Стивън Кинг
Доктор Сън (7)

2.

Дан чу воя на вятъра, но не отвъд „Панорама“, а отвъд куличката на дом „Ривингтон“. Чу как снегът бие по прозореца, обърнат на север, все едно някой го замеряше с шепи пясък. Чу и тихото бръмчене на интеркома.

Отметна завивките, стъпи на пода и потрепери от студ. Прекоси стаята, почти подскачайки на пръсти, включи настолната лампа на бюрото и духна към нея. От устата му не излезе пара, но макар реотаните на печката да бяха нажежени, температурата в помещението надали надвишаваше пет градуса.

Бръъъм!

Той натисна бутона за приемане:

— Ето ме. Кой се обажда?

— Клодет. Май ти се отваря работа, докторе.

— Госпожа Уиник ли е? — попита Дан, макар да знаеше, че го викат за нея. Знаеше и че ще му се наложи да си сложи шубата с качулката, защото Вера Уиник беше в „Ривингтон“ 2, а навън беше студено като вещерска цица. Или както там беше поговорката. Вече седмица Вера беше на прага на смъртта — в кома, с дишане на Чейн-Стокс^[1], което от време на време се нормализираше. Тъкмо в такива нощи си отиваха хората, чието състояние беше най-тежко. Обикновено в четири сутринта. Дан си погледна часовника. Беше три и двайсет, тоест събитието почти се вписваше в традиционния часови отрязък.

Отговорът на Клодет го изненада:

— Не, господин Хейс. Стаята му е на първия етаж в нашата сграда.

— Сигурна ли си? — Та нали вчера беше играл на дама с Чарли Хейс, който изглеждаше чудесно за човек с тежка форма на левкемия.

— Не, обаче Ази е там. А ти твърдиш, че…

Твърдеше, че Ази никога не греши, и шестте му години в хосписа бяха затвърдили убеждението му. Азрийл се разхождаше из трите сгради на болничния комплекс, през повечето следобеди дремеше, свит на кълбо на канапето в стаята за отдих, но понякога се просваше на някоя масичка (със или без недовършена картинна мозайка) като небрежно захвърлена кожена наметка. Обитателите на хосписа го харесваха (поне Дан не беше чул някой да се оплаква) и котаракът им отвръщаше със същото. Случваше се да скочи на коленете на някой полумъртъв старец… но лекичко, без да причини болка, което беше забележително предвид теглото му — цели шест килограма.

Всъщност с изключение на ежедневните си следобедни почивки той не се задържаше дълго на едно място: винаги имаше планирани срещи с хора и множество задачи. („Този котарак е своенравен чешит, обичан от всички“ — веднъж каза Клодет на Дани.) Често посещаваше центъра за лечебни процедури, лягаше на топлия под и облизваше лапата си; понякога си почиваше на неработещата бягаща пътечка в салона за рехабилитация, друг път се покачваше на празна носилка с колелца и се взираше в нещо, което само котките виждат. Случваше се да свие уши и като хищник да се запрокрадва по моравата зад хосписа, но ако хванеше я катеричка, я птица, занасяше улова си в съседен двор или на градската мера и там го „разфасоваше“.

Стаята за отдих беше отворена денонощно, но Ази рядко я посещаваше, когато телевизорът не работеше и възрастните хора ги нямаше. Паднеше ли нощ и пулсът на дом „Ривингтон“ се забавеше, котаракът ставаше неспокоен и патрулираше по коридорите като часовой на границата с вражеска територия. На приглушената светлина на нощните лампи човек можеше и да не го забележи, ако не гледаше право в него — заради мишавосивата си козина той се сливаше със сенките.

Навестяваше гостите само ако някой от тях беше на смъртно легло. Тогава или се прокрадваше в стаята (ако не беше заключена), или сядаше пред вратата, подвиваше опашка и тихо, учтиво мяукаше да му отворят. Щом го пуснеха, скачаше на леглото на госта (в „Ривингтон“ всички бяха гости, а не пациенти), настаняваше се удобно и замъркваше. Ако избраният от него човек (било мъж или жена) не спеше, можеше да го помилва. Доколкото беше известно на Дан, никой не беше настоял да изгонят Ази. Възрастните хора сякаш знаеха, че е техен приятел.

— Кой лекар е дежурен? — попита той.

— Ти — отвърна Клодет.

— О, я стига! За истински лекар говоря.

— Емерсън е дежурен, но като го потърсих, жената на телефона ме попита дали не съм превъртяла. От Берлин до Манчестър имало толкова гъста мъгла, че и с пръст да ти бръкнат в окото, нямало да го видиш. Работели само снегорините, почистващи магистралите, другите чакали да се съмне.

— Ясно — промърмори Дан. — Идвам.

3.

След като поработи известно време в хосписа, Дан разбра, че класово деление има дори сред умиращите. Стаите за гости в главния корпус бяха по-големи и по-скъпи, отколкото в „Ривингтон“ 1 и 2. Помещенията в разкошната викторианска къща, в която Хелън Ривингтон беше живяла и съчинявала своите романи, се наричаха „апартаменти“ и носеха имената на прочути личности, родени в Ню Хемпшир. Чарли Хейс беше в „Алан Шепард“. За да стигне дотам, Дан трябваше да мине край нишата с автоматите за закуски и напитки, където имаше и няколко пластмасови стола. На един се беше разплул Фред Карлинг, тъпчеше се със солени бисквити с фъстъчено масло и четеше стар брой на „Популярна механика“. Беше един от тримата санитари, застъпващи по график от полунощ до осем сутринта. Два пъти месечно колегите му се прехвърляха в дневната смяна, но той твърдо отказваше, дори официално се беше провъзгласил за нощна птица. Беше едър мъжага, ръцете му, покрити с татуировки, свидетелстваха за буйната му рокерска младост, отдавна останала в миналото — сега той само гледаше да отбие номера.

— Кого виждат очите ми? — подхвърли. — Младият Дан. О, пардон — може би тази вечер се подвизаваш под тайнствената си самоличност! Познах ли?

Дан още беше сънен и не му беше до шегички.

— Какво знаеш за състоянието на господин Хейс?

— Нищо. Знам само, че котаракът е тук, което означава, че старият ще гушне букета.

— Кръвоизлив ли получи?

Карлинг сви рамене:

— Е, чак кръвоизлив… Две-три капки кръв от носа, нищо повече. Избърсах я и напъхах мръсните кърпи в чумав плик, както ми е наредено. Занесох го в перилното помещение — провери, ако не вярваш.

На Дан му идваше да попита как така за избърсването на две-три капки кръв са били необходими няколко кърпи, но предпочете да си премълчи. Карлинг беше безчувствен тъпак; един бог знае как го бяха взели в хосписа — дори само за нощната смяна, когато повечето гости или спяха, или се опитваха да пазят тишина, да не безпокоят другите. Навярно някой беше използвал големи връзки, за да го назначат. На този свят всичко ставаше с връзки. Нали и баща му ги беше използвал, за да стане зимен пазач на „Панорама“? Дали пък това не беше най-сигурният начин човек да си намери работа?

— Приятна вечер, доктор Съъъън — провикна се подир него Карлинг, без да понижи глас.

В стаята на медицинските сестри Клодет съставяше списък с лекарствата, които трябваше да получи всеки пациент, а Джанис Бейкър се взираше в малкия телевизор, чийто звук беше намален. Излъчваха поредната безкрайна реклама за препарат за прочистване на дебелото черво, но Джан се кокореше в екрана и дори беше зяпнала от удивление. Стресна се, когато Дан почука с пръсти по преградата и той разбра, че не е била запленена от рекламата, а задрямала.

— Някоя от вас ще ми каже ли какво е състоянието на Чарли? Карлинг е в пълно неведение.

Клодет надникна в коридора, увери се, че Фред Карлинг не е наблизо, но за всеки случай понижи глас:

— От тоя тип има полза колкото… колкото от велосипед за риба. Все се надявам да го уволнят.

Дан също се надяваше, но предпочете да не коментира. Беше открил, че трезвеността му помага да се сдържа.

— Бях при Чарли преди петнайсет минути — обади се Джан. — Често наглеждаме хората, навестявани от господин Писан.

— Ази отдавна ли е при него?

— Мяукаше пред вратата, когато в полунощ застъпихме на смяна — отговори Клодет, — затова му отворих. Скочи право на леглото, както му е обичай. Мислех да те повикам веднага, обаче Чарли беше буден и в пълно съзнание. Поздравих го, той ми отговори и загали Ази. Затова реших да изчакам. След около час му потече кръв от носа. Фред го изми. Накарах го да пъхне кърпите в „чумна торба“.

Хората от персонала наричаха „чумни торби“ специалните разграждащи се пликове, в които по нареждане на щатската здравна комисия се съхраняваха дрехи, спално бельо и кърпи, замърсени с физиологични течности или тъкани. Предполагаше се, че така се намалява до минимум разпространяването на пренасяните от кръвта патогенни микроорганизми.

— Преди четирийсет-петдесет минути отново надникнах в стаята му — каза Джан — и видях, че спи. Хванах го за ръката, той отвори очи — бяха налети с кръв.

— Веднага се обадих на Емерсън — намеси се Клодет. — А след като жената на телефона ме отсвири, потърсих теб. Ще отидеш ли при него?

— Да.

— Стискам палци — промълви Джан. — Позвъни, ако ти потрябва помощ.

— Непременно. Джани, защо гледаш тази реклама? Ако въпросът е твърде личен, не ми отговаряй.

Тя се прозина:

— По това време дават само тази реклама и другата за сутиен „Ах Бра“, какъвто вече имам.

4.

Вратата на апартамент „Алан Шепард“ беше открехната, но Дан все пак почука. Не чу отговор и я отвори докрай. Някой (вероятно Клодет или Джан, но не и Фред Карлинг) беше повдигнал горната част на леглото. Завивката беше дръпната до шията на Чарли Хейс. Деветдесет и една годишният старец беше кожа и кости и толкова блед, че приличаше на привидение. Дан го погледа известно време, за да се увери, че диша. Ази, който се беше свил на кълбо до костеливото бедро на Чарли, впери в младежа загадъчните си очи.

— Господин Хейс? Чарли?

Старецът не отвори очи. Клепачите му бяха синкави, кожата под очите — виолетово-черна. Дан се приближи до леглото и видя още един цвят — засъхнала кръв под ноздрите и в едното ъгълче на стиснатите устни.

Отиде в банята, намокри с вода малка хавлиена кърпа и я изстиска. Щом Ази го видя, че се връща, стана и се премести от другата страна, за да му направи място на леглото. Чаршафът беше затоплен от тялото му. Дан внимателно почисти засъхналата кръв под ноздрите на Чарли. Докато бършеше устните му, той отвори очи:

— Дан? Ти си, нали? Очите ми са позамъглени.

Не бяха замъглени, а кървясали.

— Как си, Чарли? Ако изпитваш болка, ще помоля Клодет да ти даде хапче.

— Нищо не ме боли. — Старецът извърна очи към котарака, после отново погледна Дан. — Знам защо е дошъл. Знам и защо ти си тук.

— Тук съм, защото вятърът ме събуди. А пък Ази сигурно си търси компания. Котките са животни, които обичат нощта.

Запретна ръкава на пижамата, за да измери пулса на стареца, и видя четири синини на мършавата му ръка. При болните от левкемия в последен стадий се появяваха синини едва ли не от поглед, но тези бяха от пръсти и той знаеше чии са били пръстите. Откакто не пиеше, беше станал много по-сдържан, обаче избухливостта му не го беше напуснала също като желанието да изпие нещо по-силно, което го спохождаше от време на време.

Карлинг, гад такъв! Бива те да отмъщаваш на безпомощни старци, а? Хванало те е яд, че се налага да се занимаваш с него, вместо да четеш гадното списание и да се тъпчеш с гадните бисквити ли?

Постара се да не издаде гнева си, но Ази сякаш го усети и разтревожено измяука. При други обстоятелства Дан щеше да подложи на разпит безчувствения, нагъл санитар, но сега имаше по-важна работа. Още щом докосна ръката на стареца, разбра, че „диагнозата“ на котарака отново е правилна.

— Боя се — прошепна Чарли. Говореше толкова тихо, че воят на вятъра почти заглуши думите му. — Не вярвах, че ще ме е страх, но…

— Не бива. Няма от какво да се страхуваш.

Вместо да измери пулса на стареца (вече беше безсмислено), той стисна дланта му. Видя как четиригодишните му близнаци се люлеят на люлки. Видя как жена му (само по дантеления комбинезон, който Чарли й беше подарил по случай първата годишнина от сватбата им), спуска завесите в спалнята: обръща се към съпруга си, при което дългата й конска опашка се премята през рамото й, и лицето й се озарява от подканваща усмивка. Видя трактор с раиран чадър, прикрепен над седалката. Усети миризмата на пържен бекон и чу как от старото радио „Моторола“ на тезгяха, отрупан с инструменти, звучи песента на Франк Синатра „Полети с мен“. Видя как в пълен с вода тас на кола се отразява боядисан в червено хамбар. Вкус на боровинки изпълни устата му, той одра елен и лови риба в далечно езеро, набраздявано от силен есенен дъжд. Беше на шейсет и танцуваше с жена си в залата на Американския легион. Беше на трийсет и цепеше дърва. Беше петгодишен малчуган с къси панталонки и дърпаше червена каручка. После образите се съединиха като карти, размесвани от опитен играч; вятърът от планините продължаваше да трупа сняг, в стаята беше тихо, сериозните очи на Ази не се откъсваха от човека на леглото. В подобни моменти Дан разбираше какво е призванието му. В подобни моменти не съжаляваше за мъките и за скръбта, за гнева и за ужаса, защото тъкмо те го бяха довели в тази стая, докато бурята бушуваше навън. Чарли Хейс вече беше на границата.

— Не се боя от ада, защото живях почтено, пък и не вярвам, че адът съществува. Страхувам се, че после няма нищо. — Насили се да си поеме въздух и в ъгълчето на едното му око се появи капчица кръв. — Всички знаем, че ПРЕДИ е нямало, значи няма да има и ПОСЛЕ, нали?

— Грешиш. — Дан избърса лицето му с мократа кърпа. — Всъщност никога не изчезваме завинаги, Чарли. Не знам как е възможно и какво означава, но знам, че е вярно.

— Ще ми помогнеш ли да премина отвъд? Чух, че си го правил и преди.

— Да, ще ти помогна. — Дан хвана и другата длан на стареца. — Ще заспиш, а когато се събудиш — да, ще се събудиш, — всичко ще е чудесно.

— В рая ли ще бъда?

— Не знам, Чарли.

Тази вечер енергията беше много силна. Усещаше я как преминава като електрически ток през стиснатите им ръце, затова си напомни да е по-внимателен. Частица от него се беше вселила в старческо тяло и в сетивата, които

(моля те побързай)

се изключваха. Вселил се беше в ум, който

(побързай време е)

още беше остър като бръснач и осъзнаваше, че текат последните му мисли… в битието му на Чарли Хейс.

Кървясалите очи се склопиха, после отново се отвориха. Много бавно.

— Спокойно, Чарли — промълви Дан. — Ще заспиш и сънят ще ти помогне.

— Така ли го наричаш?

— Да. Наричам го сън. Сънят носи избавление.

— Не си отивай.

— Няма. До теб съм. — Да, имаше тази зловеща чест.

Чарли отново затвори очи. Дан стисна клепачи и видя в мрака бавен син пулс. Едно… две… три… стоп. Едно… две… три… стоп. Навън вятърът продължаваше да фучи и да стене.

— Заспивай, Чарли. Държиш се храбро, но си уморен и е време да заспиш.

— Виждам жена си — едва чуто прошепна старецът.

— Така ли?

— Казва, че…

Думите секнаха, синият пулс в мрака примигна, човекът на леглото издиша за последно. Дан отвори очи, заслуша се във вятъра и зачака. След няколко секунди от носа, устата и от очите на Чарли се надигна мътночервена мъгла. Опитната медицинска сестра от Тампа — онази, която притежаваше мъничката дарба на Били Фрийман, я беше нарекла „последно издихание“. Твърдеше, че я е виждала често.

Дан я виждаше всеки път.

Мъглицата се издигна и за няколко секунди се задържа над стареца. После се разсея.

Дан запретна ръкава на Чарли и провери пулса му. Беше само формалност.

5.

Обикновено Ази си отиваше преди края, тази вечер обаче стоеше до мъртвеца и гледаше към вратата. Дан се обърна, но не видя нито Клодет, нито Джан, както очакваше. Нямаше никого.

Или имаше?

— Ехо?

Отговор не последва.

— Ти ли си момиченцето, което понякога пише на моята черна дъска?

Отново тишина. И все пак се усещаше нечие присъствие.

— Абра ли се казваш?

Тихо засвири пиано… толкова тихо, че ураганният вятър почти заглушаваше мелодията. Дан щеше да си каже, че звуците са плод на въображението му (невинаги го отличаваше от озарението), ако Ази не беше наострил уши и не се взираше в празната рамка на вратата. Някой стоеше там и ги наблюдаваше.

— Ти ли си Абра?

Мелодията отново зазвуча, после пак настъпи тишина. Този път момиченцето — както и да му беше името — си беше отишло. Ази се протегна, скочи на пода и излезе от стаята, без да се обърне.

Дан поседя още малко, вслушвайки се във вятъра. После свали горната част на леглото, покри с чаршафа лицето на Чарли и отиде в стаята на сестрите, за да съобщи, че на етажа е починал гост.

6.

Попълни задължителните формуляри и се върна при Карлинг. Навремето щеше да слезе по стълбището, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, и да се втурне в нишата, готов да се сбие, но тези дни бяха останали в миналото. Сега вървеше бавно и дълбоко си поемаше въздух, за да успокои душата и ума си. Популярна поговорка на Анонимните алкохолици гласеше: „Помисли, преди да посегнеш към чашата“, но по време на ежеседмичните им срещи насаме Кейси К. често повтаряше, че човек трябва да мисли, преди да предприеме каквото и да било.

— Не се излекува от алкохолизма, за да правиш глупости, Дани. Спомни си какво ти казах, когато в главата ти пак започне да заседава комитетът на откачените.

Обаче… онези ужасни синини от пръсти…

Карлинг се люлееше на стола; сега дъвчеше ментови шоколадови дражета и вместо „Популярна механика“ прелистваше илюстрирано списание, на чиято корица се мъдреше снимка на лошото момче в поредния комедиен сериал.

— Господин Хейс почина — спокойно каза Дан.

— Бог да го прости — избърбори Карлинг, без да откъсва поглед от списанието. — Ама дъртофелниците затова са тук, нали зна…

Дан изрита предните крака на стола, които бяха във въздуха, и санитарят се озова на пода. Кутията с дражетата изхвръкна от ръката му. Той изумено се ококори.

— Сега ще ми обърнеш ли внимание?

— Леле, нещастно леке такова… — Карлинг понечи да стане.

Дан притисна стъпалото си до гърдите му и го избута обратно до стената:

— Явно съм успял да те заинтригувам. Чудесно. Не ти препоръчвам да станеш. Стой мирно и ме слушай. — Наведе се и се вкопчи в коленете си, защото ръцете го сърбяха да удари мръсника. И отново, и отново. Слепоочията му пулсираха. Успокой се — каза си. — Не позволявай на гнева да надделее.

Само че му беше трудно да се сдържи.

— Ако още веднъж видя, че си издевателствал над пациент, ще снимам синините от пръстите ти, ще покажа фотографиите на госпожа Клаузен и ти ще излетиш оттук като тапа, колкото и дебели да са връзките ти. После ще те намеря и ще те смажа от бой.

Карлинг се изправи, като опираше гръб на стената и не откъсваше очи от Дан. Беше по-висок от него и по-тежък с петдесетина килограма. Сви юмруци и просъска:

— Само се опитай, нещастнико! Що не ме смажеш от бой още сега, а?

— С удоволствие, но не тук. Възрастните хора спят или се опитват да заспят, а на горния етаж лежи мъртвец. Със синини от твоите пръсти.

— Я стига! Само му измерих пулса. Дъртаците с левкемия се насиняват даже от поглед, нали знаеш?

— Да, обаче ти си го направил нарочно. Не ми е ясна причината, но знам, че си го сторил.

Нещо се мярна в мътните очи на Карлинг. Не беше срам: този тип надали познаваше това чувство. По-скоро беше гняв, задето са го разкрили, и страх да не го изгонят от работа.

— Абе, я се скрий! Великият доктор Съъъън, няма що! Да не мислиш, че лайната ти не вонят?

— Хайде навън, Фред. Направи ми това удоволствие. — Наистина щеше да е удоволствие. В него живееше още един Дан. Вече не беше близо до повърхността, но го имаше и още беше предишният зъл, безразсъден гадняр. В периферното му зрение попаднаха Клодет и Джан — бяха се прегърнали и ужасено се взираха в него.

Карлинг се замисли. Да, беше много по-едър и с по-дълги ръце. Но беше загубил форма от тъпченето с мексикански палачинки с двойна плънка и наливането с бира, задъхваше се за разлика от времето, когато беше на двайсет, освен това изражението на кльощавия младеж го тревожеше. Навремето, когато движеше с рокерите „Магистрални светци“, беше виждал такива физиономии. На разни типове, дето им хлопаше дъската. Лесно им пламваше фитилът и не угасваше, докато не се изпепеляха. Мислеше Торънс за смотаняк, дето няма да изрече думата „лайно“, дори да му го набуташ в устата, но вече разбираше грешката си. Този тип не беше тайнственият доктор Сън, а доктор Откачен.

Фред прецени, че ще загуби, затова смотолеви:

— Няма да си цапам ръцете с тебе, нещастнико.

Дан кимна:

— Мъдро решение. Иначе щяхме да премръзнем. Не забравяй какво ти казах. Не причинявай болка на старците, ако не искаш да лежиш в гипсово корито.

— Кой е умрял и те е оставил да се разпореждаш?

— Не знам — отговори младежът. — Наистина не знам.

7.

Върна се в стаята си и пак си легна, обаче не можа да заспи. Откакто работеше в дом „Ривингтон“, беше помогнал на петдесетина души да прекрачат без страх прага към отвъдното и винаги беше в мир със себе си. Тази вечер обаче още трепереше от гняв. Трезвата, рационална частица от разума му ненавиждаше червената буря, но друга, запазила нещо от животинското, заложено у всеки човек, изпитваше задоволство. Може би всичко се свеждаше до елементарна генетика: победа на природата над възпитанието. Най-страшното беше, че трезвеността възкресяваше все повече спомени от миналото. Най-ярките бяха за пристъпите на гняв, така често обземащи баща му. Надяваше се боклукът Карлинг да приеме предизвикателството, да излезе пред сградата сред бушуващата буря, където Дан Торънс, синът на Джак, щеше му даде да се разбере и да му покаже колко хубаво е да те насиняват.

Бог му беше свидетел, че не искаше да е като баща си, чиито редки моменти на трезвеност бяха съпроводени с пристъпи на паника. Предполагаше се, че методите на Анонимните алкохолици помагат за справянето с гнева, и в повечето случаи те наистина действаха, но понякога Дан осъзнаваше колко крехка е тази бариера. Понякога се чувстваше безполезен и му се струваше, че участта му на пияница е напълно заслужена. В подобни моменти чувстваше най-голяма близост с баща си.

Помисли си: Мама.

Помисли си: Захал.

Помисли си: Има лек за безполезните псета. Знаеш къде го продават, нали? Почти на всяка крачка, чумата да ги тръшне!

Нов порив на вятъра разтърси куличката и тя застена. След секунди настъпи тишина и момиченцето, пишещо на черната дъска, вече беше в стаята. На Дан му се струваше, че чува дишането му.

Измъкна ръка изпод завивките. За миг тя му увисна в студения въздух, после мъничка, топла длан стисна неговата.

— Абра — промълви той. — Казваш се Абра, но понякога те наричат Аби, нали?

Нямаше отговор, но и не му беше необходим. Стигаше му да чувства топлината на детската ръчица. Усещането беше мимолетно — само няколко секунди, — но му подейства успокояващо. Затвори очи и заспа.

8.

В градчето Анистън на трийсетина километра от дом „Ривингтон“ Абра Стоун лежеше будна. Чуждата длан подържа нейната няколко секунди, после се превърна в мъгла и изчезна. Но… все пак беше там. Мъжът беше там. Тя го откри в съня си, ала при събуждането си разбра, че е сънувала наяве. Стоеше на прага на някаква стая. Видя нещо, което беше и страшно, и прекрасно. Имаше смърт, която беше страшна, но имаше и помощ. Само котаракът можеше да види нея, Аба, не и човекът, който помагаше. Името на животното беше почти като нейното, обаче не съвсем.

Той не ме видя, но почувства, че съм там. Преди малко бяхме заедно. Мисля, че му помогнах, както той помогна на човека, който умря.

Мисълта я успокои. Тя се вкопчи в нея (като в невидимата ръка), легна, прегърна плюшеното си зайче и заспа.