Стивън Кинг
Доктор Сън (15)

2.

Абра седеше с баща си на стълбите, когато Дан зави по алеята им. Бяха пътували бързо, часът беше едва пет и половина.

Малката скочи и преди Дейв да я хване, затича по алеята, а косата й се развя. Дан знаеше, че тича към него, затова подаде на Джон увитата в пешкир бейзболна ръкавица. Абра се хвърли в обятията му. Трепереше като лист.

(намерил си го намерил си го намерил си и ръкавицата дай ми я)

— Още не. — Дан я пусна. — Първо ще се разберем с баща ти.

— Какво има да се разбираме? — Дейв дръпна Абра към себе си. — Кои са лошите хора, за които ми разказа? Кои сте вие, по дяволите? — Враждебният му поглед се насочи към Джон. — Какво става, да му се не види?

— Къде е Луси? Знае ли? — попита Далтън.

— Нищо няма да ти кажа, докато не науча какво става.

— С момо още са в Бостън — намеси се Абра. — Татко искаше да й се обади, но аз го убедих да ви изчака. — Очите й бяха приковани в увитата бейзболна ръкавица.

— Дан Торънс. Вие ли сте?

— Да.

— В хосписа във Фрейзиър ли работите?

— Точно така.

— От колко време се срещате с дъщеря ми? — Юмруците му се свиваха и разпускаха. — В интернет ли се запознахте? Сто на сто е така. — Обърна се към Джон и се начумери. — Ако не беше неин педиатър от деня на раждането й, щях да позвъня в полицията, когато преди шест часа не ми вдигна.

— Пътувах със самолет — обясни Джон. — Телефонът ми беше изключен.

— Господин Стоун — поде Дан, — не познавам дъщеря ви чак толкова отдавна, но когато се видяхме за пръв път, Абра още беше бебе. При това тя ме потърси.

Дейв поклати глава. Беше объркан, ядосан и не изглеждаше склонен да повярва на Дан.

— Да влезем в къщата — предложи Джон. — Струва ми се, че можем да обясним всичко — почти всичко — и ако съм прав, ще бъдеш много доволен, че сме тук и че отидохме до Айова, за да свършим онази работа.

— Дано е така, Джон, обаче много се съмнявам.

Влязоха в къщата — Дейв беше прегърнал Абра през раменете и в този момент те приличаха повече на пазач и затворник, отколкото на баща и дъщеря; Джон Далтън ги последва, Дан остана още миг на улицата. Погледна ръждивочервения пикап, паркиран от отсрещната страна. Били направи знака за ОК, после показа, че му стиска палци. Дан стори същото и влезе в къщата.

3.

Докато Дейв седеше в къщата на Ричланд Корт със странната си дъщеря и още по-странните си гости, кемперът с групата похитители пътуваше на югоизток от Толедо. Ореха беше зад волана. Анди Стайнър и Бари спяха — Анди като пън, Бари пък се въртеше и мърмореше. В дневната Гарвана прелистваше „Ню Йоркър“. Харесваха му само карикатурите и малките обяви за екзотични вещи като пуловер от вълна на як, шапка на виетнамско кули или кубински пури-менте.

Джими Калкулатора се тръсна до него с лаптопа си:

— Сърфирах в мрежата. Наложи ми се да хакна няколко сайта, обаче… искаш ли да ти покажа нещо?

— Как е възможно да влезеш в интернет от междущатската?

Джими му се усмихна покровителствено:

— Четвърто поколение мобилни технологии, сладурче. Това е то модерната епоха.

— Щом казваш. — Гарвана остави списанието. — Какво си намерил?

— Снимки от прогимназията в Анистън. — Джими докосна тъчпада и на екрана се появи снимка. Не размазана снимка от вестник, а фотография с висока резолюция на момиченце по червена рокличка с буфан ръкави. Косата му, завързана на плитки, беше кестенява, усмивката — широка и уверена.

— Джулиан Крос — рече Джими. Отново докосна тъчпада и на екрана се появи червенокосо дете с дяволита усмивка. — Ема Дийн. — Още едно докосване, още по-хубаво момиче. Сини очи и руса коса, обрамчваща лицето и стигаща до раменете. Сериозно изражение, но с трапчинки, загатващи усмивка. — Това е Абра Стоун.

— Абра?

— Да, напоследък човеците сериозно се излагат. Помниш ли, когато за тях Джейн и Мейбъл още бяха хубави имена? Прочетох някъде, че Слай Сталоун кръстил сина си Сейдж Мунблъд^[1], което е пълна изгъзица!

— Значи смяташ, че едно от трите е момичето на Роуз?

— Ако е права за възрастта му, това са вариантите. Вероятно е Дийн или Стоун, двете живеят на улицата, на която стана земетресението, но не бива да изключваме и Крос. Нейният дом е съвсем наблизо. — Джими Калкулатора чукна тъчпада и трите снимки светкавично се подредиха една до друга. Под всяка с ръкописен шрифт пишеше „МОИТЕ УЧИЛИЩНИ СПОМЕНИ“.

Гарвана ги разгледа внимателно.

— Някой ще научи ли, че теглиш снимки на малки момичета от фейсбук или нещо от този род? Защото има опасност човеците да усетят, че има нещо гнило.

Джими явно се докачи:

— Да, бе, фейсбук! Снимките са от базата-данни на прогимназията, засмуках ги директно от техния компютър. — Той изкриви лице, сякаш смучеше. — И ако искаш да знаеш, в случая дори агент с достъп до всички компютри на Националната агенция по сигурност не може да ми хване дирите. Кой е велик?

— Ти — рече Гарвана. — Явно няма кой друг.

— Според теб кое е момичето, което търсим?

— Ако трябваше да избирам… — Гарвана почука с пръст по снимката на Абра. — Какъв зной в погледа! Каква… еманация.

Джими се позамисли, реши, че намекът е сексуален, и се изкиска.

— Критерий ли е?

— Да. Можеш ли да разпечаташ тези снимки и да дадеш по едно копие на останалите? Най-вече на Бари. Той е главен издирвач в случая.

— Имаш ги веднага. Нося си скенер на „Фуджицу“. Идеална машинка за из път. Някога имах модел S1100, но го смених, когато в „Компютърен свят“ прочетох…

— Действай, става ли?

— Да.

Гарвана отново взе списанието и прелисти на последната страница с карикатурата, под която читателят трябва да напише текста. Тази седмица картинката представляваше възрастна жена, която влиза в бар, повела на верига мечок. Гарвана се позамисли и написа с печатни букви: Ей, смотаняци, кой от вас ме нарече путка?

Надали беше най-оригиналният текст, ама карай да върви.

Кемперът пътуваше в сгъстяващия се здрач. Ореха включи фаровете. Бари Китаеца се въртеше насън и чешеше китката си, където беше избила червена пъпка.

4.

Тримата мъже седяха, без да продумат; Абра се беше качила да вземе нещо от стаята си. Дейв се питаше дали да им предложи кафе — изглеждаха уморени и бяха брадясали, но реши, че няма да ги почерпи дори със солени крекери, докато не получи обяснение. С Луси бяха обсъждали как да реагират, когато някой ден в близкото бъдеще Абра им съобщи, че еди-кое си момче я е поканило на среща, само че това бяха мъже — мъже! — и по всичко личеше, че този, когото не познаваше, от известно време излиза с дъщеря му. Не точно излиза, обаче… не беше ли това въпросът: как са се запознали?

Преди някой от тримата да започне разговора, задължително неловък и може би хаплив, маратонките на Абра изтопуркаха по стълбището. Тя влезе в дневната с вестничето за анистънския потребител.

— Вижте последната страница.

Дейв обърна вестника и се намръщи.

— Какво е това кафявото?

— Утайка от кафе. Изхвърлих вестника в боклука, само че нещо ме човъркаше, затова го извадих от кошчето. Непрекъснато мислех за него. — Тя посочи снимката на Брадли Тревър на най-долния ред. — Както и за родителите му. За братята и сестрите му, ако има такива. — Очите й се насълзиха. — Той имаше лунички, татко. Мразеше ги, но майка му казваше, че носели късмет.

— Няма откъде да го знаеш — отвърна Дейв, но сам не си повярва.

— Тя знае — намеси се Джон, — ти също. Дай ни шанс. Моля те. Важно е.

Дейв се обърна към Дан:

— Искам да науча за вас с дъщеря ми. Обясни, ако обичаш.

Дан отново разказа цялата история. Как написал с главни букви името Абра в бележника от Кейси. Първото „ПОЗДРАВИ“ на черната дъска. Ясното усещане за присъствието й в нощта, когато Чарли Хейс умрял.

— Попитах тя ли е момиченцето, което понякога пише на дъската ми. Тя не ми отговори с думи, но някой тихичко засвири на пиано. Май беше стара песен на „Бийтълс“.

Дейв погледна Джон.

— Казал си му!

Джон поклати глава.

— Преди две години тя ми написа на черната дъска: „Убиват бейзболното момче!“ Не знаех какво означава, не съм сигурен, че и Абра е знаела. Всичко можеше да завърши така, обаче тя видяла ето това. — Той посочи последната страница на безплатното вестниче, където бяха поместени снимките, големи колкото пощенски марки.

Абра доразказа останалото.

Дейв я изчака да свърши и процеди:

— Значи сте заминали за Айова по настояване на едно тринайсетгодишно момиче, така ли?

— Много особено тринайсетгодишно момиче — отбеляза Джон. — С много особена дарба.

— Мислехме, че всичко е приключило. — Дейв укорително погледна Абра. — Мислехме, че с изключение на някое и друго предчувствие е надраснала тези неща.

— Съжалявам, татко — прошепна тя едва чуто.

— Може би не трябва да съжалява — намеси се Дан с надеждата, че тонът му не издава колко е ядосан. — Криела е способностите си, понеже е знаела, че със съпругата ви държите на това. Понеже ви обича и иска да бъде добра дъщеря.

— Предполагам, че тя ви го е казала.

— Не сме го обсъждали! — отсече Дан. — Но силно обичах майка си и заради нея се стараех да постъпвам по същия начин.

Абра му хвърли поглед, изпълнен с искрена благодарност. Сведе очи и му изпрати мисъл. Мисъл, която се притесняваше да изрече на глас.

— Освен това не е искала приятелите й да научат. Смятала е, че ще престанат да я харесват. Че ще се изплашат от нея. Вероятно е била права.

— Да не забравяме главното — обади се Джон. — Отлетяхме за Айова, истина е. Намерихме изоставената спиртоварна в градчето Фрийман точно където Абра ни каза. Намерихме трупа на момчето. И ръкавицата му. Отвътре е сложило името на любимия си бейзболист, а своето име — Брад Тревър — е написало на каишката.

— Било е убито. Това твърдите вие. От шайка скитащи ненормалници.

— Придвижват се с кемпери и с моторизирани фургони — обясни Абра. Говореше тихо и унесено, без да откъсва поглед от бейзболната ръкавица. Боеше се от нея и в същото време искаше да я докосне. Дан толкова ясно усещаше противоречивите й емоции, че му се повдигна. — Имат смешни прякори — като пиратски имена.

— Сигурна ли си, че момчето е било убито? — попита почти умоляващо баща й.

— Жената с шапката облиза кръвта му от дланите си. — До този момент Абра седеше на стълбището, но стана, отиде при баща си и облегна лице на гърдите му. — Когато поиска, й порастват остри зъби. Всички имат хищни челюсти, но ги крият.

— Значи момчето е било като теб?

— Да. — Гласът на Абра беше приглушен, но се чуваше добре. — То можеше да вижда през дланта си.

— Това пък какво означава?

— Например, когато му подадели топката, той я уцелвал, защото първо я виждала дланта му. А когато майка му загубела нещо, Брад засланял очи с длан, поглеждал през нея и разбирал къде е изгубената вещ. Така мисля. Няма как да съм сигурна, но понякога и аз правя същото.

— Затова ли са го убили?

— Уверен съм — отвърна Дан.

— За какво? За да го погълнат, сякаш е екстрасензорен витамин? Давате ли си сметка колко нелепо звучи?

Никой не отговори.

— Наясно ли са, че Абра ги е усетила?

— Да. — Момичето вдигна глава. Лицето му беше зачервено и мокро от сълзи. — Не знаят името ми, нито къде живея, но знаят, че съществувам.

— Тогава трябва да отидем в полицията — заяви Дейв. — Или пък… може би случаят е от компетенциите на ФБР. Отначало няма да ни повярват, но щом има труп…

— Няма да ви убеждавам, че идеята е неразумна, докато не видим какво ще научи Абра от ръкавицата, обаче настоявам внимателно да обмислите последствията. За мен, за Джон, за съпругата ви и най-вече за дъщеря ви.

— Не виждам как с Джон бихте могли да пострадате…

Далтън нетърпеливо се размърда на стола си.

— Хайде, Дейвид. Кой откри трупа? Кой го изрови и отново го зарови, след като иззе доказателство, което следователите безспорно ще определят като решаващо? Кой прелетя над половината страна с това доказателство, та една осмокласничка да го използва като дъска за спиритически сеанси?

Неочаквано за себе си Дан се намеси. В друг случай би се почувствал неудобно, но щом бяха от различни лагери, щеше да спори:

— Семейството ви и бездруго е в криза, господин Стоун. Тъща ви умира, жена ви се измъчва и е на края на силите си. Историята ще гръмне като бомба във вестниците и в интернет. Чергарско племе убийци срещу момиченце с дарба на медиум. Ще ви връхлетят репортери от всички телевизии, вие ще се възпротивите, а това само ще изостри апетита на медиите. Улицата ви ще заприлича на телевизионно студио, Нанси Грейс^[2] вероятно ще се нанесе в съседната къща и след една-две седмици цялата репортерска сбирщина ще започне да се дере с цяло гърло, че всичко е нагласено. Спомняте ли си случая с момчето в балона? Този път таткото ще сте вие.^[3] Междувременно няма да се откачите лесно от журналистите.

— Кой тогава ще защити дъщеричката ми, ако те тръгнат по петите й? Вие ли? Лекар и санитар в хоспис! Или ти си само по поддръжката?

Хабер си нямаш за седемдесет и три годишния Били, който държи под око улицата — помисли си Дан и неволно се усмихна.

— По малко от двете. Вижте, господин Стоун…

— Като гледам какви големи приятели сте с дъщеря ми, по-добре да минем на „ти“.

— Както кажеш, Дейв. Въпросът е склонен ли си да рискуваш, че служителите на реда ще повярват на Абра. Особено когато тя им заяви, че онези с кемперите са вампири, които изсмукват жизнената енергия на хората.

— Боже! — възкликна Дейвид. — Изключено е да разкажа такова нещо на Луси. Ще й избие чивията! Всъщност чивиите!

— Това очевидно решава дилемата да се обадиш ли в полицията или не — отбеляза Джон.

За момент се възцари мълчание. Някъде в къщата тиктакаше часовник. Някъде навън лаеше куче.

— Земетресението — неочаквано проговори Дейв. — Онова, слабото. Ти ли беше, Аби?

— Сигурна съм — прошепна тя.

Дейвид я прегърна, стана, разви хавлиената кърпа и внимателно разгледа ръкавицата.

— Погребали са го с нея — каза. — Отвлекли са го, изтезавали са го, убили са го и са го заровили с неговата бейзболна ръкавица.

— Да — рече Дан.

Дейв се обърна към дъщеря си:

— Наистина ли искаш да докоснеш това нещо, Абра?

Тя протегна ръце:

— Не. Въпреки това ми я дай.

5.

Дейвид Стоун се поколеба, но се подчини. Абра я взе и надникна вътре.

— Джим Тоуми — констатира, изговаряйки правилно Тоуми, а не Томи, макар че Дан бе готов да заложи спестяванията си (след дванайсет години редовна работа и редовно въздържание беше скътал някой и друг долар), че тя за пръв път вижда името. — Член на клуб „Шестстотин“^[4].

— Точно така — потвърди Дейв. — Той…

— Тихо — прекъсна го Дан.

Наблюдаваха я. Абра вдигна ръкавицата и подуши вътре. (Дан едва не потръпна, като си спомни бръмбарите гробари.)

— Не Бари Кита, а Бари Китаеца. Обаче не е китаец. Викат му така, понеже очите му са дръпнати. Той е техен… техен… не знам… почакайте…

Тя притисна ръкавицата към гърдите си, все едно държеше бебе. Задиша учестено и застена. Дейв се изплаши и я хвана за рамото. Тя отмести ръката му:

— Не, татко, не! — Стисна клепачи и прегърна ръкавицата. Другите чакаха. Най-сетне отвори очи и рече: — Идват за мен.

Дан коленичи до нея и покри с длан сключените й ръце.

(някои или всички)

— Само някои. Бари е с тях. Затова ги виждам. Има още трима. Може би четирима. Сред тях е жена с татуировка на змия. Наричат ни леваци или човеци. За тях ние сме леваци.

(а жената с капелата)

(не)

— Кога ще бъдат тук? — попита Джон. — Знаеш ли?

— Утре. Първо трябва да спрат и да… — Тя млъкна. Невиждащият й поглед се рееше. Измъкна едната си ръка от хватката на Дан и потърка устни. С другата здраво стискаше ръкавицата. — Налага им се да… не разбирам… — От очите й започнаха да се стичат сълзи — не от мъка, а от напрежение. — Дали е лекарство? Дали е… момент, момент, пусни ме, Дан, аз трябва да… ти трябва да ме…

Ръката му се отдръпна. Нещо рязко изпращя, просветна синкава искра от статично електричество. От пианото се изтръгнаха нестройни звуци. Керамичните фигурки на масичката до вратата към коридора се разлюляха и затракаха. Абра си нахлузи ръкавицата. Очите й рязко се отвориха.

— Единият е гарван… или така му казват! Другият е лекар и това е добре за тях, защото Бари боледува. Боледува! — Тя се втренчи в тях с обезумял поглед, после се закиска. Дан настръхна: така се смеят лудите, когато не вземат навреме лекарството си. С усилие се овладя да не изтръгне ръкавицата от пръстите й.

— Пипнал е шарка! Пипнал е шарка от Дядо Кино и скоро ще започне да се изпарява! Тъпата хлапачка е виновна! Не е трябвало да прави инжекцията! Да кажем на Роуз! Да…

Дан не издържа, дръпна ръкавицата от ръката й и я хвърли в другия край на стаята. Пианото секна. Фигурките изтракаха за последно и се закрепиха малко преди да се катурнат през ръба на масичката. Дейв беше зяпнал от удивление и се взираше в дъщеря си. Джон стана, но повече не се помръдна.

Дан хвана Абра за раменете и силно я разтърси.

— Абра, изключи се!

Ококорените й очи отнесено се взираха в него.

(върни се Абра всичко е наред)

Раменете й, които почти опираха ушите й, постепенно се отпуснаха. Очите й отново го виждаха. Тя тежко въздъхна и се отпусна в прегръдката на баща си. Якичката на спортната й блуза беше потъмняла от пот.

— Аби? — прошепна Дейв. — Аба-Ду? Добре ли си?

— Да, само че не ми казвай така. — Тя си пое въздух и бавно го изпусна. — Божичко, разтърси ме. — Погледна баща си. — Не аз казах „тъпа“, татко, а един от тях. Май беше гарванът. Той е водач на онези, които идват насам.

Дан седна на дивана до Абра.

— Наистина ли си добре?

— Да. Мина ми. Обаче не искам никога повече да докосна онази ръкавица. Те не са като нас. Приличат на хора и според мен някога са били хора, но сега мислите им са противни като гущери.

— Каза, че Бари имал шарка. Спомняш ли си?

— Бари, да. Онзи, на когото викат Китаеца. Спомням си всичко. Много съм жадна.

— Ще ти донеса вода — каза Джон.

— Може ли да е нещо със захар? Моля те.

— В хладилника има кока-кола — обади се Дейв. Погали Абра по косата, после по лицето и по шията. Сякаш искаше да се увери, че тя още е там.

Изчакаха Джон да се върне с кутийка кока-кола. Абра я сграбчи, отпи жадно, оригна се и се изкикоти:

— Извинете.

Дан никога не се беше радвал толкова много на нечий смях.

— Джон, нали възрастните изкарват по-тежко шарката?

— Разбира се. Тя може да причини пневмония, дори слепота при увреждане на роговицата.

— А смърт?

— Да, обаче рядко.

— При тях е различно — въздъхна Абра, — май те не боледуват. Само Бари. Ще спрат някъде и ще вземат пратка. Сигурно с лекарство за него. Което се инжектира.

— Какво беше това с изпаряването? — поинтересува се Дейв.

— Не разбрах.

— Щом Бари е болен, дали това ще ги спре? — попита Джон. — Дали няма да завият обратно и да се върнат, откъдето са дошли?

— Надали. Ясно им е, че може да са се заразили от Бари. Нямат какво да губят, могат единствено да спечелят, така казва Гарвана, да, това му е прякорът. — Отпи още кола, стиснала кутийката в шепи, и последователно изгледа тримата мъже (баща си погледна най-накрая). — Известно им е на коя улица живея. Може би знаят дори името ми. Нищо чудно да имат и моя снимка… Не съм сигурна. В ума на Бари е голяма бъркотия. Обаче смятат… смятат, че щом аз не мога да се разболея от шарка…

— Значи есенцията ти е в състояние да ги излекува — довърши Дан. — Или поне да им послужи като ваксина.

— Не е есенция. Наричат я еманация.

Дейв плесна с ръце:

— Стига толкова. Ще се обадя в полицията и ще арестуват тези типове…

— Не можеш — прекъсна го Абра; гласът й беше безжизнен като на депресирана петдесетгодишна жена. Прави каквото искаш — казваше този глас, — аз само те информирам.

Дейв беше извадил телефона от джоба си, но не го включи.

— Защо не?

— Подготвили са си убедителна история за пътуването до Ню Хемпшир, както и много добри документи за самоличност. Освен това са богати. Истински богати — колкото банките, нефтените компании или „Уолмарт“. Може и да си заминат, но ще се върнат. Те винаги се връщат за това, което искат. Убиват тези, които им пречат, които искат да ги разобличат, и са свикнали да се измъкват благодарение на купищата си пари. — Абра остави кока-колата на масичката и прегърна баща си. — Моля ти се, татенце, не казвай на никого. По-скоро доброволно ще им се предам, отколкото да позволя да причинят зло на теб или на мама.

— Но сега са само четирима или петима — отбеляза Дан.

— Да.

— Къде са другите? Научи ли?

— В къмпинг, наречен „Блубърд“. Или май беше „Блубел“. Той е техен. В близкото градче има супермаркет от веригата „Сам“. Градчето се казва Сайдуиндър. Роуз е там, както и Верните. Те са се кръстили така… Дан? Какво ти е?

Дан не отговори. Поне за момента не беше в състояние да продума. Спомняше си гласа на Дик Халоран, излизащ от замлъкналата уста на Елинор Улей. Беше попитал Дик къде са гладните дяволи и чак сега отговорът доби смисъл.

В детството ти.

— Дан? — обади се Джон. Гласът му сякаш идваше отдалеч. — Пребледнял си като мъртвец.

Странно как всичко се навързваше. От самото начало — още преди да го е зърнал — разбра, че в хотел „Панорама“ живее злото. Хотелът беше изпепелен до основи, но кой можеше да гарантира, че злото е изгоряло заедно с него? Във всеки случай не и той. Като дете го навестяваха духове, които бяха избягали оттам.

Къмпингът, който е тяхна собственост, е на мястото, където беше хотелът. Знам го. Рано или късно ще ми се наложи да се върна там. И това знам. Вероятно ще е скоро. Но първо…

— Добре съм — промърмори.

— Искаш ли кока-кола? — попита го Абра. — Според мен захарта разрешава много проблеми.

— По-късно. Хрумна ми нещо. Засега е само идея, но може би ако четиримата поразсъждаваме, ще го превърнем в план.

6.

Змията Анди спря на паркинга за тежкотоварни камиони край магистралата за Уестфийлд, щата Ню Йорк. Ореха отиде в магазина да купи сок за Бари, който имаше висока температура и гърлото му беше силно възпалено. Докато го чакаха, Гарвана се обади на Роуз. Тя вдигна при първото позвъняване. Той набързо я осведоми за положението и зачака.

— Какво е това хленчене? — сопна се тя.

Гарвана въздъхна и потърка брадясалата си страна.

— Джими Калкулатора плаче.

— Кажи му да млъкне. В бейзбола няма място за ревльовци.

Гарвана предаде съобщението, пропускайки злобната й забележка. Джими, който бършеше с мокра кърпа лицето на Бари, сподави шумните си и (Гарвана се съгласи с Роуз) дразнещи хлипове.

— Така е по-добре — заяви Капелата.

— Какво да правим?

— Дай ми секунда, опитвам се да си събера мислите.

Представата за Роуз, която се опитва да си събере мислите, го смути почти колкото червените петна, избили по тялото на Бари, но се подчини и задържа айфона до ухото си, без да говори. Потеше се. Дали беше вдигнал температура или заради горещината в кемпера? Огледа ръцете си за червени пъпки, обаче не откри нищо. Засега.

— По график ли се движите?

— Да. Даже малко сме подранили.

На вратата се почука два пъти. Анди погледна кой е и отвори.

— Гарван? На телефона ли си? — нетърпеливо попита Роуз.

— Да, да. Ореха донесе сок за Бари. Гърлото му е силно възпалено.

Чу се как Ореха подканя Бари:

— Пийни си сок. Ябълков. Студен, направо от хладилника. Ще ти подейства като балсам на гърлото.

Бари се изправи на лакти и отпи, когато Ореха наклони към устните му стъкленото шишенце. Сърцето на Гарвана се сви. Беше виждал агънца да пият мляко от биберон по същия безпомощен начин.

— Може ли да говори? Ако може, дай ми го! — нареди Роуз.

Гарвана сръчка Джими да се отдръпне и седна до Бари:

— Роуз е. Иска да говори с теб.

Поднесе телефона към ухото на Бари, само че Китаеца му го взе. Явно или сокът, или аспиринът, който Ореха го бе накарал да погълне, му бяха дали сила.

— Роуз — избоботи. — Извинявай, че се изложих така, скъпа. — Заслуша се и кимна. — Знам. Разбирам. Да… — Този път слуша по-дълго. — Не, още не, обаче… аха. Мога и ще го направя. Аха. Поздрави и на теб. Давам ти го. — Подаде телефона на Гарвана и се отпусна на купчината възглавници — приливът на енергия се беше оказал краткотраен.

— Казвай, Роуз.

— Започнал ли е да изчезва?

Гарвана погледна Бари.

— Не.

— Да се благодарим на господ и за дребните подаяния. Бари твърди, че все още е способен да я издири. Ако не е, ще ви се наложи да я откриете сами. Задължително е да заловим това момиче.

Гарвана си даваше сметка, че тя иска малката — може би Джулиан, може би Ема, вероятно Абра — поради някакви свои причини и това му стигаше, но в случая на карта бе заложено повече. Може би ставаше дума за оцеляването на Верните. На проведен шепнешком „консилиум“ в задната част на кемпера Ореха му беше казал, че вероятно момиченцето не е боледувало от шарка, но е възможно еманацията му да ги предпази от заболяването, защото като пеленаче е било ваксинирано. Беше в сферата на догадките, разбира се, но по-добре обосновано предположение, отколкото никакво.

— Гарван? Кажи нещо, любими.

— Ще я намерим. — Погледна компютъра на Верните. — Джими е свел „кандидатките“ до три, които живеят в един квартал. Имаме снимки.

— Отлично. — Тя замълча и когато отново заговори, гласът й беше по-приглушен, по-топъл и може би мъничко неуверен. Неприятна му беше мисълта, че Роуз може да се страхува, но явно беше така. Боеше се не за себе си, а за Възела, който бе длъжна да защитава. — Знаеш, че за нищо на света не бих те изпратила на мисия с болния Бари, ако не беше жизненоважно.

— Да, знам.

— Хванете я, натъпчете я с упойка, доведете я. Ясно?

— Ясно.

— Ако и на вас ви стане зле, ако решите, че трябва да наемете частен самолет, за да се върнете…

— И това ще направим. — Само че перспективата ужасяваше Гарвана. Дори онези, които не бяха болни при качването на самолета, щяха да се скапят във въздуха — цял месец, че и повече, щяха да повръщат, да треперят като паралитици и ушите им да бучат. Освен това наемането на самолет означаваше попълване на задължителните формуляри. Кофти избор за хора, които са упоили момиченце и са го отвлекли. Но когато ножът опре до кокала, щеш не щеш поемаш рискове.

— Време е да тръгвате — каза Роуз — Грижи се за моя Бари, мъжаго. И за другите, разбира се.

— При теб всичко наред ли е?

— Да — отвърна Роуз и затвори, преди да е попитал още нещо. Прекъсна разговора за всеки случай: понякога и без телепатия разбираш кога някой лъже. Даже леваците го знаеха.

Гарвана хвърли телефона на масата и плесна с ръце:

— Зареждаме с гориво и потегляме. Следваща спирка — Стърбридж, Масачузетс. Орех, ти ще наглеждаш Бари. Следващите шест часа ще карам аз, после ти поемаш, Джими.

— Искам вкъщи — измънка Джими Калкулатора. Щеше да каже още нещо, но преди да проговори, гореща ръка го стисна за китката.

— Нямаме избор — прошепна Бари. Очите му блестяха от температурата, но погледът му беше разумен. В този момент Гарвана много се гордееше с него. — Абсолютно никакъв, така че смело напред. Верните са на първо място. Винаги.

Гарвана седна зад волана, завъртя ключа и направи знак на Калкулатора:

— Ела да си поговорим. — Изчака Джими да седне до него и попита: — На колко години са тези момиченца? Имаш ли представа?

— Да, също и за много други неща. Хакнах училищните им досиета, когато изтеглих снимките. Който е казал А трябва да каже и Б, нали? Дийн и Крос са на четиринайсет. Стоун — на тринайсет. В началното училище е взела две години само за една.

— Според мен е признак, че притежава много енергия.

— Аха.

— И трите живеят в един и същ квартал.

— Правилно.

— Според мен е признак, че са сродни души.

Очите на Джими още бяха подути от плач, но той се засмя:

— Да. Момичета, нали се сещаш? Вероятно трите харесват едно и също червило и въздишат по едни и същи певци. Накъде биеш?

— Наникъде — отговори Гарвана. — Съобщавам информация. Информацията е власт, така твърдят.

След две минути кемперът излезе обратно на междущатска магистрала 90. Когато скоростомерът се закова на сто, Гарвана включи автопилота.

7.

Дан нахвърли идеята си и зачака реакцията на Дейв Стоун, който дълго седя с наведена глава и със стиснати ръце, отпуснати между коленете.

— Татко? — обади се Абра. — Моля те, кажи нещичко.

Той вдигна глава и попита:

— Кой иска бира?

Дан и Джон изумено се спогледаха и отказаха.

— Аз обаче искам. Всъщност искам двойно уиски, но и без да ми го кажете, уважаеми господа, предполагам, че консумацията на „Джак Даниелс“ тъкмо тази вечер не е желателна.

— Аз ще донеса бирата, татко. — Абра изприпка в кухнята. Чуха изщракването на капачката и съскането на мехурчетата въглероден двуокис — звуци, които възкресиха за Дан много спомени, някои предателски щастливи. Малката се върна с кутийка „Корс“ и с халба. — Може ли да ти налея?

— Давай.

Дан и Джон наблюдаваха с безмълвно удивление как момичето нехайно накланя халбата и със сръчността на барманка излива течността по стената, за да не се разпенва бирата. Подаде чашата на баща си и сложи кутийката до него на една подложка. Дейв отпи жадно, въздъхна, за миг стисна клепачи, после отвори очи:

— Ох, че хубаво!

О, да! — помисли си Дан и забеляза, че Абра го наблюдава. Изражението й, обикновено толкова открито, беше непроницаемо и той не можа да прочете мислите й.

— Предложението ти е налудничаво, но ме изкушава. Най-вече заради възможността да зърна тези… създания… с очите си. Мисля, че трябва да ги видя, защото въпреки всичко, което ми разказахте, не още не вярвам в съществуването им. Въпреки ръкавицата, въпреки трупа, който твърдите, че сте намерили. — Абра понечи да каже нещо. Той я спря, като вдигна ръка. — Убеден съм, че вие вярвате. И тримата. Убеден съм, че групичка от смахнати хора биха могли — биха — да преследват дъщеря ми. Със сигурност щях да подкрепя предложението ти, господин Торънс, ако не засягаше Абра. Няма да използвам детето си като примамка.

— Няма да ти се наложи — отговори Дан. Спомни си как присъствието на Абра на товарната рампа зад спиртоварната го беше превърнало в човешкия вариант на куче за откриване на трупове и как зрението му се беше изострило, когато тя отвори очи в главата му. Дори беше изплакал нейните сълзи, въпреки че ДНК тестът вероятно нямаше да го докаже.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е нужно дъщеря ти да ни придружи, за да присъства до нас. В това отношение тя е уникална. Абра, имаш ли приятелка, при която да отидеш на гости утре след училище? Може би с преспиване?

— Да, Ема Дийн. — По радостния блясък в очите й личеше, че вече разбира какво е намислил.

— Не разрешавам! — тросна се Дейв. — Няма да я оставя без надзор.

— Бдяхме над нея през цялото време, докато бяхме в Айова — намеси се Джон.

Абра повдигна вежди и удивено зяпна. Дан се зарадва на реакцията й. Беше сигурен, че е способна да се разрови в ума му, когато си поиска, но се беше съобразила с молбата му. Извади мобилния си телефон и натисна един бутон за бързо набиране:

— Били? Заповядай на купона.

След три минути Били Фрийман влезе в къщата на Стоун. Носеше джинси, червена фланелена риза, стигаща почти до коленете му, и лилипутската си шапка на машинист, която свали, преди да се здрависа с Дейв и Абра.

— Ти му помогна, когато му стана лошо — възкликна Абра, обръщайки се към Дан. — Спомням си.

— Значи все пак си ровичкала в ума ми — намръщи се той.

Момиченцето се изчерви.

— Не беше нарочно, честна дума. Понякога се случва от само себе си.

— Сякаш не знам.

— С цялото ми уважение към вас, господин Фрийман — започна Дейв, — но вие сте малко старичък за бодигард, а пък ако тези господа казват истината, животът на дъщеря ми е заложен на карта.

Били повдигна ризата си и показа оръжието в очукан черен кобур, затъкнат в колана му:

— „Колт“ М1911. — Автоматичен. Класика от Втората световна. Вярно, че и той като мен е старичък, но ще свърши работа.

— Абра? — попита Джон. — Смяташ ли, че куршумите могат да убият тези същества, или ги погубват само детски болести?

Малката се взираше в оръжието.

— О, да — промълви. — Куршумите ги убиват. Те не са призраци. Материални са като нас.

Джон погледна Дан:

— Вероятно нямаш оръжие?

Младежът поклати глава и се обърна към Били.

— Имам ловна пушка, която мога да ти заема — предложи Фрийман.

— Може да се окаже неефикасна срещу тези…

Били се замисли.

— Щом е така, познавам един човек в Медисън. Търгува с по-сериозни оръжия. Доста по-сериозни.

— Мили боже, става все по-лошо — промърмори Дейв и млъкна.

— Били, може ли утре да резервираме един курс на влакчето, ако решим да си устроим пикник на Клауд Гап по залез-слънце?

— Разбира се. Непрекъснато има резервации, особено след Деня на труда, когато се предлага отстъпка в цената.

Абра се усмихна. Дан беше виждал тази усмивка и преди. Беше гневната й усмивка. Зачуди се дали Верните нямаше да размислят, ако я видеха.

— Добре — каза тя. — Чудесно!

— Абра? — Дейвид изглеждаше объркан и поизплашен. — Какво има?

Тя не му обърна внимание, а се обърна към Дан:

— Така им се пада заради това, което сториха на бейзболното момче. — Избърса с пръсти устата си, сякаш за да изтрие усмивката, но когато отмести ръката си, усмивката още беше там — между разтегнатите устни стърчаха острите ръбчета на зъбите й. Сви юмрук и повтори: — Така им се пада!