Стивън Кинг
Доктор Сън (14)

2.

Още със събуждането си в понеделник сутринта Дан забеляза, че графикът му на черната дъска отново е изтрит и е заменен с послание от Абра. Най-отгоре беше нарисувано емотиконче „смайли“. Човечето се усмихваше толкова широко, че зъбите му се виждаха и усмивката изглеждаше доста злорада.

Тя дойде! Бях подготвена и я нараних!

И ТО МНОГО!

Заслужила си го е, затова УРА!!!

Искам да поговорим, но не по този начин или по имейла.

На същото място. В три следобед.

Дан се отпусна на леглото, закри с длан очите си и затърси Абра. Откри я на път за училище заедно с три приятелки, което доста го разтревожи. Беше опасно и за нея, и за другите момичета. Надяваше се Били да е на поста си. И да е предпазлив, за да не предизвика подозрението на бдителен човек от Съседския патрул.

(ще дойда с Джон заминаваме утре но трябва да действаме бързо и предпазливо)

(да добре чудесно)

3.

Дан отново седеше на скамейка пред обвитата с бръшлян обществена библиотека и отдалеч видя Абра; тя беше с червено сако, модерни маратонки и носеше училищната си раничка. Стори му се, че след последната им среща е пораснала с около три сантиметра.

Махна му и се провикна:

— Здрасти, чичо Дан!

— Здравей, Абра. Как мина в училище?

— Супер! Имам шестица на домашното по биология!

— Седни за малко и ми разкажи.

Тя се приближи към скамейката — движеше се толкова енергично и грациозно, сякаш танцуваше. Блеснали очи, поруменели страни — тийнейджърка в цветущо здраве, доволна от живота, готова за подвизи. Дан би трябвало да е окуражен, но незнайно защо го жегна лошо предчувствие. Успокояваше го само мисълта, че наблизо беше паркиран ненабиващ се на очи пикап „Форд“, зад волана на който седеше възрастен човек, пиеше кафе и четеше списание. По-точно се преструваше, че го чете.

(Били?)

Старецът само отмести за миг поглед от списанието и това беше достатъчно.

— Слушам те — тихо каза Дан. — Разкажи какво се случи и не пропускай нито една подробност.

Абра му обясни колко ефикасен се е оказал капанът, който беше заложила. Докато я слушаше, той изпита удивление и възхищение, но безпокойството продължаваше да го гложди, дори се усили. Самоувереността й го плашеше, защото беше детинска, а типовете, с които си имаха работа, не бяха деца. Изчака я да свърши и промърмори:

— Помолих те да включиш предпазна аларма, нищо повече.

— Ама така стана по-добре. Кой знае дали щях да я атакувам, ако не си представях, че съм Денерис от „Игра на тронове“, но… да, щях! Защото тя уби бейзболното момче и е погубила много други. И защото… — За пръв път усмивката й леко помръкна. Докато разказваше, сякаш се беше превърнала в осемнайсетгодишна девойка. А сега той видя как е изглеждала на девет.

— Защо?

— Тази жена не е човешко същество. Също и съучастниците й. Може би навремето са били хора, но вече не са. — Абра изпъна рамене и отметна назад косата си. — Само че аз съм по-силна от нея. И тя го разбра.

(мислех че те е прогонила)

Абра начумерено изгледа Дан, машинално потърка устните си, осъзна какво прави, отпусна ръка на скута си и я хвана с другата. Жестът й му се стори странно познат… ами да, естествено — нали и друг път я беше виждал да прави същото. Сега не му беше до това, имаше си по-големи грижи.

(следващия път ще съм подготвена ако има следващ път)

Може би. Само че другия път и жената с шапката щеше да е подготвена.

(моля те само да се пазиш)

— Дадено, чичо Дан. — Разбира се, така говореха всички деца, за да успокоят възрастните, обаче на него му поолекна. Пък и Били беше на своя пост в очукания пикап.

Очите на Абра отново заблестяха:

— Научих куп неща. Затова те помолих да се срещнем.

— Какви неща?

— Още не знам къде се намира тази вещица, обаче открих… разбираш ли, когато тя беше в главата ми, аз бях в нейната. Като в суопсис^[1], нали се сещаш? Там беше претъпкано с картотечни шкафове с чекмеджета. Все едно бях в справочния отдел на най-голямата библиотека в света. От друга страна, може би ми приличаха на чекмеджета, защото жената си ги представяше така. Ако, намирайки се в главата ми, беше гледала компютърни екрани, може би щях да виждам същото.

— В колко чекмеджета надникна?

— В три-четири. Тези изроди наричат себе си „Верни на възела“. Повечето са стари и наистина са като вампири. Търсят хлапета като мен. И като теб, какъвто си бил като малък. Само че не пият кръв, а се хранят с онова, което необикновените деца издишват, когато умират. — Тя потръпна от отвращение. — Най-гадното е, че то става още по-питателно, ако преди смъртта си децата са подложени на страшни мъчения. Наричат го еманация.

— Червено е, нали? Червено или червеникаворозово.

Дан беше сигурен, че отговорът ще е положителен, но момичето поклати глава:

— Не, бяло е. Ослепителна бяла мъглица. И още нещо: те могат да се запасяват с него. Съхраняват го в бутилки… не, в контейнери, които приличат на термоси. Само че то никога не им е достатъчно. Веднъж гледах филм за акулите и научих, че непрекъснато са в движение, защото храната не им стига. Според мен „Верни на възела“ са като акулите. — Намръщи се и добави:

— Не, те са чудовища, изверги!

Бяла мъглица, а не червена… — помисли си Дан. Така или иначе сигурно беше същото, което старата, опитна медицинска сестра беше нарекла „последно издихание“, само че някаква разновидност. Защо беше толкова ценно за Верните? Защото беше еманацията на здрави деца и юноши, а не на старци, страдащи от всевъзможни болести? Защото тези деца бяха необикновени, както се беше изразила Абра? А може би и двете предположения бяха верни.

Абра кимна:

— Вероятно и поради двете.

— Да предположим, че имаш право. Най-важното обаче е, че те знаят за теб. Жената знае.

— Боят се да не разкажа на някого за тях, но не са изпаднали в паника.

— Защото си малка и никой не вярва на децата.

— Точно така. — Тя духна косата, паднала на челото й. — Момо ще ми повярва, обаче тя скоро ще умре. Ще я преместят в твоята хо… в твоя хоспис, Дан. Нали ще й помогнеш, когато… Ако не си в Айова по това време.

— Ще направя всичко по силите си. Абра, онези… същества ще дойдат ли за теб?

— Може би, но не защото знам за тях, а заради онова, което представлявам. — Тя вече си даваше сметка пред каква опасност е изправена и радостта й се беше изпарила. Отново си потърка устата и когато отпусна ръка, устните й бяха разтегнати в злобна усмивка.

Малката не си поплюва. Момиче с характер! — помисли си Дан. Разбираше я. Самият той беше избухлив и често си патеше заради нрава си.

— Жената с шапката няма да дойде — добави Абра. — Тази проклета убийца! Знае, че ще я позная и че ще я почувствам, ако ме доближи, защото помежду ни вече има някаква връзка. Но другите… Ако са решили да ме отвлекат, нищо хубаво не чака всеки, който им се изпречи на пътя.

Вкопчи се в дланта на Дан и силно я стисна. Той се разтревожи, но не отдръпна ръката си. В момента Абра изпитваше необходимост от физически контакт с някого, на когото вярва.

— Трябва да ги спрем, за да не причинят зло на нашите или на някоя моя приятелка — добави тя. — И за да не убият други деца.

За миг Дан прихвана ясна картина — Абра не му я беше изпратила, но образът беше обсебил мислите й. Всъщност не беше картина, а колаж от стотици фотографии на деца под заглавието „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ МЕ?“ Тя се питаше колко от тях са били отвлечени от Верните, убити заради последното им издихание, съдържащо тяхната същност, тяхната еманация — отвратителния „деликатес“, толкова любим на извратените вампири, — и заровени в безименни гробове.

— Намери бейзболната ръкавица, Дан, и ще открия Бари Китаеца — където е той, там са и другите. Дори да не можеш да ги убиеш, ще разкажеш за тях на полицията. Намери ръкавицата, моля те.

— Ще ти я донеса, ако е там, където казваш. Междувременно те моля, умолявам те да се пазиш.

— Добре, обещавам, макар да не мисля, че вампирката ще се опита отново да се прокрадне в главата ми. — Абра отново се усмихна и сякаш се превърна в жената воин — Денерис или както там й беше името, — в която от време на време мислено се превъплъщаваше. — Само да посмее! Горчиво ще съжалява!

Дан се престори, че не я е чул — не му се искаше да засягат тази тема. Време беше да се разделят — прекалено дълго бяха останали на скамейката.

— Абра, слушай внимателно. И аз имам алармена система, която да те пази. Ако погледнеш в мен, ще разбереш каква е, но предпочитам да не го правиш. Да речем, че някой от Верните се опита да проникне в главата ти — не жената с шапката, а някой друг — няма как да научи нещо, което не знаеш.

— Аха, ясно.

Дан видя как тя си мисли, че всеки натрапник горчиво ще съжалява, и още повече се изплаши.

— Едно те моля… ако се озовеш в капан, викай Били колкото ти глас държи. Разбра ли?

(да както на времето ти си викал приятеля си Дик)

Дан подскочи от изненада, а пък Абра се усмихна:

— Не те шпионирах. Само…

— Разбирам. Преди да си тръгнеш, искам да отговориш на един въпрос. Ама честно.

— Питай.

— Наистина ли имаш шестица на домашното по биология?

4.

В осем без петнайсет вечерта в понеделник Гарвана се свърза с Роуз по радиостанцията:

— Ела веднага! Започна…

Верните се бяха събрали около кемпера на Дядо Кино и мълчаха. Роуз, килнала назад цилиндъра си по обичайния начин, противоречащ на земното притегляне, си проби път през съмишлениците си, спря се само за миг, за да прегърне Анди, изкачи се по стълбичката и влезе. Ореха стоеше до Голямата Мо и Ани Престилката, които волю-неволю се бяха нагърбили с грижите за стареца. Гарвана седеше на леглото и стана, когато Роуз влезе. Тази вечер му личеше колко е възрастен. Бръчки се бяха вдълбали от двете страни на устата му, в черната му коса блестяха сребристи нишки.

Скоро ще приключим с тази история и ще се нахраним до насита — помисли си Роуз. Сега процесите в Дядо Кино се бяха ускорили: той ту започваше да се изпарява и ставаше прозрачен, ту се вплътняваше, после изпаряването започваше отново, само че всеки път продължаваше по-дълго и от тялото на Дядото изчезваха по-големи участъци. Най-страшното беше, че той съзнаваше какво се случва. Очите му бяха изцъклени от ужас, гърчеше се от болките, предизвиквани от промените. Открай време Роуз таеше в душата си убеждението, че Верните са безсмъртни. Да, преди петдесет-сто години сред тях имаше смъртни случаи, например онзи тъп холандец, Ханс Майната, който малко след края на Втората световна война загина в Арканзас, изпържен от тока, преминаващ през електропровод, повален от бурния вятър, или удавилата се Кейти Кръпката, или Томи Камиона… обаче те бяха изключения. Обикновено причината за смъртта на загиналите беше собствената им небрежност. Ето защо тя вярваше в безсмъртието, но сега проумя, че е била наивна като човешките деца, които вярват в Дядо Коледа и във Великденския заек.

Дядо Кино отново се вплътни — стенеше, ридаеше и трепереше.

— Накарай го да престане, малка Роузи, моля те! Боли ме, много ме боли…

Преди тя да отговори (пък и какво би могла да каже?), Дядото отново започна да се изпарява, докато накрая останаха само скелетът му, сякаш нарисуван, и облещените му очи, плаващи в нищото. Те бяха най-страшни.

За да го успокои, Роуз се опита да се свърже с разума му, само че разум нямаше. В главата на Дядо Кино — понякога заядлив мърморко, друг път благ старец — бушуваше буря от откъслечни изображения. Роуз стреснато се отдръпна и за пореден път си помисли: Не! Не може да бъде!

— Ох, мъчно ми е за него! — промърмори Голямата Мо. — Да го отървем, а? — Беше забила нокти в ръката на Ани, която сякаш не усещаше болката. — С инжекция или с друго. Сто на сто имаш нещо в чантата, Орех. Нали?

— Твърде късно е — изхриптя той. — Дядото вече няма вени. — Ако го инжектирам в ръката, след пет секунди ще видим как лекарството изтича на леглото. Да оставим нещата да се развиват по естествен път. Скоро всичко ще свърши. Оказа се прав. Роуз преброи още четири пълни цикъла. По време на петия дори костите на Бари изчезнаха. Очите му се задържаха още миг, втренчиха се в нея, после се завъртяха към Гарвана. Увиснаха над възглавницата, още вдлъбната от главата му и изцапана от специалното мазило за подсилване на растежа на косата, от което той притежаваше неизчерпаеми запаси. Роуз си спомни как веднъж Лакомата Джи й каза, че той си купува лосиона чрез ибей. Ибей, моля ви се!

Малко по малко изчезнаха и очите, но не завинаги; Роуз знаеше, че през нощта ще ги сънува, както щяха да ги сънуват и другите, събрали се около смъртния одър на Дядо Кино. Ако заспяха.

Чакаха, надявайки се старецът отново да се появи като призрака на бащата на Хамлет или на Джейкъб Марли от Дикенсовия роман „Коледна песен“, но от него бяха останали само вдлъбнатата от главата му възглавница, изцапана от лосиона за коса, и напиканите му боксерки с петна от изпражнения.

Мо се разрида и опря глава на пищната гръд на Ани Престилката. Онези отвън чуха плача й и някой (Роуз така и не разбра кой) подхвана древния напев. Последваха го втори, после трети и четвърти. Скоро под звездното небе зазвуча нестроен хор и по гърба на Роуз пробяга вледеняваща тръпка. Хвана ръката на Гарвана и я стисна.

Ани също заповтаря познатите думи, Мо (със сподавен глас) я последва, после и Гарвана. Роуз Капелата дълбоко си пое въздух и гласът й се сля с гласовете на другите Верни.

— Лодсам ханти, ние сме избраните.

— Кахана ризоне ханти, ние сме щастливците.

— Сабатха ханти, сабатха ханти, сабатха ханти.

— Ние сме „Верни на възела“ и ще пребъдем вечно.

5.

По-късно Гарвана отиде в кемпера на Роуз и от вратата попита:

— Няма да пътуваш с нас, нали?

— Не. Ти ще си командир на групата.

— Какво ще правим сега?

— Ще оплачем Дядо Кино, разбира се. За съжаление траурът ще продължи само два дни — повече не можем да си позволим.

По традиция жалейката продължаваше една седмица, през която бяха забранени половите сношения и приемането на еманация, разговорите бяха само по същество. Разрешено беше само медитирането. Накрая Верните щяха да се съберат в кръг, за да поменат Дядо Кино: всеки щеше да произнесе кратко прощално слово и да даде предмет, подарен от мъртвия или свързан с него. (Роуз избра пръстен, изработен в традицията на келтите и подарен й от Дядото по времето, когато Америка още принадлежеше на индианците, а нейното име беше Ирландска роза.) Покойните Верни се изпаряваха, затова тези предмети заменяха тялото на мъртвеца. Увиваха ги в бял плат и ги погребваха.

— Кога тръгваме? В сряда през нощта или в четвъртък сутринта?

— В нощта срещу четвъртък. — Роуз искаше час по-скоро да се добере до момичето. — Не спирайте никъде. Сигурен ли си, че пратката с приспивателното ще бъде в пощенската кутия в Стърбридж?

— Да. Не го мисли. Бъди спокойна.

Ще се успокоя само когато видя малката пикла в кемпера си — натъпкана с наркотик, окована с белезници и пълна с вкусна, сочна еманация — каза си Роуз и попита:

— Кои ще са в групата?

— Смятам да взема Ореха, Джими Калкулатора, ако го освободиш…

— Да, разчитай на него. И още кой?

— Анди Змията, защото много я бива в хипнозата. Ще ни е от полза, ако се наложи да приспим някого. И Китаеца, разбира се. След като Дядо Кино вече го няма, Бари е най-добрият ни „радар“. След теб, разбира се.

— Непременно го включи в отряда, въпреки че за намирането на гадинката няма да ви е необходим радар, сигурна съм. Всички ще пътувате в един кемпер. Вземете уинебагото на Вятърничавия Стив.

— Вече го предупредих.

Роуз кимна:

— Браво на теб. И още нещо: в Сайдуиндър има магазинче, наречено „Зона X“.

Гарвана повдигна вежди:

— Сексшопът с надуваемата кукла-медицинска сестра на витрината ли?

— Явно си го посещавал — кисело отбеляза тя. — Слушай внимателно, татенце.

Гарвана наостри уши.

6.

Във вторник, малко след изгрев-слънце, самолетът на Дан и Джон Далтън излетя от „Логан“. В Мемфис двамата се прехвърлиха на друг полет и пристигнаха в Де Мойн в единайсет и половина; въпреки че наближаваше краят на септември, денят беше горещ като в разгара на лятото.

По време на полета до Мемфис Дан се престори, че спи, за да не отговаря на въпросите, породени от съмненията, избуяващи като плевели в ума на спътника му. Далтън пък заспа между Мемфис и Де Мойн и го остави на мира. По-късно, когато вече бяха в Айова и пътуваха към Фрийман с взет под наем форд „Фокус“, който не се набиваше на очи, Дан усети, че Джон е загърбил съмненията… поне за известно време. Сега изпитваше само любопитство и нездрава възбуда.

— Приличаме на хлапаци, тръгнали да търсят съкровище — усмихна се Дан, който шофираше форда. От двете страни на шосето се нижеха безкрайни царевични ниви, вече започнали да пожълтяват.

Джон се стресна:

— Моля?

Дан се усмихна:

— Нали тъкмо това си мислеше? Че сме като хлапаци, тръгнали да търсят съкровище.

— Тръпки ме побиват от теб, драги. Знаеш ли, че плашиш хората?

— Сигурно. Вече съм свикнал. — Което не беше съвсем вярно.

— Кога откри, че можеш да четеш мисли?

— Не е само четене на мисли. Озарението е много специфичен талант. Ако въобще е талант. Понякога… всъщност много често, е като уродливо родилно петно. Убеден съм, че Абра ще го потвърди. А на въпроса кога съм открил дарбата си, ще отговоря така: не съм я откривал. Открай време я притежавам. Върви с оригиналния комплект качества, получени по рождение.

— И си пиел, за да я потиснеш.

Охранен мармот с безгрижна смелост прекосяваше шосето. Дан рязко изви волана, за да не го прегази, и животинчето, движещо се все така спокойно, се скри в царевичака. Хубаво беше тук: синьото небе сякаш се простираше на хиляди километри, не се виждаше нито една планина. В Ню Хемпшир му харесваше и той вече приемаше този щат като място, където е домът му, но подозираше, че в равнините винаги ще се чувства по-спокоен. В безопасност.

— Знаеш, че не е така, Джони. Защо пие алкохоликът?

— Защото е алкохолик!

— Точно така. Просто и ясно. Ако се отърсиш от психологическите бръщолевения, ще останеш очи в очи с голата истина. Пием, понеже сме пияници.

Джон се засмя:

— Кейси Кингсли добре те е подковал.

— Разбира се, алкохолизмът се предава по наследство. Кейси отрича тази теория, обаче не е прав. Баща ти пиеше ли?

— Натряскваше се заедно със скъпата си майчица. Двамата заедно правеха толкова голям оборот на бара в местния голф клуб, че собственикът можеше да мине и без други клиенти. Помня как веднъж майка ми си свали рокличката за тенис и скочи в басейна при нас, децата. Мъжете изпаднаха във възторг и заръкопляскаха. Татко го прие като голям майтап. Не и аз. Бях на девет и докато замина да уча в колеж, си останах синът на стриптийзьорката. А вашите падаха ли си по чашката?

— Мама пиеше, но можеше да мине и без алкохол. Понякога наричаше себе си Уенди Двете бири. Баща ми обаче… напиваше се само от чаша вино или от една бира и тогава ставаше страшно. — Дан погледна джипиеса — до крайната цел оставаха шейсет и пет километра. — Искаш ли да ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого? Предупреждавам те, че е доста шантаво. Много се лъжеш, ако мислиш, че озарението представлява само някаква си телепатия… — Замълча за миг, после добави: — Съществуват и други светове освен този.

— А ти… ъъъ… виждал ли си ги?

Дан не следеше мислите на Джон Далтън, но забеляза, че той започва да нервничи, сякаш очакваше човека до него внезапно да сложи ръка на гърдите си и да се обяви за прероден Наполеон Бонапарт.

— Не. Виждал съм само техни обитатели. Абра ги нарича призрачните хора. Интересува ли те историята или не?

— Не знам дали искам да я науча, обаче май е добре да ми я разкажеш.

Дан не знаеше дали педиатърът от Нова Англия ще повярва на случилото се със семейство Торънс през онази зима в хотел „Панорама“, но и не му пукаше. Щеше да изпита облекчение, ако разкажеше за кошмара сега, пътувайки в някаква взета под наем кола под яркосиньото небе на Средния запад. Само Абра щеше да му повярва, само че още беше твърде млада, а историята — твърде страшна. Затова щеше да се задоволи с недоверчив слушател като Джон Далтън. С какво да започне? Навярно с Джак Торънс: дълбоко нещастен човек, който се беше провалил и като учител, и като писател, и като съпруг. Как бейзболистите наричаха три поредни страйк аута? Май „Златното сомбреро“. Джак беше достоен за този подигравателен термин. През целия си живот беше извършил само едно забележително дело: при настъпването на решителния момент, към който „Панорама“ го тласкаше от първия им ден в хотела, той отказа да убие малкия си син. Най-много щеше да му подхожда епитафията…

— Дан?

— Баща ми полагаше усилия — промърмори той. — Това е най-хубавото, което мога да кажа за него. Най-злите призраци в живота му се криеха в бутилки. Може би всичко щеше да е различно, ако се беше обърнал към Анонимните алкохолици… Обаче не го стори. Мама вероятно не знаеше за съществуването им, иначе щеше да го убеди да потърси помощта им. По времето, по което заживяхме в хотел „Панорама“, където един приятел му беше намерил работа като зимен пазач, той беше класически пример за изпаднал в депресия алкохолик с чести пристъпи на гняв, граничещи с безумие.

— Там ли са били призраците?

— Да. Видях ги с очите си. Той не ги зърна нито веднъж, но ги усещаше. Може би също притежаваше озарение. Наследствени са много неща, а не само алкохолизмът. Така или иначе привиденията му въздействаха чрез внушения. Баща ми мислеше, че целят да го впримчат, но това беше поредното им лъжливо внушение. Те искаха малкото момче с голямото, силно озарение. По същата причина „Верни на възела“ искат Абра.

Млъкна, защото си спомни какво беше отговорил Дик Халоран, говорейки с устата на мъртвата Елинор, на въпроса къде са гладните дяволи: „В детството ти, откъдето идват всички дяволи.“

— Дан? Зле ли ти е?

— Нищо ми няма… Така или иначе разбрах, че има нещо нередно още преди да вляза в проклетия хотел. Разбрах го още когато с нашите водехме мизерен живот в Боулдър. Само че баща ми реши да приеме предложението за работа, за да припечелва по нещо, докато довърши пиесата си…

7.

Преди да влязат в Адеър, вече разказваше на Джон как се е взривил парният котел на „Панорама“ и как сред бушуващата снежна буря хотелът е бил изпепелен до основи. Градчето Адеър беше толкова малко, че имаше само две кръстовища, но Дан зърна хотел от веригата „Холидей Ин Експрес“ и го посочи на Джон:

— След няколко часа ще си вземем стая там. Не можем да разкопаваме земята посред бял ден, освен това умирам за сън. Напоследък все не ми остава време да се наспя.

— Наистина ли ти се е случило? — едва чуто попита Джон.

— Наистина. — Дан се усмихна. — Ще ми повярваш ли?

— Ще съм принуден да повярвам на всякакви небивалици, ако намерим бейзболната ръкавица там, където ни каза Абра. Защо ми разказа за хотела и за… останалото?

— Защото въпреки всичко, което знаеш за моята малка приятелка и твоя пациентка, дълбоко в себе си смяташ, че тази експедиция е пълна лудост. И понеже е редно да знаеш, че съществуват… зли сили. Вече съм се сблъсквал с тях, а ти си виждал само момиченце, което прави фокуси, като например да окачва лъжици на тавана. Джон, това не е детска игра. Ако „Верни на възела“ узнаят какво сме намислили, ще им попаднем на мушката също като Абра Стоун. Не е късно да се откажеш — ще се прекръстя и ще ти пожелая бог да е с теб.

— И ще продължиш сам.

Дан се поусмихна:

— Е, не съвсем. Да не забравяме Били.

— Той е най-малко на седемдесет и три.

— Ако му го кажеш, той ще отговори, че напредналата му възраст е преимущество. Разправя наляво и надясно колко хубаво е да си стар, защото не се притесняваш, че ще умреш млад.

Джон посочи през предното стъкло:

— Влизаме във Фрийман. — Кисело се усмихна и добави: — Още ми е трудно да повярвам, че се забърках в тази налудничава авантюра. Ами ако спиртоварната я няма? Ако е разрушена, след като са я снимали от Гугъл Земя, и на мястото й вече се простира царевична нива?

— Не е разрушена — лаконично отговори Дан.

8.

Наистина не беше: скоро видяха няколко свързани помежду си тъмносиви бетонни постройки с ръждясали метални покриви. Единият комин още стоеше, другите бяха паднала и лежаха на земята като насечени змии. Прозорците бяха счупени — стените — покрити с грозни графити, които биха предизвикали подигравките на градските спецове. Изровен черен път, отклоняващ се от двулентовото шосе, водеше към паркинг: в напукания асфалт бяха поникнали царевични издънки. Водната кула, видяна от Абра, беше наблизо и се очертаваше на фона на небето като марсианска бойна машина от роман на Хърбърт Уелс. От едната й страна беше написано „ФРИЙМАН, АЙОВА“. Бараката с продънения покрив също беше налице.

— Сега доволен ли си? — попита Дани и още малко намали скоростта, докато фордът запъпли като костенурка. — Фабрика, водна кула, барака, табела с надпис „Влизането забранено“. Точно според описанието на Абра.

Джон посочи портала с ръждясалите врати в края на изровения път:

— Ами ако е заключено? От прогимназист не съм прескачал огради.

— Не било заключено, когато убийците са довели момчето, иначе Абра щеше да ни предупреди.

— Сигурен ли си?

По отсрещното платно се зададе фермерски камион. Дан леко настъпи газта и вдигна ръка за поздрав. Шофьорът, някакъв тип със зелена шапка на компанията за трактори „Джон Дийр“, с тъмни очила и с работен комбинезон, също им махна, но не ги погледна. Чудесно!

— Попитах дали си…

— Знам какво ме попита — промърмори Дан. — Дори вратите да са заключени, ще се справим. По един или по друг начин. Сега завиваме обратно и отиваме право в хотела. Капнал съм от умора.

9.

Джон избра две съседни стаи в „Холидей Ин“ и плати в брой, междувременно Дан намери местния железарски магазин и купи лопата, гребло, две мотики, градинарска лопатка, два чифта ръкавици плюс платнена торба. Трябваше му само лопатата, но реши да добави и други сечива, за да не предизвика подозрение.

— Какво ви води в Адеър, ако не е тайна? — попита касиерът, докато маркираше покупките.

— Само минавам оттук. Сестра ми живее в Де Мойн и си пада по градинарството. Предполагам, че си има повечето от нещата, които купих, но подаръците винаги я предразполагат към по-голямо гостоприемство.

— Адски си прав, братле. От мен да го знаеш, че много ще се зарадва тъкмо на мотиката с късата дръжка. Няма по-удобно сечиво за градината, ама начинаещите не се сещат да си го купят. Приемаме „Мастър Кард“, „Виза“…

— Мисля да дам почивка на кредитните карти. — Дан извади портфейла си. — Обаче ще искам касова бележка, за да се отчета пред оня сводник Чичо Сам.

— Имаш я, мой човек. Дай ми името и адреса си… или данните на сестра си, за да пратим нашия каталог.

— Много мило, но този път ще пропусна. — Дан сложи на тезгяха няколко двайсетачки и ги разпери като ветрило.

10.

В единайсет вечерта на вратата на Дан се почука. Той отвори и Джон влезе в стаята. Беше блед като платно и превъзбуден.

— Поспа ли? — попита.

— Дремнах, да. А ти?

— Опитах се, но непрекъснато се стрясках и се събуждах. Много ми е нервно. Какво ще кажем, ако ни спре полицай?

— Чули сме, че във Фрийман има кръчма с жива музика и сме тръгнали да я търсим.

— Във Фрийман има само царевица. Девет милиарда акра, засадени само с царевица.

— Може би, но ние не го знаем — спокойно каза Дан. — Не сме от тук и само минаваме през града. Пък и няма да ни спре ченге, бъди спокоен. Никой няма да ни забележи. Обаче ако предпочиташ да останеш тук…

— Не съм бил толкова път, за да вися в хотела и да гледам Джей Лено. Само изчакай да отскоча до тоалетната. Бях преди малко, но пак ме свива стомахът. Да му се не види, като на тръни съм!

Пътуването до Фрийман се стори безкрайно на Дан, въпреки че щом излязоха от Адеър, не видяха нито една кола. Фермерите си лягат рано, а и се движат по второстепенните пътища.

Щом зърнаха спиртоварната, той изключи фаровете на форда, зави по черния път, бавно продължи към затворените врати и спря пред портала. Слязоха и Джон изруга, защото лампата в купето светна:

— Колко съм тъп! Трябваше да я изключа на тръгване от хотела. Или да я счупя, ако няма бутон за изключване!

— Успокой се — промълви Дан. — Тук няма никого освен нас, двамата храбреци. — Само че докато вървеше към портала, сърцето му лудо затуптя. Според Абра тук бяха изтезавали до смърт и бяха погребали безпомощно момче. Ако съществуваха места, населени с призраци, това…

Джон бутна вратите и след като не се отвориха, ги дръпна към себе си.

— Не става! Какво ще правим? Май ще се наложи да се прекачим през оградата. Ще се пробвам, макар че вероятно ще си счупя тъпата…

— Момент. — Дан извади от вътрешния си джоб фенерче и го насочи към портала: първо видя счупения катинар, после дебелата тел, която задържаше затворени двете врати. Върна се при колата и също като Джон се намръщи при включването на лампичката на тавана. Проклятие! Е, не можеш да мислиш за всичко, нали? Извади платнената торба с инструментите и затвори капака на багажника. Тъмнината се завърна.

— Сложи ги. — Той подаде на Далтън единия чифт ръкавици и сложи своите; разви телта и я окачи на оградата, за да не забрави после отново да завърже вратите. — Давай. Смело напред!

— Пак ми се пикае.

— Ще стискаш!

11.

Дан седна зад волана на форда и бавно го подкара към товарната рампа. Черният път беше осеян с дупки (някои много големи) и шофирането без фарове беше твърде опасно начинание. Само това ми липсва — помисли си. — Да вкарам колата в някоя от тези ями и да счупя ос! Зад спиртоварната се простираше площадка, където отъпканата пръст се редуваше с участъци от натрошен асфалт. Петнайсетина метра по-нататък имаше още една телена ограда, а отвъд започваха царевични ниви, напомнящи безкрайно море. Товарната площадка не беше голяма колкото паркинга, но не беше и много малка.

— Дан, как ще разберем къде…

— Шшшт, тихо. — Дан наведе глава, опря чело на кормилото и затвори очи.

(Абра)

Малката не откликна. Сигурно спеше. В Анистън вече беше ранна сутрин. Джон разтревожено хапеше устни.

(Абра)

Стори му се, че усеща някакво раздвижване. Надяваше се, че не си въобразява.

(АБРА!)

В главата му се отвориха очи. За миг образът беше мътен и раздвоен, после Абра загледа заедно с него. Внезапно товарната рампа и падналите комини започнаха да се виждат по-ясно, въпреки че ги осветяваха само звездите.

Зрението й е много по-силно от моето!

Дан слезе от колата и дори не забеляза, че Джон го последва. Беше предал управлението на момичето, което лежеше будно на стотици километри от тук и се чувстваше като човекоподобен металотърсач. Само дето с Джон не търсеха метал.

(отиди при онази бетонна площадка)

Дан си приближи до товарната рампа и застана с гръб към нея.

(сега върви напред-назад)

Настъпи пауза, докато Абра мислеше как да уточни какво иска.

(като в сериала „От местопрестъплението“)

Дан измина няколко метра вляво, после се обърна надясно, движейки се диагонално от рампата. Джон извади лопатата от торбата, облегна се на колата и го загледа.

(тук паркираха кемперите си)

Дан пак тръгна наляво — вървеше бавно, от време на време изритваше встрани тухла или парче бетон.

(близо си)

Той спря. Лъхна го неприятна миризма на разложено.

(Абра? Ти)

(да божичко Дан)

(успокой се мило)

(много се отдалечи обърни се върви бавно)

Дан тромаво се завъртя като непохватен новобранец, изпълняващ заповед „Кръгом!“, и тръгна обратно към товарната рампа.

(наляво малко наляво по-бавно)

Той се подчини — сега спираше на всяка стъпка. Отново усети миризмата, този път беше малко по-силна. Ненадейно неестествено яркият нощен пейзаж се разми, защото сълзите на Абра напълниха очите му.

(бейзболното момче е тук стоиш точно над него)

Дан дълбоко си пое въздух и си избърса очите. Трепереше. Не на него му беше студено, а на Абра. Тя седеше в леглото, притискаше до гърдите си опърпания плюшен заек и трепереше като изсъхнало листо на мъртво дърво.

(махай се оттук Абра)

(Дан ти)

(да да добре съм но не бива да видиш това)

Изведнъж зрението му загуби остротата си. Слава богу, Абра беше прекъснала връзката.

— Дан? — тихо извика Джон. — Как си?

— Добре. — Гласът на Дан беше предрезгавял от сълзите, изплакани от Абра. — Дай лопатата.

12.

Отне им двайсет минути. Първите десет копа Дан, после връчи лопатата на Далтън, който всъщност намери Брад Тревър. Отстъпи назад от дупката и притисна длан до носа и устата си. Гласът му беше приглушен, но думите се разбираха:

— Наистина има труп… Мили боже!

— Не усети ли одеве миризмата?

— Как да я усетя? Тялото е погребано дълбоко, и то преди две години… Ти да не би да я подуши?

Дан не продума, затова Джон отново се обърна към ямата, но този път неохотно. Няколко секунди остана приведен, сякаш се канеше пак да копае, после рязко се отдръпна, защото Дан освети дупката.

— Не мога… — изпъшка. — Мислех, че ще мога, но… Ръцете ми треперят.

Дан му подаде фенерчето. Далтън го насочи към онова, което го беше ужасило — маратонка, стърчаща от пръстта. Много бавно и предпазливо, сякаш за да не обезпокои тленните останки на бейзболното момче, Дан започна да копае земята от двете му страни. Постепенно се очертаха контурите на тялото, напомнящи рисунките върху саркофазите, които беше видял във филм на „Нешънъл Джиографик“.

Миризмата на гниеща плът вече беше нетърпима.

Дан отстъпи назад и няколко пъти дълбоко си пое въздух, после скочи в гроба близо до маратонките на Брад Тревър, образуващи буквата V. Коленичи, запълзя напред и без да погледне нагоре, протегна ръка за фенерчето. Джон му го подаде, обърна се на другата страна и захлипа.

Дан стисна фенерчето между зъбите си и с ръце заизгребва пръстта. Показа се момчешка тениска, прилепнала към хлътнали гърди. После ръце. Пръстите, сега представляващи кости в жълтеникава кожа, стискаха нещо. Дан вече се задъхваше, но отвори пръстите на Брад. Макар много да внимаваше, един се счупи — звукът беше като от настъпена суха съчка.

Момчето беше погребано заедно с бейзболната ръкавица. В „джоба“ й, грижливо намазан с крем, гъмжаха ларви.

Дан ужасено ахна, после машинално си пое въздух, вонящ на разложение. Без да осъзнава какво прави, изскочи от гроба и повърна върху купчината изкопана пръст, вместо върху останките от Брадли Тревър, който беше имал нещастието да притежава по рождение нещо, желано от племе чудовища. Нещо, което те му бяха отнели, подлагайки го на нечовешки изтезания и поглъщайки последното му дихание.

13.

Отново заровиха трупа (този път Джон свърши почти цялата работа) и с парчета от асфалт изградиха подобие на надгробен камък. Не им се мислеше как лисици или бездомни кучета се хранят с останките от горкото момче.

После седнаха в колата, но известно време не продумаха. След няколко минути Джон наруши мълчанието:

— Какво да правим, Дано? Не може да си тръгнем, все едно нищо не се е случило. Брад има родители. Баби и дядовци. Може би братя и сестри. Всички още се надяват да го видят, защото не знаят какво се е случило с него.

— Засега ще го оставим тук. Нека мине известно време, та никой да не каже: „Виж ти какво съвпадение! Непознат купува лопата от железарията в Адеър, после някой анонимно се обажда на полицията и съобщава за намерен труп.“ Надали ще се случи, но не бива да рискуваме.

— Какво разбираш под „известно време“?

— Един месец, да речем.

Джон се замисли и въздъхна:

— Може би дори два. Нека родителите му поживеят още малко с надеждата, че Брад е избягал от дома си, преди да им разбием сърцата. — Поклати глава и добави: — Добре че не му видях лицето, иначе… надали някога щях да заспя.

— Така си мислиш. Нямаш представа какво може да понесе човек и с какви спомени може да живее — промърмори Дан. Мислеше за госпожа Маси, която завинаги беше заключил в главата си и призракът й никога повече нямаше да го преследва. Включи двигателя, свали страничното стъкло откъм себе си и няколко пъти удари във вратата бейзболната ръкавица, за да махне полепналата пръст. После я сложи и пръстите му се озоваха там, където през толкова много слънчеви дни са били пръстите на момчето. Той стисна клепачи. След около трийсет секунди отвори очи.

— Е?

— „Ти си Бари Смит, мой приятел. Ще ме закараш у дома.“

— Какво означава това?

— Не знам, обаче се обзалагам, че този Смит е същият, когото Абра нарича Бари Китаеца.

— Само това ли?

— Абра ще узнае повече.

— Сигурен ли си?

Дан си спомни как зрението му се изостри, когато момичето отвори очи в главата му.

— Да, сигурен съм. Ако обичаш, освети с фенерчето долната страна на ръкавицата. Има някакъв надпис.

Джон се подчини и двамата видяха главни букви и едно число, написани със старателен детски почерк: ТОУМИ 25.

— Какъв е този Тоуми? — зачуди се Джон. — Нали горкото момче се е казвало Тревър?

— Джим Тоуми е бейзболист. Номерът му е 25. — Дан се загледа в написаното, после остави ръкавицата на седалката. — Брад се е прекланял пред него, затова го е увековечил на ръкавицата си. Ще пипна онези изверги! Кълна се пред Бог, че ще ги намеря и тогава горчиво ще съжаляват!

14.

Роуз Капелата притежаваше свръхестествена дарба на проницателка — впрочем всички Верни я притежаваха, — но никой не получаваше озарения като Дан или като Били. Тъкмо заради това на сбогуване нито Роуз, нито Гарвана разбраха, че в същия момент двама мъже, които вече знаят твърде много за „Верни на възела“, разкопават гроба на момчето, погребано преди години в Айова. Ако Капелата медитираше, може би щеше да прихване мислените съобщения между Дан и Абра, но тогава момичето веднага щеше да усети присъствието й. Освен това сбогуването в кемпера имаше доста интимен характер.

След като свършиха и Гарвана започна да се облича, тя сплете пръсти на тила си и попита:

— Признай, че си бил в онзи магазин. В „Зона X“.

— Не съм стъпвал там, защото държа на репутацията си. Изпратих Джими Калкулатора. — Гарвана се усмихна и пристегна колана си. — Обясних му какво да купи и би трябвало да се бави петнайсетина минути, само че той се върна след два часа. Струва ми се, че си е намерил нов дом.

— Чудесно. Е, момчета, едно е сигурно — няма да скучаете с приятната компания — пошегува се Роуз, въпреки че след двудневния траур за Дядо Кино, завършил с ритуалното сбогуване, настроението й беше доста мрачно.

— Онова, което Джими е купил, не може да се сравни с теб.

Тя повдигна вежди:

— Ти пробва ли, Хенри?

— И през ум не ми е минало. — Той се загледа в голата жена с разкошна черна коса, разпиляна на възглавницата. Дори когато лежеше, личеше колко е висока, а той открай време си падаше по високите жени. — Ти си и винаги ще бъдеш главната героиня във всички ленти в личната ми филмотека.

Разбира се, че преувеличаваше — комплиментът беше образец от обичайния му репертоар, въпреки това Роуз беше поласкана. Стана, притисна се до него и прокара пръсти през косата му.

— Пази се, Гарван. Искам всички да се върнете живи и здрави. И да доведете гадинката.

— Дадено.

— Тогава не губете време.

— Спокойно, красавице. Ще бъдем в Стърбридж в петък сутринта, тъкмо навреме да вземем от „Изи Мейл“ пратката. До обяд ще сме в Ню Хемпшир и Бари вече ще е открил къде се намира нашата кукличка.

— Дано тя не го открие преди това.

— Не се тревожи — няма да се случи.

Широко ти е около врата — помисли си Капелата. — Аз пък ще се тревожа и заради теб. Няма да имам нито миг спокойствие, докато не ми доведете малката гадина с белезници и с окови!

— Знаеш ли кое е най-хитрото? — подхвърли Гарвана. — Ако малката ни усети и се опита да се обгради със защитна стена, Бари ще я открие още по-лесно.

— На теб морето май ти е до колене — намръщи се Роуз. — Ами ако тя се изплаши? Като едното нищо ще се обади на ченгетата.

— Така ли мислиш? — ухили се той. — Да, малката — ще й кажат, — вярваме, че тези лоши хора те преследват. Да те питаме — те извънземни ли са или най-обикновени зомбита? Не за друго, а да знаем какво търсим.

— Не се шегувай, ако обичаш. Лекомислието ти е, меко казано, идиотско. Ето какво искам от вас: хващате малката и веднага тръгвате обратно. Никаква „външна“ помощ! Никакви свидетели! Убийте родителите, ако се наложи, убийте всеки, който се опита да ви попречи, но не привличайте вниманието и не оставяйте улики!

Гарвана се престори, че козирува:

— Слушам, началство!

— Изчезвай, кретен такъв! Първо обаче ме целуни. И като бонус — пусни ми малко от твоя меден език.

Гарвана се подчини. Тя го прегърна и дълго го държа в обятията си.

15.

Дан и Джон почти не продумаха, докато пътуваха обратно към Адеър. Лопатата беше в багажника, бейзболната ръкавица, увита в хавлиена кърпа с емблемата на „Холидей Ин“, беше на задната седалка. По едно време Далтън промърмори:

— Налага се да съобщим на родителите на Абра. Тя ще се ядоса, Луси и Дейвид няма да ни повярват, обаче е неизбежно.

Дан го изгледа и съвсем сериозно попита:

— Ей, ти да не си медиум?

Джон не беше медиум, но Абра владееше телепатията и така изкрещя в главата му, че го стресна — добре че шофираше Далтън, иначе като нищо щяха да се озоват в нечия царевична нива.

(НЕЕЕЕЕЕЕ!)

— Абра! — Дан й заговори „нормално“, та Джон да чува поне неговите реплики.

— Абра, слушай внимателно!

(НЕ, ДАН! НАШИТЕ МИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ СЕ ОПРАВИЛА! МИСЛЯТ, ЧЕ ВЕЧЕ СЪМ ПОЧТИ НОРМАЛНА!)

— Съкровище, повярвай, че ако се наложи, тези изчадия без колебание ще убият родителите ти. Убеден съм, особено след онова, което намерихме… знаеш къде.

Доводите му бяха железни и Абра не се опита да ги обори, но внезапно главата на Дан се изпълни с нейната тъга и със страховете й. От очите му отново бликнаха сълзи и намокриха лицето му.

Проклятие!

Проклятие, проклятие, проклятие!

16.

Четвъртък, рано сутринта.

Кемперът на Вятърничавия Стив, шофиран в момента от Змията Анди, се движеше на изток по магистрала I-80 в Западна Небраска, без да превишава разрешената скорост от осемдесет километра в час. Небето в далечината вече изсветляваше. В Анистън се беше съмнало преди два часа. Дейвид Стоун, още по хавлия, си правеше кафе, но го заряза, когато телефонът иззвъня. Луси се обаждаше от апартамента на Кончета на Марлборо Стрийт. Говореше едва-едва, явно беше капнала от умора.

— Ако момо не се влоши — въпреки че по-лошо от това едва ли ще стане, — ще я изпишат от болницата най-късно в понеделник сутринта. Така ми казаха снощи двамата лекуващи лекари.

— Защо не ми се обади, мила?

— Бях много уморена. И много разстроена. Мислех, че ще се оправя, като се наспя, но почти не мигнах. Дейв, в това жилище всичко ми напомня за нея. Не само за стихотворенията й, за жизнеността й…

Гласът й затрепери. Дейв търпеливо зачака. Бяха женени повече от петнайсет години и той знаеше, че когато жена му е разстроена, мълчанието е най-добрата тактика.

— Не знам какво да правим с вещите. Уморявам се само като погледна книгите й: стотици в библиотеката и в кабинета й, а управителят на сградата ми каза, че още хиляди се съхранявали в складовото помещение.

— По-късно ще измислим нещо.

— Каза ми още, че имало и старинен куфар с надпис „Алесандра“. Така се казваше майка ми, въпреки че предпочиташе да й казват Сандра или Санди. Не знаех, че момо пази вещите й.

— Чета излива душата си в стиховете си, но в живота е доста потайна… когато пожелае.

Луси сякаш не го чу, а продължи със същия безизразен глас, изпълнен с плачливи нотки, и характерен за хората, които са накрая на силите си:

— Така или иначе вече уредих всичко, но ако я изпишат в неделя, както ми намекнаха лекарите, ще се наложи да телефонирам на фирмата, за да изпратят частната линейка. Слава богу, че момо се е застраховала за голяма сума. Получаваше добра заплата като преподавателка, но от стихосбирките си не спечели нито цент. Кой в тази бездуховна страна дава пари за книги?

— Луси…

— Взех малък апартамент в главната сграда на дом „Хелън Ривингтон“. Разгледах в интернет снимките на стаите в хосписа. Апартаментчето изглежда удобно… което е без значение, защото тя едва ли ще го обитава дълго. Сприятелих се със старшата сестра на етажа и тя ми каза, че момо вече е към края на…

— Чия, обичам те, скъпа.

Тя се сепна, като чу Дейвид да я нарича с името, дадено й от Кончета.

— Обичам те с цялото си неиталианско сърце.

— Знам и това ме крепи. Не предполагах, че ще е толкова тежко, но скоро ще си бъда у дома — най-късно в понеделник.

— Чакаме те с нетърпение…

— Как си? Как е Абра?

— И двамата сме добре. — Дейвид не подозираше, че след шейсетина секунди твърдението му няма да е вярно.

Луси се прозина и измърмори в слушалката:

— Ще полегна за час-два. Струва ми се, че сега ще заспя.

— Да, гледай да поспиш. Аз пък ще събудя Абра, за да не закъснее за училище.

Казаха си дочуване. Дейвид окачи слушалката на апарата, закачен на стената, обърна се и видя, че дъщеря му е станала, но още е по пижама. Беше пребледняла, косата й беше разчорлена, очите — зачервени. Притискаше до гърдите си Скокльо, вехтия си плюшен заек.

— Аба-Ду? Слънчице? Зле ли ти е?

Да. Не. Не знам. Обаче на теб ще ти призлее, след като ме изслушаш.

— Искам да ти кажа нещо, татко. Днес няма да ходя на училище. И утре. Може би известно време ще си стоя вкъщи. — Поколеба се и добави: — Загазила съм.

Първата мисъл, която му хрумна, беше толкова ужасна, че Дейвид я прогони, но не и преди Абра да я прихване. Тя невесело се усмихна:

— Не, не съм бременна.

Баща й, който вървеше към нея, се спря и изумено се ококори:

— Ти… наистина ли току-що…

— Да. Прочетох мислите ти. Въпреки че всеки, който видеше изражението ти, щеше да се досети какво ти хрумна. Тази моя способност се нарича озарение, а не телепатия. И още мога да правя повечето неща, които ви плашеха в детството ми. Не всички, но повечето.

Дейвид заговори много бавно, сякаш търсеше подходящите думи:

— Знам, че понякога предчувстваш какво ще се случи. И майка ти знае.

— По-сложно е. Имам приятел на име Дан. Двамата с доктор Джон са пътували до Айова и…

— Джон Далтън ли?

— Да.

— Кой е този Дан? Хлапак на твоите години, който е пациент на Далтън ли?

— Не, той е възрастен. — Хвана го за ръката и го поведе към кухненската маса. Седнаха и тя пак прегърна плюшения заек. — Обаче в детството си е бил като мен.

— Абс, нищичко не разбирам.

— Има едни лоши хора, татко. — Не можеше да му каже, че не са точно хора, че са по-страшни от хора, докато Дан и доктор Джон не й помогнеха с обясненията. — Може би искат да ми причинят нещо лошо.

— Защо? От къде на къде? Говориш глупости. Колкото до онова, което правеше като малка, с майка ти щяхме да разберем, ако още го можеше…

Чекмеджето под тенджерите, окачени на стената, рязко се отвори, после се върна обратно. Абра вече не можеше да окачва лъжици на тавана, но и номерът с чекмеджето щеше да убеди баща й, че тя не говори празни приказки.

— Щом разбрах колко ви тревожи моята… дарба, аз я скрих. Само че повече не мога да я крия. Дан каза да ви призная. — Притисна лице до протритата козина на Скокльо и заплака.