Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (5)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


3
Как отраснах в училище

Мама тръгнала на училище на шест години и прекъснала още първия срок. Била необичайно явление в селото, защото баща й и братята й я насърчавали да учи. Била единственото момиче в момчешки клас. Гордо носела учебниците си към училището и твърди, че била по-умна от момчетата. Но всеки ден оставяла братовчедките си да си играят у дома и им завиждала. Не виждала какъв смисъл има да ходи на училище, като в крайна сметка ще трябва да готви, да чисти и да отглежда деца, затова един ден продала учебниците си за нищожна сума, купила си сладкиши с парите и повече не стъпила в клас. Баща й не казал нищо. Според нея той дори не забелязал, че е спряла да ходи на училище, защото излизал рано сутрин, след като закусел с царевичен хляб и сметана. Запасвал германския си пистолет и цял ден се занимавал с местната политика или разрешавал междуособици. Освен това трябвало да мисли за още седем деца.

Мама съжалила, че е неграмотна, едва когато се запознала с татко. Този човек бил прочел толкова много книги, пишел й стихове, които тя не можела да прочете, и мечтаел да си има собствено училище. Като негова съпруга искала да му помогне да осъществи мечтата си. Защото, откакто се помнел, татко копнеел да отвори училище, но без връзки и без пари щяло много трудно да му се удаде. Бил убеден, че няма нищо по-важно от знанието. Помни как се дивял на реката, минаваща през селото, чудел се откъде идва и къде отива, докато не научил за кръговрата на водата от дъжда към моретата.

Училището в неговото село се помещавало в малка постройка. Много от часовете се провеждали под едно дърво направо на голата земя. Нямало тоалетни и учениците ходели по нужда на полето. Въпреки това татко се смятал за късметлия. Сестрите му — моите лели — изобщо не ходели на училище като милиони други момичета в моята страна. За баща ми образованието било огромен дар. Бил убеден, че всички проблеми в Пакистан се коренят в липсата на образование и че невежеството позволява на политиците да заблуждават хората, които да преизбират лоши управници. Вярвал, че училището трябва да бъде достъпно за всички — и богати, и бедни, и момчета, и момичета. Училището, за което мечтаел баща ми, щяло да има чинове, библиотека, компютри, пъстри плакати по стените и най-важното — тоалетни.

Дядо имал различна мечта за по-малкия си син — искал да го направи лекар — и понеже имал само двама синове, очаквал от татко да подпомага семейния бюджет. По-големият брат на татко, Саид Рамзан, от години работел като учител в едно местно училище. Той и семейството му живеели заедно с дядо, а когато успявал да спести достатъчно от заплатата си, строели малка худжра отстрани на къщата за гости. Чичо мъкнел дърва от планината за подпалки, а след училище работел на полето, където семейството ни имало няколко бивола. Освен това помагал на дядо за трудната работа, например да почистят снега от покрива.

Когато поради отличен успех предложили на татко да продължи образованието си в колежа „Джеханзеб“, най-добрия в Суат, дядо отказал да го издържа. Собственото му религиозно образование в Делхи било безплатно — живеел в джамията, а местните хора осигурявали храната и дрехите на учениците. В „Джеханзеб“ не се плащала учебна такса, но баща ми се нуждаел от средства за живот. В Пакистан няма студентски заеми и той изобщо не бил стъпвал в банка. Колежът се намирал в Сайду Шариф, град — близнак на Мингора, а там нямал роднини, при които да живее.

Татко се чудел как да постъпи и му се плачело от отчаяние. Скъпата му майка била починала точно преди той да завърши прогимназия. Ако била жива, със сигурност щяла да застане на негова страна. Умолявал баща си, но напразно. Единствената му надежда бил мъжът на една от сестрите му в Карачи. Дядо допускал, че той ще приеме татко да живее в дома му, за да учи в колеж там. Очаквали семейството му да пристигне в селото, за да поднесе съболезнования за смъртта на баба.

Татко се молел зет му да се съгласи, но дядо го попитал веднага след пристигането му, когато той бил изтощен след тридневното пътуване и веднага отказал. Дядо толкова се вбесил, че не продумал на зет си до края на престоя му. Татко решил, че е изгубил всякакъв шанс и че накрая ще стане учител в някое селско училище като брат си. Училището, където преподавал чичо, се намирало в село Севур, на около час и половина път високо в планината. Дори нямало собствена сграда, а използвали голямата зала на джамията, където се обучавали повече от сто деца на възраст от пет до петнайсет години.

Жителите на Севур били гуджари, кохистанци и мианци. Ние смятаме мианците за благородни и уседнали хора, но гуджарите и кохистанците наричаме биволари. Децата им са дрипави и мръсни и пущуните се отнасят към тях презрително, макар да са също толкова бедни. „Те са мърляви, черни и глупави — казват хората. — Да си мрат невежи!“ Много учители не желаели да бъдат изпращани в такива отдалечени места, а ако отидели, обикновено се споразумявали с колегите си всеки ден да преподава само един от тях. Ако в училището имало двама учители, те ходели на работа по три дни и се подписвали вместо другия. Ако имало трима учители, ходели по два дни. А докато били в училището, единственото, което правели, било да усмиряват децата с дълга пръчка, защото не виждали никаква полза за тях от образованието.

Чичо бил по-усърден. Той харесвал планинците и трудния им живот. Затова ходел в училището през повечето дни и наистина се стараел да обучава децата. След като татко завършил училище, нямало какво да прави, затова предложил да помага на брат си на доброволни начала. И там му провървяло. Друга моя леля се била омъжила за човек от въпросното село и техен роднина, който им гостувал, се запознал с татко в училището. Насир Пачи бил работил няколко години като строител в Саудитска Арабия, печелел пари и ги изпращал на семейството си. Баща ми споделил с него, че е приет в колежа „Джеханзеб“. Не споменал, че не може да си позволи да се възползва от това, за да не злепостави баща си. „Защо не дойдеш да живееш у дома?“, поканил го Насир Пачи.

„О, колко се зарадвах, боже мой“, разказа ми татко. Насир и съпругата му Джаджаи станали второто му семейството. Живеели в Спал Банди, красиво планинско село на пътя за Белия дворец, което татко описва като романтично и вдъхновяващо място. Той пътувал до там с автобус и селото му се сторило толкова по-голямо от неговото, че сякаш се бил озовал в град. Бил гост, затова се държали невероятно добре с него. Джаджаи заела мястото на майка му като най-важната жена в живота на татко.

В Спал Банди баща ми видял свободомислещи жени, които не се криели като в неговото село, а си имали красиво местенце на върха на планината, където се събирали само те. В Спал Банди баща ми срещнал и своя ментор Акбар Хан, който не бил учил в колеж, но заел на баща ми пари, за да може той да учи. Подобно на майка ми Акбар Хан не бил образован, но притежавал вродена интелигентност. Татко често разказваше за добротата на Акбар Хан и Насир Пачи, за да покаже как помогнеш ли на човек в нужда, самият ти може неочаквано да получиш помощ.

 

 

Татко пристигнал в колежа във важен момент от пакистанската история. През онова лято, докато той крачел из планината, диктаторът генерал Зия загинал при загадъчна самолетна катастрофа, която според мнозина била причинена от бомба, скрита в щайга с манго. През първия семестър на татко в колежа се провели държавни избори, спечелени от Беназир Бхуто, дъщеря на предишния министър-председател, екзекутиран още когато татко бил малко момче. Беназир била първата жена министър-председател на страната ни и изобщо в ислямския свят. Неочаквано се зародил силен оптимизъм относно бъдещето.

Студентските организации, забранени по времето на Зия, се активизирали. Татко бързо се ангажирал със студентската политика и се прочул като талантлив оратор и участник в дебатите. Станал главен секретар на Пахтунската студентска федерация (ПСФ), която искала равни права за пущуните. Най-важните постове в армията, администрацията и правителството се заемали все от пенджабци, защото те произхождали от най-голямата и най-влиятелна провинция.

Другата голяма студентска организация била младежкото крило на религиозната партия „Джамаат-е-Ислами“, която имала влияние в редица университети в Пакистан. Тя осигурявала безплатни учебници и стипендии за студентите, но имала крайно нетолерантни възгледи и любимото занимание на членовете й било да патрулират из университетите и да саботират различни музикални концерти. Партията била близка до генерал Зия и се представила слабо на изборите. Президент на студентския съвет в колежа „Джеханзеб“ бил Ихсан ул-Хак Хакани. Двамата с баща ми били сериозни съперници, но изпитвали взаимно възхищение и по-късно станали приятели. Хакани твърди, че ако татко произхождал от богато ханско семейство, със сигурност щял да стане президент на ПСФ и политик. В студентската политика най-важното нещо били харизмата и умението да дебатираш, но за партийната политика трябвали и пари.

Един от най-разпалените им спорове през онази първа година бил по повод на роман. Книгата се казвала „Сатанински строфи“ на Салман Рушди — пародия на живота на Пророка (Аллах да го благослови), чието действие се развива в Бомбай. Почти навсякъде мюсюлманите смятали романа за богохулство, предизвикало такова огромно възмущение, че хората не говорели за почти нищо друго. Странното било, че отначало никой не забелязал, че книгата е излязла — не се продавала в Пакистан, — но после във вестниците на урду се появили поредица статии, написани от приближен на разузнаването молла, в които той я заклеймявал като оскърбителна за Пророка (Аллах да го благослови) и твърдял, че дълг на всеки мюсюлманин е да протестира. Скоро моллите в цял Пакистан отхвърлили книгата, призовавали тя да бъде забранена и организирали гневни демонстрации. Най-стихийната се състояла в Исламабад на 12 февруари 1989 г., когато пред Американския център били запалени американски знамена, макар че Рушди и издателите му били британски граждани. Полицията стреляла по тълпата и петима били убити. Гневът обхванал не само Пакистан. Два дни по-късно аятолах Хомейни, върховният лидер на Иран, издал фатва и призовал за смъртта на Рушди.

В колежа на татко се провел разпален спор пред претъпкана аудитория. Много студенти били на мнение, че книгата трябва да бъде забранена и изгорена, а фатвата — подкрепена. Татко също смятал, че книгата е оскърбителна за исляма, но предложил: „Нека най-напред да я прочетем и после да отговорим с наша книга“. Накрая попитал с извисен глас, с който дядо би се гордял: „Толкова слаба религия ли е ислямът, че да не може да понесе една книга, написана против него? Не и моят ислям!“.

 

 

През първите няколко години след дипломирането си от „Джеханзеб“ татко работил като учител по английски в известен частен колеж, но заплатата му била ниска, само 1600 рупии на месец (около 19 долара), и дядо се оплаквал, че той не помага на семейството си. Не можел и да спестява за сватбата, която се надявал да вдигне с любимата си Торпекаи.

Един от колегите на татко в колежа бил приятелят му Наим Хан. Двамата се готвели заедно за бакалавърската и магистърската си степен по английски и били горещи привърженици на образованието. Освен това се чувствали доста безпомощни, защото колежът било много строг и закостенял. Нито от учениците, нито от учителите се очаквало да имат лично мнение, а контролът от страна на собствениците бил толкова затегнат, че те не гледали с добро око дори на приятелството между учителите. Баща ми мечтаел за свободата, която щял да има, ако основе собствено училище. Искал да стимулира самостоятелното мислене и се възмущавал на начина, по който този частен колеж насърчавал подчинението, а не творчеството и свободата на мисълта. Затова, когато Наим изгубил работата си след спор с ръководството, двамата решили да основат свое собствено училище.

Отначало смятали да го открият в селото на татко Шахпур, където имало остра нужда от училище. „Като от магазин в общност без нито един“, така казваше той. Когато обаче отишли да разгледат сградата, в нея навсякъде били разлепени листовки, рекламиращи предстоящото откриване на училище — някой ги бил изпреварил. Ето защо двамата решили да основат английско училище в Мингора, защото смятали, че щом долината Суат е станала туристическа дестинация, образованието на английски ще се търси.

Тъй като татко продължавал да преподава, Наим обикалял улиците и търсел помещение под наем. Един ден се обадил развълнувано на татко и му съобщил, че е открил идеалното място. Намирало се в приземието на двуетажна сграда в хубавия квартал „Ландикас“. Сградата имала вътрешен двор, където можели да се събират учениците. Предишните наематели също имали училище, което се казвало „Рамада“. Собственикът го кръстил така, защото някога бил ходил в Турция и видял там хотел „Рамада“! Но училището му фалирало — новина, която може би трябвало да им послужи за предупреждение. Освен това сградата се намирала на брега на река, в която хората изхвърляли отпадъци и по време на горещините се разнасяла воня.

След работа татко отишъл да види сградата. Било пълнолуние и небето било осеяно със звезди. Татко приел всичко това за поличба. „Толкова бях щастлив — спомня си. — Мечтата ми щеше да се сбъдне.“

Наим и татко вложили всичките си спестявания — 60 000 рупии. Взели и заем от 30 000 рупии, за да пребоядисат сградата, наели си порутена квартира отсреща и тръгнали от врата на врата да събират ученици. За жалост, се оказало, че образованието на английски не се търси много; появили се и неочаквани разходи. Участието на баща ми в политическите дебати продължило. Всеки ден на обед той и другите активисти се събирали в квартирата или в училището. „Не можем да си позволим да посрещаме толкова много хора!“, оплаквал се Наим. Станало ясно, че макар да са добри приятели, двамата трудно се спогаждат като делови партньори.

Отгоре на всичко постоянно пристигали гости от Шангла, които вече имали къде да отсядат. Ние, пущуните, не можем да отпращаме роднини или приятели, каквото и неудобство да ни причиняват. Не уважаваме личното пространство и никога не уговаряме гостуването си предварително. Гостите могат да се появяват, когато им хрумне и да остават колко си искат. Същински кошмар за човек, който се мъчи да започне бизнес. Наим много се дразнел. Шегувал се пред татко, че който от тях двамата подслони роднини, ще плаща глоба. Татко все убеждавал приятелите и роднините на Наим да остават при тях, че и той да плаща глоба!

Три месеца по-късно Наим не издържал повече. „Би трябвало да събираме пари от такси за обучение, а вместо това единствените хора, които чукат на вратата ни, са просяци! Това е Херкулесова задача — добавил той. — Не мога така!“

По онова време двамата стари приятели почти не си говорели и се наложило да прибягнат до посредничеството на старейшините. Баща ми бил отчаяно вкопчен в идеята за училището, затова се съгласил да плати на Наим компенсация за неговия дял от вложенията. Нямал представа как. За щастие, се намесил друг негов стар колега, Хидаятула, който се съгласил да осигури нужните пари и да заеме мястото на Наим. Новите партньори отново тръгнали от врата на врата да обясняват на хората, че откриват ново училище. Баща ми бил толкова харизматичен, че според Хидаятула било невъзможно да не го поканиш и изслушаш. Но макар на хората да им било приятно да разговарят с него, предпочитали да изпращат децата си във вече наложилите се училища.

Кръстили училището „Хушал“ на един от любимите герои на баща ми, Хушал Хан Хатак, воин и поет от Акора, малко по на юг от Суат, който се опитал да обедини пущунските племена срещу Моголите през XVII в. На входа написали девиза си: Ще ви направим достойни за призива на новото време! Татко измислил и герб с прочути слова на Хатак на пущу: „Препасвам меч за афганистанската чест“. Татко искал нашият велик герой да се превърне в извор на вдъхновение, но в духа на новото време писалката да замени меча. Точно както Хатак мечтаел пущуните да се обединят срещу чуждия враг, така и ние трябвало да се обединим срещу невежеството.

За жалост, не успял да убеди много хора. Училището отворило врати само за трима ученици. Въпреки това татко държал да започват деня с националния химн. След това племенникът му Азис, който пристигнал да му помага, издигал пакистанското знаме.

При толкова малко ученици не разполагали с достатъчно средства да оборудват училището и скоро останали без пари. Не можели да поискат от семействата си, а Хидаятула не останал никак доволен, като разбрал, че татко още е длъжник на доста хора от колежа, поради което получавали писма с искания за пари.

Очаквали ги още беди, когато татко отишъл да регистрира училището. След като го оставили да чака с часове, най-сетне го въвели в кабинета на училищния инспектор, седнал зад купчини папки, заобиколен от лентяи, които пиели чай.

— Що за училище е това? — попитал чиновникът и се изсмял на молбата. — Колко учители имате? Трима! Учителите ви не са квалифицирани. Всеки си въобразява, че ей така се отваря училище…

Хората в стаята се засмели подигравателно. Татко се разгневил. Чиновникът очевидно искал пари. Пущуните не търпят никой да ги унижава, а и татко не възнамерявал да плаща подкуп за нещо, което му се полага. Двамата с Хидаятула едва намирали пари за храна, камо ли за подкупи. Таксата за регистрация била около 13 000 рупии, а ако те преценят като заможен — и повече. Освен това от училищата се очаквало редовно да черпят чиновниците с пиле или пъстърва на обяд. Училищният инспектор се обаждал да обяви посещението си и давал подробни нареждания какво иска да обядва. Татко все мърморел: „Ние сме училище, не птицеферма“.

Затова, когато чиновникът опитал да си изкрънка подкуп, татко му се нахвърлил с цялата мощ на опита си от дебатите.

— Защо ми задавате всички тези въпроси? — настойчиво попитал той. — Къде се намирам — в инспектората или в полицейски участък? Или в съда? Да не би да съм престъпник?

Решил да отправи предизвикателство към чиновника, за да защити и другите собственици на училища от същия тормоз и от корупцията. Съзнавал, че за да успее, самият той трябва да има известно влияние, затова се присъединил към организация, наречена Асоциация на частните училища в Суат. По онова време тя била малка, само с петнайсет членове, и татко бързо станал вицепрезидент.

Другите директори на училища приемали плащането на подкупите за даденост, но татко настоявал, че ако се обединят, ще успеят да окажат съпротива.

— Защо ще плащате подкупи? Не въртите бордеи, образовате децата! Държавните чиновници не са ви началници — напомнял им той, — те са на вашите услуги. Получават заплати, за да ви обслужват. Вие учите децата им.

Скоро станал президент на организацията и я разширил — в нея вече участвали 400 директори. И изведнъж собствениците на училища се оказали във влиятелна позиция. Татко обаче открай време е по-скоро романтик, отколкото бизнесмен, пък и междувременно двамата с Хидаятула вече били в толкова окаяно положение, че местният бакалин отказал да им дава каквото и да е на вересия и те не можели да си купят нито чай, нито захар. В опит да увеличат приходите си двамата продавали сладкиши в училището — ставали рано сутрин, за да купуват закуски, които после препродавали на децата. Татко купил царевица и до късно нощем правел и опаковал пуканки.

— Много се потисках и понякога направо рухвах заради проблемите, които ни засипваха — казваше Хидаятула, — но когато Зияудин изпадне в затруднение, той става по-силен и духът му е висок.

Татко настоявал, че трябва да мислят мащабно. Един ден Хидаятула се прибрал, след като обикалял, мъчейки се да събира ученици, и заварил татко да седи в кабинета си и да разговаря за реклама с местния директор на телевизията. Щом човекът си тръгнал, Хидаятула избухнал в смях.

— Зияудин, та ние дори нямаме телевизор — казал той. — Ако пуснем реклама, няма да можем да я гледаме.

Татко обаче е оптимист и дребните практически затруднения не го спират.

Един ден съобщил на Хидаятула, че заминава за родното си село за няколко дни. Всъщност щял да се жени, но не искал да казва на приятелите си в Мингора, защото не можел да си позволи да ги покани. Нашите сватби са няколкодневни празненства. Мама често напомня на татко, че в действителност той не присъствал на церемонията. Пристигнал чак за последния ден, когато близките държали Корана и един шал над главите им и едно огледало пред тях, за да се оглеждат. Много съпрузи с уговорени бракове виждат лицата си за пръв път в този момент. После гостите водят момче да седне в скута им, за да насърчат раждането на син.

Съгласно нашата традиция булката получава мебели или хладилник от своето семейство и злато от семейството на младоженеца. Дядо не можел да купи достатъчно злато, затова се наложило татко да вземе още пари назаем и да купи гривни. След сватбата мама се преместила да живее при дядо и при чичо. Татко си идвал на село през две-три седмици, за да я вижда. Възнамерявал да я вземе при себе си, щом училището потръгне. Дядо обаче не спирал да се оплаква от допълнителните разходи и превърнал живота на мама в истински ад. Тя имала малко свои пари и двамата с баща ми наели микробус, за да пренесат багажа си в Мингора. Нямали представа как ще се оправят.

— Знаехме само, че татко не ни иска у дома — казваше баща ми. — По онова време се сърдех на семейството си, но после им бях признателен, защото ме направиха по-независим.

Забравил обаче да предупреди партньора си. Хидаятула се ужасил, когато един ден баща ми се върнал от село със съпруга.

— Не сме в състояние да издържаме семейство — заявил той на татко. — Къде ще сложим жена ти?

— Всичко е наред — уверил го баща ми. — Тя ще ни готви и ще ни пере.

Мама се вълнувала, че ще живее в Мингора. В нейните очи това бил модерен град. Докато с приятелки си говорели край реката за какво си мечтаят, повечето споделяли, че искат да се омъжат, да родят деца и да готвят за съпрузите си. Когато дошъл ред на мама, тя казала:

— Искам да живея в града и да мога да си поръчвам питки и кебап навън, вместо да готвя у дома.

Животът й обаче не отговарял напълно на очакванията. В порутената къща имало само две стаи: в едната спели татко и Хидаятула, а другата ползвали като малък кабинет. Нямали кухня, нямали вода и тоалетна. След пристигането на мама се наложило Хидаятула да се премести в кабинета и да спи на дървена скамейка.

Татко разчитал на мама за всичко.

— Пекаи, помогни ми да разреша този проблем — казвал той.

Тя им помагала и да варосат стените на училището, като държала газената лампа, за да могат двамата с Хидаятула да боядисват по време на режима на тока.

Няколко месеца по-късно мама била бременна. Първото им дете се родило мъртво през 1995 г.

— Мисля, че имаше проблем с хигиената на онова ужасно място — твърди татко. — Предполагах, че жените могат да раждат и без да постъпват в болницата, както бяха раждали майка ми и сестрите ми на село. Мама беше родила десет деца така.

Училището продължавало да е на загуба. Нижели се месеци, а те не успявали да плащат заплати на учителите и наема за сградата. Златарят непрекъснато идвал да си търси парите за сватбените гривни на мама. Татко му приготвял чай и го черпел с бисквити с надеждата да го умилостиви.

— Да не си въобразяваш, че ще се задоволи с един чай? — смеел се Хидаятула. — Иска си парите.

Положението дотолкова се влошило, че се наложило татко да продаде златните гривни. В нашата култура сватбените накити са символ на връзката между съпрузите. Жените често ги продават, за да помогнат на мъжете си да започнат делово начинание или да осигурят нужните средства за заминаване в чужбина. Майка ми вече била предложила гривните си на татко, за да помогнат на племенника му да се запише в колеж, защото той прибързано обещал да намери средства — за щастие, се намесил братовчедът на татко Дхана Шер. Мама не знаела, че гривните не са изплатени напълно. А после се разгневила, когато научила, че татко не се е спазарил за добра цена.

И тъкмо когато изглеждало, че положението няма накъде повече да се влоши, страхотни наводнения залели областта. Наложило се всички да се евакуират. Мама я нямало и Хидаятула се нуждаел от помощта на татко да преместят всичко на първия етаж, далече от бързо надигащото се ниво на водата, но не можел да го намери. Излязъл навън и се развикал: „Зияудин, Зияудин!“. Издирването едва не струвало живота на Хидаятула. Тясната улица пред училището била цялата наводнена и той не след дълго затънал до шия във водата. Електрически кабели висели разкъсани и се поклащали във въздуха. Скован от страх, той гледал как кабелите са на сантиметри от водата. Ако я докоснели, токовият удар не му мърдал.

Когато най-сетне намерил татко, се оказало, че той чул някаква жена да крещи, че мъжът й е останал в залятата им къща, и хукнал да го спасява. След това помогнал на двамата да изнесат хладилника си.

Хидаятула се разярил.

— Спасил си съпруга на тази жена, а не собствената си къща! — креснал той. — Само заради женските сълзи, така ли?

Когато водата се отдръпнала, квартирата и училището им били съсипани — мебелите им, килимите, книгите, дрехите и уредбата били покрити с кал. Двамата нямало къде да спят, нямали и чисти дрехи да се преоблекат. За щастие, съседът им ги подслонил за през нощта. Цяла седмица разчиствали. Никой от двамата не бил там, когато десет дни по-късно имало второ наводнение и сградата отново се напълнила с кал. Малко след това ги посетил служител от електрическата и водоснабдителната компания, който твърдял, че електромерът и водомерът им са подправени, само и само да му дадат подкуп. След като татко отказал, сметката им пристигнала заедно с огромна глоба. Невъзможно било да платят толкова пари, затова татко помолил един от приятелите си политици да използва влиянието си.

На училището сякаш не му било писано да съществува, но татко не възнамерявал да се откаже толкова лесно от мечтите си. Освен това трябвало да се грижи за семейството си. Аз съм се родила на 12 юли 1997 г. Някаква съседка, която и друг път била израждала бебета, помогнала на мама. Татко чакал в училището и дотичал, когато узнал новината. Мама притеснено му съобщила, че има дъщеря, а не син, но той се взрял в очите ми и останал доволен.

— Малала носи щастие — казва Хидаятула. — Когато тя се роди, късметът ни се обърна.

Но не веднага. На петдесетата годишнина от основаването на Пакистан, 14 август 1997 г., имало военен парад и тържествени чествания в цялата страна. Татко и приятелите му обаче твърдели, че няма повод за празнуване, защото Суат само страдал след присъединяването си към Пакистан. Носели черни ленти и заявявали, че няма какво да честват. Арестували ги и им наложили глоба, която те не можели да платят.

Няколко месеца след моето раждане трите стаи над училището се освободили и ние сме се нанесли там. Стените били бетонни и имало течаща вода, така че било стъпка напред в сравнение с предишната кална барака, но въпреки това било тясно, защото с нас живеел Хидаятула, а и почти непрекъснато идвали гости. Онова първо училище било смесено, основно и съвсем малко. Когато съм се родила аз, имало трима-четирима учители и около сто ученици, които плащали по сто рупии месечно. Татко бил учител, счетоводител и директор. Освен това метял подовете, варосвал стените и чистел тоалетните. Катерел се по електрическите стълбове, за да окачва рекламни знаменца на училището. Ако помпата за водата преставала да работи, той слизал в кладенеца, за да я поправи лично. Видех ли го да изчезва там долу, се разплаквах и си мислех, че никога няма да се върне. След плащането на заплатите и наема не им оставали почти никакви пари за храна. Пиели зелен чай, защото не можели да си позволят мляко за черен. Не след дълго обаче училището започнало да излиза на печалба и татко се заел да планира отварянето на второ, което искал да нарече Образователна академия „Малала“.

 

 

Училището беше моята детска площадка. Татко разказва, че още преди да проговоря, съм влизала в час, щапукайки, и съм бърборела като същинска учителка. Някоя от учителките ме вдигала в скута си като домашен любимец и по-късно ме отнасяла у дома. Три-четиригодишна ме оставяли в час заедно с много по-големи от мен деца. Седяла съм като омагьосана и съм слушала всичко, което преподават. Понякога съм подражавала на учителите. Може да се каже, че съм отраснала в училище.

Както установил татко още с Наим, никак не било лесно да смесиш приятелство и бизнес. Накрая се наложило Хидаятула да основе собствено училище и двамата си разделили учениците, като всеки взел по две от четирите години на обучение. Не казали на учениците си, искали хората да мислят, че училището се разширява в две сгради. По онова време татко и Хидаятула не си говорели, но Хидаятула бил толкова привързан към мен, че идвал да ме види.

По време на едно такова посещение през септември 2001 г. настанал голям смут и започнали да се стичат и други хора. Разказвали за някакво нападение над сгради в Ню Йорк. Два самолета се разбили в тях. Бях само на четири, твърде малка, за да разбирам. Дори на възрастните сигурно им е било трудно да си го представят — най-големите сгради в Суат бяха болницата и един хотел, които бяха триетажни. Всичко изглеждало много далече. Нямах представа какво е Ню Йорк, какво е Америка. Моят свят беше училището. Тогава не съзнавах, че Единайсети септември ще промени и нашия живот и ще доведе войната в красивата ни долина.