Стивън Кинг
Доктор Сън (20)

2.

Роуз седеше зад волана на кемпера си, стъпила на тайника със скъпоценните контейнери, и пиеше кафе; намръщи се, като чу почукването на вратата. Посещение в този ранен час не предвещаваше нищо добро.

— Влез! — извика.

На вратата застана Дългуча Пол — беше наметнал халат над идиотската си детинска пижама с щамповани състезателни автомобили.

— Телефонът в хижата зазвъня — каза без излишни предисловия. — Отначало не вдигнах, защото реших, че някой е сгрешил номера, пък и варях кафе в кухнята. Обаче проклетникът продължи да дрънчи, затуй се обадих. Беше онова момиче. Иска да говори с теб. Ще позвъни отново след пет минути.

Мълчаливата Сари седна в леглото, наметна се със завивката и запремигва под дългия си бретон.

— Върви си! — заповяда й Капелата.

Сари безропотно се подчини. През предното стъкло Роуз я загледа как върви боса към баундъра, който споделяше със Змията Анди.

Онова момиче!

Вместо да избяга и да се скрие, гадинката се обажда! Какво нахалство! Какви железни нерви! Сама ли го е измислила? Надали.

— Защо си се въртял в кухнята толкова рано?

— Не можах да заспя.

Роуз се обърна и го изгледа: висок възрастен мъж с оредяваща коса и с бифокални очила, кацнали на върха на носа му. Човеците можеха години наред да се разминават с него по улицата, без да го забележат, но той притежаваше някои умения. Не владееше телепатията като Змията Анди, не можеше да открива хора като Дядо Кино, но го биваше по внушенията. Ако внушеше на някой левак да зашлеви или жена си, или дори непознат човек, онзи веднага щеше да се подчини. Всеки от Верните притежаваше някакъв скромен талант, затова взаимно се допълваха.

— Покажи ми ръцете си, Поли.

Той въздъхна и нави ръкавите на халата и на пижамата чак до сбръчканите си лакти. По кожата му бяха избили безброй червени петънца.

— Кога се изрина?

— Вчера следобед.

— Вдигнал ли си температура?

— Да, но не е много висока.

Тя се вгледа в честните му, доверчиви очи и й се прииска да го прегърне. Някои бяха избягали, но Дългуча Пол беше останал. И повечето от другите. Накратко, хората й бяха достатъчно, за да се справят с малката гадина, ако тя сглупеше да се появи. Като нищо щеше да го направи! Всички тринайсетгодишни момичета са глупави.

— Ще оздравееш, Поли.

Той отново въздъхна:

— Дано. Но и да не прескоча трапа, добре си поживях.

— Да не съм те чула да говориш така! Всички, които останаха, ще оздравеят. Давам дума и ще я удържа. А сега да чуем какво ще каже малката ни приятелка от Ню Хемпшир.

3.

Само секунди след като Роуз седна до сферата за бинго и сложи до себе си чашата с изстиващото кафе, телефонният автомат, реликва от двайсети век, зазвъня като на пожар и Капелата неволно подскочи. Изчака още две позвънявания, после откачи слушалката от вилката и каза с престорено равнодушие:

— Здравей, милинка. Да беше се свързала с мен мислено — тъкмо щеше да си спестиш парите за междуградски разговор.

Ех, как й се искаше гадинката да направи тъкмо това! Защото не само Абра Стоун умееше да залага капани.

— Няма какво да говорим — чакай ме, идвам. И тогава…

Гласът на хлапачката беше толкова свеж! Роуз си помисли каква жизнена енергия ще извлекат от това младо същество и внезапно усети глад, непоносим като неутолена жажда.

— Вече ме предупреди. Наистина ли го искаш, съкровище?

— Да речем, че го искам. Ще бъдеш ли там, или ще заваря само дресираните ти плъхове?

Капелата започна да се ядосва. Знаеше, че гневът е лош съветник, но сутрин винаги беше в лошо настроение.

— Защо да не бъда, миличка? — Роуз се стараеше да говори спокойно и малко снизходително, както майката говори (разбира се, само предполагаше какъв е тонът — все пак имаше още много време, докато стане майка) на инатливо и сприхаво детенце.

— Защото си страхливка!

— Любопитно ми е какво те наведе на тази мисъл — подхвърли Роуз все така невъзмутимо и снизходително, но се вкопчи в слушалката и още по-силно я притисна до ухото си. — Та ти дори не ме познаваш! Не си ме виждала.

— Грешиш — видях те. Беше в главата ми и аз те накарах да избягаш с подвита опашка. Освен това убиваш деца. Само страхливците убиват деца.

Не си длъжна да се оправдаваш пред някакво дете, и то човешко дете — помисли Капелата, но неочаквано за самата себе си каза:

— Нищичко не знаеш за нас! Не знаеш нито какви сме, нито какво ни се налага да правим, за да оцелеем…

— Ооо, ясно ми е какви сте — шайка страхливци — прекъсна я малката гадина. — Въобразявате си, че сте свръхталантливи и свръхсилни, обаче ви бива само за едно: да се храните и да живеете дълго. Вие сте като хиените. Убивате по-слабите от вас и бягате. Да, вие сте подлеци и страхливци, нищо повече.

Презрението в гласа й подейства като киселина на слуха на Роуз.

— Не е вярно!

— А ти си най-голямата шубелийка! Не посмя да се включиш в издирването ми и изпрати онези нещастници.

— Виж какво, или ще разговаряме цивилизовано, или…

— Цивилизовано ли е да убивате деца, за да им откраднете озарението и да се храните с енергията им. Какво му е цивилизованото, дърта, страхлива пачавро? Изпрати хората си да ти свършат твоята мръсната работа, скри се зад гърбовете им и постъпи хитро, защото всички са мъртви.

— Тъпа малка пикла, нищичко не знаеш! — избухна Роуз и скочи на крака. Блъсна се в масата, кафето се разля и се стече под сферата за бинго. Дългуча Пол надникна през открехнатата врата на кухнята, но щом видя изражението на Капелата, като ужилен отскочи назад и се скри. — Мен ли наричаш страхливка? Мен ли? Куражлия си по телефона, ама не ти стиска да застанеш лице срещу лице с мен!

— С колко души ще се обградиш, като дойда? — присмехулно подхвърли Абра. — С колко, грозна кучко?

Роуз не отговори. Даваше си сметка, че на всяка цена трябва да се овладее, но да търпи да я обижда някаква си пикла, която използва каруцарски език… пък и малката знаеше много. Прекалено много.

— Ще се осмелиш ли да застанеш срещу мен сама? — добави гадинката.

— Само ми ела! — процеди Роуз.

Малката помълча, после заговори бавно, сякаш размишляваше:

— Нееее, не ти стиска, защото си голямо шубе. Няма да посмееш да се изправиш сама дори срещу хлапе като мен. Ти си измамница и лъжкиня. Понякога си красива, но аз видях истинското ти лице. Знаеш ли какво си в действителност? Дърта, страхлива пачавра!

— Ти… ти… — Роуз млъкна, защото гневът вкопчи пръсти около шията й и я задуши. Това не се издържаше: да я надговори някаква си пикла, която още се придвижва с велосипед и която допреди седмица вероятно се е вълнувала само как да си уголеми циците, дето приличат на пъпки на ребра.

— Обаче… може да размисля и да ти дам шанс — снизходително добави гадинката. Самоувереността и нахалството й бяха влудяващи. — Разбира се, ако приемеш предизвикателството, ще те смажа от бой. Няма да си цапам ръцете с другите, и без това скоро ще пукнат. — Тя се засмя. — Браво на бейзболното момче — хубав номер ви погоди!

— Само ела и ще те убия — изсъска Роуз, вкопчи се в гърлото си и започна да свива и да разпуска пръсти, все едно душеше някого. По-късно щеше да види грозните черно-сини петна. — Ако избягаш, ще те намеря и ти обещавам, че преди да умреш, ще пищиш с часове.

— Няма да избягам. И ще видим кой ще пищи.

— С колко души ще дойдеш… съкровище?

— С николко. Ще съм сама.

— Да, бе! Не ти вярвам.

— Ами, прочети мислите ми. А може би те е шубе и от това, а?

Роуз не отговори.

— Да, страх те е. Помниш какво стана при предишния ти опит: с твоите камъни — по твоята глава, както се казва. Заболя те, нали? Хиена! Детеубийца! Страхливка!

— Млъкни! Не… ме наричай… така.

— Намираш се близо до хълм, а на билото му има наблюдателница, наречена „Покривът на света“. Намерих я в интернет. Ще те чакам там в пет следобед в понеделник. Ела сама. Ако другите хиени от глутницата напуснат хижата, докато се разправям с теб, ще разбера. И повече няма да ме видиш.

— Ще те намеря — повтори Роуз.

— Мислиш ли? — подигравателно подхвърли гадинката.

Роуз затвори очи и я видя. Видя я как се гърчи на земята — устата й е натъпкана с жилещи оси, от очите й стърчат нажежени пръти. Никой няма право да ми говори така. Никой и никога!

— Да речем, че ме откриеш, само че колко от скапаните ти Верни ще са останали дотогава, че да те подкрепят? Дузина? Десетима? Или само трима-четирима?

Същата мисъл вече беше хрумнала на Капелата, но най-вбесяващото беше, че е хрумнала и на някаква си малка никаквица.

— Гарвана харесваше Шекспир и знаеше наизуст произведенията му — продължи малката никаквица. — Цитира ми това-онова, преди да го убия. И аз поназнайвам нещичко, защото в училище имахме няколко часа за Шекспир. Четохме само „Ромео и Жулиета“, но госпожица Франклин ни раздаде разпечатки на прочути цитати от други пиеси. Например „Да бъдеш или не“ и „За мен беше непонятно като гръцкия език“. Знаеш ли, че са от Шекспир? Аз не знаех. Нали е много интересно?

Роуз не продума.

— Ама ти не мислиш за Шекспир! — възкликна гадинката. — Представяш си колко ще ти е хубаво, когато ме убиеш. Знам го и без да ти чета мислите.

— На твое място щях да избягам — замислено каза Капелата. — Щях да си плюя на петите и да тичам, колкото ме държат кльощавите крачета. Няма да се спасиш, но ще поживееш още малко.

Малката пикла не се стресна, а продължи да бръщолеви:

— Сещам се за още един цитат… гласеше нещо от този род: „Много е забавно да гледаш как майстор на петарди гръмва от своя взрив.“ Госпожица Франклин ни обясни, че петардата е бомба на пръчка. Според мен тъкмо това се случва с твоята банда от страхливци. Погълнали сте заразена енергия, набучили сте се на пръчка и сега бомбата е избухнала. — Замълча за миг, после попита: — Още ли си там, Роуз, или вече избяга?

— Чакам те, миличка — каза Капелата — вече се беше взела в ръце. — Щом искаш да се срещнем на наблюдателницата, така да бъде. Заедно ще се полюбуваме на гледката, нали? И ще видим коя от двете е по-силна.

Затвори, за да не даде възможност на гадинката да отговори. Да, беше си изпуснала нервите, макар да се беше зарекла да се сдържа, но поне последната дума беше нейна.

А може би не, защото една дума, повтаряна от нахалната пикла, непрестанно се въртеше в главата й като повредена грамофонна плоча.

Страхливка. Страхливка. Страхливка.

4.

Абра върна слушалката на вилката. Погледна я, даже погали пластмасовата й повърхност, затоплена от ръката й и влажна от потта й. Преди да осъзнае какво ще се случи, зарида — толкова силно, че й прилоша и цялото й тяло се разтресе. Изтича в банята, коленичи пред тоалетната и повърна.

Като се върна, завари Били Фрийман на вратата между стаите им — ризата му се беше измъкнала от панталона, косата му беше разрошена.

— Какво ти е, Абра? От инжекцията ли ти прилоша?

— Не, от друго.

Той застана до прозореца и се загледа в гъстата мъгла, която сякаш искаше да влезе през стъклото:

— Те ли са? Идват да се разправят с нас ли?

Абра, за миг загубила способността да говори, само поклати глава — толкова отривисто, че плитките й подскочиха. Тя отиваше да се разправи с лошите и това я плашеше.

Страхуваше се не само за себе си.

5.

Роуз няколко пъти дълбоко си пое въздух. Едва след като се поуспокои, повика Дългуча Пол. След малко той предпазливо надникна от кухнята. Изглеждаше толкова изплашен, че Капелата неволно се усмихна:

— Ела де, няма да те изям.

Той влезе и като видя разляното кафе, побърза да каже:

— Аз ще почистя.

— После. Първо ми кажи кой е най-добрият ни радар.

— Ти, разбира се — отвърна Дългуча, без да се поколебае нито за миг.

Роуз нямаше намерение да прониква в ума на гадинката — никога повече, дори и когато е въпрос на живот и смърт.

— Освен мен.

— Ами… Дядо Кино и Бари вече ги няма… — Той се замисли. — Сю и Лакомата Джи донякъде притежават тази дарба… но май Чарли Жетона е по-надарен.

— Болен ли е?

— До вчера не беше.

— Иди да го повикаш. Докато чакам, ще избърша пода. Защото — запомни го от мен, Поли, — който направи мазало, сам си го чисти.

Дългуча излезе, но Роуз не се захвана веднага с чистенето, а поседя още малко, подпирайки брадичка на сключените си пръсти. Вече мислеше трезво и си беше възвърнала способността да съставя планове. Изглежда, днешното хранене с енергия се отлагаше. Няма значение — можеше да почака до понеделник сутринта.

После стана и отиде в кухнята да вземе ролка домакинска хартия, за да почисти мазалото, което беше направила.

6.

— Дан! — Този път говореше Джон. — Време е да тръгваме.

— Ей-сега. Само да се наплискам със студена вода. — Тръгна по коридора и заслуша какво му говори Абра — понякога кимаше, сякаш тя беше там.

(господин Фрийман пита защо плача и защо повърнах какво да му кажа)

(засега само това че като пристигнем при вас ще го помоля да ми отстъпи пикапа)

(защото ще пътуваме ще пътуваме на запад)

(… ами…)

Беше сложно, но тя го разбра — разбирането не се крие и не бива да се крие в думите.

На полицата до умивалника в банята имаше поставка с няколко четки за зъби. На дръжката на най-малката (незапечатаната) с разноцветни букви беше написано АБРА. На едната стена беше прикрепена табелка със следния текст: „ЖИВОТ БЕЗ ЛЮБОВ Е КАТО ДЪРВО БЕЗ ПЛОДОВЕ“. Дан се загледа в нея и се запита дали в програмата на Анонимните алкохолици нямаше подобен цитат. Хрумна му само фразата „Ако днес не можеш да обичаш някого, поне се опитай да не причиниш зло никому.“ Само че не беше същото. Завъртя крана за студената вода и си наплиска лицето. Взе хавлиена кърпа и вдигна ръка. Този път Луси я нямаше; на портрета в рамка беше само той, Дан Торънс, синът на Джак и Уенди, който доскоро мислеше, че няма братя или сестри.

По лицето му пъплеха безброй мухи.