Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (9)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


7
Мюфтията, който се опита да затвори нашето училище

Точно пред училището ни на улица „Хушал“, където съм родена, се намираше къщата на един висок и красив молла и семейството му. Той се казваше Гуламула и се представяше като мюфтия, което ще рече ислямски учен и авторитетен познавач на ислямските закони, но татко недоволства, че всеки с чалма се нарича молла или мюфтия. Училището се справяше добре и татко строеше впечатляваща приемна с арка в мъжката гимназия. За пръв път мама можеше да купува хубави дрехи и дори да поръчва храна за вкъщи, както си беше мечтала на село. Ала през цялото това време мюфтията ни държеше под око. Наблюдаваше как момичетата всеки ден влизат и излизат от училището и се ядосваше, особено поради факта, че някои вече бяха по-големички девойки.

— Този молла ни гледа с лошо око — казваше татко.

И имаше право. Малко след това мюфтията отишъл при собственичката на сградата и казал:

— Зияудин държи в твоята сграда училище, което е харам и позори нашата махала. Момичетата трябва да спазват парда. Изгони го от сградата си и аз ще я наема за моето медресе. Направиш ли го, ще ти платя веднага, а и ще бъдеш възнаградена в отвъдното.

Жената отказала, а синът й тайно дойде при татко.

— Този молла започва кампания против теб — предупреди го той. — Няма да му дадем сградата, но ти внимавай.

Татко се разгневи.

— Както калпавият доктор е вреден за хората, така и недоученият молла е вреден за вярата — избухна той.

Гордея се, че страната ни е създадена като първата родина на исляма в света, но още не сме наясно какво точно означава това. Коранът ни учи на търпение — сабар, — но нерядко като че ли забравяме тази дума и смятаме, че съгласно исляма жените трябва да седят затворени у дома или да носят бурки, а мъжете да се занимават с джихад. В Пакистан има много видове ислям. Основателят на държавата ни Джина се е борел за признаването на правата на мюсюлманите в Индия, но там повечето хора са хиндуисти. Положението напомняло на кавга между двама братя, които накрая решават да живеят в две отделни къщи. Затова Британска Индия била разделена през август 1947 г. и се родила независима мюсюлманска държава. По-кърваво раждане няма накъде. Милиони мюсюлмани се преселили от Индия, а хиндуистите се отправили в обратната посока. Почти два милиона били убити, докато прекосявали новата граница. Много били заклани по влаковете, които пристигали в Лахор и в Делхи, пълни с окървавени трупове. Собственият ми дядо едва не загинал по време на бунтовете, когато влакът му бил нападнат от хиндуисти, докато се прибирал от Делхи, където учел. Сега сме държава с население от 180 милиона, повече от 96 процента от които са мюсюлмани. Имаме и около два милиона християни и повече от два милиона ахмадити, които твърдят, че са мюсюлмани, но според правителството не са. За съжаление, тези малцинства често са обект на нападения.

Като млад Джина живял в Лондон и учил за адвокат. Мечтаел за толерантна държава. Хората често цитират речта му, изнесена няколко дни преди да се обяви независимостта: „В държавата Пакистан сте свободни да посещавате храмовете си, свободни сте да посещавате джамиите си или което и да е друго свещено място. Вашата принадлежност, към която и да е религия, каста или вероизповедание не е работа на държавата“. Според татко проблемът е, че Джина договорил за нас територия, но не и държава. Починал от туберкулоза само година след създаването на Пакистан, а оттогава ние не сме преставали да се боричкаме. Водили сме три войни срещу Индия, а кръвопролитията в собствената ни държава не секват.

Ние, мюсюлманите, се делим на сунити и шиити — основните ни убеждения са еднакви и вярваме в свещения Коран, но след смъртта на Пророка (Аллах да го благослови) през VII в. не можем да постигнем съгласие кой да оглави религията ни. Избрали за халиф Абу Бакр, близък приятел и съветник на Пророка (Аллах да го благослови), когото на смъртния си одър той посочил да води молитвата. Названието „сунити“ произлиза от арабски и означава последователи на традицията на Пророка. По-малобройна група хора обаче били на мнение, че водачът трябва да е от семейството на Пророка и че Али, негов братовчед и зет, трябва да застане начело. Те са шиити, съкратено от Шият Али, партията на Али.

Всяка година шиитите отбелязват смъртта на внука на Пророка, Хусейн ибн Али, загинал в битката при Кербала през 680 г., с празник, наречен Мухарам. На този ден шиитите сякаш обезумяват и се налагат до кръв с вериги или с остриета, вързани за въже, докато улиците не поаленеят. Един приятел на татко е шиит и плаче винаги когато заговори за смъртта на Хусейн в Кербала. Толкова се разчувства, сякаш се е случило предишната вечер, а не преди 1300 години. Основателят на държавата ни Джина бил шиит, майката на Беназир Бхуто също била шиитка от Иран.

Повечето пакистанци са сунити като нас — над 80 процента, — но и сред сунитите има много групи. Най-многобройни са барелвите, които носят името на медресе от XIX в. в Барейли, в индийския щат Уттар Прадеш. След това са деобандите, които носят името на друго медресе от XIX в. в същия щат, но в село Деобанд. Те са много консервативни и повечето ни медресета са на деобанди. Освен това имаме „Ахл-е-Хадит“ (народът на Хадиса), които са салафити. Тази група е по-силно повлияна от арабите и още по-консервативна от останалите. Именно тях Западът нарича фундаменталисти. Те не приемат нашите светци и светилища — много пакистанци са мистици и се събират в суфистките светилища, за да се молят и да се кланят на Бог. Всяка една от тези групи се дели на много различни подгрупи.

Гуламула, мюфтията от улица „Хушал“, беше член на „Таблиги Джамаат“, деобандистка групировка, която всяка година организира многолюден сбор в седалището си в Райвинд, близо до Лахор. На него присъстват милиони хора. Последният ни диктатор генерал Зия го посещавал, а през 80-те години на XX в. по време на неговия режим таблигите били особено влиятелни. Много от имамите, назначени да проповядват по военните казарми, били таблиги, а офицерите често си вземали отпуск и заминавали на обиколки и проповеди от името на тази религиозна групировка.

Една нощ, след като Гуламула не успял да убеди собственичката да ни изгони, той сформирал делегация от няколко влиятелни личности и старейшини от нашия квартал, които се появиха на прага на дома ни. Бяха седмина — няколко изтъкнати таблиги, пазачът на една джамия, един бивш джихадист и един собственик на магазинче — и буквално напълниха малката ни къща.

Татко, изглежда, се притесни и ни изпрати в другата стая, но къщата беше малка и ние чувахме всяка дума.

— Аз съм представител на улема[1], на таблигите и на талибаните — представи се той, споменавайки не една, а две организации на мюсюлмански учени, за да си предаде тежест. — Представител съм на почтените мюсюлмани и според нас училището ти е харам и богохулство. Трябва да го закриеш. Момичетата не бива да ходят на училище — продължи той. — Момичето е толкова свято същество, че трябва да се държи забулено, да е зад парда, и е толкова съкровено, че в Корана няма нито едно женско име, защото Бог не иска жената да бъде назовавана.

Татко не можеше да го слуша повече.

— Мариам е спомената навсякъде в Корана. Тя не е ли жена, при това почтена жена?

— Спомената е само за да се докаже, че Иса[2] е син на Мариам, а не на Бог! — отговори моллата.

— Може и така да е — отвърна татко, — само изтъквам, че името й е споменато в Корана.

Моллата понечи да възрази, но на татко му беше дошло до гуша. Обърна се към групата и каза:

— Когато се разминавам с този господин по улицата, аз го поглеждам и го поздравявам, обаче той не ми отговаря, а само навежда глава.

Моллата се смути, защото в исляма е важно да поздравяваш хората подобаващо.

— Ти имаш училище, което е харам — оправда се той. — Затова не искам да те поздравявам.

Тогава се обади един от другите мъже:

— Чувал бях, че си неверник — каза той на татко, — обаче в стаята ти виждам Корана.

— Разбира се! — възкликна татко, смаян, че вярата му е поставена под съмнение. — Аз съм мюсюлманин.

— Да се върнем на въпроса с училището — обади се мюфтията, като видя, че разговорът не се развива според желанията му. — В приемната на училището има мъже, които виждат момичетата да влизат, а това е много лошо.

— Имам решение на проблема — каза татко. — Училището има още една порта. Момичетата ще влизат оттам.

Мюфтията явно не остана доволен, защото искаше училището да бъде затворено, но старейшините приеха компромиса и си тръгнаха.

Татко подозираше, че това не е краят на проблема. Онова, което ние знаехме, а те не, беше фактът, че племенницата на мюфтията тайно посещава училището на татко. Затова няколко дни по-късно татко звънна на по-големия брат на мюфтията, бащата на момичето.

— Омръзна ми от брат ти — каза му той. — Що за мюфтия е? Направо ще ни подлуди. Можеш ли да ни помогнеш да се отървем от него?

— Боя се, че не мога да ти помогна, Зияудин — отговори онзи. — И аз имам проблеми у дома. Той живее със семейството ми и иска жена му да бъде отделно от нас и нашите жени да бъдат отделно от него, а мястото е съвсем тясно. Съпругите ни са му като сестри, ние също чувстваме неговата жена като сестра, но този безумец превърна къщата в истински ад. Съжалявам, не мога да ти помогна.

Татко имаше право, че мюфтията няма да се откаже — моллите бяха станали по-влиятелни личности при управлението на Зия и курса към ислямизация на страната.

 

 

В някои отношения генерал Мушараф много се различаваше от генерал Зия. Макар че обикновено носеше униформа, случваше се да се облича със западни костюми и се наричаше „президент“, а не „губернатор на военния режим“. Освен това имаше кучета, които ислямът смята за нечисти. Вместо ислямизацията на Зия той предпочиташе така наречената от него „просветена умереност“. Той направи медиите открити, допусна нови частни телевизионни канали и телевизионни водещи жени, а също и показването на танци по телевизията. Разреши отбелязването на западни празници като Деня на свети Валентин и Нова година. Разреши дори ежегодния поп концерт в навечерието на Деня на независимостта, който се излъчваше в цялата ни страна. Той направи нещо, което нито един от демократичните ни управници не направи, дори Беназир — отмени закон, по силата на който, за да се докаже, че една жена е била изнасилена, тя трябва да намери четирима свидетели мъже. Мушараф назначи първата жена управител на държавната банка и първите жени пилоти на самолети и капитани на бреговата охрана. Дори оповести, че ще постави женска стража пред гробницата на Джина в Карачи.

Различно стояха нещата обаче в родината на пущуните, Северозападната гранична провинция. През 2002 г. Мушараф проведе избори за „контролирана демокрация“. Бяха странни избори, защото главните партийни лидери Наваз Шариф и Беназир бяха в изгнание. В нашата провинция изборите доведоха на власт така нареченото от нас „правителство на моллите“. Съюзът „Мутахида Маджлис е-Амал“ (ММА) беше групировка от пет религиозни партии, сред които и „Джамиат Улема-е-Ислам“ (ДжУИ), чиито бяха медресетата, подготвящи талибани. Хората на шега наричаха ММА „могъщите молли армейци“ и смятаха, че са били избрани благодарение на подкрепата на Мушараф. Но имаше и техни привърженици, защото религиозните пущуни бяха ядосани от нахлуването на Америка в Афганистан и свалянето на талибаните от власт.

Нашата област е по-консервативна от повечето други области в Пакистан. По време на джихада в Афганистан бяха построени много медресета, повечето финансирани със саудитски средства, и много младежи минаха през тях, защото им предлагаха безплатно образование. Това беше началото на процес, наричан от мнозина „арабизацията“ на Пакистан. След 11 септември това военизиране стана още по-обичайно. Понякога, докато вървях по улицата, виждах написани с тебешир съобщения по стените на сградите: „Свържете се с нас, за да ви обучим в джихад“, гласяха те и даваха телефонен номер за връзка. По онова време джихадистките групировки бяха свободни да правят каквото си поискат. Съвсем открито набираха дарения и хора. Имаше дори един директор на училище, който се хвалеше, че най-големият му успех бил изпращането на десет момчета от девети клас да се обучават за джихадисти в Кашмир.

Правителството на ММА забрани магазините за дискове с музика и филми и възнамеряваше да създаде нравствена полиция, каквато бяха създали афганистанските талибани. Тази полиция щеше да има правото да спира жена, съпровождана от мъж, и да я задължава да докаже, че мъжът й е роднина. За щастие, Върховният съд не го допусна. След това активистите от ММА нападнаха кината, разкъсваха плакати със снимки на жени или ги почерняха с боя. Махнаха дори женските манекени от магазините за дрехи. Тормозеха мъжете, носещи западни ризи и панталони вместо традиционното облекло шалвар-камиз, и настояваха жените да ходят забулени. Сякаш искаха да заличат всякакво женско присъствие в обществения живот.

Гимназията на татко беше открита през 2003 г. През онази първа година момчетата и момичетата учеха заедно, но през 2004 г. обстановката толкова се промени, че вече бе немислимо да има смесени класове. Тази промяна одързости Гуламула. Един от служителите в училището съобщил на татко, че моллата непрекъснато идва и пита защо момичетата продължават да влизат през главния вход. Съобщил му също, че веднъж, когато някакъв учител изпратил до улицата учителка, за да си хване рикша, моллата попитал:

— Защо този мъж я придружава до улицата, да не й е брат?

— Не — отговорил училищният чиновник, — колега й е.

— Но това е нередно! — възкликнал той.

Татко нареди на чиновника да го извика, когато види моллата. Когато Гуламула дошъл, татко и преподавателят по ислям се изправили срещу него.

— Молла, ти ме притискаш до стената! — възразил татко. — Що за човек си? Ти не си наред! Отиди да се прегледаш! Да не мислиш, че ходя гол в училището? Видиш ли момче и момиче заедно, веднага надушваш скандал. Те са само ученици. Най-добре иди при доктор Хайдер Али!

Доктор Хайдер Али беше известен психиатър в квартала, затова, ако ти кажат „Иди се прегледай при доктор Хайдер Али“, все едно ти казват „Ти не си с всичкия си“.

Мюфтията млъкнал. Свалил чалмата си и я оставил в скута на татко. За нас чалмата е обществен символ на галантност и принадлежност към пущунската общност, затова се смята за огромно унижение някой да остане без чалмата си. Обаче пак започнал:

— Никога не съм казвал това на чиновника ти. Той лъже.

Татко кипнал.

— Нямаш работа тук — креснал той. — Махай се!

Мюфтията не успя да закрие нашето училище, но намесата му беше показателна за промените в страната. Татко се тревожеше. Той и приятелите му активисти непрекъснато провеждаха събрания. Целта вече беше не само опазването на дърветата от изсичане, целта бяха образованието и демокрацията.

През 2004 г. след натиск от страна на Вашингтон, продължил повече от две години и половина, генерал Мушараф изпратил армията във Федерално управляваните племенни райони (ФУПР) — седем области по границата с Афганистан, където контролът на правителството е много слаб. Американците твърдели, че бойците от „Ал Кайда“, избягали от Афганистан по време на американските бомбардировки, са намерили убежище в племенните райони, възползвайки се от пущунското гостоприемство, и оттам ръководят тренировъчни лагери и организират нападения през граница над войските на НАТО. Тези събития бяха съвсем близо до Суат. Един от тези райони, Баджаур, е съседен на Суат. Жителите на ФУПР са все от пакистански кланове като нас, юсафзаите, и живеят от двете страни на границата с Афганистан.

Племенните райони са създадени по време на британското управление като буферна зона между Афганистан и тогавашна Индия и все още се управляват по същия начин — от племенни вождове или старейшини, наричани малик. За жалост, въпросните старейшини не правят почти нищо. В действителност в племенните райони няма почти никакво управление. Те са забравени територии, състоящи се предимно от сурови скалисти долини, където хората се препитават с контрабанда. (Средният годишен доход е едва 250 долара — половината от средния в Пакистан). Там има съвсем малко болници и училища, особено за момичета, и доскоро политическите партии бяха забранени. В племенните райони почти няма жени, които умеят да четат. Жителите са прочути с буйния си и независим дух, както ще се убедите, ако прочетете старите британски свидетелства.

Армията за пръв път стъпила във ФУПР. Те контролирали положението косвено, както правели и британците, разчитайки на граничните войски, набирани сред пущуните, а не на редовната армия. Решението за изпращането на редовна войска било трудно. Нашата армия и МВР не само отдавна поддържали връзка с някои от бунтовниците, но изпращането им там означавало, че трябва да се сражават срещу пущунските си събратя. Първият племенен район, в който влязла армията, бил Южен Вазиристан през март 2004 г. Както може да се очаква, местните възприели това като атака срещу начина им на живот. Там всички мъже носят оръжие, затова, когато местните въстанали, стотици войници били избити.

Армията била в шок. Някои войници отказали да се сражават срещу своите. Отстъпили само дванайсет дни по-късно и се стигнало до така нареченото „договорено мирно споразумение“ с местните бунтовнически лидери като Нек Мохамед. То се изразявало в това, че армията ги подкупила, за да прекратят нападенията и да не допускат проникването на бойци от чужбина. С парите бунтовниците просто си купили още оръжие и възобновили действията си. Няколко месеца по-късно било осъществено и първото американско нападение над Пакистан с безпилотен самолет.

На 17 юни 2004 г. безпилотен самолет „Предатър“ изстрелял ракета „Хелфайър“ по Нек Мохамед в Южен Вазиристан, докато давал интервю по сателитния си телефон. Той и хората край него били убити на място. Местните нямали представа какво става — тогава още не знаели, че американците са способни на такова нещо. Каквото и да е мнението ви за Нек Мохамед, ние не бяхме във война с Америка и бяхме изумени, че САЩ нападат земята ни от въздуха. Хората в племенните райони бяха гневни и мнозина се присъединиха към бунтовническите групировки или сформираха лашкар, местна милиция.

Последваха още нападения. Американците твърдяха, че заместникът на Бин Ладен, Айман ал Зауахири, се крие в Баджаур и е завел там дори жена си. През януари 2006 г. безпилотен самолет, чиято мишена би трябвало да бъде Ал Зауахири, падна в село Дамодала, разруши три къщи и причини смъртта на осемнайсет души. Американците заявиха, че Ал Зауахири е предупреден и избягал. Същата година на 30 октомври друг американски „Предатър“ улучи медресе в планината близо до главния град Кхар, уби осемдесет и двама души, много от които младежи. Американците твърдяха, че там имало тренировъчен лагер на „Ал Кайда“, показан във видеоматериалите на групировката, и че възвишението било осеяно с тунели и картечни гнезда. Броени часове след нападението влиятелен местен духовник на име Факир Мохамед, директор на медресето, съобщи, че за загиналите ще бъде отмъстено със самоубийствени бомбени атентати срещу пакистанските войници.

Татко и приятелите му се разтревожиха и свикаха старейшините и лидерите на мирни разговори. Беше мразовита нощ през януари, но се събрали 150 души.

— Това приближава към нас — предупредил ги татко. — Престрелките ще стигнат долината. Нека да угасим пламъка на войнствеността, преди да ни засегне.

Никой обаче не го слушал. Някои хора дори се изсмели, включително един местен политически лидер, седнал на първия ред.

— Многоуважаеми господине — обърнал се татко към него, — знаете какво се случи с афганистанския народ. Станаха бежанци и живеят при нас. Същото се случва и в Баджаур. Същото ще се случи и с нас, помнете ми думите, а ние нямаме къде да се подслоним, нямаме къде да избягаме.

Онзи обаче запазил подигравателното си изражение, сякаш искал да каже: „Чуйте го само! Аз съм хан, кой ще дръзне да ме прогони от тук?“.

Татко се прибра отчаян.

— Имам училище, но не съм нито хан, нито политически лидер — каза той. — Аз съм само един дребен човечец.

Бележки

[1] Събирателно название на познаващите богословието, историко-религиозните предания и етично правовите норми, на теоретици и практици в сферата на образованието и шериата. — Б.пр.

[2] Исус. — Б.а.