Стивън Кинг
Доктор Сън (4)

1.

След Уилмингтън престана да се напива ежедневно.

Издържаше по цяла седмица, дори по две, без да пие нещо по-силно от диетична кока-кола. Събуждаше се без махмурлук, което беше чудесно. Събуждането обаче вървеше в комплект с жажда и с отвратително настроение, което беше кофти. После идваше вечер. Или уикенд, през които прегрешаваше. Понякога страстта към алкохола се отключваше от телевизионна реклама на „Будвайзер“: красиви младежи без следа от бирени шкембета пият студена бира след тежък волейболен мач. Друг път причината бяха няколко симпатични жени, седнали да се почерпят след работа в някое улично заведение — почти винаги с френско название и с много саксии с висящи растения. Питиетата им почти винаги бяха от онези, които се сервират с малки чадърчета. Понякога му се допиваше от песен, чута по радиото — например „Мистър Робото“ на „Стикс“. Накратко, когато се въздържаше, не близваше алкохол. Обаче посегнеше ли към чашката, се натряскваше до козирката. Ако на другия ден се събудеше до жена, се сещаше за Дийни и за момченцето с бейзболната фланелка. Сещаше се за седемдесетте долара и даже за откраднатото одеяло, което беше оставил в отходната тръба. Нищо чудно още да беше там. Сигурно беше плесенясало.

Понякога се напиваше и не се явяваше на работа. Известно време началниците търпяха изцепките му, защото го биваше, после му посочваха вратата. Той благодареше и хващаше първия автобус за някъде. Първата спирка след Уилмингтън беше Олбъни, последваха Ютика и Ню Палц, след това се озова в Стърбридж, където се напи на кънтри концерт на открито, а на сутринта се събуди в затвора, и то със счупена китка. Следващата му спирка беше Уестън, после — в богаташки дом за възрастни хора на остров Мартас Винярд, само че там „кариерата“ му приключи скоропостижно. На третия ден една медицинска сестра надуши дъха му, вонящ на алкохол, и той изхвърча като тапа: „Вън, боклук, да не ти е стъпил кракът тук!“ Веднъж попадна на пътя на Верните, обаче не разбра. Всъщност умът му не го осъзна, обаче той получи озарение. Долови слаба, но неприятна миризма на горящи автомобилни гуми, сякаш на близката магистрала току-що беше станала тежка катастрофа.

От Мартас Винярд се прехвърли в градчето Нюбърипорт и се хвана на работа в третокласен дом за ветерани, където на персонала не му дремеше много-много за болните — санитарите често зарязваха пред празните лекарски кабинети възрастните войници, приковани към инвалидни колички, докато колостомните им торбички не прелееха на пода. Да, болничното заведение беше кошмар за старците, но пък беше пристан за неудачници като Дан, въпреки че той с неколцина свои колеги правеше всичко възможно да облекчи последните дни на ветераните, дори помогна на двама да се преселят в отвъдното, когато удари часът им. Задържа се на тази работа сравнително дълго — междувременно президентът-саксофонист връчи ключовете от Белия дом на президента-каубой.

В Нюбърипорт Дан няколко пъти се напива до безпаметност, но през почивните дни, ето защо алкохолните му забежки останаха без неприятни последствия. След един запой се събуди с мисълта: „Поне е оставих купоните за храна.“ А тази мисъл вдъхна нов живот на някогашните откачени водещи на телевизионно състезание.

Съжалявам, Дийни, ти загуби, обаче никой не си тръгва от тук с празни ръце. Каква е наградата й, Джони?

Да, Боб, Дийни не спечели парична награда, но няма да остане на сухо, защото получава нашата нова настолна игра, няколко грама кокаин и цяло тесте КУПОНИ ЗА ХРАНА!

А Дан остана трезвен цял месец. Може би въздържанието беше нещо като изкупление за прегрешението. Неведнъж си казваше, че ако знаеше адреса на Дийни, отдавна щеше да й е изпратил въшливите седемдесет долара. Щеше да е прати двойно повече, ако така се отърсеше от спомена за момченцето с бейзболната фланелка и с длан като морска звезда. Само че нямаше адрес и затова престана да пие. Все едно се самобичуваше чрез въздържание.

После… Една вечер мина край заведение, наречено „Рибарска почивка“, и през витрината видя на бара готина блондинка с къса шотландска поличка. Изглеждаше самотна, затова той влезе и я заговори: научи, че наскоро се е развела, изказа й съчувствие, попита я дали иска да й прави компания и след три дни се събуди с познатата черна дупка в паметта. Върна се в дома за ветерани, където миеше подовете и сменяше електрическите крушки, надявайки се управата да прояви милост, обаче надеждите му бяха попарени. Оказа се, че „не им дреме много-много“ не беше равнозначно на „изобщо не им дреме“ — почти верен отговор, който обаче не се награждаваше с пура. Докато си вземаше вещите от шкафчето, Дан си спомни стар лаф на Бобкат Голдуейт^[1]: „Работата ми си беше там, само че я вършеше друг човек.“ Отново потегли на път, този път за Ню Хемпшир, но преди да се качи на автобуса, купи бутилка с опияняваща течност.

Настани се най-отзад — на седалката, наричана „мястото на пияниците“, защото беше до тоалетната. От опит знаеше, че трябва да седне там, ако възнамерява да се напие по време на пътуването. Бръкна в кафявия хартиен плик, отвъртя капачката на бутилката и вдиша кафявата миризма. Миризмата можеше да говори, само дето произнасяше едно и също изречение: Здравей, стари приятелю.

Той си помисли: Захал.

Той си помисли: Мама.

Помисли си, че навярно Томи вече ходи на училище. Разбира се, ако милият вуйчо Ранди не го беше очистил.

Помисли си и още нещо: Само ти си в състояние да си удариш спирачките. — Много пъти му беше хрумвала същата мисъл, но сега я последва друга: — Ако не ти харесва този живот, можеш да го промениш. Стига да искаш, разбира се.

Гласът беше толкова странен, толкова различен от онзи от обичайните му въображаеми диалози, че отначало го взе за чужд глас, проникнал в главата му: можеше да чува мислите на другите хора, но напоследък рядко получаваше нежелани послания. Беше се научил да ги изключва. Въпреки това се втренчи в пътеката между седалките — беше почти сигурен, че ще види как някой се е обърнал и го зяпа. Лъжеше се. Някои пътници спяха, други разговаряха със съседите си или се взираха през стъклото в безрадостния пейзаж на Нова Англия.

Ако не ти харесва този живот, можеш да го промениш.

Де да беше вярно! Все пак той затвори бутилката и я сложи на съседната седалка. На два пъти я взе отново. Първия път я остави. Втория бръкна в кесията и отново отвинти капачката, но в този момент автобусът прекоси границата с Ню Хемпшир и спря на паркинга. Дан тръгна към „Бъргър Кинг“ заедно с другите пътници, но пътьом хвърли кесията с бутилката в един от големите зелени контейнери за смет с надпис: „ПУСНИ ВЪТРЕ, АКО ВЕЧЕ НЕ ТИ ТРЯБВА.“

Ех, колко хубаво щеше да е, ако наистина не ми трябваше! — помисли си той, когато стъклената бутилка изтрака на дъното на контейнера. — Щеше да е прекрасно!

2.

След час и половина автобусът отмина крайпътна табела с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФРЕЙЗИЪР, КЪДЕТО ВСЕКИ СЕЗОН Е ЩУР КУПОН!“ А отдолу пишеше: „ТУК СЕ НАМИРА ЛИЛИПУТИЯ!“

Автобусът спря пред общината на Фрейзиър, за да се качат още пътници; в същия момент Тони проговори от празната седалка, на която доскоро беше бутилката. Дан веднага позна гласа му, въпреки че от години не го беше чувал толкова ясно.

(остани тук)

Защо не? — помисли си. — Град като всички други.

Взе си сака от полицата за багажа, слезе и остана на тротоара, докато автобусът потегли. На запад Уайт Маунтинс прорязваха хоризонта. По време на странстванията си той избягваше планините, особено зъбатите чудовища, разполовяващи страната. Все пак се озовах в планинска местност — каза си. — Май открай време съм знаел, че ще се случи. Тези планини обаче бяха по-добронамерени от другите, които още го преследваха в сънищата му — някак си щеше да съжителства с тях, поне за известно време. Но само ако престанеше да мисли за момченцето с бейзболната фланелка. И ако се откажеше от пиенето. В живота рано или късно настъпва момент, в който осъзнаваш, че е безсмислено да бягаш. Че където и да отидеш, твоето аз те придружава като сянка.

Танцуващите снежинки образуваха завеса, фина като булчински дантелен воал. Магазините от двете страни на улицата продаваха стоки, предназначени предимно за скиорите, които идваха през декември, и за летовниците, пристигащи през юли. През септември и октомври може би се вясваха любители на есенните пейзажи, но онова, което в Нова Англия минаваше за пролет, бяха осем неприятни седмици, подплатени със студ и с влага. Очевидно през този сезон във Фрейзиър не се вихреше щур купон, защото главната улица, носеща гордото название Кранмор Авеню, беше почти безлюдна.

Дан преметна през рамо сака и бавно тръгна по тротоара. Спря пред ограда от ковано желязо и се загледа в разкошната викторианска къща, притисната от двете страни от по-съвременни тухлени сгради, свързващи се с нея чрез покрити галерии. Отляво къщата завършваше с куличка, но отдясно този архитектурен атрибут липсваше и това придаваше на постройката леко смахнат вид, който се понрави на Дан. Все едно достолепната старица казваше: „Да, от мен се откъсна парче. Не ми пука. Някой ден ще се случи и с теб.“ Той се усмихна, но след секунда усмивката му помръкна.

Тони стоеше на прозореца на куличката и гледаше към улицата. Видя как Дан вдигна глава и му махна. Бавно и тържествено като в детството ми, когато Тони често ме навестяваше — помисли си Дан. Стисна клепачи, после отвори очи. Тони беше изчезнал. Всъщност изобщо не се беше появявал, защото беше невъзможно. Прозорецът беше закован с дъски.

На моравата беше забита табела. Надписът със златни букви на зелен фон (самата постройка беше боядисана в същия зелен цвят) гласеше: ДОМ „ХЕЛЪН РИВИНГТОН“.

Имат котка — проблесна в ума на Дан. — Сива котка. Казва се Одри.

Подсказката на озарението се оказа отчасти вярна, само дето сивото животно не беше котка, а кастриран котарак, и името му не беше Одри.

Дан дълго се взира в табелата — толкова дълго, че облаците се разкъсаха и през тях се прокрадна лъч (като в Библията), — после продължи нататък. Слънцето вече грееше ярко и блещукаше по никелираните части на колите, паркирани по диагонал пред спортната зала „Олимпия“ и пред СПА центъра „Бодри всеки ден“, но снегът продължаваше да се сипе и Дан си спомни какво беше казала майка му през една студена пролет преди много години, когато живееха във Върмонт: Дяволът бие жена си.

3.

На една-две пресечки от хосписа Дан отново спря. Срещу кметството се намираше градският обществен център: двуакрова ливада (вече започнала да се раззеленява), до която бяха разположени естрада за оркестър, игрище за софтбол, асфалтирана площадка за баскетбол, масички за пикник и дори игрище за голф. Грижата на общинските власти за местното население беше трогателна, но вниманието на Дан беше привлечено от надписа на поредната табелка:

ПОСЕТЕТЕ ЛИЛИПУТИЯ

МАЛКОТО ЧУДО НА ФРЕЙЗИЪР

ПОВОЗЕТЕ СЕ НА ЛИЛИПУТСКАТА ЖЕЛЕЗНИЦА!

Дори човек да не беше гений, щеше да забележи, че Лилипутия е лилипутско копие на Кранмор Авеню: тук беше методистката църква, която Дан беше видял, идвайки насам, и чиято островърха камбанария сякаш пронизваше небето; тук бяха и кино „Музикална кутийка“, сладоледена къща „Евтиния“, книжарницата, магазин „Ризи и др. неща“ и художествената галерия („Гравюрите са нашата специалност“). Имаше и съвършено, високо до кръста копие на къщата с едната кула — дом „Хелън Ривингтон“, обаче сградите от двете е страни липсваха. Дан си помисли, че са ги пропуснали, защото бяха ужасно грозни, особено в сравнение с централната постройка.

Отвъд градчето се виждаше миниатюрно влакче; на вагончетата, които бяха толкова малки, че в тях да се побере едногодишно детенце, имаше надписи „ЛИЛИПУТСКА ЖЕЛЕЗНИЦА“. Дим излизаше от комина на яркочервения локомотив, голям колкото мотоциклет „Хонда Голд Уинг“. Чуваше се боботенето на дизеловия мотор. Отстрани на локомотива със старомодни брокатени букви беше написано „ХЕЛЪН РИВИНГТОН“. Дан реши, че тази Хелън сигурно е благодетелката на Фрейзиър. Беше готов да се обзаложи, че в градчето има и улица на нейно име.

Постоя още малко на тротоара, въпреки че слънцето се беше скрило и отново беше застудяло толкова, че от устата му излизаше пара. Като малък мечтаеше за електрическо влакче, но така и не му купиха. А тук, в град Лилипутия, се беше натъкнал на великанска версия, която допадаше на деца от всички възрасти.

Прехвърли сака на другото си рамо и прекоси улицата. Появата на Тони го беше разстроила, но вече се радваше, че го е послушал. Може би тъкмо този град търсеше, може би тъкмо тук щеше да измъкне живота си от опасния коловоз, в който беше затънал заради алкохола.

Където и да отидеш, твоето аз те придружава като сянка.

Той заключи мисълта в склада на съзнанието си. Умееше да го прави. Този склад беше пълен с какво ли не.

4.

Локомотивът беше със спойлери от двете страни, но Дан зърна под навеса на миниатюрната гара на Лилипутия ниско дървено столче, занесе го до влакчето и стъпи на него. В кабината на машиниста имаше две седалки, покрити с овча кожа. Изглеждаха така, сякаш бяха задигнати от мощна кола, произведена в Детройт през златната ера на американското автомобилостроене. Самата кабина и таблото също бяха като на автомобил с изключение на зигзагообразния лост, стърчащ от пода. Лисваше схемата за смяна на скоростите, защото фабричната топка беше заменена от ухилен череп с червена бандана, която с течение на времето и от допира на безброй ръце беше избеляла до бледорозово. Горната половина на волана беше отрязана и онова, което беше останало, приличаше на щурвал на малък самолет. На таблото имаше надпис с избледнели, но все още четливи черни букви: „РАЗРЕШЕНА СКОРОСТ 40. НЕ ПРЕВИШАВАЙ“.

— Харесва ли ти? — попита някой.

Дан се обърна толкова рязко, че за малко не падна от столчето. Мазолеста длан го хвана за рамото и го задържа. Зад него стоеше човек на около шейсет години с ватирано джинсово яке и с карирана ловджийска шапка със спуснати наушници. В свободната си ръка държеше сандъче с инструменти, върху което с тиксо беше залепено картонче с надпис „СОБСТВЕНОСТ НА ОБЩИНА ФРЕЙЗИЪР“.

— Извинявайте — избърбори Дан. — Не исках да…

— Не се извинявай, тук винаги се навъртат любопитни, най-вече любители на железопътния моделизъм, както му викат сега. За тях това е като сбъдната мечта. Ние ги гоним през лятото, когато тук гъмжи от туристи и „Рив“ пътува на всеки кръгъл час, но по това време на годината „ние“ съм само аз. Не се оплаквам де. — Протегна ръка и добави: — Били Фрийман, общински служител по поддръжката. „Рив“ е моя рожба.

Дан стисна дланта му:

— Дан Торънс.

Били кимна към сака, преметнат през рамото му:

— Като те гледам, май току-що си слязъл от автобуса. Или движиш на автостоп, а?

— Да, пристигнах с автобуса. С какъв двигател работи това чудо?

— Бас държа, че ще ти е интересно да научиш. Вероятно не си чувал за шевролет „Виранейо“.

Не беше чувал, но знаеше. Защото Фрийман знаеше. От години не беше получавал толкова силно озарение. Спомни си как като малък се забавляваше със способността си да чете мисли, после обаче откри, че дарбата му може да бъде много опасна.

— Комби, произвеждано в Бразилия. Турбодизел.

Фрийман повдигна бухлатите си вежди и се ухили:

— Точно!!! Кейси Кингсли — така се казва шефът, — го купи на аукцион миналата година. Жесток мотор! Същински звяр. И таблото е от същия модел комби. Аз намерих седалките.

Озарението бързо отслабваше, но преди да изчезне, Дан видя още нещо.

— Те са от понтиак „Джъдж“, модел 1964.

Фрийман засия:

— Пак позна! Намерих ги в автомобилното гробище отвъд пътя за Сънапи. Скоростната кутия е бижу от „Мак“, модел 1961. Девет скорости. Направо е връх, нали? Абе, ти за работа ли се оглеждаш, или само гледаш?

Дан смаяно примигна — не очакваше толкова внезапна смяна на темата. Търсеше ли работа? Май да. Логично беше да попита в хосписа, който беше видял, докато вървеше по Кранмор Авеню; знаеше (дали заради озарението или по интуиция), че в момента има свободни места за хора от помощния персонал, обаче се колебаеше. Още не можеше да се отърси от неприятното усещане, предизвикано от появата на Тони на прозорчето на кулата.

Не е само това, Дани! Искаш да се убедиш, че напълно си отказал алкохола, преди да кандидатстваш. Дори ако ти предложат работа само като нощен чистач.

Беше гласът на Дик Халоран. Отдавна не се беше сещал за него. Може би откакто на бегом напусна Уилмингтън. С наближаването на лятото — сезон, през който във Фрейзиър сигурно се вихреше щур купон, в градчето щяха да се отворят много работни места. Само че ако трябваше да избира между закусвалнята в търговския център и Лилипутия, щеше да предпочете втората възможност. Понечи да отговори на Фрийман, но Халоран отново се обади. Скоро ще чукнеш трийсетака, миличък. Докато се обърнеш, пиленцето на късмета ще е отлетяло завинаги.

Внезапно забеляза, че Били Фрийман го наблюдава с безхитростно и нескрито любопитство, и побърза да отговори:

— Да, търся работа.

— Да те предупредя: не се надявай на бачкане в Лилипутия. През лятната ваканция шефът назначава местни хора, предимно осемнайсет-двайсетгодишни младежи. По нареждане на градската управа. Да не говорим, че хлапетата работят почти без пари. — Били отново се усмихна и Дан видя, че няколко от предните му зъби липсват. — Ама ти не се отчайвай, някой ще те вземе, стига да не се плашиш от работа на открито. Пък и времето скоро ще се оправи, няма да е все тъй студено и влажно.

Да, имаше право. Скоро щяха да махнат брезентовите покривала от павилионите за хотдог и за сладолед в общинския център на открито, също и от онова голямо кръгло нещо, което сигурно беше въртележка. Разбира се, най го блазнеше влакчето с малките вагончета, теглени от локомотив с турбодизелов мотор. Ако не близваше алкохол и спечелеше доверието на Фрийман или на големия шеф, може би щяха да му разрешат да покара „Рив“, както галено го наричаше Били. А като дойдеше лятната ваканция и от градската управа вземеха на работа местни хлапета, можеше да си пробва късмета в хосписа.

Разбира се, ако решеше да остане.

Крайно време е да пуснеш корени някъде, малкия — каза Халоран и Дан си помисли, че през този ден май му е писано да му се счуват гласове и да му се привиждат хора. — И не се офлянквай, иначе ще се скиташ до края на живота си.

Дан се засмя, изненадвайки себе си, и отговори на Били:

— Навит съм, господин Фрийман.

5.

— Занимавал ли си се с градинарство и поддръжка на тревни площи? — попита Били, докато вървяха край влакчето. Покривите на вагончетата стигаха само до гърдите на Дан и той се чувстваше като великан.

— Умея да плевя, да засаждам и да боядисвам. Мога да управлявам машина за събиране на изсъхнали листа и да боравя с верижен трион. Също и да поправям двигатели, ако повредата не е сериозна. А, още нещо — мога да работя с косачка, без да прегазя дечицата, изпречили се на пътя ми. За влака обаче не съм сигурен.

— Така или иначе шефът трябва да ти разреши да го караш. Задължително е да си застрахован и прочие дивотии. Носиш ли препоръчителни писма? Ако нямаш, хич не се надявай Кингсли да те назначи.

— Имам няколко. Досега съм работил най-вече като чистач и санитар в разни болници. Господин Фрийман…

— Ако обичаш, викай ми Били и ми говори на ти, младежо.

— Като го гледам това влакче, няма как да вози пътници, Били. Къде ще седят?

Фрийман се усмихна:

— Ще ти покажа нещо. Да видим дали ще ти се стори интересно. На мен винаги ми е забавно.

Върна се при локомотива и се приведе към кабината. Моторът, който досега работеше на празни обороти, изрева, коминът заизпуска кълба черен дим. По продължение на цялата композиция се разнесе воят на хидравлика. Внезапно покривите на деветте пътнически вагончета и на жълтия товарен вагон започнаха да се вдигат. На Дан му се стори, че наблюдава как гюруците на девет еднакви спортни коли се отварят едновременно. Наведе се да погледне през прозорците и забеляза, че по средата на всеки вагон са се появили пластмасови седалки. По шест в пътническите вагони и две в товарния. Общо петдесет на брой.

Видя, че Били се връща, и усмихнато подхвърли:

— Този ваш влак сигурно изглежда доста шантаво, когато е пълен с пътници.

— О, да! Хората умират да се смеят и снимат като луди. Гледай сега. — В края на всяко вагонче имаше метално стъпало. Били се качи в едно вагонче, мина по централната пътека и седна. Изведнъж благодарение на някаква странна оптична илюзия той се превърна във великан и царствено помаха на Дан, който си представи как петдесет бробдингнагци, които почти закриват малкото влакче, тържествено потеглят от гарата на Лилипутия. Изчака Били да слезе и изръкопляска:

— Бас държа, че между Деня в памет на загиналите герои и Деня на труда продавате най-малко милиард илюстровани картички.

— И ще спечелиш, младежо. — Фрийман порови в джоба на якето си, извади смачкан пакет „Дюк“ (евтина марка цигари, които се продаваха на автобусните спирки и в супермаркетите в цяла Америка), предложи на Дан, измъкна цигара за себе си и запали двете. Загледа се в своята и промърмори:

— Още някоя и друга годинка, после ще ме лишат от това удоволствие. Квачките от местния Дамски клуб вече надигат гласове за забрана на пушенето. Не, не са квачки, а дърти вещици, ако питаш мен, ама нали знаеш оная пословица: онази, която люлее люлката, управлява шибания свят^[2]. — Изпусна дим през ноздрите си и добави: — Не че някоя от тях е люляла люлка от времето, когато Никсън беше президент. Нито пък са й трябвали дамски превръзки, ако е въпрос.

— Може пък да е за добро — отбеляза Дан. — Децата подражават на родителите си. — Спомените го върнаха към баща му. Веднъж майка му каза, че единственото, което Джак Торънс харесва повече от пиенето, е многото пиене. Тя пък харесваше цигарите и те я погубиха. Навремето Дан се беше зарекъл, че няма да посегне и към цигара. Сега често си мислеше, че животът е поредица от засади, устроени от съдбата-подигравчийка.

Били Фрийман присви очи толкова силно, че едното почти се затвори, и промърмори:

— Чат-пат ме спохождат разни усещания. — Произнесе думата „усещания“ провлечено, с акцента на истински янки. — Споходи ме още преди да се обърнеш и да ти видя лицето. Мисля, че ставаш за мой помощник, щото скоро почваме пролетното почистване, а сам няма да се справя. Тъй го усещам, а пък аз вярвам на усещанията си. Може и да съм се чалнал, не мислиш ли?

Дан не мислеше, че Били Фрийман се е „чалнал“ — вече разбираше защо е чувал толкова ясно мислите му, и то без да се старае. Спомни си какво беше казал веднъж Дик Халоран — първият му възрастен приятел: Мнозина притежават мъничко от онова, което наричам озарение, но в повечето случаи то е само блещукане, което им подсказва, да речем, какво ще е следващото парче, пуснато от радиодиджея, или че телефонът скоро ще иззвъни.

Били Фрийман притежаваше това блещукане. Този проблясък.

— Доколкото разбирам, трябва да се обърна към големия шеф… Кери Кингсли.

— Кейси му е името, а не Кери. Иначе си прав, той е шефът. От двайсет и пет години отговаря за общинските служби.

— Кога ще е удобно?

— Чини ми се още сега. — Били посочи с пръст. — Оная тухлена грозотия отсреща е кметството, там са и стаите на разните големи клечки от управата. Неговата е в сутерена, в дъното на коридора. Ще разбереш, че си я намерил, като чуеш дискомузика, от която се тресе сградата. Всеки вторник и четвъртък в спортната зала има курс по аеробика за женорята.

— Добре, отивам — кимна Дан.

— Носиш ли си препоръките?

— Да. — Младежът потупа сака, който беше облегнал до стената на лилипутската гара.

— Ей, нали не си си ги написал самичък?

Дан се усмихна:

— Не, истински са.

— Тогава смело напред, тигре!

— Слушам.

— Ей, чакай малко — провикна се Бил подир него. — Шефът е заклет враг на алкохола. Та ако си пийваш и той те попита, моят съвет е да… излъжеш.

Дан кимна и вдигна ръка да покаже, че е разбрал. Нямаше да му е за пръв път да лъже някого.

6.

Носът на Кейси Кингсли, прорязан от морави жилки, издаваше, че той невинаги е бил заклет враг на алкохола. Беше канара човек, който така изпълваше малкия, задръстен с какво ли не кабинет, че сякаш го беше навлякъл като костюм. Облегна се на стола зад бюрото и заразглежда препоръчителните писма, които Дан беше подредил в синя папка. Тилът му почти докосваше долния край на дървения кръст, окачен на стената редом с рамкираната семейна снимка: Кингсли (доста по-млад и по-слаб) беше заснет на някакъв плаж заедно с жена си и с трите си деца по бански. От горния етаж ехтеше песента „Уай Ем Си Ей“ на „Вилидж Пийпъл“, съпроводена от въодушевеното тропане на много крака. Дан си представи великанска стоножка, която току-що е била на фризьор и носи яркочервено спортно трико, дълго почти девет метра.

— Да… да… — мърмореше Кингсли. — Добре… добре… — Без да откъсва поглед от писмата, той се пресегна към стъкленицата, пълна с твърди бонбони, кацнала на ръба на бюрото, махна капачето, извади бонбон и го лапна. — Вземи си, младежо.

— Не, благодаря — учтиво отговори Дан.

Хрумна му странна мисъл. Навярно преди много години баща му е седял в подобна канцелария, когато е кандидатствал за пазач на „Панорама“. Какво ли се е въртяло в главата му? Че трябва да се хване на работа? Че това е последният му шанс? Може би. Твърде вероятно. Само че Джак Торънс беше спъван от семейните окови, а Дан беше свободен като птичка. Пак щеше да пътешества от град на град, ако Кингсли не го назначеше. Или пък щеше да опита късмета си в хосписа. Само че… развлекателният център го привличаше. Харесваше влакчето, което превръщаше във великани хората с нормален ръст. Харесваше Лилипутия, защото миниатюрният град беше абсурден, забавен и дори храбър в самодоволството си, характерно за всички американски градчета. Харесваше и Били Фрийман, който вероятно не подозираше, че притежава мъничко озарение.

От салона на горния етаж зазвуча песента на Глория Гейнър „Ще оцелея“. Кингсли, който сякаш чакаше началото на нова песен, за да вземе решение, върна документите на Дан в папката и я побутни към него.

Няма да ме назначи.

Само че интуицията, която през целия ден му подсказваше правилните отговори, този път сгреши.

— Препоръките са ти наред, младежо, ама си мисля, че ще е най-добре да си потърсиш работа или в окръжната болница на Ню Хемпшир, или в нашия хоспис. Май ставаш даже и за личен асистент — видях, че притежаваш основни медицински познания и си изкарал курс за оказване на първа помощ. Пишеше, че умееш да работиш с дефибрилатор. Запознат ли си със задълженията на личните асистенти?

— Да. Откровено казано, бях се запътил към хосписа. После видях Лилипутия и влакчето…

— Обзалагам се, че умираш да го покараш — изръмжа Кингсли.

Дан излъга, без да ме мигне окото:

— Не, сър, грешите. — Признанието, че изгаря от желание да се настани на седалката, задигната от класическия спортен автомобил, и да хване отрязания волан, щеше да насочи разговора към шофьорската му книжка, към неудобни въпроси защо е загубил правото да управлява моторни превозни средства и накрая господин Кингсли щеше да му посочи вратата. — Обичам да работя с косачката и с греблото.

— И като ти гледам препоръките, не обичаш да се задържаш на едно място.

— Скоро ще пусна корени някъде. Пътешестването ми омръзна, мечтая за улегнал живот и за семейство — заяви Дан и се запита дали и за Кингсли изявлението му ще прозвучи фалшиво и неискрено.

— Мога да ти предложа само времена работа, младежо. Щом хлапетата излязат в лятна ваканция…

— Били ме предупреди. Реша ли да остана дотогава, ще си опитам късмета в хосписа. Всъщност ако не възразявате, още сега ще подам молба за назначаване.

— Все ми е тая. — Кингсли любопитно го изгледа. — Не те ли е страх от смъртта? Повечето обитатели на хосписа са с един крак в гроба.

Майка ти е умряла там — помисли си Дан. Все пак озарението не го беше напуснало и вече дори не се криеше. — Държал си е ръката, когато е издъхнала. Казвала се е Елън.

— Не — отговори, после съвсем безпричинно добави: — Всички сме с единия крак в гроба. Светът е хоспис, но без стени и покрив — на открито.

— Охо, имаме си философ! Виж, господин Торънс, мисля да те назнача. Вярвам на Били, защото рядко греши в преценката си за хората. Обаче помни: не закъснявай за работа, не идвай пиян или вонящ на трева. Издъниш ли се дори веднъж, ще изхвърчиш като тапа, защото хубаво ще те наклепам пред Ривингтонови. Ясно ли е?

Внезапно Дан изпита омраза към този

(завършен гадняр)

но я потисна. В Кингсли бяха и ножът, и хлябът.

— Напълно.

— Можеш да започнеш още утре. В града се предлагат доста стаи под наем. Ако искаш, ще се обадя на едно-две места. Можеш ли да плащаш деветдесет долара седмично, докато си получиш първата заплата?

— Да. Благодаря, господине.

Кингсли махна с ръка и добави:

— Междувременно ти препоръчвам мотел „Червеният покрив“. Управител е братът на бившата ми. Ще ти направи намаление. Разбрахме ли се за работата?

— Да, сър. — Събитията се развиха невероятно бързо — също както последните парченца от сложна мозайка внезапно прилягат на местата си. Имаше нещо гнило… Не, този път интуицията явно го повеждаше. Нямаше да я послуша. Кингсли се изправи — доста бавно заради почти исполинските си размери. Дан също стана и когато новият му началник му подаде ръка през бюрото, върху което цареше пълен хаос, той стисна дланта му. В спортната зала на горния етаж „Кей си енд дъ Съншайн Бенд“ съобщаваха на всеуслушание, че така им харесва, охо, аха!

— Повдига ми се от такива песнявки. Адски са лигави — изръмжа Кингсли.

Не ги мразиш, защото са лигави — помисли си Дан, — а понеже ти напомнят за дъщеря ти, която ти е обърнала гръб. Още не ти е простила.

— Ей, младеж, добре ли си? Бледичък ми се струваш.

— Нищо ми няма. Поуморих се — дълго ме лашка автобусът.

Озарението се беше върнало, и то с пълна сила. Но защо тъкмо сега?

7.

През първите три дни на новата работа Дан боядиса естрадата за оркестъра и събра с машината последните изсъхнали листа; на четвъртия Кингсли с царствена походка мина по Кранмор Авеню и му съобщи, че му е намерил стая на Елиот Стрийт, ако я иска. С отделна баня с вана и с душ. За осемдесет и пет долара на седмица. Дан я искаше.

— Прескочи дотам в обедната почивка — посъветва го Кингсли. — Търси госпожа Робъртсън, — вдигна показалеца си, който вече започваше да се обезформя от ревматизма, и добави: — Гледай да не се издъниш, слънчице, защото с нея сме стари дружки. Хич не си въобразявай, че те взех на работа заради препоръките ти — един бог знае дали са истински; осланях се само на интуицията на Били Фрийман.

Дан обеща да не се издъни, но толкова се стараеше да говори искрено, че изявлението му прозвуча фалшиво дори в собствените му уши. Отново мислеше за баща си, който беше принуден да моли богат приятел да го вземе на работа, след като го изгониха от училището във Върмонт. Странно, но изпитваше съчувствие към човека, който за малко не го беше убил. Дали хората го бяха предупреждавали да не се провали? Може би. Въпреки съветите Джак Торънс се беше провалил. И то с гръм и трясък. Провалът му беше чутовен. Несъмнено пристрастието към алкохола изигра решаваща роля, но когато паднеш, мнозина предпочитат да ти стъпят на шията, вместо да ти помогнат да станеш. Да, гадно е, но гаднярството е заложено в човешката природа. Разбира се, когато тичаш с глутница помияри, виждаш само лапи, нокти и задници.

— Виж дали Били ще изнамери ботуши, които да ти станат. Скътал е двайсетина броя в бараката с инструментите, макар че като ги разгледах наскоро, само половината бяха чифтове.

Денят беше слънчев и топъл. Дан, който работеше по джинси и по тениска на „Ютика Блу Сокс“, погледна безоблачното небе, после извърна очи към Кейси Кингсли.

— Хич не ме поглеждай, малкия, не съм откачил. Намираме се в планината. Синоптиците разправят, че от североизток ще дойде сняг — щяло да натрупа трийсетина сантиметра. Няма да се задържи, разбира се — местните наричат априлския сняг „тор на бедняците“. Обаче умните глави предвещават и ураганен вятър. Дано умееш да управляваш и снегорин. — Кейси помълча и добави: — И дано ти е яка гърбината, че утре с Били ще събирате бая изпочупени клони. Нищо чудно да се наложи да нарежете паднали дървета. Знаеш ли да работиш с верижен трион?

— Да, сър.

— Чудесно.

8.

Дан и госпожа Робъртсън взаимно се харесаха от пръв поглед, тя дори го покани в общата кухня и му предложи сандвич с яйчена салата и чаша кафе. Той прие, очаквайки обичайните въпроси какво го е довело във Фрейзиър и къде е живял преди. Изненада се приятно, когато жената не му ги зададе, а го помоли да е помогне при затварянето на кепенците на долния етаж: за всеки случай, ако наистина „задуха“, както се изрази тя. Дан се съгласи. Животът му не се подчиняваше на много правила, но имаше едно „златно“: „Гледай винаги да си в добри отношения с хазяйката, защото не знаеш кога ще ти се наложи да я помолиш да изчака за наема.“

Като се върна на работното си място, Били вече го чакаше с дълъг списък задачи. Предишния ден двамата бяха свалили брезентовите покривала от всички атракциони за децата. Днес ги върнаха обратно и затвориха здраво кепенците на всички будки и лавки. Накрая избутаха „Рив“ в хангара, седнаха на сгъваемите столове пред лилипутската гара и запалиха цигари.

— Ще ти издам една тайна, Дан — изпъшка Били. — Аз съм един уморен работяга.

— Не си само ти — ухили се Дан. Да, умората си казваше думата, но въпреки това той се чувстваше чудесно. Беше забравил колко приятна е работата на открито, когато не те мъчи тежък махмурлук.

Били погледна небето, вече закрито от облаци, напомнящи мръсна пяна, и въздъхна:

— Дано бурята не е силна, както разправят по радиото, ама май няма да ни се размине. Намерих ти ботуши. Не са нови-новенички, но поне са еднакъв номер.

Вечерта Дан ги взе и прекоси града на път за новата си квартира. Вятърът се усилваше, небето беше притъмняло. Сутринта във Фрейзиър беше топло и приятно като в началото на лятото, а сега във въздуха се усещаше смразяващата влага на идващия сняг. Страничните улички бяха безлюдни, къщите — „запечатани“ против наближаващата буря.

Дан зави от Морхед Стрийт по Елиот и се спря. Подгонен от вятъра и придружаван от шепа изсъхнали листа, по тротоара се носеше опърпан цилиндър — като онези, които носят илюзионистите. Или пък актьорите в старомодни оперети. Той усети как го прониза вцепеняващ студ, проникващ до мозъка на костите му, защото всъщност цилиндърът го нямаше.

Стисна клепачи, бавно преброи до пет, без да обръща внимание на усилващия се вятър, който развяваше крачолите на джинсите му, и отвори очи. Листата още прехвърчаха по тротоара, но цилиндърът беше изчезнал. Отново го беше споходило озарението и беше сътворило поредното ярко, тревожно и често безсмислено видение. Усилваше се винаги, когато той съумяваше да се задържи трезвен за по-дълго време, но след пристигането му във Фрейзиър силата като че ли се беше утроила. Сякаш въздухът тук беше някак по-различен и служеше като проводник на странните послания, излъчвани от планетата Другаде. Сякаш беше по-особен.

Особен като „Панорама“.

— Не — промърмори. — Не може да бъде. Не го вярвам.

След няколко питиета виденията ще изчезнат, Дани. Не мислиш ли?

За съжаление тъкмо това мислеше.

9.

Къщата на госпожа Робъртсън беше занемарена постройка в колониален стил, през прозореца на стаята на Дан на третия етаж се виждаха планините на запад — гледка, която никак не му беше по сърце. С течение на времето случилото се в „Панорама“ беше поизбледняло в съзнанието му, но докато разопаковаше скромния си багаж, един спомен се появи от дълбините като гнусна органична материя (например разложен труп на животинче), която изплува на повърхността на почти бездънно езеро.

Привечер заваля силен сняг. Тримата стояхме на верандата на онзи голям, празен хотел; татко беше по средата, ние с мама — от двете му страни, той ни беше прегърнал през раменете. Тогава всичко беше наред. Тогава той не пиеше. Отначало снежинките падаха отвесно, после излезе вятър, който ги завихри и снегът започна да се трупа около верандата и върху онези… — Дан се опита да блокира образа, но не успя — … онези храсти-животни. Които понякога се раздвижваха, ако никой не ги гледаше.

Извърна се от прозореца, защото го побиха тръпки. Възнамеряваше да вечеря със сандвич и докато си похапва, да започне романа на Джон Санфорд, който си беше купил заедно със сандвича от супермаркет „Червена ябълка“, обаче след няколко залъка пъхна обратно в плика скромната си вечеря и я остави на студено на перваза на прозореца. По-късно щеше да я довърши, въпреки че надали щеше да остане буден след девет: щеше да е постижение, ако прочетеше сто страници от книгата.

Навън вятърът се усилваше. От време на време надаваше смразяващи кръвта писъци и Дан вдигаше поглед от книгата. Към осем и половина заваля сняг — толкова тежък и влажен, че полепна по прозореца и планините вече не се виждаха. Също като навремето в „Панорама“ — снегът затрупа прозорците на първия етаж… после на втория… накрая и на третия.

И те се оказаха в капан заедно с оживелите мъртъвци.

Татко си въобразяваше, че ще го изберат за управител, ако докаже предаността си към тях. Като им дари сина си.

— Единственият си син — промълви и се огледа, сякаш някой друг беше проговорил… да, сякаш не беше съвсем сам. Вятърът отново застена и той потрепери.

Супермаркетът още е отворен. Купи си нещо за пиене. Сънят ще прогони неприятните мисли.

Не! Ще продължи да чете. Разследването в романа се води от Лукас Дейвънпорт и той, Дан, ще продължи да чете.

Затвори книгата в десет без петнайсет и се просна на леглото в поредната стая под наем. Няма да мигна тази нощ — помисли си. — Как да заспи човек, докато вятърът надава такива писъци?

Обаче заспа.

10.

Седеше до канализационната шахта и се взираше в склона, обраснал с треволяци, в река Кейп Фиър и в моста над нея. Нощта беше ясна, на небето грееше пълна месечина. Нямаше нито вятър, нито сняг. Хотел „Панорама“ го нямаше. Дори да не беше изгоряла до основи по времето на президента, производител на фъстъци, злокобната сграда се намираше на хиляди километри от тук. Тогава защо беше толкова изплашен?

Не беше сам, ето защо. Някой стоеше зад него.

— Искаш ли полезен съвет, Мечо?

Гласът беше бълбукащ, колеблив. Студени тръпки пробягаха по гърба на Дан. Краката му и без това бяха студени, а сега кожата му настръхна, все едно бедрата му се осеяха с безброй миниатюрни белезникави подутинки — видя ги, защото носеше къс панталон. Което беше съвсем нормално. Разсъждаваше като зрял човек, но тялото му беше на петгодишно хлапе.

Мечо. Кой?…

Знаеше кой. Беше казал името си на Дийни, обаче тя непрекъснато го наричаше „Мечо“.

Не го помниш, освен това сега сънуваш.

Точно така. Намираше се в къщата на госпожа Робъртсън във Фрейзиър, Ню Хемпшир, и спеше, докато навън вилнееше пролетна буря. Въпреки това беше по-разумно да не се обръща. И по-безопасно, разбира се.

— Ще пропусна — промърмори, без да откъсва поглед от реката и от пълната луна. — Съветвали са ме най-големите знаячи. В баровете и в бръснарниците бъка от специалисти.

— Пази се от жената с шапката, Мечо.

Можеше да я попита за какво говори, обаче не си струваше усилието. Знаеше за каква шапка става въпрос, защото беше видял как вятърът я гони по тротоара: цилиндър, черен като грях и подплатен с бяла коприна.

— Тя е кралица Мръсница в замъка Ад. Забъркаш ли се с нея, жив ще те изяде.

Дан не можа да се въздържи и се обърна. Дийни седеше зад него, наметнала на голите си рамене одеялото на бездомника. Мократа й коса беше прилепнала към разплутото й лице, което сякаш се разтичаше. Очите е бяха мътни като стъклени топчета. Беше мъртва, вероятно от много години лежеше в гроба.

Искаше му се да е каже, че не е жива, обаче не можеше да продума. Отново беше на пет, хотел „Панорама“ беше изпепелен, но пак го преследваше мъртва жена — онази, която беше ограбил.

— Не ме жали — изгъргори тя. — Продадох коката. Смесих я с малко захар и й взех две стотачки. — Ухили се и между зъбите й шурна вода. — Харесвах те, Мечо. Затова дойдох да те предупредя. Не припарвай до жената с шапката.

— Въображаемо лице — каза Дан… но не, беше гласът на Дани — тъничкият, напевен гласец на дете. — Въображаемо лице, няма го, не е истинско.

Стисна клепачи както навремето, щом зърнеше страхотии в „Панорама“. Жената закрещя, но той не отвори очи. Писъците продължиха — ту стихваха, ту се усилваха — и той разбра, че чува воя на вятъра. Не беше нито в Колорадо, нито в Северна Каролина, а в Ню Хемпшир. Сънувал беше кошмар, но вече всичко беше наред.

11.

Ръчният му часовник „Таймекс“ показваше два през нощта. Въпреки студа в стаята той беше плувнал в пот.

— Искаш ли съвет, Мечо?

— Не! Не и от теб! — сопна се той.

Мъртва е! — помисли си.

Нямаше как да го знае, но беше сигурен. Дийни, изглеждаща като богиня на Запада с късата си кожена поличка и с корковите сандали, беше мъртва. Дан дори знаеше как се е преселила в отвъдното. Нагълтала се е с хапчета, вързала си е косата на опашка, седнала е във вана с топла вода, заспала е и се е удавила.

Воят на вятъра беше ужасяващо познат, изпълнен със скрита заплаха. Ветрове духаха навсякъде, но звукът беше такъв само в планината. Все едно разгневени богове удряха по света с пневматичен чук.

Като малък наричах алкохола „помия“ — каза си той. — Понякога обаче е помощ. Например, когато се събудиш след кошмар, за който знаеш, че поне наполовина е озарение.

Едно питие щеше му помогне отново да заспи. Три бяха гаранция за непробуден сън без кошмари. Сънят беше лекарят на майката природа и тъкмо сега Дан Торънс се чувстваше болен и му трябваше силно лекарство.

Няма отворени магазини. Извади късмет.

Може би.

Обърна се по хълбок и нещо се допря до гърба му. Не, не беше нещо, а някой. Някой лежеше до него. Дийни! Не, този някой беше прекалено дребен. Май беше…

Дан изпълзя от леглото, падна на пода и погледна назад. Беше Томи, момченцето на Дийни. Отдясно главицата му беше смазана. От сплъстената руса коса стърчаха счупени костици. По бузата му се беше стекла сивкава каша (мозък), която вече засъхваше. Нямаше как хлапето да е живо след такова нараняване, но… То протегна към Дан дланта си, напомняща морска звезда, и избърбори:

— Захал.

Отново се разнесоха писъци, само че този път не пищеше нито Дийни, нито вятърът.

Този път запищя той.

12.

При второто си събуждане (този път наистина се събуди) не пищеше, само тихо ръмжеше. Задъхвайки се, седна и завивката се омота около кръста му. До него нямаше никого. Само че той още беше под въздействието на съня и искаше да се увери, че е сам в леглото. Отметна завивките, но и това не му беше достатъчно. Прокара ръце по долния чаршаф — може би още беше топъл или в него имаше вдлъбнатина от детско тяло. Нищо. Разбира се. Естествено. Надникна под леглото и видя само ботушите, които му беше дал Били.

Вятърът вече не виеше толкова зловещо. Бурята не беше преминавала, но вече затихваше.

Дан влезе в банята, после рязко се обърна, сякаш очакваше да изненада някого. Видя само леглото и завивките, паднали на пода. Включи лампата на умивалника, наплиска си лицето със студена вода, седна на капака на тоалетната и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Изкушаваше се да стане, за да си вземе цигара от пакета, който беше оставил на масичката до книгата, обаче краката му още се подкосяваха и имаше опасност да падне. По-разумно беше да изчака. Виждаше леглото и то беше празно. Стаята беше празна. Нямаше от какво да се страхува.

Само че… не я усещаше празна. Още не. Сигурно щеше да си легне отново, когато усещането изчезнеше. Обаче нямаше да мигне. През тази нощ повече нямаше да заспи.

13.

Преди седем години, когато работеше като санитар в един хоспис в Тълса, Дан се сприятели с възрастен психиатър, който имаше рак на черния дроб в напреднал стадий. Веднъж, когато Емил Кемер разказваше (без да спазва лекарската тайна) за някои от най-интересните си случаи, Дан му призна, че от дете страда от нещо, което е нарекъл „двойно сънуване“, и попита психиатъра дали е запознат с това заболяване. И дали има медицински термин за него.

Черно-бялата сватбена снимка на нощното шкафче свидетелстваше, че в разцвета на силите си Кемер е бил едър човек, но ракът е най-ефикасната диета и в деня на този разговор той тежеше четирийсет и пет килограма — тоест наполовина на възрастта си. Умът му обаче не беше засегнат от болестта и сега, както си седеше на тоалетната чиния и се вслушваше в затихващите стонове на бурята, Дан си спомни лукавата му усмивка и сякаш чу гласа му със силен немски акцент:

— Поставям диагнози само срещу заплащане, Даниел.

— Значи нямам късмет.

— Не прави прибързани заключения. — Кемер впери в него светлосините си очи. Макар да си даваше сметка, че е ужасно непочтено и несправедливо, Дан си представи тези очи под каската на войник от Вермахта. — В този дом на смъртта се говори, че можеш да помагаш на хората да се преселят на другия свят. Вярно ли е?

— Понякога се получава — предпазливо отговори Дан. — Но невинаги. — Всъщност винаги се получаваше.

— А на мен ще помогнеш ли, когато ми дойде времето?

— Разбира се, стига да мога.

— Хубаво. — Кемер седна — много бавно и мръщейки се от болка, но когато Дан се опита да му помогне, той му направи знак да се отдръпне. — Онова, което наричаш „двойно сънуване“, е добре познато на психиатрите и представлява особен интерес за последователите на Юнг, които са измислили термина „нереално събуждане“. Обикновено първият сън е съвсем ясен, тоест човекът осъзнава, че сънува…

— Да! — прекъсна го Дан. — Обаче вторият…

— Сънуващият мисли, че е буден — невъзмутимо продължи Кремер. — Юнг е придавал голямо значение на тези сънища, дори е вярвал, че са пророчески… но ние с теб знаем, че не е бил прав, нали?

— Разбира се.

— Едгар По го е казал много преди Юнг да се появи на този свят: „Виждам, или тъй изглежда — сън в съня…“ Този отговор задоволява ли те?

— Май да. Благодаря.

— Пак заповядай. Ако обичаш, налей ми сок. Ябълков, моля.

14.

… дори вярвал, че са пророчески… но ние с теб знаем, че не е бил прав, нали?

Дори през годините Дан да не беше пазил в тайна пророческата си дарба, наречена от Халоран „озарение“, не би дръзнал да противоречи на умиращ човек… особено на човек с такива проницателни сини очи. Всъщност няколко от „двойните му сънища“ бяха пророчески, само че те или му говореха много малко, или изобщо не ги разбираше. Сега обаче, седейки по бельо на капака на тоалетната чиния и треперейки като лист (не само от студ), той узна повече подробности, отколкото му се искаше.

Томи беше мъртъв. Вероятно беше загинал от ръката на вуйчото, който го тормозеше. Малко по-късно майката се беше самоубила. Що се отнасяше до остатъка от съня… или до призрачния цилиндър, който през деня беше видял да се търкаля по тротоара…

Не припарвай до жената с шапката. Тя е кралица Мръсница в замъка Ад.

— Не ме интересува — промърмори той.

Забъркаш ли се с нея, жив ще те изяде.

Не възнамеряваше да се запознае с тази кралица Мръсница, камо ли да се забърка с нея. А относно Дийни… не беше отговорен нито за ненормалните постъпки на ненормалния е брат, нито за това, че тя не се грижеше за детето си. Вече можеше да се отърси и от чувството за вина, задето е беше откраднал пършивите седемдесет долара — тя беше продала кокаина (беше убеден, че този елемент от съня отговаря на истината) и сега бяха квит. Повече от квит.

Интересуваше се само как да се добере до някакъв алкохол. Всъщност как да се натряска до козирката. Да, топлината на утринното слънце беше приятна, приятно беше да чувства умората в напрегнатите си мускули и сутрин да не го мъчи махмурлук, обаче цената — налудничавите сънища и видения, плюс мислите на непознати, които понякога пробиваха менталните му защитни механизми, — цената беше прекалено висока.

Толкова висока, че беше непоносима.

15.

Настани се на единствения стол в стаята и чете романа от Джон Санфорд на светлината на единствената лампа, докато в седем часа не забиха камбаните на градските църкви. После обу новите (тоест новите за него) ботуши и навлече канадката. Излезе от къщата и попадна в нов свят със смекчени очертания. Още валеше сняг, но снежинките се сипеха кротко и безшумно.

Ще взема да се махна от тук и ще се върна във Флорида. Майната му на Ню Хемпшир — сигурно през високосните години тук е заснежено дори и на Четвърти юли!

Халоран му отговори както в детството му, когато Дан беше Дани — с привидно благ тон, в който обаче се прокрадваха стоманени нотки: — Крайно време е да пуснеш корени някъде, малкия. И не се офлянквай, иначе ще се скиташ до края на живота си.

— Да го духаш, старче — процеди той.

Върна се в „Червената ябълка“, защото магазините за твърд алкохол щяха да отворят след час. Няколко пъти се разходи между хладилните шкафове с бира и с вино, накрая си каза, че щом е решил да се напие, ще се накваси грозно. Взе две бутилки „Тъндърбърд“ (осемнайсет процента алкохол — идеален заместител, когато уискито е временно недостъпно), тръгна към касата, но се спря.

Изчакай още един ден. Дай си още една възможност.

Да, би могъл, но защо? За да се събуди отново и да види в леглото си Томи — момченцето с размазания череп? Или пък Дийни, която е лежала във ваната два дни, преди на хазяина да му писне да чука на вратата, да си отключи с резервния ключ и да я намери? Нямаше откъде да знае дали това ще се случи и ако Емил Кремер беше тук, щеше да изрази категорично съгласие, само че… Само че знаеше. Тогава защо да не потърси успокоение в алкохола?

Може би свръхинтуитивността ще те напусне. Може би е само етап, психичен еквивалент на делириум тременс. Дай си малко време и…

Само че времето се променяше. Разбираха го само алкохолиците и наркоманите. Когато не можеш да заспиш, когато не се оглеждаш, защото се страхуваш от онова, което ще видиш, времето се разтегля и му поникват остри зъби.

— Търсите ли нещо определено? — попита продавачът и Дан разбра

(шибано озарение шибано),

че човекът се страхува от него. И с основание. Даде си сметка, че прилича на наркоман — разрошена коса, дълбоки сенки под очите, некоординирани движения, — който се пита дали да не извади револвер и да поиска парите от касата.

— Не — смотолеви. — Сетих се, че съм си забравил портфейла вкъщи.

Върна зелените бутилки в хладилния шкаф. Преди да затвори вратичката, те му проговориха като на стар приятел:

— До скоро, Дани.

16.

Били Фрийман, навлечен като за експедиция на Северния полюс, вече го чакаше. Подаде му старомодна скиорска маска с емблемата на „Циклоните“ от Анистън.

— Какви са тези „Циклони“? — поинтересува се Дан.

— Град Анистън е на трийсетина километра от тук. Техните отбори по футбол, бейзбол и баскетбол са нашите най-големи съперници. Предупреждавам те, че ако някой местен те види с тая маска, като нищо ще те замери със снежна топка, ама нямам друга.

Дан си сложи маската и избърбори:

— Давайте, „Циклони“!

— Що не се гръмнеш? — Били го изгледа. — Добре ли си, Дано?

— Почти не мигнах тази нощ.

— Че как ще заспиш с тоя гаден вятър, дето пищеше до бога? Тъй крещеше бившата ми, като в понеделник вечер е предложех да се погушкаме. Готов ли си за подвизи?

— Винаги готов.

— Браво! Да се захващаме, младежо. Бая работа ни чака.

17.

Работата беше много, но към обяд слънцето се показа и температурата се покачи до девет-десет градуса. Снегът в Лилипутия се топеше и се чуваше ромонът на стотици малки водопади. Настроението на Дан се повиши заедно с температурата и без да се усети, той дори си затананика прочутото парче на „Вилидж Пийпъл“ („Младежо! Навремето бях като теб!“), докато почистваше със снегорина паркинга на малкия търговски център, намиращ се до увеселителния парк. Ветрецът, който нямаше нищо общо с истерично пищящия вятър от изминалата нощ, полюшваше транспаранта с надпис:

ВЕЛИКАНСКО НАМАЛЕНИЕ. ЛИЛИПУТСКИ ЦЕНИ!

Виденията не споходиха Дан.

След работа покани Били в „Каруцата на Чък“ и поръча пържоли. Колегата му предложи да почерпи с бира, но той поклати глава:

— Не близвам алкохол. Започне ли човек да пие, трудно се отказва.

— Кингсли го знае от опит. Преди петнайсетина години жена му го заряза заради пиянството му. Той се излекува, обаче дъщеря му още не му говори.

По време на вечерята пиха кафе. Много кафе.

Докато вървеше към квартирата си на Елиот Стрийт, Дан се поздрави, задето е останал трезвен. Беше уморен, но и заситен от топлата храна. В стаята му нямаше телевизор, затова той дочете романа на Джон Санфорд. От време на време се ослушваше, обаче вятърът не се усили. Подозираше, че снощната буря е била последното отмъщение на отиващата си зима. Нямаше нищо против. Легна си в десет и заспа след секунди. Споменът за сутрешното му посещение в „Червената ябълка“ беше смътен, сякаш тогава умът му е бил замъглен от висока температура и треска.

18.

Събуди се след полунощ, но не от вятъра, а защото мехурът му заплашваше да се пръсне. Стана, завлече се до банята и натисна бутона за осветлението. Цилиндърът стоеше във ваната и беше пълен с кръв.

— Не! — прошепна той. — Сънувам.

Може би двоен сън. Или троен. Дори четворен. Не беше споделил с Емил Кемер нещо важно: страха си, че рано или късно ще се загуби в лабиринт от призрачни сънища, от който никога няма да излезе.

Виждам, или тъй изглежда — сън в съня…

Само че не беше сън, а реалност. Също като цилиндъра. Беше видимо само за него, но това не променяше нещата. Цилиндърът беше истински. Сигурен беше, че го има някъде по света.

С периферното си зрение зърна надпис с червило на огледалото над умивалника.

Не бива да го гледам! — каза си, но беше твърде късно. Главата му вече се завърташе и вратните сухожилия скърцаха като несмазани панти. Пък и дори да не погледнеше надписа, знаеше какво гласи. Госпожа Маси и Хорас Дъруент вече бяха заключени в сейфовете, скрити в най-отдалеченото кътче на съзнанието му, обаче проклетият хотел още не си беше разчистил сметките с него. Думата, написана на огледалото не с червило, а с кръв, беше:

ЧЕС

В умивалника се въргаляше окървавена тениска на „Индианците“ от Атланта. Никога няма да престане — помисли си Дан. — „Панорама“ изгоря и най-страшните оживели мъртъвци заключих в сейфове, но не мога да заключа озарението, защото то не само е в мен — озарението съм самият аз. Ако не се напивам до безпаметност, виденията ще ме преследват, докато не полудея.

Лицето му беше отразено в огледалото, думата ЧЕС беше на челото му като дамга. Не беше сън. В умивалника се въргаляше тениската на убито дете, във ваната имаше цилиндър, пълен с кръв. Лудостта наближаваше. Виждаше я в изцъклените си очи.

Гласът на Халоран проблесна в съзнанието му като лъч от фенерче в непрогледния мрак: Синко, може да виждаш образи, но те са като картинки в книга. Не беше безпомощно дете в „Панорама“, не си безпомощен и сега. Никак даже. Стисни клепачи и когато отново отвориш очи, гадостите ще са изчезнали.

Дан затвори очи и зачака. Опита се да брои секундите, но стигна само до четиринайсет, после бученето на обърканите му мисли заличи всичко друго. Очакваше в гърлото му да се вкопчат нечии ръце — може би на собственика на цилиндъра — и да започнат да го душат. Обаче не помръдна. Нямаше къде да отиде.

Събра смелост и отвори очи. Ваната беше празна. Също и умивалникът. Надписът на огледалото беше изчезнал.

Само че виденията щяха да се върнат. Може би другия път щяха да са сандалите на Дийни. Онези с корковите подметки. Или пък щеше да я види във ваната. И защо не? Тъкмо във ваната видя госпожа Маси, а двете с Дийни бяха умрели по един и същ начин. Само дето не ограбих госпожа Маси и не избягах.

— Изчаках още един ден — каза на празната стая. — Спазих обещанието си.

Да, несъмнено денят му беше хубав… въпреки тежката работа. Дните не го затрудняваха. А нощите…

Умът е черна дъска. Алкохолът — гъба за изтриване.

19.

Лежа буден до шест часа. Стана, облече се и отново отиде в „Червена ябълка“. Този път не се поколеба нито за миг, но вместо да извади от хладилния шкаф две бутилки „Тъндърбърд“, взе три. Каква беше онази банална поговорка? „Ако е гарга, да е рошава.“ Продавачът сложи в хартиен плик бутилките, без да му мигне окото — явно беше свикнал разни чешити да си купуват вино в ранни зори. Дан отиде в увеселителния парк, седна на скамейка в Лилипутия, извади от плика една бутилка и я загледа, както Хамлет е гледал черепа на Йорик. Заради зеленото стъкло течността не приличаше на вино, а на отрова за плъхове.

— Че какво й е на отровата за плъхове? — промърмори той и отвъртя капачката.

Този път проговори майка му. Уенди Торънс, която не престана да пуши, докато не я покоси преждевременната смърт. Ако самоубийството е единствената ти възможност, поне можеш да си избереш оръжието.

Това ли е краят, Дани? Затова ли се борихме?

Дан завъртя капачката в обратната посока. Затегна я. После отново я отвъртя и този път я махна. Лъхна го миризма на вкиснало, на музика от джубокс, долнопробни барове и идиотски спорове, последвани от сбивания на паркингите. В крайна сметка животът беше идиотски като тези сбивания. Светът не беше санаториум с всички удобства, светът беше хотел „Панорама“, където купонът никога не свършва. И където мъртвите оставаха вечно живи. Той надигна бутилката.

Затова ли се борихме на живот и смърт, за да се спасим от прокълнатия хотел, Дани? Затова ли се постарахме да започнем отново? — В гласа е нямаше упрек, само тъга.

Дан пак завинти капачката. Развинти я. Пак я завинти и пак я разхлаби.

Ако пия, „Панорама“ печели. Печели, въпреки че изгоря до основи след избухването на парния котел. Ако не пия, ще полудея — помисли си. И още: — Виждам, или тъй изглежда — сън в съня…

Още отвърташе и завърташе капачката, когато се появи Били Фрийман — събудил се беше рано със смътното усещане, че нещо не е наред.

— Ще го пиеш ли туй вино, Дано, или ще се лигавиш?

— Май ще го изпия. Какво друго да направя?

Били му каза.

20.

Кейси Кингсли не се изненада много, когато, идвайки на работа в девет и петнайсет, завари пред кабинета си новия си подчинен. Не се изненада и от бутилката, чиято капачка младежът ту махаше, ту слагаше обратно и завинтваше — още в деня на запознанството им беше забелязал отнесения му поглед, характерен за редовните клиенти на магазините за евтин алкохол.

Били Фрийман не притежаваше силното озарение на Дан (изобщо не можеше да се мери с него), но пък проницателската му дарба беше по-силно от обикновено блещукане. След като се запозна с Дан и го изпрати да кандидатства при „шефа“, побърза да се обади на Кингсли от телефона в хангара с машините за почистване. Каза му, че някакъв младок търси работа и че надали има препоръки, но ще е от полза да бъде назначен поне до Деня в памет на загиналите герои. Кингсли се съгласи, защото беше свикнал да се доверява на интуицията на Били:

— Съгласен съм. Сам няма да се справиш.

Отговорът на възрастния човек беше странен… като самия него. Преди две години беше повикал линейка пет минути преди едно дете да падне от люлката и да си разбие главата.

— Ние сме му нужни повече, отколкото той на нас — каза.

И ето го днес — седеше приведен, сякаш вече пътуваше с автобуса или беше облегнат на бара, а дъхът му от километри миришеше на вино. Кингсли имаше обоняние на дегустатор и можеше да назове всяка марка. Тази беше „Тъндърбърд“ — като в онова стихче от някогашните каубойски барове: „С какво да се натряскам до смърт? С «Тъндърбърд». По колко върви? Две по петдесет — почти без пари.“ Само че когато младежът го погледна, той видя в очите му само отчаяние.

— Били ме изпрати — измънка Дан.

Кейси не продума. Виждаше, че младокът се опитва да подреди мислите си, че се пита как да се изрази. Издаваха го погледът, печалната физиономия и най-вече начинът, по който държеше бутилката, сякаш едновременно я мразеше и обичаше, но не можеше без нея.

Накрая Дан изрече думите, от които бягаше през целия си живот:

— Искам помощ.

Прокара длан по челото си. Кингсли се наведе и хвана бутилката. Младежът се опита да я задържи… после я пусна.

— Зле ти е и си уморен — разбирам — промърмори Кейси. — Въпросът е дали ти е писнало да ти е зле.

Дан го погледна. Адамовата му ябълка подскачаше, но той дълго не проговори. Накрая промълви:

— Нямате представа колко ми е писнало.

— Може би имам. — Кингсли извади от бездънния си джоб голяма връзка ключове. Пъхна един в ключалката на вратата с матово стъкло, на което пишеше: „КОМУНАЛНИ УСЛУГИ — ОБЩИНА ФРЕЙЗИЪР“. — Ела да си поговорим.