Стивън Кинг
Доктор Сън (1)

1.

На втория ден от месец декември през годината, в която в Белия дом се разпореждаше производител на фъстъци от Джорджия, един от прочутите планински хотели в Колорадо изгоря до основи. Свършено беше с „Панорама“. Проведоха разследване и заключението на началника на Противопожарната служба на окръг Джикарила беше, че опустошението е причинено от избухването на повреден парен котел. По време на инцидента хотелът беше затворен за през зимния сезон и в него се намираха само четирима души. Трима останаха живи. Джак Торънс, назначен за извънсезонен пазач, загина по време на смелия си, но безуспешен опит да намали налягането в парния котел, повишило се до крайно опасно ниво заради повреден изпускателен клапан.

Оцеляха съпругата на Джак Торънс и малкият му син. Третият, останал жив, беше готвачът Ричард Халоран, напуснал сезонната си работа във Флорида, за да навести семейство Торънс, защото получил „озарение“, както той го нарече, че са в беда. Двамата възрастни получиха сериозни наранявания при експлозията. Само детето се отърва без драскотина.

Поне физически.

2.

Уенди Торънс и синът й получиха обезщетение от корпорацията, чиято собственост беше хотел „Панорама“. Сумата не беше голяма, но покри разходите им за трите години, през които Уенди беше нетрудоспособна заради тежката травма на гръбнака. Адвокатът, с когото тя се консултира, й каза, че ако изчака и се заинати, ще получи много повече, защото шефовете на корпорацията искат да избегнат съдебно преследване. Само че единственото желание на Уенди беше да загърби кошмарната зима в Колорадо. Заяви, че ще оздравее, и наистина се пооправи, въпреки че травмата я измъчва до края на живота й. Счупеният гръбнак и натрошените ребра заздравяват, но не престават да крещят от болка.

Известно време Уинифред и Дани Торънс живяха на югоизток, после се преместиха в Тампа. Понякога Дик Халоран (човекът с озаренията) идваше от Кий Уест да ги навести. Най-вече да навести малкия Дани, с когото го свързваше нещо по-особено.

През едно ранно мартенско утро на 1981 Уенди телефонира на Дик и го помоли да дойде веднага. През нощта Дани я събудил и я предупредил да не ходи в банята.

После отказал да говори. Повече не продумал.

3.

Събуди се, защото му се пишкаше. Навън бушуваше бурен вятър. Беше топло — във Флорида температурата винаги е висока, обаче воят отвън го изплаши. Напомни му за „Панорама“, където повреденият парен котел беше най-малката опасност.

С майка му обитаваха неприветлив двустаен апартамент в комунална жилищна сграда. Той излезе от стаичката си до спалнята на майка си и прекоси коридора. Нов порив на вятъра разтърси изсъхналото палмово дърво край сградата и листата му зашумоляха като тракащи кости на скелет. Тази вечер вратата на банята беше затворена. Но не защото майка му беше там. От лицевите травми, които беше получила от взрива в „Панорама“, тя хъркаше в съня си — тихичко рррррр, което и сега се чуваше от спалнята.

Вратата се беше затворила случайно, нямаше нищо страшно.

Обаче Дани знаеше, че не е така (самият той притежаваше силно развита интуиция и пророческа дарба), но… понякога ти се иска да узнаеш истината. Понякога ти се иска да се увериш с очите си. Беше го разбрал в „Панорама“, в стаята на втория етаж.

Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.

Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите й бедра бяха подпухнали. Зеленикавите й гърди висяха като спукани балони. Срамните й косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите й, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните й се разтегнаха в зловеща усмивка.

„Затвори очи — беше му казал някога Дик Халоран. — Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.“

Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята й. Тя се разлагаше.

Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта й провисна, сякаш се стичаше. Усмивката й беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.

Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно… наляво… отново надясно… после престана да се движи.

Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама“.

Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама, разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица — онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си, но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.

Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.

Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост.

Дани отиде в кухнята (краката му сякаш ги нямаше), качи се на стол и се изпишка в умивалника. После събуди майка си и й каза да не ходи в банята, защото там има нещо лошо, легна си отново и се зави през глава. Искаше му се да остане вечно в леглото и да става само да се облекчава. След като предупреди майка си, вече не му се говореше с нея.

Тя знаеше за пристъпите на мълчание. Започнаха, след като Дани се осмели да влезе в стая 217 на „Панорама“.

— Ще разговаряш ли с Дик?

Той я погледна и кимна. Майка му телефонира, въпреки че беше четири сутринта.

Дик пристигна привечер на следващия ден. Донесе нещо. Подарък.

4.

След като Уенди позвъни на Дик — постара се малкият да чуе разговора, — синът й отново заспа. Макар вече да беше на осем и в трети клас, още смучеше палеца си. Сърцето й се свиваше, като го гледаше. Приближи се до вратата на банята и я загледа. Страхуваше се — думите на Дани я бяха изплашили, обаче й се налагаше да влезе и нямаше намерение да се облекчи в умивалника като него. Сбърчи нос, като си представи как сяда на ръба на плота и задните й части увисват над мивката — не, нямаше да се изложи така, въпреки че нямаше кой да я види.

Държеше чука, който беше извадила от малката вдовишка кутия с инструменти. Завъртя валчестата дръжка, отвори вратата и вдигна чука. Разбира се, в помещението нямаше никого, но седалката на тоалетната чиния беше спусната. Никога не я оставаше така, преди да си легне, защото знаеше, че ако Дани, почти спящ, реши да се облекчи, ще забрави да я вдигне и ще се изпишка върху нея. А как вонеше само! Сякаш плъх беше умрял в дупка в стената.

Пристъпи вътре, направи още една крачка. Стори й се, че нещо се раздвижва, завъртя се и вдигна чука, за да халоса онова, което

(все едно кое)

се криеше зад вратата. Беше само сянката й. „Плаши се от сянката си“ — подиграваха се хората, но Уенди Торънс имаше обеца на ухото. След всичко, което беше видяла и преживяла, знаеше, че понякога сенките са опасни. Понякога имаха зъби.

Нямаше никого в помещението, но на седалката на банята имаше тъмно петно, още едно се виждаше на завесата на душа. Първата й мисъл беше, че петната са от изпражнения, обаче изпражненията не бяха жълтеникавоморави. Наведе се и видя парченца плът и разлагаща се кожа. На постелката пред ваната имаше още… и оформяха отпечатъци от ходила. Следите бяха прекалено малки, прекалено изящни, за да са от мъжки стъпала.

— Господи! — прошепна тя.

В крайна сметка се облекчи в умивалника.

5.

По обяд насила накара Дани да стане и да хапне няколко лъжици супа и половин сандвич с фъстъчено масло, после обаче той пак си легна. Още не беше проговорил. Халоран пристигна малко след пет следобед с неговия вече стар (но идеално поддържан и излъскан до блясък) червен кадилак. Уенди стоеше на прозореца и го чакаше, както навремето чакаше съпруга си, надявайки се той да се прибере в добро настроение. И трезвен.

Тичешком слезе по стълбището и отвори входната врата миг преди Дик да натисне бутона на звънеца с надпис ТОРЪНС 2А. Той разпери ръце и Уенди се хвърли в прегръдката му — искаше й се да остане така поне час. Може би два. Дик я пусна, хвана я за раменете и я побутна назад.

— Добре изглеждаш, Уенди. Как е малкият мъжага? Започна ли да говори?

— Не, обаче с теб ще говори. Дори отначало да не е на глас, можеш да… — Не довърши фразата, а сви пръсти като пистолет и го насочи към челото му.

— Няма да се стигне дотам. — Дик се усмихна и демонстрира новите си зъбни протези. Хотелът му беше взел предишните в нощта, когато парният котел се взриви. Да, Джак Торънс беше замахнал с дървеното чукче, което отне изкуствените зъби на Дик и способността на Уенди да ходи без болки в хълбока, но и двамата знаеха, че истинският виновник е „Панорама“. — Той е надарен с голяма сила, скъпа. Ще ме блокира, ако пожелае. Знам го от собствен опит. Освен това е за предпочитане да говорим по „нормалния“ начин. По-добре е за него. А сега ми разкажи какво се случи. От игла до конец, ясно?

Уенди му разказа, после го заведе в банята. Не беше изчистила петната, защото искаше той да ги види, както кварталният полицай запазва за криминолозите уликите на местопрестъплението. Наистина беше извършено престъпление. Посегателство върху сина й.

Дик внимателно разгледа „уликите“, без да ги докосне, после кимна:

— Да видим дали Дани е станал и е готов да си побъбрим.

Малкият още беше в леглото, но на Уенди й поолекна, като видя как лицето му засия, щом видя кой седи до него и го побутва по рамото.

(ей, Дани, донесох ти подарък)

(още не ми е рожденият ден)

Тя ги наблюдаваше — знаеше, че разговарят, но не и какво казват.

— Ставай, миличък — подвикна Дик. — Отиваме да се разходим по брега.

(Дик тя се върна госпожа Маси от стая 217 се върна)

Халоран отново го побутна:

— Говори нормално, Дан. Плашиш майка си.

— Къде ми е подаръкът? — попита малчуганът.

— Така те искам — усмихна се Дик. — Радвам се, като ти чуя гласа, Уенди — също.

— Да — промълви тя. Само толкова — иначе щяха да чуят как трепери гласът й и да се разтревожат.

— Докато ни няма, можеш да почистиш банята, Уенди. Имаш ли домакински ръкавици?

Тя кимна.

— Чудесно. Сложи ги.

6.

Плажът беше на три километра от къщата. Около паркинга се кипреха кичозни павилиончета, типични за всеки курорт, в които се продаваха пържени бухтички, хотдог и сувенири, само дето сега, в края на сезона, клиентите се брояха на пръсти. И по брега почти нямаше хора. Докато пътуваха насам с колата, Дани държеше на скута си подаръка — продълговат пакет, увит в сребриста хартия.

— Първо ще си поговорим, после ще видиш какво съм ти донесъл — каза Дик.

Тръгнаха по ивицата пясък, утъпкан и излъскан до блясък от прииждащите вълни. Дани вървеше бавно, защото Дик беше възрастен. Някой ден щеше да умре. Може би скоро.

— Няма да хвърля топа поне още няколко години — подхвърли Халоран. — Не бери грижа за мен. Разкажи ми за снощи. Не пропускай нищо.

Хлапакът се подчини. Свърши бързо. Най-трудно му беше да намери подходящите думи, описващи ужаса, който изпитваше, и как сега страхът беше примесен със задушаващо усещане за неизбежност: след като тя го беше открила, никога нямаше да си тръгне. Дик щеше да го разбере и без думи, но все пак накрая му хрумнаха няколко.

— Тя ще се върне. Знам, че ще се връща отново и отново, докато ме спипа.

— Помниш ли кога се запознахме?

Дани кимна, въпреки че се изненада от внезапното сменяне на темата. Халоран разведе из „Панорама“ семейство Торънс, когато пристигнаха в хотела. На Дани му се струваше, че оттогава са изминали стотици години.

— А помниш ли кога за пръв път ти проговорих без думи?

— Естествено.

— Какво казах?

— Попита искам ли да замина за Флорида с теб.

— Точно така. Сега да те питам нещо друго: как се почувства, като разбра, че не си сам. Че не си единственият… сещаш се.

— Беше прекрасно. Направо супер.

— Да… Разбира се.

Продължиха да вървят по пясъка, без да продумат. Мънички птички — майката на Дани ги наричаше „любопитки“ — се гмурваха във вълните и изскачаха като тапи.

— Не ти ли хрумна, че се появих тъкмо когато ти бях необходим? — Дик погледна хлапето и се усмихна. — Не, разбира се. И защо да ти хрумне? Беше дете, но сега си малко по-голям… по-зрял. В известно отношение. Чуй ме, Дани. Убеден съм, че светът си има начин да държи нещата в равновесие. Една поговорка гласи: „Когато ученикът е готов, ще се появи учителят.“ Бях твоят учител.

— Беше много повече. — Малчуганът стисна ръката му. — Беше ми приятел. Ти ни спаси.

Халоран сякаш не го чу (поне така изглеждаше) и промърмори:

— И баба ми имаше същата дарба — помниш ли, че тогава ти го казах?

— Да! Каза, че понякога с нея сте разговаряли, без дори да си мърдате устните.

— Точно така. Тя ме научи. А нея я научила нейната прабаба още по времето на робството. Някой ден и ти ще си учител. Ученикът ще дойде при теб. — Стигнаха до една скамейка, Дик седна и изпъшка: — Право да ти кажа, шубе ме е да вървя по-нататък — току-виж не успея да се върна. Седни до мен. Ще ти разкажа нещо.

— Не искам. Тя ще се върне, не разбираш ли? Ще се върне пак, и пак, и пак…

— Затвори си устата и си отвори ушите. — Чернокожият се усмихна и новите му зъбни протези се бялнаха на фона на тъмното му лице. — Мисля, че ще разбереш накъде бия. Хич не си глупав, малкия.

7.

Майката на Дик, онази с озарението, живеела в Клиъруотър. Наричали я Бялата майка. Не защото била от бялата раса, разбира се, а заради добротата й. Бащата на баща му живеел в Дънбри, Мисисипи — селце недалеч от Оксфорд. Жена му починала много преди Дик да се роди. Бил богат за цветнокож, живеещ на такова място по онова време. Бил собственик на погребално бюро. Родителите на Дик го водели на гости при дядо му четири пъти годишно и малкият мразел тези посещения. Изпитвал ужас от Анди Халоран и го наричал — мислено, разбира се, иначе щял да яде шамари — Черния дядо.

Дик се приведе към Дани:

— Чувал ли си за опипвачите на деца? Мъже, които искат да правят секс с малчугани.

— Май да — неуверено отвърна хлапето. Знаеше, че не бива да разговаря с непознати и никога да не се качва в колите им. Защото можеха да му направят нещо лошо.

— Старият Анди беше повече от опипвач. Отгоре на всичко беше и гаден садист.

— Какво е садист?

— Човек, на когото му става хубаво, като причинява болка.

Дани кимна:

— Аха, като Франки Листроун в училище. Извива ти като пране ръката или ти заклещва главата под мишницата си и те удря по челото с кокалчетата на пръстите си. Ако се разплачеш, спира. Иначе продължава да те тормози.

— Гадно е, но онова беше по-гадно. — Страничният наблюдател щеше да си помисли, че Дик е престанал да говори, обаче той продължи разказа си, като мислено изпращаше образи и ги свързваше с фрази. Дани видя Черния дядо — висок мъж с костюм, черен като кожата му, и с особена

(марка „Федора“)

шапка. Видя слюнката, събираща се в ъгълчетата на устните му, и очите му — винаги зачервени, сякаш от умора или от плач. Видя и как старецът слагаше на скута си Дик (по-малък, отколкото беше той, Дани, в момента — може би на неговата възраст като през онази зима в хотела). Ако в стаята имаше хора, само го гъделичкаше, но ако бяха сами, го стисваше за топките, докато на малкия започваше да му се струва, че ще умре от болка.

— Хубаво ли ти става? — пъхтеше в ухото му. Вонеше на цигари и на уиски „Уайт Хорс“. — Щото на всички момченца им харесва. Ама и да не ти е хубаво, ще си траеш. Щото ако вземеш да се оплакваш, тогаз ще разбереш какво е болка. Ще те прогоря, тъй да знаеш.

— Леле! — изпъшка Дани. — Гадно е!

— Ооо, имаше и други гадости — промърмори Дик, — обаче ще ти разкажа само едно нещо. Дядо взе слугиня да готви и да чисти, след като жена му си отиде на оня свят. На вечеря тя тръсваше на масата всичко — от салатата до десерта, щото на него така му харесваше. Десертът винаги беше пудинг или кейк, сервиран в купичка или в чинийка и сложен близо до теб, та да го гледаш, докато хапваш другите манджи. Дядо имаше желязно правило: можеш да си изядеш десерта само ако си омел печеното месо, варените зеленчуци и картофеното пюре. Плюс соса от печеното, който често беше ужасно безвкусен. Ако някой път се направех на разсеян, дядо ми даваше комат хляб и казваше: „Изтопи соса, Пиленце Дики, излъскай чинията, все едно кучето я е облизало!“ Така ми викаше — Пиленце Дики.

Понякога, колкото и да се насилвах, не можех да си довърша вечерята и тогава той изяждаше десерта. Или забучваше фаса си в кейка или в пудинга, защото седеше до мен. „Тю, да му се не види! — възкликваше. — Не улучих пепелника.“ Нашите не му правеха забележка, макар че дори да го правеше на шега, беше подло да постъпва така с дете. Преструваха се, че той се майтапи.

— Не е честно! — възкликна малчуганът. — Защо са му позволявали да те тормози? Мама винаги ме защитава. И татко щеше да ме защити.

— Беше ги шубе от него. Имаше защо. Анди Халоран беше кофти, сбъркан човек. Викаше ми: „Хапни си го, Дики, няма да те отрови.“ Случваше се да се подчиня, тогава той казваше на слугинята Нони да ми донесе друга порция. Ако се заинатях, гадостта оставаше до чинията ми. И не си довършвах вечерята, щото започваше да ми се драйфа.

— Трябвало е да преместваш десерта от другата страна — подхвърли Дани.

— Да не мислиш, че не се опитах? Не бях толкова тъп. Той обаче го връщаше на същото място, щото имало правило чинийката с десерта да е отдясно. — Дик млъкна и се загледа в голямата бяла яхта, която тромаво прекосяваше линията, разделяща небето и Мексиканския залив. — Да знаеш само как ме хапеше, когато се случеше да сме сами! Веднъж го заплаших, че ще го обадя на баща ми, ако не ме остави на мира, а той заби в крака ми запалената си цигара и рече: „Да не мислиш, че ми дреме? Тоя твой баща знае що за стока съм, обаче си трае, щото е мухльо и щото иска да пипне паричките ми в банката, след като пукна, което хич няма да е скоро.“

Дани се беше ококорил и го слушаше в захлас. Досега си мислеше, че няма по-страшна от историята за Синята брада, обаче тази беше по-ужасна. Защото не беше измислена, а истинска.

— Понякога ми казваше, че познава някой си Чарли Манкс, който бил много лош човек, и че ако не го слушам, ще му се обади по телефона, а Чарли ще дойде с шикозния си автомобил и ще ме закара на едно место, дето заключват непослушните деца. После ме хващаше за топките и почваше да ги стиска. „Затуй няма да гъкнеш, Пиленце Дики. Иначе дъртият Чарли ще те замъкне при другите откраднати деца и ще те държи там, докато гушнеш букета. Тогаз ще идеш право в пъкъла и вечно ще се пържиш на огъня. Щото си ме изпортил. Пет пари не давам дали ще ти повярват — портаджията си е портаджия“.

Вярвах на дъртия мръсник… дълго време му вярвах. Не го обадих даже на Бялата баба, оная, дето виждаше в бъдещето, щото се страхувах да не каже, че сам съм си виновен. Да бях по-голям, щях да се усетя навреме, обаче тогава бях невинно хлапе. — Помълча, после добави: — Имаше и още нещо. Сещаш ли се какво, Дани?

Момчето дълго се взира в Дик, сякаш разглеждаше мислите и образите в главата му. Накрая промълви:

— Искал си баща ти да вземе парите. Обаче не ги е взел.

— Позна. Черният дядо завеща всичките на едно сиропиталище за чернокожи в Алабама. Бас държа, че знам защо. Не че има значение де.

— Баба ти така и не е разбрала какво става, така ли? Изобщо не се е досетила, а?

— Абе, сещаше се, че има нещо, обаче аз не й давах да ми прочете мислите и накрая тя миряса. Само ми каза, че е готова да ме изслуша, когато реша да й се доверя. Знаеш ли, че когато Анди Халоран хвърли топа — получи удар, мръсникът ниеден — аз бях най-щастливото момче на света. Мама рече да не ходя на погребението и да остана с баба Роуз — Бялата баба, само че аз исках да отида. Ох, как исках! За да се уверя, че Черният дядо наистина е умрял.

През този ден валеше силен дъжд. Всички бяха отворили черни чадъри. Наблюдавах как спускат в гроба ковчега — несъмнено най-скъпият, предлаган в неговата погребална агенция — и си мислех как често жестоко ми стискаше топките, как забучваше фасове в десерта ми (и веднъж в крака ми) и как се перчеше на масата като откачения дърт крал в онази пиеса на Шекспир. Ама най-много си мислех за Чарли Манкс (бас държа, че дядо си го беше измислил, за да ме плаши) и как проклетникът вече не може да му се обади по телефона, та онзи да дойде през нощта и да ме закара с шикозния си автомобил при другите отвлечени момчета и момичета.

Надникнах в гроба („Остави момчето да погледне“ — рече татко, когато майка ми се опита да ме дръпне назад), загледах се в ковчега във влажната дупка и си помислих: „Сега си два метра по-близо до ада, много скоро ще попаднеш там и се надявам дяволът да ти направи хиляда чекии с пламтящата си ръка!“

Дик извади от джоба на панталона си пакет „Марлборо“ с кибрит на картонче, пъхнат в целофана. Захапа цигара, после дълго я гони със запалената клечка, защото и ръката, и устните му трепереха. Дани се удиви, като видя сълзите в очите му. Вече знаеше края на историята, затова попита:

— Кога се върна Черният Дядо?

Дик дръпна от цигарата, издиша дима и се усмихна:

— Не ти трябваше да надничаш в главата ми, за да се досетиш, нали?

— Да.

— Върна се след шест месеца. Един ден се прибрах от училище и го заварих гол на леглото ми, а онази му работа, дето вече се беше почти разложила, беше натопорчена. „Ела да ми седнеш на хуя, Пиленце Дики. Хубаво пожелание ми направи на изпроводяк, сега ще ти го върна тъпкано!“ Закрещях, но нямаше кой да ме чуе. Нашите бяха на работа: майка ми — в един ресторант, татко — в печатницата. Изтичах навън и треснах вратата. Чух как Черният дядо стана… туп!… прекоси стаята… туп-туп-туп!… после чух нещо друго…

— Нокти — едва чуто прошепна малчуганът. — Чул си как нокти драскат по вратата.

— Точно така. Избягах и се върнах чак вечерта, когато нашите вече се бяха прибрали. Него го нямаше, обаче бяха останали… следи.

— Аха. Като в нашата тоалетна. Защото той се е разпадал.

— Да, разлагаше се. Сам си смених чаршафите — знаех как, защото мама ми беше показала преди две години. Тогава ми рече, че вече съм пораснал достатъчно и ще мина без слугиня и че слугините са белите момчета и момичета като онези, за които тя се грижеше, преди да стане сервитьорка в ресторанта на Бъркин. След седмица видях Черния дядо на една люлка в парка. Беше си костюмиран, ама целият беше покрит с нещо сиво — сигурно плесента от ковчега беше плъзнала и по него.

— Да — безжизнено пророни Дани. За повече нямаше сили.

— Дюкянът му беше отворен и зарзаватите му се подаваха. Ще ме прощаваш, че ти разправям тия подробности. Малък си още за такива гадости, ама се налага.

— Поне тогава не каза ли на Бялата баба?

— Казах й — нямаше друг начин. Защото също като теб знаех, че той ще продължи да се връща. Не като… Виждал ли си умрели хора? Нормални умрели хора де. — Той се ухили, защото наистина беше смешно. Дани също се усмихна. — За призраци ми е думата.

— Да, няколко пъти. Веднъж три седяха край железопътен прелез. Две момчета и едно момиче. Приличаха на гимназисти. Мисля… мисля, че бяха загинали там.

Дик кимна:

— Общо взето, остават близо до мястото, на което са се преселили на оня свят, докато свикнат, че са умрели, и продължат нататъка.

— Знам — промълви малчуганът. — Облекчението да разговаря с някого за тези неща — с някого, който разбираше за какво става дума — беше неописуемо. — Веднъж видях и жена в един ресторант. От онези, дето имат маси отвън.

Дик отново кимна.

— Тази не беше прозрачна, но другите хора не я виждаха, и когато сервитьорката дръпна стола й, призрачката изчезна. Ти виждаш ли ги понякога?

— От години не ми се е случвало, обаче ти си по-силен по тая част. С възрастта губиш малко от озарението…

— Слава Богу! — възкликна Дани.

— … обаче ти остава достатъчно даже като пораснеш, защото по начало го имаш в изобилие. Нормалните призраци не са като жената, дето си видял в стая 217 и във вашата тоалетна. Нали така?

— Да. Госпожа Маси е истинска. След нея остават парчета от… тялото й. Ти ги видя, мама — също… а тя няма нашата дарба.

— Да си вървим, момчето ми. Време е да си видиш подаръка.

8.

Изминаха още по-бавно обратния път до паркинга, защото Дик се задъхваше.

— От цигарите е — изпъшка. — Нивгаш не ги захващай тия пущини, момче.

— Мама пуши. Мисли си, че не знам, но… Дик, какво направи Бялата баба, че гадният дядо да не те хване никога?

— Подари ми нещо — същото ще дам и на тебе. Така прави учителят, когато ученикът е готов. Познанието — така й викат на тази дума, — е подарък, моето момче. Най-хубавият подарък, който някой може да даде или да получи. Та… за Бялата баба… Тя никога не наричаше по име дядо Анди. — Дик се усмихна. — Викаше му пирверсник. Рекох й същото, което ти рече преди малко — че той не е призрак, а е истински. А тя отвърна: „Точно така, щото ти го правиш истински. С твоето озарение.“ Рече ми още, че някои духове — най-вече сърдити духове, не искат да си идат от тоя свят, щото знаят, че онова, дето ги чака на другото място, е още по-страшно. Повечето умирали от глад, обаче някои намирали храна. „Твоето озарение е храна за тях, Дик — тъй ми каза. — Ти храниш пирверсника. Не е нарочно, но е така. Той е като комар, дето кръжи над човека и по някое време каца на него, за да смуче още кръв. И няма отърване. Можеш да се спасиш само ако използваш срещу него онуй, за което е дошъл“.

Криво-ляво се добраха до кадилака. Дик отключи вратите, седна зад волана и облекчено въздъхна.

— Навремето можех да ходя петнайсет километра и след туй да пробягам още осем. А сега… една нищо и никаква разходка, а все едно кон ме е ритал по гърба… Хайде, Дани, виж си подаръка.

Малчуганът махна сребристата хартия, под която имаше метална кутия, боядисана в зелено. Под ключалката отпред имаше миниатюрна клавиатура.

— Леле, жестоко!

— Да? Харесва ли ти? Чудесно. Купих я от „Уестърн Ауто“. Истинска американска стомана. Оная, дето ми даде Бялата баба, беше с катинарче, а ключа го носех на сиджимка на шията, само че това беше много отдавна. Сега живеем в осемдесетте, светът се модернизира. Ето какво искам от теб: набираш пет цифри, които със сигурност ще запомниш, и натискаш бутончето SET. После всеки път, като искаш да отвориш кутията, вкарваш твоя код.

Дани беше на седмото небе.

— Благодаря, Дик! Ще си държа вътре моите любими неща! — Сред които бяха най-хубавите му картички с бейзболисти, значката от Клуба на младите скаути, късметлийското му зелено камъче и снимка, на която с баща му бяха пред сградата в Боулдър, където живееха, преди да отидат в „Панорама“. Преди да се случат лошите неща.

— Добре, Дани, обаче искам да направиш още нещо.

— Какво?

— Да разучиш кутията — отвътре и отвън. Искам не само да я разглеждаш, а и да я опипаш. Хубавичко я опипай. После се наведи и провери дали вътре мирише на нещо. Тя ще ти е най-верният приятел… поне за известно време.

— Защо?

— Защото ще вкараш в ума си още една, само че още по-специална. И следващия път, като се яви оная гадина Маси, ще си подготвен. Ще ти обясня всичко, както навремето ми обясни Бялата баба.

Докато пътуваха обратно, Дани почти не продума. Какви ли не мисли му се въртяха в главата. Държеше на скута си металната кутия с шифъра.

9.

Госпожа Маси се върна след една седмица. Отново беше в банята, само че във ваната. Дани не се изненада. Все пак беше умряла във ваната, нали? Този път не побягна. Този път влезе и затвори вратата. Тя с усмивка му направи знак да се приближи. Дани се подчини и също се усмихна. Телевизорът в другата стая работеше. Майка му гледаше ситкома „Трима са компания“.

— Здравейте, госпожо Маси — каза той. — Донесох ви нещо.

В последния момент тя разбра и запищя.

10.

След няколко секунди майка му затропа на вратата на банята:

— Дани? Добре ли си?

— Да, мамо. — Жената я нямаше, само във ваната беше останала някаква гадост, но той смяташе, че ще успее да я отмие с малко вода. — Бързаш ли за тоалетната? Излизам след малко.

— Не… Стори ми се, че извика.

Дани взе четката за зъби и отвори вратата:

— Всичко е наред. Ето, виж ме. Успокои ли се сега? — попита и широко се усмихна. Беше му лесно, след като госпожа Маси вече я нямаше.

Майка му явно се успокои.

— Хубаво. И като си миеш зъбите, не забравяй кътниците. Там се крие храната.

— Добре, мамо.

Чуваше приглушени писъци от най-тайното кътче в главата си, където кутията стоеше на специална полица. Не го плашеха. Предполагаше, че скоро ще престанат, и се оказа прав.

11.

След две години, в навечерието на Деня на благодарността, тъкмо когато Дани се качваше по безлюдното стълбище в началното училище „Алафия“, Хорас Дъруент изникна пред него. Пак беше костюмиран и по раменете му бяха посипани конфети. От разлагащата му се ръка висеше малка черна маска. Вонеше на гроб.

— Страхотен купон, а? — подхвърли.

Дани се обърна и избяга.

След часовете телефонира в ресторанта в Кий Уест, където Дик работеше.

— Още един от „Панорама“ ме откри, Дик. Колко кутии мога да имам? В главата си де.

Чернокожият се изкиска:

— Колкото ти трябват, миличък. Това му е хубавото на озарението. Да не мислиш, че трябваше да заключа само моя Черен дядо?

— А те умират ли там?

Този път Дик не се засмя. Този път в гласа му се прокрадна нечувана досега студенина:

— Пука ли ти?

На Дани не му пукаше.

Малко след Нова година някогашният собственик на „Панорама“ отново се появи — този път в дрешника в стаята на Дани, но малчуганът вече беше подготвен. Приближи се до дрешника и затвори вратата. След малко втора кутия с шифър се озова на въображаемата полица редом с онази, в която беше заключена госпожа Маси. Затвореният призрак затропа и заръси цветисти ругатни, които Дани запомни, за да ги използва след време. Скоро шумовете престанаха. Нищо не се чуваше нито от едната, нито от другата кутия. Вече не беше важно дали двамата са живи (доколкото са живи немъртвите същества).

Важното беше, че никога нямаше да излязат. Той беше в безопасност.

Така си мислеше тогава. Мислеше си още, че никога, ама никога няма да посегне към спиртна напитка, след като беше видял какво причини алкохолът на баща му.

Понякога обаче си мислим едно, а излиза друго.