Стивън Кинг
Доктор Сън (25)

2.

Водата беше избледняла до светлорозово — пепел от рози, когато Абра застана зад него. Дан веднага усети присъствието й и без да се обърне, разбра, че е облякла пуловер над блузата с голи рамене. Въпреки че снегът отдавна се беше стопил, в тази част на Ню Хемпшир пролетните вечери бяха хладни.

(гривната много ми харесва Дан)

Вече много рядко го наричаше вуйчо.

(радвам се)

— Помолили са те да разговаряш с мен за чиниите — каза тя. В думите й липсваше топлотата, излъчвана от мислите й, а и те й изчезнаха. След като му благодари искрено и сърдечно, тя блокира достъпа до ума си. Вече го правеше много успешно и се усъвършенстваше с всеки изминал ден. — Така е, нали?

— А ти искаш ли да поговорим?

— Извиних й се. Казах й, че беше неволно. Подозирам, че не ми повярва.

(аз ти вярвам)

— Защото, за разлика от тях знаеш.

Дан не продума и изпрати лаконично мислено съобщение:

(?)

— За нищо не ми вярват! — избухна Абра. — Не е честно! Не знаех, че на купона на Дженифър ще има алкохол и дори не близнах! Обаче тя ме наказа да не излизам цели две шибани седмици!

(???)

Нямаше ответна мисъл. Реката вече не беше светлорозова, а почти сива. Дан рискува да погледне Абра и видя, че тя се взира в маратонките си — червени като полата й. Пламналите й страни също бяха в тон с полата.

— Добре де — каза тя след малко и макар че не вдигна поглед, колебливо се усмихна. — Теб не мога да излъжа. Изпих една глътка, за да опитам вкуса. Какво толкова съм направила? Тя сигурно подуши дъха ми, като се прибрах. Да бъда ли откровена? Изобщо не ми хареса — голяма гадост!

Дан предпочете да не й отговори. Ако й кажеше, че и за него първата глътка алкохол е била гадна и че не се е смятал за виновен, тя щеше да приеме думите му като досадно поучение от възрастен. Не бива да виниш децата, че порастват. Нито да ги учиш как да го правят.

— А чиниите счупих неволно — прошепна Абра. — Стана случайно, както й обясних. Бях много ядосана.

— Често се гневиш — отбеляза той и си спомни как тя просъска на умиращото същество, което щеше да прилича на жена, ако не беше пожълтялата й бивна: Боли ли, а? Дано те боли! Дано адски те боли!

— Конско ли ще ми четеш? — заяде се тя и добави с леко презрение: — Знам, че тъкмо това ще й хареса.

— Не съм в настроение за конско, но мога да споделя с теб история, която научих от майка си. В нея се разказва за твоя прадядо, бащата на Джак Торънс. Интересува ли те?

Абра сви рамене, за да покаже, че й е все едно.

— С Дон Торънс сме почти колеги, само че той изпълнявал функциите на медицинска сестра. До края на живота си ходел с бастун, защото кракът му бил премазан при автомобилна катастрофа. Веднъж, тъкмо били седнали да вечерят, той пребил жена си с бастуна. Заудрял ей-така, без причина. Счупил й носа и й разцепил главата. Горката жена се проснала на пода и тогава той започнал да я налага още по-жестоко. По-късно баща ми споделил с мама, че Дон щял да убие съпругата си, ако Брет и Майк — моите чичовци, не го били спрели. Повикали лекар, който заварил прадядо ти коленичил до пострадалата. Бил донесъл домашната аптечка и се опитвал да окаже първа помощ на жена си. Излъгал, че се е спънала и е паднала по стълбището. Твоята прабаба, която ти не си виждала, Абра, потвърдила версията му. Подкрепили я и двете момчета.

— Защо? — прошепна Абра.

— Защото се страхували от него. Много години по-късно, дълго след смъртта на Дон, твоят дядо счупи ръката ми. После, когато живеехме в хотел „Панорама“, на чието място сега се намира „Покривът на света“, твоят дядо нанесе толкова жесток побой на майка ми, че едва не я уби. Удряше я с чукче за роук вместо с бастун, но то е едно и също.

— Разбрах накъде биеш.

— Преди много години в бар в Сейнт Питърсбърг…

— Стига! — прекъсна го Абра, която трепереше като лист. — Казах, че разбирам!

— … пребих с билярдната щека някакъв тип, защото ми се присмя. В резултат през следващите четирийсет дни синът на Джак и внук на Дон имаше удоволствието да носи оранжев затворнически гащеризон и да събира боклуците около шосе 41.

Абра се извърна на другата страна и заплака:

— Много ти благодаря, вуйчо Дан. Благодаря, че ми скапа рож…

В съзнанието му изникна картина, която за миг измести реката: овъглена, димяща торта. При други обстоятелства щеше да го досмешее, но не и в този момент.

Дан хвана Абра за раменете и я обърна към себе си:

— Няма нищо за разбиране. За нищо не намеквам. Разказах ти семейна история. Оттук насетне, както казва безсмъртният Елвис, „детенцето си е твое, ти си го дундуркай“.

— За какво говориш?

— Някой ден може би ще пишеш стихове като Кончета. Или ще убиеш още някого, като с ума си го тласнеш от висока сграда, да речем.

— Никога няма да… обаче Роуз си го заслужаваше. — Абра вдигна глава, лицето й беше мокро от сълзите.

— Безспорно.

— Тогава защо я сънувам? Защо ми се иска да не се беше случвало? Тя щеше да ни убие, без да й мигне окото.

— Момент. За какво съжаляваш? Че уби Роуз, или че изпита удоволствие, като я погуби?

Абра наведе глава. Искаше му се да я прегърне, но се сдържа.

— Виж, няма да ти чета конско, нито ще те поучавам. Гените си казват думата. Разбирам какво се случва с теб. И колко ти е трудно. Трудно е за всички момчета и момичета на твоята възраст, но повечето тийнейджъри не притежават твоите способности. Твоите оръжия.

— Какво да правя? Какво? Понякога ме вбесяват… не само тя, а и учителите, и онези кретенчета от класа, дето се мислят за голяма работа и ти се присмиват, ако не те бива по физическо или ако дрехите ти са смешни или старомодни…

Дан си спомни съвета какво го беше посъветвал Кейси Кингсли преди много години.

— Отиди на сметището.

— Моля? — Абра смаяно се ококори.

Той й изпрати картина: тя използва необикновената си дарба (която още не беше достигнала връхната си точка), като търкаля изхвърлени хладилници, взривява повредени телевизори, подхвърля перални машини, а наоколо летят подплашени чайки.

Абра се закиска:

— Мислиш ли, че ще ми помогне?

— По-добре да вилнееш на сметището, отколкото да чупиш любимите чинии на майка си.

Тя наклони глава и впери в него искрящите си от веселие очи. Радваше се, защото с него отново бяха приятели.

— Ама онези чинии бяха грознииии!

— Ще изпробваш ли моята рецепта?

— Да! — ентусиазирано възкликна Абра, сякаш й се искаше незабавно да изтича на сметището.

— И още нещо. — Дан изчака, за да се увери, че тя го слуша внимателно, и добави: — Не искам от теб да си смирена и овчедушна…

— Ох, камък ми падна от сърцето.

— … но не забравяй колко опасен може да е гневът ти. Старай се да го…

Мобилният му телефон иззвъня.

— Обади се — подкани го Абра.

Той повдигна вежди:

— Знаеш ли кой ме търси?

— Не, обаче мисля, че е важно.

Дан извади от джоба си телефона. На екранчето беше изписано „Дом Ривингтон“.

— Ало?

— Обажда се Клодет, Дани. Ще дойдеш ли?

Той мислено прегледа имената на „гостите“ в хосписа, написани на черната дъска в стаята му.

— Аманда Рикър? Или Джеф Келогс?

Оказа се, че не са те.

— Ако можеш, ела веднага — настоя Клодет. — Докато той още е в съзнание. — Поколеба се и добави: — Вика те.

— Идвам — каза Дан и си помисли: Ако състоянието му наистина е толкова тежко, едва ли ще го заваря жив. Прекъсна връзката и се обърна към Абра: — Викат ме за един пациент. Налага се да отида, слънчице.

— Въпреки че не ти е приятел. И въпреки че дори не го харесваш — замислено промълви тя.

— Да.

— Как се казва? Не долових името му.

(Фред Карлинг)

Изпрати й съобщението и я прегърна. Тя се притисна до него и прошепна:

— Ще се опитам. Ще се старая, обещавам.

— Знам. Чуй, Абра, много те обичам.

— Радвам се.

3.

След четирийсет и пет минути влезе в хосписа и отиде право в стаята на медицинските сестри, защото знаеше, че Клодет ще е там. И зададе въпроса, който беше задавал десетки пъти и който звучеше малко нелепо, сякаш се отнасяше за човек, който се е отбил на гости и се кани да си тръгне:

— Още ли е тук?

— Вече е пътник.

— Контактен ли е?

Тя махна с ръка:

— От време на време идва в съзнание.

— Ази?

— Беше в стаята, но се изниза, когато дойде доктор Емерсън. Изчака го да си отиде и се върна.

— Повикахте ли линейка да закара Карлинг в болницата?

— Засега не могат да изпратят. На шосе 119 близо до Касъл Рок е станала тежка верижна катастрофа. Командировани са четири линейки и хеликоптер с медицински екип. Има много ранени. Някои могат да бъдат спасени в болницата. А Фред Карлинг… — Клодет сви рамене.

— Какво се случи?

— Знаеш го какъв лакомник е и как се тъпче с боклуци от закусвалните за бърза храна. Понякога се оглежда, докато прекосява Кранмор Авеню, но в повечето случаи се държи така, сякаш шофьорите са длъжни да се съобразяват с него. — Тя сбърчи нос и направи кисела физиономия, все едно беше дете, хапнало нещо гадно. Например брюкселско зеле. — Чепат човек.

Дан познаваше навиците на Фред и беше наясно с характера му.

— Отивал да си купи обичайния сандвич със сирене — продължи Клодет. — Полицаите са арестували жената, която го е блъснала. Доколкото разбрах, била толкова пияна, че едва се държала на краката си. Докараха тук Фред. Лицето му е като омлет, ребрата и тазът му са счупени, единият му крак е почти отрязан. Ако доктор Емерсън не беше в хосписа заради визитацията, Фред щеше да умре веднага. Прегледахме го, спряхме кръвоизлива, но дори той да беше в цветущо здраве, което не може да се каже за него… — Тя отново вдигна рамене. — Емерсън каза, че от болницата обещали да изпратят линейка, след като превозят пострадалите от тежката катастрофа, но дотогава старият Фреди вече ще е гушнал букета. Доктор Емерсън надали ще се съгласи с мен, обаче аз се доверявам на Ази. Затова побързай, ако смяташ да се отбиеш при Фреди. Знам, че не го обичаш…

Дан си спомни синините от пръстите на Карлинг по ръката на горкия Чарли Хейс. И как при вестта за смъртта на стареца санитарят продължи да се люлее на стола, да се тъпче с шоколадови ментолови дражета и само подхвърли:

— Бог да го прости. Дъртофелниците затова са тук, нали зна…

А сега лежеше в стаята, в която Чарли беше умрял. Животът е колело и неизменно се връща в изходното си положение.

4.

Вратата на стаята беше открехната, но Дан все пак почука. Задавеното дишане на Фред, напомнящо гъргорене на запушена водопроводна тръба, се чуваше още от коридора, обаче явно не безпокоеше Ази, който се беше свил на кълбо в долния край на леглото, застлано с гумиран чаршаф. Карлинг беше само по боксерки, изцапани с кръв, и целият беше бинтован. Кръвта вече се процеждаше през превръзките. Лицето му беше обезобразено до неузнаваемост, тялото — разкривено като великанска счупена играчка.

— Фред, чуваш ли ме? Аз съм, Дан Торънс.

Оцелялото око на Карлинг се отвори. За миг той престана да диша, после изхриптя, което вероятно означаваше „да“.

Дан отиде в банята, намокри с топла вода една хавлиена кърпа и я изстиска, както беше правил вече десетки пъти. Щом се върна при ранения, Ази стана, грациозно се протегна и скочи на пода. След секунди вече го нямаше — отново беше поел нощната си смяна и патрулираше по коридорите. Само че напоследък накуцваше. Беше много стар котарак.

Дан седна на леглото и внимателно избърса с кърпата онова, което беше останало от лицето на Карлинг.

— Много ли те боли? — Фред пак изхриптя. Дан хвана дясната му ръка, защото другата беше смазана. — Не говори, само ми кажи.

(болката вече не е толкова силна)

Дан кимна:

— Чудесно.

(обаче се страхувам)

— Няма от какво.

Видя как шестгодишният Фред плува в Сако заедно с брат си и как непрекъснато подръпва прекалено широките си бански гащета, за да не се изхлузят — наследил ги е от по-големия си брат като всичките си дрехи. Видя го на петнайсет: целува се с приятелката си в автокиното в Бриджтън, вдишва уханието на парфюма й, плахо докосва гърдите й, иска му се тази вечер никога да не свършва. Видя го на двайсет и пет: рокер с мощен „Харли Стърджис“ FXB, надрусан и изпил бутилка червено вино — денят е великолепен, всички зяпат бляскавия керван от мотоциклети, които се носят по шосето, придружавани от оглушителния грохот на мощните двигатели, животът е весел и вълнуващ като светлинно шоу с фойерверки. Видя и мизерния апартамент, в който Фред живее (живееше) с кученцето си Кафявко. Кафявко е от порода улична превъзходна, но и много умен. Понякога скача на скута на санитаря и двамата заедно гледат телевизия. Фред много се тревожи за четириногия си приятел, който ще го чака да го разходи и после да му изсипе в купичката кучешка консерва „Грейви Трейн“.

— Не се безпокой за кучето — промълви Дан. — Познавам едно момиче, което на драго сърце ще се грижи за него. Момичето е моя племенница и днес има рожден ден.

Карлинг впери в него окото, с което още виждаше. Дишането му вече напомняше хъркане на задавен от мръсотия двигател.

(ще ми помогнеш ли моля те докторе помогни ми)

Да, щеше да му помогне. Защото някаква сила му беше дала по рождение необикновена дарба. В дом „Ривингтон“ се възцари мъртвешка тишина. Някъде наблизо бавно се отваряше врата. Бяха стигнали до границата. Фред Карлинг изплашено погледна Дан, сякаш питаше: „Кога? Как?“ Не биваше да се бои — щеше да е толкова лесно…

— Ще заспиш, нищо повече.

(не ме изоставяй)

— Няма. Ще остана при теб, докато заспиш. — Притисна между дланите си ръката на Фред и се усмихна. — Докато заспиш.