Стивън Кинг
Доктор Сън (12)

2.

На влизане в град Сайдуиндър ще видите табела с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА ВЪРХА НА АМЕРИКА!“ Разбира се, това е преувеличение, но е доста близо до истината. На трийсетина километра от мястото, на което Източният склон става Западен, от шосето се отклонява черен път и криволичи на север. В началото му се издига дървена арка, на която е пирографиран следният текст: „ДОБРЕ ДОШЪЛ В КЪМПИНГ «БЛУБЕЛ»! ОСТАНИ ПОВЕЧКО, ДРУЖЕ!“

Наглед надписът символизираше старомодното западняшко гостоприемство, обаче местните хора знаеха, че много често пътят към къмпинга е преграден и е поставена друга табела: „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“. Те често се питаха как собствениците на „Блубел“ свързват двата края и понякога негодуваха, защото им се искаше къмпингът да работи всеки ден до настъпването на зимата, когато снегът затрупва второстепенните пътища. Спомняха си с умиление за бума в икономиката на Сайдуиндър, който предизвикваха гостите на „Панорама“, и се надяваха автотуристите поне отчасти да допринесат за възраждането й (макар да си даваха сметка, че къмпингуващите не са богати като тузарите, отсядали в хотела). Само че това не се случи. Жителите на Сайдуиндър стигнаха до заключението, че „Блубел“ е данъчен рай за някаква богата корпорация, която нарочно налива средства в губещо предприятие.

Да, къмпингът наистина беше рай, но не за могъща корпорация, а за „Верни на възела“, и когато те бяха там, на паркинга бяха само техните кемпери, сред които се открояваше грамадният „Ърт Круизър“ на Роуз Капелата.

През тази септемврийска вечер деветима Верни седяха в малката „Панорама“ — къщичка в стил рустик с високи тавани. В редките случаи, когато къмпингът беше отворен за туристи, къщичката се превръщаше в ресторант, в който сервираха закуска и вечеря. Храната приготвяха Малчото Еди и Голямата Мо (Ед и Морийн Хигинс в реалния живот). Те не можеха да стъпят и на малкото пръстче на Дик Халоран (малцина можеха), но кулинарните им умения задоволяваха непретенциозните автотуристи, стига в менюто да бяха включени месно руло, пилешко задушено, макарони със сирене, месно руло, палачинки с кленов сироп, салата с риба тон и месно руло с гъбен сос. След вечерята масите се разчистваха за игри на карти или на бинго, а през почивните дни се устройваха вечеринки с танци. Разбира се, само когато „Блубел“ приемаше туристи. Тази вечер, докато Дан Торънс (намиращ се през три часови зони на изток) седеше на леглото до мъртвата жена и чакаше посещение, в малката „Панорама“ се занимаваха с други дела.

Джими Калкулатора седеше начело на единствената маса в помещението с излъскан кленов паркет. Лаптопът му беше отворен, на екрана се виждаше снимка на родното селце на Джими в Карпатите (той често се шегуваше, че навремето дядо му е приел в дома си млад лондонски адвокат на име Джонатан Харкър.^[1]).

Около него се бяха скупчили Роуз, Татенцето Гарван, Бари Китаеца, Чарли Жетона, Змията Анди, Ани Престилката, Дъг Дизела и Дядо Кино. Никой не искаше да стои до Дядо Кино, който вонеше така, сякаш се беше изпуснал в гащите и беше забравил да се изкъпе (напоследък му се случваше доста често), но сега имаха важна работа и волю-неволю се примиряваха с миризмата.

— Потърсих в Гугъл магазин „Джойнт“ и както очаквах, не открих нещо, което да ни е от полза.

Джими Калкулатора беше невзрачен човек с оредяла коса и със симпатично, макар и малко маймунско лице, който изглеждаше на петдесет — три пъти по-млад от истинската си възраст.

— Ако проявявате интерес, „джойнт“ е жаргонна дума, използвана от младежите за…

— Не ни интересува — прекъсна го Дъг Дизела и се обърна към Гарвана: — Между другото, понамирисваш, дядка. Не се обиждай, ама кога за последно си си бърсал задника?

Дядо Кино му се ухили; зъбите му бяха пожълтели и разядени, но нямаше нито един изкуствен.

— Жена ти ми го избърса тази сутрин, Дизел. С езика си, ако те интересува. Доста беше гадничко, но на нея май й харесват тези не…

— Млъкнете и двамата! — предупреди ги Роуз. Говореше спокойно, без да повиши тон, но те се отдръпнаха, сякаш ги беше зашлевила; изглеждаха гузни като ученици, смъмрени от преподавателката. — Продължавай, Джими, но по същество. Искам конкретни предложения, за да действаме незабавно.

— Знам какво ще кажат другите — промърмори Гарвана. — Ще кажат, че не е наложително да бързаме, защото тази година беше благодатна за нас: кръвопролитието в онова кино, пожарът в църквата в Литъл Рок и терористичното нападение в Остин. Да не забравяме и Хуарес. Признавам, че бях скептичен относно прекосяването на южната граница, но си струваше. Разбира се, че си струваше. Град Хуарес си беше спечелил прозвището „световна столица на престъпността“ благодарение на факта, че всяка година там се извършваха над две хиляди и петстотин убийства. Много жертви бяха изтезавани преди смъртта си. Накратко, условията бяха почти съвършени за Верните. Еманацията не беше съвсем чиста и понякога причиняваше стомашни болки, но вършеше работа.

— От толкова манджи с боб ме хвана рядкото щастие — промърмори Чарли Жетона, — но не мога да отрека, че реколтата беше много богата.

— Даааа, беше чудесна година — съгласи се Роуз, — обаче не можем да се преселим в Мексико, защото ще се набиваме на очи. Там минаваме за богати американци, а тук се сливаме с околната среда, така да се каже. Не ви ли писна да живеем година за година? Непрекъснато да пътуваме и да броим пълните контейнери? Това е различно. Истинска златна мина!

Другите не продумаха. Тя беше техният лидер и накрая щяха да й се подчинят, но не разбираха вманиачаването й по момичето. Всъщност това не я тревожеше — щяха да проумеят всичко, когато се срещнеха с малката. А когато тя се превърнеше в неизчерпаем източник на храна, щяха да паднат на колене и да се молят да целунат краката на гениалната Роуз. Кой знае, можеше и да им разреши.

— Продължавай, Джими, но не го усуквай.

— Почти съм убеден, че си „прихванала“ жаргонната версия на „Джой“ — така се нарича верига от супермаркети в Нова Англия. Магазините са общо седемдесет и два и са разположени между Провидънс и Преск Айл. Ученик в долните класове, разполагащ с айпад, за около две минути щеше да открие тази информация. Направих разпечатка на местоположенията на супермаркетите и чрез Вихър 360 се снабдих със снимки. Намерих шест магазина с изглед към планини. Два във Върмонт, два в Ню Хемпшир и още толкова в Мейн. — Той се наведе, измъкна изпод стола си чантата за лаптопа, извади папка и я подаде на Роуз. — Не са фотографии на търговските обекти, а на планините в близост до тях. Отново благодарение на Вихър 360, който е сто пъти по-добър от Гугъл Земя — благословен да е любопитният му нос, дето се пъха навсякъде. Разгледай ги и виж дали някоя ти се струва позната. В краен случай ще елиминираме тези, които определено не са от търсеното място.

Роуз отвори папката и прегледа снимките, без да бърза. Веднага отдели двете от Върмонт. Едната от Мейн също не вършеше работа: на нея беше фотографирана само една планина, а тя беше видяла планинска верига. Другите три разглежда по-дълго. Накрая ги върна на Джими Калкулатора:

— Един от тези магазини е.

Той обърна снимките:

— Фрайбърг, Мейн… Медисън, Ню Хемпшир… Анистън, Ню Хемпшир. Какво ти подсказва интуицията?

Роуз пак взе фотографиите, после посочи онези, на които Уайт Маунтинс бяха заснети от Фрайбърг и от Анистън:

— Мисля, че е една от тези, но ще проверя.

— Как ще провериш? — обади се Гарвана.

— Ще навестя малката.

— Може да е опасно, ако е вярно всичко, което ни каза за нея.

— Ще я издебна, докато спи. Момичетата спят дълбоко. Няма да разбере за визитата ми.

— Наложително ли е? Трите града се намират доста близо един до друг. Можем да ги обиколим и да проучим…

— Да, бе! — прекъсна го Роуз. — Ще цъфнем там и ще кажем: „Търсим едно местно момиче, но не можем да го открием по телепатичен път както обикновено, затова ви молим за съдействие. Случайно да сте виждали момиче на около дванайсет-тринайсет, което може да предсказва бъдещето или да чете мисли?“

Татенцето Гарван въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и с укор я изгледа.

— Извинете ме — смотолеви тя. — Поизнервена съм. Държа час по-скоро да приключим с този въпрос. Не се тревожете за мен. Знам как да се пазя.

3.

Дан се взираше в покойната Елинор Улей. В отворените й, вече изцъклени очи. В изящните й ръце, обърнати с дланите нагоре. И най-вече в отворената й уста, изпълнена с безмълвното безвремие на смъртта.

— Кой си ти? — попита и наум добави: Сякаш не знам. Нали търсеше помощ и отговори?

— Добър човек си станал, малкия. — Устните не се движеха и думите сякаш бяха изречени с безразличие. Може би смъртта беше откраднала човешките чувства на верния му приятел — ах, колко щеше да е жалко! Ами ако не беше Дик, а някой, който се представя за него?

— Ако си Дик, докажи го. Кажи ми нещо, което знаем само двамата с него.

Мълчание. Дан обаче чувстваше присъствието. След малко гласът каза:

— Попита ме защо госпожа Брант иска да изяде пиколото, което паркира колите на гостите.

В първия момент Дан не разбра за какво става дума. После се сети. Споменът беше на една от най-високите полици, където той държеше всички страхотии от „Панорама“. И своите сейфове, разбира се. В деня, в който пристигна в хотела с родителите си, госпожа Бранд си заминаваше и той улови мисълта й, когато пиколото докара автомобила й: Ох, да ми падне! Ще го схрускам!

— Беше малко момче с голямо, мощно радио в главата. Домъчня ми за тебе, малкия. И ме хвана шубето, щото подозирах какво ще стане. Бях прав да се плаша, нали?

В думите отекнаха добротата и чувството за хумор на едновремешния му приятел. Да, безспорно беше Дик. Дан смаяно се взря в мъртвата жена. Лампите отново примигнаха. Каната на нощното шкафче пак се разклати.

— Не мога да остана дълго, синко. Стоенето тук ми причинява болка.

— Дик, има едно момиче…

— Абра — каза Дик толкова тихо, че сякаш въздъхна. — Малката е като тебе. Всичко се повтаря. Животът е кръговрат.

— Тя смята, че някаква жена я преследва. Жена с шапка, по-точно със старомоден цилиндър. Понякога, когато е гладна, непознатата имала на горната челюст само един дълъг зъб. Така ми каза Абра.

— Питай ме каквото си намислил, малкия. Не мога да се задържам тук. Сега за мене тоя свят е сън в съня.

— Има и други. Приятели на жената с цилиндъра. Държали са фенерчета, когато Абра ги е видяла. Кои са те?

Отново мълчание. Дик обаче не си беше отишъл. Да, беше се променил, но още беше тук. Дан го чувстваше в нервните си окончания и като електрически ток, плъзгащ се по влажните му очни ябълки.

— Те са гладни дяволи. Болни са и не го знаят.

— Не те разбирам.

— Знам. И това е чудесно. Ако ги беше срещнал, ако те бяха надушили, отдавна щеше да си мъртъв — използван и захвърлен като празна опаковка. Тъкмо туй е станало с хлапето, на което Абра вика „бейзболното момче“. И много други. Гладните дяволи търсят деца с озарения, ама ти вече си се сетил, нали? Те разяждат света като рак на кожата. Навремето са яздили камили в пустинята; навремето са прекосявали Източна Европа с моторизираните си фургони. Хранят се с писъци и пият болка. Да, ти преживя кошмар в „Панорама“, Дани, но си късметлия, задето избегна тия чудовища. Жената, за която говориш, си е навила на пръста да хване момичето и няма да миряса, докато не го пипне. Какво ще го правят ли? Може да го убият. Може да го подложат на Прехода. А най-страшно ще е да го пощадят и да се хранят с него, докато не го довършат.

— Не те разбирам…

— Ще изсмучат същността му. Ще го превърнат в куха черупка, в гладен дявол като тях. — От устата на мъртвата се изтръгна есенна въздишка.

— Дик, какво да предприема, да му се не види?

— Момичето те помоли за нещо. Изпълни го.

— Къде са тези… тези гладни дяволи?

— В твоето детство, откъдето идват всички дяволи. Не ми е позволено да ти кажа повече.

— Как да ги спра?

— Единственият начин е да ги убиеш. Да ги накараш да погълнат собствената си отрова. Направи го и ще изчезнат.

— Жената с шапката… Как се казва?

Откъм коридора се чу скърцането на гумена подочистачка и Пол Ларсон си засвирука. Атмосферата в стаята се промени. Някакво крехко равновесие започна да се нарушава.

— Иди при приятелите си. При онези, които знаят истината за теб. Мисля, че си станал свестен човек, малкия, но още си длъжник някому… — Настъпи тишина, после гласът, който и беше на Дик Халоран, и не беше, проговори за последен път, и то заповеднически: — Плати дълга си!

От очите, носа и от устата на Елинор избликна тъмночервена мъгла. Надвисна като облак над нея и след секунди се разсея. Лампите не примигваха. Каната на нощното шкафче не помръдваше. Дик си беше отишъл. Дан беше сам с мъртвата на леглото.

Гладни дяволи.

Не помнеше да е чувал по-страшна фраза. Фраза, казваща всичко на всеки, който като него беше разбрал какво представлява „Панорама“. Хотелът беше пълен с дяволи, но поне бяха мъртви. Надали същото можеше да се каже за жената с шапката и за приятелите й.

Още си длъжник някому. Плати дълга си.

Да, беше изоставил на произвола на съдбата момченцето с провисналата пелена и с бейзболната тениска. Нямаше право да стори същото с Абра.

4.

Дан изчака в сестринската стая пристигането на катафалката на погребална агенция „Джордж & синове“ и изпрати до задния вход на „Ривингтон“ 1 мъртвата Елинор, просната на носилка с колелца и покрита с чаршаф. После се върна в стаята си и се загледа в Кранмор Авеню, по което не се виждаше жива душа. С падането на нощта беше излязъл вятър, който брулеше първите пожълтели листа на дъбовете и те танцуваха и правеха пируети по тротоарите и по платното. В далечния край на градската мера миниградчето Лилипутия, осветявано само от няколко аварийни оранжеви лампи, също беше безлюдно.

Иди при приятелите си. При онези, които знаят истината за теб.

Били Фрийман знаеше — беше я научил още в началото, защото притежаваше мъничко от дарбата на младия си приятел. И ако Дик Халоран беше прав, ако Дан беше длъжник някому, същото се отнасяше и за Били, защото по-могъщото озарение на доктор Сън беше спасило живота на Фрийман.

Не че ще му го кажа… — помисли си Дан.

Всъщност нямаше да му се наложи.

Също и Джон Далтън, който си беше загубил часовника и който по една случайност беше педиатърът на Абра. Какво беше казал Дик с устата на мъртвата Елинор О-ла-ла? Всичко се повтаря. Животът е кръговрат.

Още по-лесно беше да изпълни молбата на Абра. Само че добирането до онова нещо… щеше да е малко по-сложно.

5.

Щом стана в неделя сутринта, Абра провери електронната си поща и намери следното съобщение от [email protected]:

Абра, разговарях с приятел посредством таланта, който притежаваме двамата с теб, и вече съм убеден, че си в опасност. Ще ми се да обсъдя положението с още един човек, който е наш общ приятел — Джон Далтън, — но няма да го сторя без твоето разрешение. Мисля, че с него ще намерим онова, което нарисува на черната ми дъска.

Създаде ли си защитна стена? Предупредителна аларма? Една група хора може би ще те издирват — въпрос на живот и смърт е да не те намерят. От теб искам много да внимаваш. Стискам ти палци. ПАЗИ СЕ! Изтрий този имейл.

Чичо Д.

Не толкова съдържанието, а самото съобщение убеди Абра в сериозността на положението, защото тя знаеше, че Дан избягва да се свързва с нея по този начин; страхуваше се родителите й да не прочетат имейлите й и да решат, че тя си пише с някой опасен педофил.

Само ако знаеха на каква опасност е изложена дъщеря им, общуването с педофил щеше да им се стори като детска игра.

Да, беше я страх, но сега, когато навън беше светло и през прозореца й не надничаше красива жена с цилиндър, тя изпита приятна тръпка. Все едно беше героиня от роман на ужаса с романтични и със свръхестествени елементи — от онези, които училищната библиотекарка госпожа Робинсън презрително наричаше „тийнейджърско порно“. Момичетата в тези романчета имаха вземане-даване с върколаци, вампири и дори със зомбита, но не се превръщаха нито в едното, нито във второто, нито в третото.

Освен това беше прекрасно да си има закрилник, при това доста готин, макар че красотата му донякъде й напомняше за Джакс Телър от „Синовете на анархията“ — филм, който с Ема Дийн тайно бяха гледали на компютъра на Ем. Тя изтри имейла от Дан, като използва опцията SECURE, за да го заличи завинаги от компютъра си. Ема наричаше тази опция „програма за защита от любопитни гаджета“. („Де да имаше поне едно гадже, Ем“ — често си казваше Абра.) После изключи лаптопа и го затвори. Безсмислено беше да пише имейл на Дан — трябваше само да затвори очи.

Дзън-дзън!

Изпрати съобщението и отиде да вземе душ.

6.

Дан си взе чаша кафе и щом се върна в стаята си, видя ново съобщение на черната дъска:

Можеш да кажеш на доктор Джон, НО НЕ И НА НАШИТЕ!

Ясно. Не и на родителите й. Поне засега. Дан обаче знаеше, че рано или късно (по-вероятно рано) те ще разберат, че се случва нещо. Реши, че ще прекоси този мост (или ще го изгори), когато му дойде времето. Сега имаше много по-важни дела и първото беше да телефонира някому.

Обади се някакво дете и когато той поиска да разговаря с Ребека, хлапето хвърли слушалката и се затича нанякъде, викайки „Бабо, за теб е!“ След няколко секунди Дан чу гласа на Ребека Клаузен.

— Здравей, Бека. Дан Торънс те безпокои.

— Ако се отнася за Елинор Уилет, тази сутрин получих имейл от…

— Не, търся те по друг повод. Искам няколко дни отпуска.

— Доктор Сън иска отпуска, така ли? Не може да бъде! През пролетта насила те накарах да си вземеш полагаемите почивни дни, но ти пак идваше в хосписа веднъж-два пъти дневно. Със семейството ти ли е свързано?

Дан си спомни Абрината теория на относителността и отговори утвърдително.