ема забели очи, но госпожа Дийн загрижено попита:

— О, миличка, да не ти идва…

— Да, и много ме боли.

— Имаш ли всичко необходимо?

— Нося си в раницата. Ще се оправя. Извинете ме.

— Точно така — измърмори Ема, — откажи се, докато печелиш.

— Ема! — сопна се майка й.

— Няма нищо, госпожо Дийн. Тя ме победи на баскетбол. — Абра се изкачи по стълбището, притиснала ръка към корема си, надявайки се, че се преструва достатъчно убедително. Отново погледна улицата, видя пикапа на господин Фрийман, но реши този път да мине без размяна на знаци. Заключи се в банята и седна на капака на тоалетната чиния. Беше голямо облекчение да не жонглира с толкова много самоличности. Бари беше мъртъв, Ема и майка й бяха в салона и сега бяха само две Абри — едната в тоалетната, другата на Клауд Гап. Затвори очи.

(Дан)

(тук съм)

(вече не е нужно да се преструваш че съм аз)

Усети облекчението му и се усмихна. Чичо Дан доста се стараеше, но не ставаше за момиче.

Някой нерешително почука на вратата на тоалетната.

— Ей, Абра!

Ема.

— Добре ли си? Извинявай, ако съм била гадна.

— Добре съм, обаче се прибирам, взимам мотрин и си лягам.

— Мислех, че ще пренощуваш у нас. Нали баща ти го няма? Не бива да оставаш сама.

— Ще заключа вратите, докато се върне.

— Ами… искаш ли да те изпратя?

— Добре.

Искаше да е сама, за да ликува на воля, когато Дан, баща й и доктор Джон очистят онези гадини. Непременно щеше да се случи. Щом Бари беше мъртъв, останалите бяха като слепи. Нищо не можеше да се обърка.

10.

Никакъв повей не шепнеше в изсъхналите листа на дърветата, влакчето беше спряло и на Клауд Гап беше много тихо. Чуваше се само приглушеното ромолене на реката, крясъкът на гарван и боботенето на двигател. Те идваха. Хората на жената с шапката. Роуз. Дан повдигна единия капак на кошницата и стисна пистолета — „Глок“, 22 калибър, който Били му беше намерил — Дан нито знаеше, нито се интересуваше откъде. Важното беше, че глокът произвежда петнайсет изстрела без презареждане, и лошо му се пишеше, ако след петнайсет изстрела онези още бяха живи. Споходи го неканен спомен за баща му, който казва с очарователната си крива усмивка: Ако и това не помогне, вече не знам какво. Дан погледна старата плюшена играчка на Абра:

— Готов ли си, Скокльо? Дано и двамата сме готови.

11.

Били Фрийман се беше привел над волана, обаче изпъна гръб, когато Абра излезе от къщата на семейство Дийн. Приятелката й Ема стоеше на прага. Момичетата се сбогуваха, като два пъти плеснаха длани като бейзболистите. Абра тръгна към къщата си от другата страна на улицата, четири номера по-нататък. Не беше по план и когато го погледна, той я попита с жест какво става.

Абра се усмихна и вдигна палци. Очевидно смяташе, че всичко е наред, само дето на Били никак не му харесваше, че си е тръгнала сама, нищо че изродите бяха на трийсет километра оттук. Малката притежаваше невероятна дарба и вероятно осъзнаваше какво върши, но все пак беше само на тринайсет.

Докато гледаше как Абра се отдалечава с раница на гърба, ровейки в джоба си за ключа, Били се приведе напред и опипа дъното на жабката. Неговият 22-калибров глок беше вътре. Беше взел под наем оръжията от един почетен член на „Светците“^[1] (от нюхемпширския клон). На младини Били понякога беше бръмчал с тях по пътищата, но така и не се присъедини към организацията. Общо взето, се радваше, че не го направи, но разбираше силата, която дава такова членство. Сплотеността. Навярно по този начин алкохолът беше свързал Дан и Джон.

Абра се шмугна в къщата и затвори вратата. Били не извади нито глока, нито мобилния си — засега, — обаче не затвори жабката. Не знаеше дали го е споходило това, което Дан наричаше озарение, но имаше лошо предчувствие.

Абра трябваше да остане у приятелката си.

Трябваше да се придържа към плана.

12.

„Придвижват се с кемпери и с моторизирани фургони“ — беше казала Абра, и на паркинга, където окончателно свършваше пътят за Кпауд Гап, спря кемпер „Уинебаго“. Дан го наблюдаваше, бръкнал в кошницата за пикник. Сега, когато моментът настъпи, се чувстваше достатъчно спокоен. Завъртя кошницата и с палец свали предпазителя на глока. Вратата на уинебагото се отвори и похитителите слязоха един след друг.

Момичето също така беше казало, че имат смешни прякори като пиратски имена, но в очите на Дан те бяха най-обикновени хора. Мъжете бяха възрастни, от онези, които се фръцкат и пръцкат със скъпите си кемпери; жената беше млада и хубава типично по американски — като мажоретка, която е запазила фигурата си десет години след завършване на гимназията и може би след едно-две деца. Спокойно можеше да мине за дъщеря на някой от мъжете. За миг Дан се поколеба. В края на краищата това място беше местна забележителност, а и сега беше началото на красивата есен в Нова Англия. Надяваше се Джон и Дейвид да не открият огън; щеше да е фатално, ако хората бяха невинни ту…

После видя гърмящата змия, оголила зъби върху лявата ръка на жената, и спринцовката в другата й ръка. Мъжът, който вървеше плътно подире й, държеше втора спринцовка. А онзи най-отпред май носеше пистолет на колана си. Спряха точно под брезовите колчета в началото на поляната за пикник. Водачът им разсея окончателно съмненията на Дан, като извади пистолета. Не беше обикновено оръжие. Беше прекалено тънко.

— Къде е момичето?

Със свободната си ръка Дан посочи Скокльо:

— Искате момичето, но ще получите това.

Човекът с нелепия пистолет беше нисък, с кроткото лице на счетоводител и с плешивини над слепоочията. Шкембенцето му на чревоугодник висеше над колана му. Носеше памучен панталон и тениска с надпис „ГОСПОД НЕ УДЪРЖА ДНИТЕ РИБОЛОВНИ ОТ ВРЕМЕТО ТИ ОТРЕДЕНО“.

— Ще те питам нещо, захарчо — каза жената.

Дан повдигна вежди:

— Питай.

— Не си ли уморен? Не ти ли се спи?

Изведнъж клепачите му натежаха като оловни тежести. Ръката с пистолета започна да се отпуска. Още две секунди и той щеше да захърка, облегнал глава върху надрасканата с инициали маса. Но в този момент Абра изпищя.

(КЪДЕ Е ГАРВАНА? НЕ ВИЖДАМ ГАРВАНА!)

13.

Дан трепна като човек, изтръгнат от сладките обятия на съня. Ръката му в кошницата се сгърчи, глокът изгърмя, разлетя се облак от трески. Куршумът не улучи никого, само че хората от кемпера подскочиха, а главата на Дан се прочисти от сънотворната илюзия. Жената със змийска татуировка и мъжът с побелели къдрички (ситни като пуканки) отстъпиха назад, но онзи със странния пистолет се хвърли в атака, крещейки:

— Хванете го! Хванете го!

— А вие хванете ей-това, крадци на деца! — кресна Дейвид Стоун. Изскочи от гората и изстреля дъжд от куршуми. Повечето пропуснаха целта, обаче един улучи Ореха в тила — лекарят на Верните се строполи върху боровия килим, спринцовката се изплъзна от пръстите му.

14.

Главатар на Верните означаваше отговорност, но и привилегия. Привилегия беше грамадният „Ърт Крузър“, внесен от Австралия на фантастична цена, и с преместено вляво кормило — екстра, за която бяха хвърлени луди пари. Друга привилегия беше да имаш изцяло на свое разположение банята в къмпинг „Блубел“. След месеци на пътя нямаше нищо по-хубаво от горещ душ в голяма баня с плочки, където можеш да разпериш ръце и дори да потанцуваш, ако ти се прииска. И където топлата вода не свършва след четири минути.

Роуз предпочиташе да изключва осветлението и да се къпе на тъмно. Смяташе, че тогава мисли най-добре, и точно по тази причина се отправи към душа веднага след обезпокояващия телефонен разговор, проведен в един часа местно време. Все още вярваше, че всичко е наред, но известни съмнения бяха започнали да изкласяват като жълтурчета на иначе безупречна морава. Щом момичето беше по-умно, отколкото мислеха… ако си беше намерило помощници…

Не. Изключено. Малката със сигурност беше донор — донор на донорите, — но все пак беше още дете. Рожба на човеци. Във всеки случай Роуз можеше да изчака развоя на събитията.

След тринайсет освежаващи минути тя се подсуши, загърна се с голяма пухкава хавлиена кърпа и тръгна към крузъра, носейки дрехите си. Малчото Еди и Голямата Мо почистваха барбекюто след поредния обилен обяд. Не бяха виновни, че на никого не му беше до ядене, след като онези гнусни червени петънца бяха избили по още двама Верни. Еди и Мо й помахаха. Роуз вдигна ръка да ги поздрави, но в този миг сякаш динамит избухна в мозъка й. Тя се просна на земята, изпусна дрехите си. Хавлията се разви.

Роуз не забеляза. Нещо се беше случило с нейните хора. Нещо лошо. Тъкмо когато бръкна в джоба на смачканите си джинси за мобилния телефон, главата й взе да се прояснява. Никога досега не си беше пожелавала тъй силно (и толкова злобно) Татенцето Гарван да владее телепатия на далечни разстояния, но с няколко изключения (като нея самата) за тази дарба май бяха абонирани само човеците, например пиклата от Ню Хемпшир.

Еди и Мо тичаха към нея. Последваха ги Пол Дългуча, Мълчаливата Сари, Чарли Жетона и Сам Арфиста. Роуз натисна бързо избиране. На хиляда и петстотин километра оттук още на първото иззвъняване се чу гласът на Гарвана: „Здравейте, вие се свързахте с Хенри Ротман. В момента не мога да говоря с вас, но ако оставите номера си и кратко съобщение…“

Шибаната гласова поща. Което означаваше или че телефонът му е изключен, или че е извън обхват. Роуз се обзалагаше, че е второто. Гола, коленичила на земята, тя се плесна по челото със свободната си ръка.

Гарван, къде си? Какво правиш? Какво става?

15.

Човекът с памучния панталон и с тениската стреля по Дан. Чу се съскане на сгъстен въздух и една стреличка щръкна от гърба на Скокльо. Дан извади глока от разпердушинената кошница и отново стреля. Мъжът с памучния панталон се строполи със сумтене, когато куршумът прониза гърдите му и капчици кръв изригнаха през гърба му.

Анди Стайнър още беше невредима. Обърна се, забеляза зашеметения Дейв Стоун и го атакува, стиснала спринцовката, все едно беше кинжал. Конската й опашка се люлееше като махало. Анди Змията крещеше. Дан виждаше всичко с невероятна яснота, като на забавен каданс. Имаше достатъчно време да забележи, че пластмасовото капаче още е върху иглата, имаше достатъчно време да се запита: Що за палячовци са тия типове? Разбира се, че не бяха палячовци, а ловци, които никога не срещат съпротива от жертвите си. Та нали обичайната им мишена бяха деца — нищо неподозиращи деца?

Дейв безпомощно се взираше във виещата харпия, устремена към него. Може би пистолетът му бе празен, може би нямаше сили за втори изстрел. Дан вдигна оръжието си, но не стреля. Защото имаше опасност вместо татуираната жена да уцели бащата на Абра.

В този миг Джон изтича от гората и се хвърли върху Дейв, който се блъсна във връхлитащата жена и й изкара въздуха. Писъците й (бяс? неверие?) секнаха. Двамата се строполиха на земята. Спринцовката изхвърча някъде. Докато жената с татуировката я търсеше пипнешком, Джон с все сили стовари върху главата й приклада на пушката. Чу се хрущене, челюстта й се счупи. Лицето й се изкриви наляво, едното й око стреснато се изцъкли. Тя се претърколи по гръб. Кръв се стичаше от устата й. Дланите й се свиваха и разпускаха, свиваха и разпускаха.

Зашеметен, Джон хвърли пушката и промълви:

— Не исках да я ударя толкова силно. Господи, много се изплаших…

— Погледни оня с фризираните къдрици. — Дан се изправи на краката си, които сякаш бяха станали прекалено дълги и бяха олекнали. — Погледни го, Джон. Ореха лежеше в локва кръв, притиснал ръка към разкъсаната си шия и шеметно минаваше през кръговрата. Дрехите му ту хлътваха, ту се издуваха. Кръвта, която се стичаше през пръстите му, ту изчезваше, ту се появяваше. Същото ставаше и със самите пръсти. Той се беше превърнал в идиотска рентгенова снимка.

Джон се отдръпна и притисна длани към устата и носа си. Усещането за бавност и съвършена яснота още не беше напуснало Дан. Имаше достатъчно време да види как кръвта на татуираната жена и кичур от русата й коса върху приклада на пушката „Ремингтън“ също се появяват и изчезват. Сети се как конската й опашка се люлееше като махало наляво-надясно, когато тя

(Дан къде е Гарвана КЪДЕ Е ГАРВАНА???)

тичаше към Дейв. Абра им беше съобщила, че Бари е започнал да се изпарява. Сега Дан разбра какво е имала предвид.

— Онзи с тениската също изчезва — промълви Дейв Стоун. Гласът му трепереше, но съвсем леко, и Дан разбра от кого дъщеря му е наследила непоколебимостта си. Но сега нямаше време за подобни мисли. Абра му съобщаваше, че не са заловили всички от групата.

Хукна към кемпера. Вратата още беше отворена. Той тичешком се изкачи по стъпалата, просна се на застлания с мокет под и така се удари в крака на масата за хранене, че видя звезди посред бял ден. Във филмите никога не става така — помисли си и се претърколи, очаквайки да бъде застрелян или инжектиран от човека, когото Абра наричаше Гарван. Явно тези гадини не бяха чак толкова глупави и самодоволни.

Кемперът беше празен.

Изглеждаше празен.

Дан се изправи и бързо прекоси кухничката. Подмина разтегателно легло, издънено от честата употреба. Мимоходом отчете факта, че въпреки работещия климатик кемперът смърдеше на пор. Вратата на гардероба беше отворена, но вътре имаше само дрехи. Дан се наведе, очаквайки да види краката на човека, скрит зад дрехите, само че очакванията му не се оправдаха. Изтича в задната част на кемпера и застана до вратата на тоалетната.

„Хайде пак като на кино“ каза си, отвори вратата и светкавично залегна. В малкото помещение нямаше никого и нищо чудно. Ако някой се беше опитал да се скрие тук, вече щеше да е мъртъв. Вонята щеше да го убие.

(може би някой е умрял тук може би този Гарван)

Абра моментално откликна — беше толкова паникьосана, че буквално отвя мислите му.

(не Бари умря КЪДЕ Е ГАРВАНА НАМЕРИ ГАРВАНА)

Дан излезе от уинебагото. Двамата преследвачи на Абра ги нямаше, останали бяха само дрехите им. Жената, която се беше опитала да го приспи, още беше тук, но не за дълго. Беше допълзяла до масата за пикник и се беше проснала на една от каменните пейки — разкривеното й лице беше обърнато към Дан, Джон и Дейв. Браздите кръв, шурнали от очите и устата, се събираха на челюстта й като червена козя брадичка. Блузата й беше подгизнала от кръв. Щом Дан се приближи, плътта й се изпари, дрехите й увиснаха по скелета. Без рамене, на които да се закрепят, презрамките на сутиена й увиснаха. Останаха само очите, вперени в Дан. След това тя отново се вплътни и дрехите се изпънаха по заобленостите на тялото. Изсулените презрамки се впиха над лактите, лявата запуши устата на гърмящата змията, за да не може да хапе. Костиците на пръстите, притиснати до смазаната челюст, се превърнаха в ръка.

— Прецакахте ни — изломоти Змията Анди. — Прецакаха ни леваци. Не може да бъде.

Дан посочи Дейв:

— Онзи левак там е бащата на момичето, което искахте да похитите. За твое сведение.

Змията се опита да се усмихне, но се получи болезнена гримаса. Зъбите й бяха изцапани с кръв.

— Мислиш ли, че ми дреме? Тоя е поредният тъпанар с пишка. Даже папата си има пишка и всички сте еднакви — не ви пука къде ще го заврете. Шибаняци. Трябва да спечелите, нали? Непременно тряб…

— Къде е четвъртият? Къде е Гарвана?

Анди се задави. По устните й изби кървава пяна. Някога беше изгубена, после я намериха. В тъмен киносалон я намери богиня с буйна коса като черен облак. Сега умираше, но не съжаляваше за нищо, нищо не би променила… Годините между президента-киноактьор и президента-негър бяха хубави; онази вълшебна нощ с Роуз — още по-хубава. Тя лъчезарно се усмихна на високия красавец. Болеше я, но се усмихна.

— А, той ли? В Рино е. Чука човешки мадами.

Отново започна да изчезва. Дан чу Джон Далтън да шепне:

— Олеле, погледни. Мозъчен кръвоизлив. Наистина се вижда.

Дан зачака да види дали татуираната ще се вплътни отново. След малко тя се върна, стисна окървавените си зъби и изстена. Изпаряването явно беше по-болезнено от удара, който го беше предизвикал. „Ей-сега ще ти помогна, красавице!“ — помисли си Дан. Отмести ръката на татуираната и пъхна пръсти в устата й. Черепът й се разкриви, както при натиск би се разкривила напукана ваза, омотана с тиксо. Този път жената с татуировките не изстена, а нададе вой и немощно заудря Дан.

— Къде е Гарвана? — повтори той.

— В Анистън! — изпищя Змията. — Оставихме го в Анистън! Моля те, татко, не ме измъчвай повече! Моля те, ще направя каквото искаш!

Дан си спомни какво са причинили на Брадли Тревър тези чудовища, как са го изтезавали — него и Бог знае колко други, — и изпита почти непреодолимо желание да изтръгне долната челюст на гадната убийца и с нея да заудря кървящия й, разбит череп.

После (беше нелепо предвид обстоятелствата) си спомни момченцето с фланелка на „Индианците“, което се пресяга към белия прашец върху лъскавата корица на списанието.

— Захал — беше изломотило то. Тази жена нямаше нищо общо с момченцето, но нямаше полза да си го повтаря. Внезапно гневът му се изпари и той се почувства болен, слаб и изпразнен.

Не ме измъчвай повече, татко.

Той се изправи, избърса ръка в ризата си и като насън тръгна към влакчето.

(Абра там ли си)

(да)

Сега не беше толкова изплашена и това го успокои.

(накарай майката на приятелката ти да се обади в полицията защото си в опасност Гарвана е в Анистън)

Последното, което искаше, беше да замесва полицията в нещо, което е необяснимо и свръхестествено, но нямаше избор.

(не съм)

Преди да довърши, всичките й мисли бяха заличени от яростен женски писък.

(ГАДИНКА ТАКАВА)

Изведнъж жената с шапката отново се появи в главата на Дан, този път не като в сън, а наяве: прогарящ съзнанието му образ на голо същество със страховита красота, с мокра коса, спускаща се по раменете като косата на медузата Горгона. Устата й се отвори като за прозявка и красотата изчезна. Остана само тъмна дупка с щръкнал пожълтял зъб. Не, не зъб, а бивна.

(КАКВО СИ НАПРАВИЛА)

Дан се олюля и се подпря на първото пътническо вагонче, за да не падне. Светът в главата му се завъртя. Жената с шапката изчезна и той внезапно зърна около себе си разтревожени хора. Питаха добре ли е.

Спомни си, че Абра се опита да обясни как светът се завъртял в деня, в който видяла снимката на Брад Тревър в рекламното вестниче; как най-неочаквано гледала през очите на жената с шапката и онази гледала през нейните. Сега разбра какво е изпитала. Случваше се отново, този път с него.

Роуз лежеше на земята. Той видя широка ивица вечерно небе. Хората около нея несъмнено бяха от племето детеубийци. Това виждаше Абра.

Въпросът беше какво вижда Роуз.

16.

Змията пак се завърна. Болката сякаш я изгаряше. Погледна човека, коленичил пред нея.

— Мога ли да ти помогна? — попита Джон. — Аз съм лекар.

Въпреки болката Змията прихна. Този тип, който току-що беше застрелял лекаря на Верните, й предлагаше помощ. Какво ли би казал Хипократ в този случай?

— Тегли ми куршума, грознико. Друго не искам.

Оня, дето приличаше на зубрач, копелето, което всъщност беше пречукало Ореха, се намеси:

— Ти и не заслужаваш друго. Да не мислиш, че щях да допусна да хванете дъщеря ми? За да я измъчвате и убиете като онова клето момче в Айова? Знаеха за момчето! Как бяха разбрали? Вече не беше важно, не и за нея.

— Човеците колят прасета, крави и овце. Това, което ние вършим, по-различно ли е?

— Според скромното ми мнение убийството на човешки същества е много по-страшно — преспокойно отбеляза Джон. — Наречи ме глупав и сантиментален, но така мисля.

Устата на Змията Анди беше пълна с кръв, нещо я боцкаше. Вероятно бяха парченца от зъбите й. Но и това нямаше значение. В сравнение с мъките на Бари такъв край май щеше да е по-милостив. И със сигурност по-бърз. Само че преди това щеше да го светне за нещо. За да го предаде на другите.

— Ние сме човешките същества. Вие сте… леваци.

Дейв се усмихна, но погледът му беше суров.

— Само че ти лежиш на земята с пръст в косата и с окървавена блуза. Пожелавам ти да се пържиш в ада.

Змията усети, че ще започне следващият кръговрат. Ако имаше късмет, щеше да е последният, но засега тя се беше вкопчила в телесната си обвивка.

— Не знаеш как живеех. Преди. Нито какви сме. Ние сме малцина и боледуваме. От…

— Знам от какво боледувате — прекъсна я Дейв. — От една нищо и никаква шарка. Дано всички в гнусния ви Възел се изринат и пукнат!

— Не сме избрали да бъдем такива — прошепна Змията. — На наше място бихте сторили същото.

Джон поклати глава:

— Никога. Никога.

Змията започна кръговрата, но успя да каже още четири думи.

— Гадни мъже. — Миг преди очите й да изчезнат, повтори: — Гадни човеци.

И се изпари.

17.

Дан отиде при Джон и Дейв, като се подпираше на масите, за да пази равновесие. Едва сега забеляза, че носи плюшения заек на Абра. Съзнанието му се проясняваше, но това беше нож с две остриета.

— Трябва да се върнем в Анистън, и то веднага. Не мога да се свържа с Били. Преди се обаждаше веднага, а сега не ми вдига.

— Ами Абра? — попита Дейв. — Имаш ли връзка с нея?

Дан се страхуваше да погледне бащата, чието лице беше изкривено от страх, но се застави да го стори.

— Тя също изчезна. Както и жената с шапката.

— Какво означава това? — Дейв го сграбчи за ризата. — Какво?

— Не знам.

Наистина не знаеше, но се страхуваше.