Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doctor Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Доктор Сън

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-344-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2645

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Лъжици

1.

Разстоянието между Фрейзиър и Норт Конуей беше четирийсет километра, но Дан Торънс го изминаваше всеки четвъртък вечер, отчасти защото можеше. Сега работеше в дом „Хелън Ривингтон“, получаваше добра заплата и отново имаше шофьорска книжка. Купи си и кола — скромен шевролет „Каприс“, произведен преди три години, с евтини гуми и със своенравно радио, но пък двигателят го биваше и всеки път, когато го включваше, той се чувстваше най-големия късметлия в Ню Хемпшир. Казваше си, че ще умре като щастлив човек, ако никога повече не му се наложи да пътува с автобус. Беше януари 2004. Озарението не го спохождаше, само от време на време му се мярваха мисли и видения. Работеше в хосписа и често се нагърбваше с допълнителни задължения. Така или иначе щеше да върши доброволно онова, с което се беше захванал, но след сбирките на Анонимните алкохолици приемаше делата си като изкупление; за излекуваните алкохолици изкуплението беше важно почти колкото въздържанието. Ако проявеше воля, след три месеца щеше да отпразнува третата си година като трезвеник.

В ежедневните си благодарствени медитации, за които настояваше шефът му (Защото — назидателно казваше Кейси от позицията си на врял и кипял в Програмата — признателният алкохолик не се напива), Дан наблягаше на радостта си от възможността отново да шофира, но продължаваше да посещава сбирките в четвъртък вечер, на които се четяха откъси от Голямата книга, защото му действаха успокояващо. И защото в тях имаше нещо… уютно. На повечето събрания на Анонимните алкохолици присъстваха много хора и усещането за близост се губеше, но това не важеше за сбирките в Норт Конуей. Стара поговорка на дружеството гласеше: Ако искаш да скриеш нещо от алкохолик, пъхни го в Голямата книга и броят на присъстващите на тези сбирки потвърждаваше истинността й. Дори през седмиците между Четвърти юли и Деня на труда, тоест през пика на туристическия сезон, в салона на организацията „Американски ветерани от Втората световна война“ рядко се събираха повече от дузина човека. Тъкмо затова Дан беше чувал изповеди, които никога нямаше да бъдат направени пред петдесет, дори пред седемдесет разкаяли се алкохолици и наркомани. Обикновено на „големите“ събрания хората се криеха зад банални фрази (стотици на брой) и избягваха да говорят за себе си. Човек можеше да чуе откровения от рода на „Трезвеността се възнаграждава“ и „Бройте ми греховете, ако ще ги изкупите вместо мен“, но не и „Изчуках жената на брат си, когато с нея се бяхме натряскали“.

На вечерните сбирки в четвъртък, посветени на „изучаване на трезвеността“, шепата присъстващи четяха дебелата синя книга от Бил Уилсън, като винаги започваха от мястото, на което бяха прекъснали предишния път. Щом стигнеха до края, неизменно се връщаха на „Заключение на лекаря“ и започваха отначало. Обикновено изчитаха десет страници за половин час. Предполагаше се, че през останалото време ще обсъждат прочетения текст. Понякога това се случваше, но в повечето случаи темата се изместваше в друга посока, например за немирния планшет, движещ се по дъската за спиритически сеанси под пръстите на изплашени тийнейджъри.

Дан помнеше една такава сбирка, на която беше присъствал след осеммесечно въздържание. Обсъждаха главата „Възвание към съпругите“, гъмжаща от старомодни и високопарни изисквания, които неизменно вбесяваха младите жени в Програмата. Те често питаха защо през шейсет и петте години, изминали от първото публикуване на Голямата книга, никой не е добавил глава „Възвание към мъжете“.

Тази вечер той видя, че Джема Т. — трийсетинагодишна жена, за която съществуваха само два вида емоции — гняв и омраза към целия свят, — вдигна ръка, и се настрои за феминистична тирада. Джема обаче изрече с нетипична кротост:

— Искам да ви призная нещо. Тая го в себе си от седемнайсетата си годишнина и ако не го споделя, никога няма да се избавя от страстта към виното и наркотиците.

Присъстващите притихнаха и зачакаха.

— Карах пияна на връщане от луд купон и блъснах човек. Случи се в Съмървил. Избягах. Не знаех дали човекът още е жив, или съм го убила. До ден-днешен не знам. Очаквах ченгетата да ме арестуват, но те така и не дойдоха. Накратко, размина ми се.

Тя се разсмя, сякаш беше чула духовит виц, после облегна глава на масата и риданията й разтърсиха кльощавото й тяло. Дан за пръв път разбра колко страшно може да е правилото „Честност във всичко, което казваме и правим“, когато се приложи на практика. Отново си спомни (този спомен го преследваше неуморно) как открадна парите на Дийни и как момченцето й се пресегна към кокаина на масичката. Възхити се от смелостта на Джема, но той не беше способен на такава сурова откровеност. Ако му се наложеше да избира между споделянето на подобна история и пиянството…

Ще се напия. Несъмнено.

2.

Тази вечер четяха „Предизвикателството“ — разказ от Голямата книга, включен в раздела с жизнерадостното заглавие „Те загубиха почти всичко“. Сюжетът следваше до болка познатата схема: добро семейство, посещения на неделните църковни служби, първо питие, първи запой, професионален провал заради алкохола, заплитане в паяжина от лъжи, първи арест, нарушено обещание за поправяне, клиника за алкохолици и щастлив край. Всички разкази в Голямата книга завършваха щастливо. Тъкмо в това й беше очарованието.

Въпреки студената нощ в залата беше прекалено горещо и Дан заклюма, но рязко вдигна глава, когато доктор Джон вдигна ръка и каза:

— От известно време лъжа за нещо жена си и не мога да престана.

Дан, който много харесваше този човек, наостри уши.

Оказа се, че съпругата на доктор Джон му подарила за Коледа часовник, и то много скъп, а когато след няколко дни го попитала защо не го носи, той излъгал, че го е забравил в кабинета си.

— Само че там го няма — преобърнах всичко и го няма. Често правя визитации в различни болници и когато се наложи да облека престилка, използвам шкафче в лекарската стая. Ключалките са с шифър, обаче аз много рядко заключвам, защото нося малко пари, а вещите ми не са привлекателни за евентуални крадци. С изключение на часовника, разбира се. Не помня да съм го свалял и да съм го прибирал в шкафче — нито в Окръжната болница, нито в болницата в Бриджтън, — но може и да съм. Не се тревожа, че съм загубил скъпа вещ. Друга ми е болката: случилото се ми напомни за миналото, когато всяка вечер се напивах до безпаметност, а на другата сутрин вземах стимуланти, за да се вдигна на крака.

Мнозина закимаха, последваха подобни изповеди за лъжи, пораждащи чувство за вина. Никой не даваше съвети — тук се приемаше за „навлизане в личното пространство“ и се смяташе за нетактичност и за проява на лош вкус. Хората разказваха историите си, нищо повече. Джон слушаше с наведена глава, сплел пръсти между коленете си. След като всеки пусна по нещо в кошницата („Издържаме се от нашите дарения“), той им благодари за участието в дискусията. Дан си помисли, че ако се съди по изражението му, споделеното от присъстващите тази вечер не му беше помогнало бог знае колко.

След молитвата „Отче наш“ той прибра останалите бисквити и подреди опърпаните екземпляри от Голямата книга в шкаф с надпис „ПРИНАДЛЕЖАТ НА АА“. Няколко души още стояха до пепелника на улицата — така наречената „сбирка след сбирката“, — но Дан и Джон бяха сами в кухничката. Тази вечер Дан не беше взел думата — беше твърде зает да спори със себе си.

Озарението не го спохождаше, но това не означаваше, че е изчезнало. От работата си като доброволец знаеше, че тази му сила е по-могъща, отколкото в детството му, въпреки че сега сякаш упражняваше по-голям контрол върху нея. Тъкмо затова вече не го плашеше, дори му беше от полза. Колегите му в „Ривингтон“ се досещаха, че той притежава някаква необикновена дарба, но повечето я наричаха „състрадание“ и предпочитаха да не се задълбават. Което беше добре дошло за Дан. Тъкмо беше започнал да уляга и да пуска корени и не му се искаше да си спечели репутацията на салонен екстрасенс. Най-добре беше хората да не научават за странностите му.

Този човек обаче беше свестен. И страдаше.

Доктор Джон остави на сушилото за съдове обърнатата наопаки кафеварка, избърса си ръцете с хартиена кърпа от рулото, окачено на дръжката на печката, и се обърна към Дан с усмивка, изглеждаща естествена колкото млякото на прах, което младежът беше прибрал в шкафа заедно с бисквитите и със захарницата:

— Е, аз тръгвам. Довиждане до другата седмица.

Дан не издържа и решението дойде от само себе си — сърце не му даваше да изостави толкова изтерзан човек. Разпери ръце и промълви:

— Ела! Кажи какво ти тежи на сърцето.

Прословутата прегръдка между членовете на анонимни алкохолици. Дан беше виждал другите да се прегръщат, но самият той досега не се беше осмелявал да го стори. Джон се поколеба за секунда, после пристъпи към него. Младежът си помисли: „Сигурно няма да се случи.“ Обаче грешеше. Озарението беше като навремето, когато помагаше на родителите си да открият вещи, смятани за изгубени.

— Чуй какво ще ти кажа, докторе. — Той отпусна ръце. — Притеснявал си се за детето с болестта на Гошер.

Джон отстъпи крачка назад:

— Какви ги дрънкаш?

— Знам, че го произнасям неправилно. Гошер? Кошер? Свързано е с костите.

Лекарят се ококори:

— За Норман Лойд ли говориш?

— Ти ми кажи.

— Норми страда от болестта на Гоше. Лизозомно заболяване, болест на натрупването, която е много рядка и е наследствена. Причинява уголемяване на далака и на черния дроб, също и тежки неврологични проблеми. Обикновено води до ранна и мъчителна смърт. На практика скелетът на горкото дете е като от стъкло и то вероятно ще почине, преди да навърши десет години. Но… откъде знаеш за него? Неговите родители ли ти казаха? Не вярвам — те живеят на майната си… в Нашуа.

— Притеснявал си се от разговора с него — невъзмутимо продължи Дан, все едно не беше чул въпросите — децата, обречени на смърт, подлудяват. Затова си се отбил в тоалетната на Тигъра, за да си измиеш ръцете, въпреки че не е било необходимо. Свалил си часовника и си го оставил на полицата, където държат пластмасовите шишета с някакъв тъмночервен дезинфектант… Не му знам названието.

Доктор Джон се взираше в него като в безумец.

— В коя болница е момченцето? — попита Дан.

— „Елиот“. Да, наистина бях там по това време и влязох в тоалетната до сестринската стая в педиатрията, за да си измия ръцете. — Джон се позамисли и сбърчи чело. — Дааа, май на стените бяха нарисувани героите от романа на Милн. Само че ако си бях свалил часовника, щях да си спом… — Той не довърши фразата.

— Сега си спомни. — Дан се усмихна. — Нали?

— Проверих в службата за изгубени вещи в „Елиот“, в болницата в Бриджтън и в Окръжната. И на трите места ударих на камък.

— Да предположим, че някой е видял забравения часовник и го е взел. Ако е така, значи не ти е провървяло, но поне можеш да кажеш на жена си какво и защо се е случило. Мислел си за болното момченце, тревожел си се за него и си забравил да си сложиш часовника, преди да излезеш от тоалетната. Просто и ясно. От друга страна, скъпата вещ може би още е там. Полицата е висока, пък и почти никой не посяга към пластмасовите бутилки, защото до умивалника има дозатор с течен сапун.

— Бутилките съдържат бетадин — промълви Джон — и нарочно са сложени на най-горната полица, за да не ги достигат децата. Но… ти някога бил ли си в „Елиот“?

На този въпрос Дан не искаше да отговори, затова само промърмори:

— Провери на полицата, докторе. Може пък да извадиш късмет.

3.

Дан отиде по-рано на поредната сбирка в четвъртък вечер. Някой трябваше да приготви кафето, ако доктор Джон беше решил да съсипе и брака, и кариерата си заради изчезнал седемстотиндоларов ръчен часовник (алкохолиците се проваляха и в брака, и в работата заради много по-маловажни причини). Джон обаче беше налице. Също и часовникът.

Този път той прегърна Дан — толкова сърдечно, че младежът очакваше дори да го разцелува по френски маниер, но за щастие добрият доктор не стигна чак дотам, само възкликна:

— Чудо на чудесата! Часовникът беше там, където ми каза. Стоял е на полицата цели десет дни и никой не го е взел! Да, истинско чудо!

— Грешиш. Доказано е, че повечето хора не виждат по-далеч от носа си.

— Как разбра къде е?

Дан поклати глава:

— Не мога да обясня. Понякога се случва да позная.

— Как да ти се отблагодаря?

Дан се надяваше на този въпрос, затова отговори без колебание:

— Като изпълниш Дванайсетата заповед, умнико.

Доктор Джон повдигна вежди.

— Анонимност — поясни Дан. — Казано накратко, дръж си езика зад зъбите.

Джон разбра намека и се усмихна:

— Това го мога.

— Чудесно. Направи кафето, а пък аз ще извадя книгите.

4.

В повечето групи на Анонимните алкохолици от Нова Англия има традиция годишнините да се наричат рождени дни и да се отбелязват с празненство с торта. Малко преди тържеството по случай третата годишнина на Дан като въздържател, Дейвид Стоун и прабабата на Абра дойдоха да поканят Джон Далтън (известен в някои среди като доктор Джон или като ДД) на празника на друга личност, навършваща три години — малката Абра.

— Много мило — усмихна се той. — Ще дойда с удоволствие, стига да мога. Защо ли обаче нещо ми подсказва, че има и друга причина?

— Да, има — отговори Кончета. — Господин Инат най-после реши, че е време да поговорим с някого.

— За Абра ли се притеснявате? Кажете какво ви безпокои. При последния преглед не установих нещо тревожно. Тъкмо напротив: умът й е като бръснач, притежава невероятна способност за общуване и богат речник, чете отлично. При предишното посещение ми прочете „Крокодили навред“. Може би е наизустила текста, но така или иначе постижението е забележително за дете, още ненавършило три години. Луси знае ли, че сте тук?

— Двете с Чета ме изнудиха да се съглася — промърмори Дейвид. — Тя е у дома с Абра, двете приготвят кексчета за тържеството. На излизане надникнах в кухнята — приличаше на бойно поле.

— Да разбирам ли, че ме каните на рождения й ден за всеки случай — като… наблюдател.

— Да — отговори Кончета. — Не сме сигурни, че ще се случи нещо непредвидено, но когато Абра е възбудена, има такава вероятност, а тя много се вълнува за празненството. Поканени са приятелчетата й от детската градина, ще има и фокусник.

Джон извади бележник от чекмеджето на бюрото си и попита:

— Какво по-точно очаквате?

Дейвид се поколеба:

— Ами… трудно е да се предскаже.

Чета се обърна към него:

— Разкажи всичко, caro. Твърде късно е за шикалкавене. — Тонът й беше спокоен, почти весел, но на Джон Далтън му се стори, че е разтревожена. Двамата с Дейвид бяха разтревожени. — Започни с нощта, през която тя започна да плаче и не престана, докато…

5.

От десет години Дейвид Стоун преподаваше в университета американска история и история на Европа от двайсети век, ето защо умееше да построи изложението си така, че логиката му да не убегне на слушателите. Започна разказа си, като изтъкна как „маратонският“ плач на дъщеричката му е секнал секунди след като вторият самолет се е врязал в Световния търговски център. После се върна към сънищата, в които жена му беше видяла на гърдите на бебето номера на полета на „Американ Еърлайнс“, а той — на полета на „Юнайтед Еърлайнс“.

— В съня си Луси е видяла Абра в тоалетната на самолет, аз пък сънувах, че я намирам в горящия търговски център. Оставям на вас заключението. За мен тези числа бяха много показателни. Но за какво? Не знам. — Той невесело се засмя, разпери ръце, отпусна ги и добави: — Може би се страхувам да узная. Джон Далтън много добре си спомняше утрото на единайсети септември и непрестанния плач на Абра.

— Да видим дали съм ви разбрал правилно — смятате, че дъщеря ви, която тогава беше само на пет месеца, е предчувствала нападенията и се е опитала да ви предупреди по телепатичен начин, така ли?

Кончета отговори вместо Дейвид:

— Да, точно така. Кратко и ясно. Браво.

— Давам си сметка, че е налудничаво — промълви Дейвид. — Затова с Луси си мълчахме досега. Знаеше само Чета. Луси споделя всичко с нейната момо. — Той въздъхна, а Кончета го изгледа накриво.

— Вие сънувахте ли нещо подобно — попита я Джон.

Тя поклати глава:

— Бях в Бостън. Извън… как да се изразя… извън обхвата на нейния „предавател“.

— Изминаха почти три години от нападението срещу Търговския център — отбеляза Джон. — Предполагам, че оттогава са се случили и други необясними явления.

Да, наистина беше така и след като събра смелост да опише първия (и най-невероятен) случай, Дейвид установи, че вече му е по-лесно да разкаже за другите.

— Да, с пианото. Знаете ли, че Луси свири на пиано?

Лекарят поклати глава.

— Започнала е още началното училище — поясни Дейвид. — Не е виртуозна изпълнителка, но свири прилично. Сватбеният ни подарък от нашите беше пиано „Фьогел“. Намира се в дневната, където беше и кошарката на Абра. През 2001 подарих на Луси за Коледа сборник с песни на „Бийтълс“, аранжирани за пиано. Дъщеричката ни лежеше в кошарката, забавляваше се с играчките си и слушаше как майка й свири. Усмихваше се и риташе, с което показваше, че музиката й харесва.

Джон не опроверга твърдението. Повечето бебета обичаха музиката и си имаха начини да изразят това чувство.

— В сборника бяха включени всички хитове: „Хей, Джуд“, „Лейди Мадона“, „Нека да бъде“, но Абра най-много харесваше почти неизвестната песен „Не за втори път“. Знаете ли я?

— Не се сещам. Може би ще я позная, ако я чуя.

— Веселяшка песничка, която за разлика от другите бързи парчета на „Бийтълс“ е изградена на мелодия за пиано, а не за китари. Не е буги-вуги, но много прилича. Абра се влюби в нея. Когато майка й я свиреше, тя толкова енергично риташе във въздуха, че сякаш караше велосипед. — Дейвид се усмихна, като си спомни как дъщеричката му със светлолилаво гащеризонче лежи по гръб и макар че още не може да ходи, „танцува“ в кошарката като кралица на диското. — Инструменталът по средата е почти само пиано и е прост като фасул. Нотите се свирят само с лявата ръка. Двайсет и девет са — преброих ги. И дете може да изсвири мелодията. Например нашето дете. Веждите на Джон се повдигнаха почти до косата му.

— Беше през пролетта на 2002. С Луси бяхме в леглото и четяхме. По телевизията вървеше прогнозата за времето, която се излъчва по средата на новинарската емисия в единайсет. Абра спеше в стаята си… така си мислехме. Луси ме помоли да изключа телевизора, защото й пречел да заспи. Натиснах копчето на дистанционното… и тогава го чухме: инструменталът за пиано от „Не за втори път“, онези двайсет и девет ноти. Изпълнението беше съвършено — не бе пропуснат нито един такт, и музиката идваше от долния етаж. Вцепенихме се от страх, помислихме си, че в къщата е влязъл апаш. Само че що за апаш ще е този, който се спира да изсвири на пианото песничка на „Бийтълс“, преди да открадне сребърните прибори? Нямам огнестрелно оръжие, а стиковете за голф държа в гаража, затова грабнах най-дебелата книга, която ми попадна под ръка, и слязох на долния етаж да прогоня натрапника. Да, знам, че беше глупаво и безразсъдно, но… Наредих на Луси да набере 911, ако ме чуе да викам. Обаче крадец нямаше и всички врати бяха заключени. И капакът на пианото беше затворен.

Върнах се в спалнята и се опитах да успокоя Луси. Двамата тръгнахме към детската стая, без да продумаме. Знаехме, че по някакъв начин Абра е изсвирила мелодията, но се страхувахме да го изречем на глас. Тя лежеше будна в креватчето си и ни погледна. Знаете ли колко са мъдри очите на бебетата?

Джон знаеше. Струваше му се, че ако могат да говорят, ще споделят всички тайни на вселената. Всъщност понякога си мислеше, че те го правят, само дето Бог е подредил нещата така, че когато бебчетата преминат фазата на гукането, забравят всичко, както забравяме най-ярките си сънища само няколко часа след събуждането.

— Усмихна се, като ни видя, затвори очи и заспа като заклана. Следващата вечер се случи отново, и то по същото време. Чухме двайсетте и девет ноти, звучащи от дневната… после настъпи тишина, а ние отидохме при Абра и я заварихме будна. Не се въртеше в креватчето, само ни гледаше през решетката. После заспа.

— Истина е — промърмори Джон. Не питаше, само чакаше потвърждение. — Не ме поднасяте, нали?

Дейвид не се усмихна:

— Няма начин да ви поднасяме, прекалено сте тежък.

Джон се обърна към Кончета:

— Вие чували ли сте тази мелодия?

— Не. Изчакайте Дейвид да довърши разказа си.

— Следващите две нощи нямахме „изненада“ и… нали вие непрекъснато повтаряте, че тайната на успешните родители е в предварителното планиране?

— Точно така. — Джон Далтън винаги изнасяше лекция на семейните двойки, току-що сдобили се с детенце: „Как ще се справите с храненията през нощта? Направете си график, така винаги единият от вас ще е на разположение, а другият ще може да си отдъхне. Как ще се справите с къпането, храненето, обличането и игрите, за да изградите редовния дневен режим на детето? Направете си график. Съставете план. Знаете ли как да действате при спешни случаи — например, ако креватчето се счупи или детето се задави с нещо? Ако имате план, в деветнайсет от двайсет случая инцидентът няма да има фатални последствия.“

— Направихме си график. Реших следващите три нощи да прекарам на канапето срещу пианото в дневната. На третата музиката започна тъкмо когато се унасях. Капакът на пианото беше спуснат; приближих се и го вдигнах. Клавишите не се движеха, което не ме изненада, защото знаех, че музиката не идва от пианото.

— Моля?

— Звучеше някъде отгоре. От нищото. Луси вече беше в стаята на Абра. При предишните случаи не бяхме продумали — дотолкова бяхме удивени, но сега жена ми беше подготвена. Помоли Абра отново да изсвири мелодията. За миг тя се поколеба, после се подчини. Стоях толкова близо, че сякаш можех да хвана от въздуха всяка нота.

В лекарския кабинет настъпи тишина. Джон Далтън престана да пише в бележника си. Чета мрачно се взираше в него. След малко той попита:

— И досега ли прави така?

— Не. Луси я прегърна и я помоли вече да не свири нощем, защото не можем да заспим. И тя престана. — Замълча и се замисли, после добави: — Почти. След около три седмици отново чухме музиката, но беше много тиха и звучеше от горния етаж. От стаята на Абра.

— Свирила е на себе си — намеси се Кончета. — Събудила се е… не е могла да заспи веднага, затова си е изсвирила приспивна песничка.

6.

Един понеделник следобед около година след разрушаването на кулите-близнаци, Абра, която вече ходеше и сред пороя от несвързаните й брътвежи се долавяха смислени думички, клатушкайки се, отиде до входната врата и седна до нея с любимата си кукла на коленете си.

— Какво правиш, мъничката ми? — подвикна й Луси, която свиреше на пианото рагтайм от Скот Джоплин.

— Тата — обяви малката.

— Миличка, татко ще се прибере чак за вечеря — каза Луси, но след петнайсет минути акурата спря на алеята, Дейв слезе и взе чантата си от предната седалка. Оказа се, че в сградата, в която четеше лекции в понеделник, сряда и петък, имало повреда на водопровода и занятията били отменени.

— Луси ми разказа за този случай, а пък аз вече знаех как Абра е плакала почти денонощие преди единайсети септември и за призрачното пиано. След една-две седмици им отидох на гости. Помолих дъщеря си да не казва на малката за предстоящото ми посещение. Само че Абра вече знаеше. По-късно научих, че десет минути преди появата ми тя застанала до вратата и когато майка й я попитала кой идва, тя отвърнала: „Момо.“

— Често го прави — намеси се Дейвид. — Особено ако гостът е някой, когото тя познава и обича.

* * *

В началото на лятото на 2003 Луси завари дъщеря си в спалнята — малката се опитваше да извади второто чекмедже на тоалетката.

— Паи — бърбореше. — Паи, паи.

— Не те разбирам, мъничката ми — каза Луси, — но ако искаш, погледни какво има вътре — само старо бельо и остатъци от кремове и червила.

Абра обаче не се интересуваше от чекмеджето и дори не го погледна, когато майка й го издърпа.

— Зад! Паи! — Дълбоко си пое въздух и повтори: — Паи зад, мамо!

Родителите никога не научават идеално „бебешкия“ език, защото времето не им стига, но някои горе-долу го разбират и Луси най-после се досети, че дъщеря й не се интересува от съдържанието на чекмеджето, а от нещо, което е отзад. Стана й любопитно и отмести тоалетката. Абра мигом се шмугна в процепа. Луси си помисли, че дори там да няма мишки и хлебарки, сигурно е много прашно, и понечи да хване дъщеря си за рокличката, но не успя. Отмести още малко тоалетката, за да се пъхне отзад, и видя, че Абра държи двайсетдоларова банкнота, изпаднала през цепнатината между плота и огледалото.

— Виж! — избърбори радостно малката. — Паи! Мои паи!

— Не! — Луси издърпа банкнотата от юмручето й. — На децата не им трябват паи. Но ти спечели сладолед във фунийка.

— Слаееед! — провикна се малката. — Ям слаееед!

* * *

Дейвид се обърна към Кончета:

— Разкажи на доктор Джон за госпожа Джъдкинс. И ти присъства тогава.

— Да — кимна тя. — Няма да забравя този Четвърти юли — не беше много празничен.

* * *

До лятото на 2003 Абра вече говореше, съставяйки цели изречения. Кончета пристигна в петък, за да прекара празника със семейството на дъщеря си. На 6 юли, неделя, Дейв отскочи до магазина от веригата „Севън Илевън“, за да купи флакон със запалителна течност за барбекюто. Абра си играеше с блокчетата си в дневната. Луси и Чета бяха в кухнята, но от време на време надникваха да проверят дали малката не е издърпала кабела на телевизора и не го дъвче, или да не е решила да се изкатери на върха на планина Канапе. Абра обаче явно беше заета с много по-важна работа — да построи с пластмасовите си блокчета някаква конструкция, напомняща Стоунхендж. Запищя тъкмо когато Луси и Чета изваждаха чиниите от съдомиялната.

* * *

— Пищеше, сякаш я колеха — промълви Кончета. — Знаете колко е страшно, нали?

Джон кимна.

— На моите години спринтирането е невъзможно, но през този ден тичах като Уилма Рудолф[1] и влетях в дневната преди Луси. Бях сигурна, че малката се е наранила, затова отначало ми се привидя кръв. Обаче Абра беше добре… в смисъл, че нямаше наранявания. Като ме видя, притича до мен и се вкопчи в краката ми. Взех я на ръце и с Луси успяхме да я поуспокоим.

— Уани! — каза ни. — Помогни Уани, Момо! Уани пана!

Не знаех коя е тази Уани, но Луси се досети, че малката говори за Уанда Джъдкинс от отсрещната къща.

— Абра много я обича — намеси се Дейвид, — защото често й носи домашни сладки, на които е написала името й — понякога със стафиди, друг път с глазура. Вдовица е и живее сама.

— Прекосихме улицата — отново подхвана Чета. — Луси носеше Абра и вървеше по петите ми. Стигнах първа до входната врата и почуках. Никой не отговори. „Уани в стая с маса! — изпищя Абра. — Помогни, Момо! Помогни, мамо! Тече кръв!“ вратата беше отключена. Влязохме и веднага усетихме миризмата на изгоряло печиво. Госпожа Джъдкинс лежеше на пода в трапезарията до стълбата, от която беше паднала. Стискаше кърпа за прах, около главата й се беше събрала локвичка кръв, напомняща ореол. Помислих си, че е мъртва, но Луси напипа пулса й. При падането жената си беше разбила черепа и имаше лек мозъчен кръвоизлив, но на другата сутрин тя дойде в съзнание. Поканена е на рождения ден на Абра — ако дойдете, ще ви запозная с нея, доктор Далтън. — Погледна го в очите и добави: — Лекарят от „Бърза помощ“ каза, че ако не сме я открили навреме, е щяла или да умре, или да остане „зеленчук“ до края на живота си, което според скромното ми мнение е дори по-страшно от смъртта. Така или иначе детето й спаси живота.

Джон хвърли писалката върху бележника и заяви:

— Нямам думи.

— Има и още — обади се Дейвид, — но е трудно да се опише. Може би защото с Луси вече свикнахме, както се свиква с дете, сляпо по рождение. Само че с Абра е тъкмо обратното. Струва ми се, че още преди пристъпа й на единайсети септември знаехме, че е необикновена. Всъщност го разбрахме още като я донесохме у дома от родилното отделение. Сякаш…

Въздъхна и погледна към тавана, все едно търсеше помощ от Всевишния. Кончета стисна рамото му:

— Продължавай. Ако не друго, то доктор Джон още не се е обадил да донесат усмирителни ризи.

— Ами… сякаш в къщата ни постоянно духа вятър, само че не го усещаме и не виждаме какво прави. Все очаквам, че от повея завесите ще се издуят и картините ще изпопадат, но се лъжа. Случват се обаче други странни явления. Два-три пъти седмично (понякога два-три пъти дневно) бушоните изгарят. Четири пъти викахме различни електротехници, които обстойно проверяваха електрическата инсталация и твърдяха, че всичко е наред. Понякога сутрин заварваме разхвърляни на пода възглавниците от канапето и от креслата. Научили сме Абра да си прибира играчките, преди да си легне, и тя го прави, освен ако не е много уморена или вкисната. Случва се обаче на другата сутрин сандъчето да е отворено и някои играчки отново да са разхвърляни на пода. Най-често са кубчетата — те са й любимите.

Дейвид отново замълча, но този път се взря в таблицата за проверка на зрението на отсрещната стена. Джон очакваше Кончета да го подкани да продължи, но тя не продума.

— Сега ще кажа нещо налудничаво, но се заклевам, че наистина се случи. Една вечер включихме телевизора и по всички канали даваха филмчето за семейство Симпсън. Абра се кискаше, сякаш това беше най-забавното нещо на света. Луси побесня и се извика:

— Абра Рафаела Стоун, ако ти правиш тези щуротии, престани веднага!

Жена ми много рядко й повишава тон, но когато й се скара, Абра на мига се подчинява. Както стана и през онази нощ. Изключих телевизора, а когато отново го пуснах, всичко беше нормално. Мога да цитирам поне още дузина примери за… инциденти… или явления, но повечето са толкова незначителни, че остават незабелязани. — Той сви рамене. — Както казах преди малко, с тях се свиква.

— Ще дойда на празненството — заяви Джон. — Как да устоя след всичко, което ми разказахте?

— Може би няма да се случи нещо непредвидено — промърмори Дейвид. — Сещате ли се за онзи стар виц за човека, който попитал как да направи така, че чешмата му да престане да капе? Посъветвали го да повика водопроводчик.

Кончета презрително изсумтя:

— Ако наистина го вярваш, синко, подготви се за голяма изненада. — После се обърна към Далтън: — Голям инат е този човек. Малко остана да го вържа и насила да го доведа тук!

— Достатъчно, момо! — Лицето на Дейвид пламна.

Джон въздъхна. И преди беше усещал неприязънта между двамата. Не знаеше на какво се дължи — може би си съперничеха за обичта на Луси, — но моментът не беше подходящ за разчистване на сметки. Обстоятелствата ги бяха превърнали в съюзници (макар и по неволя) и той предпочиташе крехкото примирие да се запази.

— После ще се джафкате! — сопна се. Двамата се сепнаха от резкия му тон и го погледнаха. — Вярвам ви. Досега не бях чувал толкова невероятна история, но… — Той не довърши фразата, защото си спомни за загубения си часовник.

— Докторе? — подкани го Дейвид.

— Извинете. Изгубих си мисълта.

Двамата му се усмихнаха. Отново бяха съюзници. Чудесно.

— Така или иначе не възнамерявам да повикам хората с бели престилки. Според мен вие сте уравновесени хора и не сте склонни към истерия или към халюцинации. Бих предположил, че става въпрос за необичайна форма на Мюнхаузенов синдром, ако само един от вас беше станал свидетел на тези… свръхестествени явления, но и тримата твърдите едно и също. Затова ще попитам направо: какво искате от мен?

Дейв само го изгледа, но Кончета беше готова с отговора:

— Молбата ни е да я наблюдавате, все едно страда от някаква болест…

Дейвид Стоун, който се беше поуспокоил, отново пламна и се сопна:

— Абра не е болна!

Тя се обърна към него:

— Знам. Ще ме оставиш ли да довърша, да му се не види?

Дейвид придоби мъченическо изражение и разпери ръце:

— Добре, добре, извинявай.

— Не искам извинения, а да престанеш да се заяждаш!

Джон побърза да се намеси:

— Деца, ако продължите да се карате, ще ви затворя в Стаята на мълчанието.

Кончета въздъхна:

— Много се тревожим. Извинявай, Дейви. Изразих се неправилно.

— Няма нищо, cara, трудно е и за трима ни.

Тя кисело се усмихна:

— Уви, да. И така, доктор Далтън, молбата ни е да наблюдавате Абра както бихте наблюдавали всяко дете с неустановена диагноза. Мисля, че засега е достатъчно. Може да ви хрумне нещо… Дано ви хрумне. Разбирате ли… — Кончета се обърна към Дейвид и доктор Джон, забелязвайки безпомощното й изражение, си помисли колко е нетипично за тази корава жена.

— Страхуваме се — промълви Дейвид. — И тримата много се страхуваме. Не от Абра, а за нея. Още е съвсем малка, но какво ще се случи, ако тази нейна сила… не знам как другояче да я нарека, продължи да се увеличава? Какво ще правим тогава? Тя може да… не знам…

— Напротив, знаеш — прекъсна го Чета. — Абра ще се разгневи и ще нарани или себе си, или някого. Може и да не се случи, но само като си го представя… — Тя докосна ръката на доктор Джон. — Тръпки ме побиват.

7.

Дан Торънс разбра, че ще живее в малката кула на дом „Хелън Ривингтон“ още щом видя как старият му приятел Тони му маха от прозореца, който при по-внимателен оглед се оказа закован с дъски. Поиска разрешение от директорката госпожа Клаузен около шест месеца, след като го назначиха за чистач и санитар, а той се „назначи“ за неофициален личен лекар. Заедно с верния си помощник Ази, разбира се.

— Тази стая е задръстена с вехтории! — тросна се госпожа Клаузен — дама, наближаваща седемдесетте, с нереално червеникава коса. Беше заядлива и цапната в устата, но си разбираше от работата и проявяваше разбиране към подчинените си. А най-големият й плюс според съвета на директорите беше невероятната й способност да набира средства за болницата. Дан не изпитваше топли чувства към нея, но я уважаваше.

— Ще я разчистя през свободното си време. Навярно ще се съгласите, че ще е по-удобно за всички, ако винаги съм на разположение?

— Дани, ще те питам нещо, ама искам честен отговор. Как така се справяш толкова добре с онова, което правиш?

— Не знам. — Отговорът му беше петдесет процента честен. Може би дори седемдесет. Откакто се помнеше, притежаваше озарението, но не разбираше как действа.

— Да те предупредя още нещо, малкия. Дори да изхвърлиш боклуците, в тая стая лете е горещо като в пещ, а през зимата ще ти замръзнат яйцата.

— Дефект, който може да се отстрани — заяви Дан.

— От замръзнали яйца омлет не става — заяде се тя, после строго го изгледа през тесните си очилца. — Ако директорите разберат, че съм ти разрешила, като нищо ще ме пратят да плета кошници в дома за инвалиди в Нашуа, където всички стени са в розово и денонощно звучи музика от Мантовани. — Изсумтя и добави: — Доктор Сън, голямата работа!

— Ази е лекарят — поправи я Дан, но без да се заяжда. Знаеше, че желанието му ще бъде изпълнено. — Аз съм само негов помощник.

— Азрийл е скапан уличен котарак, нищо повече! — озъби се госпожа Клаузен. — Тук го приютиха гости, които вече се преселиха там, откъдето връщане няма. А този лентяй се интересува само от дневната си дажба „Фрискис“.

Дан не възрази. Не се налагаше, защото и двамата знаеха, че не е вярно.

— Смятах, че ти е добре на Елиот Стрийт. Полин Робъртсън те мисли за върха на джанката. Знам, защото с нея пеем в църковния хор.

— Кой ви е любимият химн? „Иисус шибанякът е наш верен приятел“ ли?

Устните на Ребека Клаузен се разкривиха в гримаса, която минаваше за усмивка.

— Добре, разбрахме се. Разчисти стаята и се нанасяй. Прокарай си кабелна телевизия, купи си мощно стерео, отвори бар, ако щеш. Защо да ме бръснеш за слива? Коя съм аз, в крайна сметка? Само някаква си началничка.

— Благодаря, госпожо Клаузен.

— И да си купиш електрическа печка. Гледай да е от гаражна разпродажба с хубав, разръфан шнур. През някоя февруарска вечер ще подпалиш скапания ни дом. После на негово място ще издигнат тухлена грозотия, та да е в тон с жертвите на аборт от двете ни страни.

Дан стана и козирува като войник от британската армия:

— Слушам, госпожо началник!

Тя замаха с ръце, сякаш гонеше нахална кокошка:

— Изчезвай, преди да съм размислила, докторе.

8.

Дан намери евтина електрическа печка, но с изправен шнур и снабдена с устройство за автоматично изключване при случайно преобръщане. В кулата нямаше как да се монтира климатик, обаче той купи от „Уолмарт“ два вентилатора, които, поставени на первазите на отворените прозорци, правеха течение. Въпреки това през летните дни наистина ставаше горещо като в пещ, но пък денем той не си стоеше в стаята, а нощите в Ню Хемпшир бяха прохладни.

При разчистването изхвърли повечето боклуци, с които беше задръстена стаята; сред тях обаче откри училищна черна дъска, която запази. Беше облегната на стената и над петдесет години беше останала скрита зад камара стари и смъртноранени инвалидни колички, но той веднага й намери приложение. Написа на нея имената на пациентите и номерата на стаите им, после при необходимост изтриваше починалите и добавяше новопостъпилите. През пролетта на 2004 на дъската бяха написани трийсет и две имена. Десетима пациенти бяха в „Ривингтон“ 1, дванайсет — в „Ривингтон“ 2 — грозните тухлени сгради от двете страни на викторианската къща, в която преди години беше живяла прочутата Хелън Ривингтон и беше писала сърцераздирателни любовни романи под вълнуващия псевдоним Жанет Монпарс. Останалите бяха настанени на двата етажа под мъничкото, но удобно жилище на Дан.

Скоро след като започна работа в хосписа, Дан попита Клодет Албъртсон дали госпожа Ривингтон е известна с още нещо освен с глупавите й романчета. Двамата се бяха скатали в пушалнята и с наслада се отдаваха на порочния си навик. Клодет, жизнерадостна чернокожа медицинска сестра с телосложението на полузащитник от Националната футболна лига, отметна глава и се засмя:

— И още питаш! Госпожата е завещала на града камара пари, злато мое. Както и къщата си, разбира се. Смятала е, че старците трябва да имат последен пристан, където достойно да посрещат смъртта.

В дом „Ривингтон“ мнозина възрастни хора бяха намерили този пристан. И повечето рано или късно спокойно се преселваха в отвъдното. Дан и неговият помощник Ази имаха пръст в това. Дан често си мислеше, че е намерил призванието си. Чувстваше се в хосписа като в свой дом.

9.

В утрото на рождения ден на Абра още със събуждането си Дан видя, че имената на пациентите са изтрити. На черната дъска се мъдреше една-единствена дума, написана с разкривени букви:

пзДраВи☺

Както си беше по бельо, той дълго седя на леглото, взирайки се в написаното. После стана, приближи се до дъската и с длан поразмаза буквите, надявайки се да получи озарение. Или поне проблясък. Накрая отдръпна дланта си и я прокара по голото си бедро, за да избърше тебеширения прах.

— Поздрави и на теб — промълви. — Коя си ти? Случайно да се казваш Абра?

Отговор не последва. Дан си облече халата, взе сапуна и кърпата и отиде в банята за персонала на втория етаж. Като се върна, взе гъбата, която беше намерил заедно с дъската, и започна да изтрива думата. Преди да свърши, внезапно в главата му прозвуча

(татко ми обеща балони)

и той се вцепени, очаквайки още нещо. Продължение обаче нямаше, затова доизчисти дъската и се захвана да възстанови имената и номерата на стаите по списъка, който в понеделник получаваше всеки член на персонала. Качи се отново в стаята на обяд, почти очаквайки всичко отново да е заличено и заменено от пзДраВи☺, обаче се лъжеше.

10.

Празненството по случай рождения ден на Абра щеше да е в градината зад къщата на родителите й — тучна зелена морава и току-що разцъфнали ябълкови дръвчета и дрянови храсти. В дъното на градината имаше телена ограда и врата с шифрована ключалка. Оградата беше много грозна, но на Дейвид и Луси им беше все едно: важното беше, че прегражда пътя към река Сако, криволичеща на югозапад през Фрейзиър, Норт Конуей и навлизаща през границата в Мейн. Според съпрузите Стоун комбинацията между малки деца и река беше недопустима, особено напролет, когато от топенето на снеговете Сако заплашваше да излезе от коритото и ставаше опасна. Всяка година в местната преса се съобщаваше минимум за едно удавяне.

Днес обаче децата щяха да имат достатъчно развлечения в градината. Още бяха малки за сложни организирани игри, но пък можеха да тичат на воля (и понякога да се търкалят) по тревата, да висят като маймунки по катерушките, да пълзят през Веселите тунели, сглобени от Дейвид и от още двама бащи, и да гонят балоните из цялата градина. Балоните бяха жълти (Абра беше обявила, че този цвят й е любим) и поне шест дузини на брой, за което Джон Далтън можеше да се подпише, защото беше помогнал на Луси и на Кончета да ги надуят. И тайно се беше възхитил от Чета, мислейки си, че за жена на нейната възраст тя има много здрави бели дробове.

Гостенчетата на Абра бяха осем и тъй като всяко дете беше придружавано от единия или от двамата си родители, надзорът над хлапетата беше осигурен. В разгара на празненството Джон Далтън отиде на терасата, където бяха подредени сгъваеми столове, и седна до Кончета, издокарана със скъпи джинси и с тениска с надпис „НАЙ-ПРЕКРАСНАТА ПРАБАБА“. Малко й завидя, като видя грамадното парче торта в картонената й чинийка — налагаше му се да ограничи храната, защото през зимата беше сложил някое и друго кило отгоре, затова си взе само малко ягодов сладолед.

— Не знам къде го слагате — промърмори и кимна към бързо изчезващото парче торта. — Кожа и кости сте.

— Може да имам два стомаха, caro — поусмихна се тя. — Пък и нищо не ми се лепи. — Загледа се в беснеещите деца и въздъхна. — Ех, ако можеше дъщеря ми да ги види… Само за това съжалявам.

Джон не искаше да задълбават в тази тема. От разказите на съпрузите Стоун знаеше, че дъщерята на Кончета е загинала при автомобилна катастрофа, когато Луси е била на възрастта на Абра или дори по-малка. Не му се наложи да увърта, защото Чета рязко смени посоката на разговора:

— Знаете ли какво харесвам у дечицата на тази възраст?

— Не. — Той обичаше децата независимо от възрастта им… по-точно — докато навършеха четиринайсет. Тогава жлезите им включваха на най-високата скорост и повечето хлапета се чувстваха длъжни през следващите пет години да се държат като противни, капризни сополанковци.

— Погледнете ги, Джон. Все едно наблюдаваме „детска версия“ на картината от Едуард Хикс[2] „Царството на мира“. Шест са от бялата раса, което е съвсем нормално за Ню Хемпшир, но имаме и две чернокожи, плюс прелестната малка корейка, която прилича на модел от каталога за детски дрехи на Хана Андерсън. Напомнят ми за песничка, популярна в неделните училища: „Червени и жълти, черни и бели — всички на Бог са еднакво мили.“ Прави ли ви впечатление, че вече два часа нито се карат, нито се блъскат, нито, не дай, боже, се бият помежду си.

Джон Далтън, който беше виждал безброй мъничета, които се бият помежду си, дори да се хапят, се поусмихна — и цинично, и малко меланхолично.

— Не се учудвам. Всички посещават „Малки приятели“ — най-престижната детска градина в целия окръг. Таксите също са „престижни“. Родителите са от каймака на средната класа, добре образовани и изповядващи евангелския принцип „Отстъпвай, за да ти отстъпват“. Тези деца са пример за добре обучени обществени животни.

Джон млъкна, защото Кончета се намръщи, но можеше да продължи монолога си. Можеше да каже, че повечето деца на седем-осем години, тоест във „възрастта на разума“, са като емоционални ехокамери. Ако родителите им се разбират и никога не повишават тон, то и те постъпват по същия начин. Ако растат в семейства на огорчени хора, разтърсвани от вечни скандали, тогава… Двайсетте години практика, свързана с деца (включително отглеждането на двете му отрочета, които вече бяха възпитаници на престижни училища, изповядващи принципа „Отстъпвай, за да ти отстъпват“), не бяха заличили напълно романтичните му представи за професията на педиатъра, но бяха добавили известна доза цинизъм. Може би децата се раждаха с ореоли от слава, както уверено твърдеше Уърдсуърт, но и акаха в гащите, докато не се научеха, че не бива да го правят.

11.

В късния следобед отнякъде се чу мелодичен звън на камбанки като на фургончетата на сладоледаджиите. Децата любопитно се обърнаха.

По алеята пред дома на семейство Стоун премина симпатично видение и излезе на моравата: младеж, покатерен на абсурдно голям червен велосипед с три колела, с бели ръкавици и със старомодно широко сако със смешни, прекалено големи подплънки. На ревера му беше прикрепена бутониера, голяма колкото оранжерийна орхидея. Крачолите на панталона му (също прекалено широк) бяха навити, за да не му пречат да върти педалите. На кормилото на велосипеда бяха окачени камбанки, които той поклащаше с пръст, велосипедът се накланяше ту на едната, ту на другата страна, но не падаше. Изпод грамадното кафяво бомбе на илюзиониста стърчеше налудничава синя перука. Дейвид Стоун вървеше след него и носеше голям куфар и сгъваема масичка. Изглеждаше леко притеснен.

— Привет, деца, привет! — извика човекът на велосипеда. — Елате насам, бързо елате, защото представлението започва и никого не чака! — Не му се наложи да повтаря — те вече тичаха към него, крещяха и се смееха.

Луси отиде на терасата, седна до Джон и Чета и издуха от челото си кичура коса, като комично издаде долната си устна. На брадичката й беше засъхнала какаова глазура.

— Обърнете внимание на илюзиониста. През лятото изнася улични представления във Фрейзиър и в Норт Конуей. Дейв видял обявата в някакво безплатно вестниче, поговорил с момчето по телефона и го поканил да весели децата на рождения ден на Абра. Името му е Реджи Пелетиър, но той нарича себе си Великия Мистерио. Да видим за колко време ще задържи вниманието им, след като хубавичко разгледат шантавия му велосипед. Според мен — максимум три минути.

Джон си каза, че тя греши. Младежът явно си знаеше работата: още с появата си беше разпалил въображението на хлапетата, а перуката му беше по-скоро смешна, отколкото страшна. Симпатичното му, весело лице беше без грим, което също беше хубаво. Според Джон хората напразно превъзнасяха клоуните. Първо, те изкарваха акъла на дечицата в предучилищна възраст, а за по-големите хлапета бяха скучни.

Ама и ти си един мърморко! — скастри се мислено. — Днес целият свят ти е крив.

Дали защото беше дошъл с нагласата да наблюдава нещо необикновено, което не се беше случило? Абра се държеше като всяко дете на нейната възраст. Малко странно беше неизменното й добро настроение, но пък то сякаш беше семейна черта. С изключение на случаите, когато Дейвид и Кончета не се заяждаха помежду си.

— Не подценявайте хлапетата. — Той се пресегна през Чета и със салфетката си избърса петното на брадичката на Луси. — Ако този сладур си разбира от занаята, ще прикове вниманието им за петнайсет минути, дори за цели двайсет.

— Ако го бива, да… — скептично процеди Луси.

Оказа се, че Реджи, наричан още Великия Мистерио, наистина си разбира от занаята. След като неговият асистент Не-Толкова-Великият-Дейв разпъна сгъваемата масичка и отвори куфара, Мистерио покани рожденичката и гостенчетата й да разгледат цветето на ревера му; когато се приближиха, цветето ги изпръска с вода — отначало червена, после синя и зелена. Хлапетата, изконсумирали твърде много захар, се разсмяха.

— Внимание, момчета и момичета… ооох! Гъделичка ме! — Свали шапката си и извади бяло зайче. Децата ахнаха. Мистерио подаде зайчето на Абра, тя го погали и го подаде на друго дете, без да я подканят. Животинчето кротуваше. Джон си помисли, че като нищо преди представлението са му сложили валиум в храната. Последното дете го върна на Мистерио, който го пусна в шапката, прокара длан над нея и я обърна към възхитената публика, за да покаже, че е празна.

— Къде отиде зайчето? — попита малката Сузи Сунг Бартлет.

— В сънищата ти, миличка — отговори илюзионистът. — Довечера ще подскача там. Кой от вас иска вълшебно шалче?

Децата едно през друго завикаха: Аз! Аз! Мистерио заизважда от юмруците си шалчета и ги раздаде. Последва бърза поредица от други фокуси. Според часовника на Далтън ококорените дечурлига гледаха представлението вече двайсет и пет минути. Тъкмо когато започнаха да се разсейват, Мистерио завърши представлението със зашеметяващ номер. Извади от куфара (който, както беше показал в началото, беше празен като бомбето) пет чинии и зажонглира с тях, пеейки „Честит рожден ден“. Децата започнаха да му пригласят, Абра сякаш летеше от радост.

Мистерио върна чиниите в куфара, отново го показа на децата, за да се уверят, че е празен, после извади от него дванайсет лъжици. Заокачва ги на лицето си, последната залепи на носа си. Рожденичката изпадна в екстаз — седна на тревата, обгърна с ръце раменете си и се закиска.

— Аба също може — заяви (напоследък говореше за себе си в трето лице — етап, който Дейвид наричаше „синдром на Рики Хендерсън“[3]). — Аба също може качва лъзици.

— Браво, миличка — машинално избърбори Мистерио, без да обърне внимание на думите й. Според Джон реакцията му беше разбираема: току-що беше изнесъл страхотно представление пред трудна детска публика, беше плувнал в пот въпреки хладния ветрец откъм реката и като капак му предстоеше театрално „напускане на сцената“ — да изкачи нанагорнището със смешния си велосипед. Наведе се и с ръката си с бяла ръкавица помилва по главата момиченцето. — Още веднъж ти честитя рождения ден и благодаря на всички, задето бяхте страхотна…

От къщата се чу силен звън на камбанки, подобен на звука от звънчетата, окачени на кормилото на велосипеда Годзила. Децата за миг се обърнаха по посока на звука, после пак се загледаха в Мистерио, който усърдно въртеше педалите и се отдалечаваше, но Луси отиде да провери какво е паднало в кухнята.

Върна се след две минути.

— Джон, елате да видите нещо. Сега ще разберете защо ви поканихме.

12.

Джон, Луси и Кончета безмълвно се взираха в тавана. Бяха като хипнотизирани и не се обърнаха, когато Дейвид влезе в кухнята.

— Какво… — подхвана той, после видя отговора. — Мили боже!

Никой не му отговори. Той погледа още малко, сякаш се опитваше да осмисли случващото се, и излезе. След малко се върна, водейки за ръка дъщеря си. Тя държеше балон, около кръста си беше завързала шалчето, подарено й от Великия Мистерио.

Джон Далтън се отпусна на коляно до нея.

— Ти ли го направи, миличка? — Почти беше сигурен в отговора, но искаше да го чуе от Абра, за да разбере доколко тя осъзнава какво прави.

Малката първо погледа чекмеджето за приборите на пода. Няколко вилици и лъжици бяха изскочили от отделенията си, но бяха вътре. За разлика от онези, озовали се тавана на кухнята, сякаш притеглени от магически магнит. Няколко лениво се полюшваха от полилея, а най-голямата — за сервиране, висеше на аспиратора над печката.

Всяко дете притежава собствен метод за самоуспокояване. От дългогодишния си опит Джон Далтън знаеше, че повечето хлапета смучат палеца си, но при Абра беше различно. Тя подпираше с дясната си ръка брадичката си и прокарваше длан по устните си. В резултат говорът й ставаше почти неразбираем. Джон нежно отмести ръката й:

— Какво каза, скъпа?

Абра тихо повтори:

— Ще се карат ли на Аба? — Гърдите й се заповдигаха. Опита се отново да притисне длан до устните си, но Джон задържа ръката й. — Искала да прави като Моториозо — прошепна и заплака. Джон пусна ръката й и тя отново затърка устните си.

Дейвид я взе на ръце и я целуна по страната. Луси прегърна двамата и докосна с устни челото на дъщеричката си:

— Никой не ти се сърди, мило. Не плачи, обичаме те.

Абра притисна лице до шията й и лъжиците паднаха с трясък. Всички стреснато подскочиха.

13.

Два месеца по-късно, когато лятото плахо пристъпваше в Ню Хемпшир, Дейвид и Луси Стоун седяха в кабинета на Джон Далтън. На стените бяха окачени безброй снимки на усмихнати деца — неговите малки пациенти, повечето от които навярно вече имаха свои деца.

— Възложих на мой племенник, който е компютърен гений, да издири случаи, подобни на този с вашата дъщеря — не се безпокойте, разходите са за моя сметка, пък и момчето работи почти без пари. Той стесни обсега на издирването до последните трийсет години и откри над деветстотин случая. Дейвид подсвирна:

— Не думайте! Толкова много ли?

Далтън поклати глава:

— Не са много. Ако ставаше въпрос за заболяване — няма да се връщаме към тази тема, защото Абра не е болна, — то щеше да е рядко като слонската болест. Или линиите на Блашко, от които пациентите заприличват на хора-зебри. Болестта на Блашко се среща при един човек на седем милиона. Мисля, че и случващото се с Абра може да се причисли към извънредно редките феномени.

— Всъщност какво се случва с нея? — Луси се беше вкопчила в ръката на съпруга си. — Какво наблюдаваме? Телепатия? Телекинеза? Друго явление, започващо с „теле“?

— По малко от всичко. Абра явно притежава телепатични способности, щом познава кога ще имате гости и е разбрала за падането на госпожа Джъдкинс. Способна ли е на телекинеза? Твърдо да, ако съдим по случилото се на рождения й ден. Екстрасенс ли е? Ако тази дума не ви допада, ще използвам фразата „пророческа дарба“, но така или иначе нямаме солидни доказателства. Въпреки че случилото се преди и след терористичните нападения на единайсети септември и намирането на двайсетдоларовата банкнота зад тоалетката накланят везните в тази посока. От друга страна, как да определим историите с анимацията за Симпсънови, показвана по всички телевизионни канали, и с призрачната песен на „Бийтълс“? Щеше да е телекинеза, ако пианото е свирело двайсет и деветте ноти, но вие твърдите, че клавишите са били неподвижни.

— Какво следва? — промълви Луси. — Какво да очакваме?

— Не знам. Невъзможно е да се предскаже. Проблемът с паранормалните явления е, че засега те нямат научно обяснение. В тази област се вихрят прекалено много измамници и твърде много хора, които са луди за връзване.

— Накратко, не можете да ни посъветвате какво да правим — промълви Луси.

Далтън се усмихна:

— Напротив, мога: да не преставате да я обичате. Ако моят племенник е прав — не забравяйте обаче, че той е само на седемнайсет и че заключенията му се основават на съмнителна информация, — та ако предположенията му са правилни, странностите на Абра ще продължат до юношеската й възраст. Подгответе се за много, много необикновени явления. След като тя стане на тринайсет-четиринайсет, ще настъпи период на успокояване, после „силата й“ — да я наречем условно така, — ще започне да отслабва и когато тя прехвърли двайсетте, вероятно ще е незначителна. — Той се поусмихна и добави: — Обзалагам се обаче, че през целия живот ще й върви на покер.

— Ами ако започнат да й се привиждат мъртъвци като на момченцето в онзи филм? — попита Луси. — Какво да правим тогава?

— Ще имате доказателство за съществуването на живот след смъртта — това в кръга на шегата. А сега сериозно: не му мислете и не се плашете предварително. И си дръжте езиците зад зъбите.

— О, това се подразбира. — Луси се насили да се усмихне; от прехапване на устните си беше „изяла“ червилото и си личеше, че ни най-малко не се е успокоила. — Да не мислите, че искаме снимката на дъщеря ни да цъфне на корицата на списание „Инсайд Вю“?

— Да се благодарим, че другите родители не видяха как лъжиците висят от тавана — промърмори Дейвид.

— Как мислите, Абра разбира ли, че притежава особена… дарба? — попита Джон.

Съпрузите се спогледаха. След няколко секунди Луси промълви:

— Съмнявам се. Въпреки че придадохме голяма важност на случката с лъжиците…

— Само вие си мислите така — прекъсна я Далтън. — Спомням си как поплака, после се усмихна и отиде да си играе с другите деца. Защото постъпихте правилно: не й се скарахте, не я зашлевихте, нито я наказахте. Съветвам ви известно време да оставите нещата постарому, тоест да не предприемате нищо. Като поотрасне, ще я помолите да не прави така в училище. Дръжте се с нея като с най-обикновено дете, защото тя, общо взето, е тъкмо такава. Нали?

— Разбира се — промърмори Дейвид. — Няма брада или мустаци, нито трето око.

— Грешиш за третото око — намеси се Луси, мислейки си за „ризата“, с която се беше родила Абра. — Има, но не го виждаме.

Джон стана:

— Ако искате, ще ви изпратя разпечатки на материалите, събрани от племенника ми.

— Да, дори настоявам — отвърна Дейвид. — Мисля, че и скъпата момо ще ги иска. — Той посбърчи нос. Луси забеляза гримасата му и се намръщи.

— И още един съвет — радвайте се на дъщеря си — каза Джон. — Ако се съди по онова, което видях, тя е страхотно дете. Ще се справите. Всичко ще е наред.

Известно време изглеждаше, че той ще излезе прав.

Бележки

[1] Уилма Рудолф (1940 — 1994) — американска лекоатлетка, първата жена, спечелила три златни медала на олимпиадата през 1960. Още по-любопитно е, че е родена с увреждания, но на дванайсет години хвърля патериците, започва да тренира баскетбол, после и лека атлетика. — Б.пр.

[2] Едуард Хикс (1780–1849) — американски художник, превърнал се в кумир на квакерите заради картините си. — Б.пр.

[3] Рики Хендерсън (1958-) — прочут американски бейзболист, страдащ от илеизъм — дублиране на местоимението с името, което се смята за езикова грешка, но и за риторична фигура на речта. — Б.пр.