Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (8) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

6
Децата от сметището

Когато училище „Хушал“ започна да привлича повече ученици, ние отново се преместихме и най-сетне имахме телевизор. Любимото ми предаване беше „Шака Лака Бум-Бум“, индийски детски сериал за едно момче на име Санджу, което има вълшебен молив. Каквото нарисува, става истинско. Ако нарисуваше полицай или зеленчук, те магически се появяваха. Ако по случайност нарисуваше змия, можеше да я изтрие и змията изчезваше. Санджу използваше молива си да помага на хората — дори да пази родителите си от гангстери. Повече от всичко на света исках да притежавам този вълшебен молив.

Нощем се молех: „Боже, дай ми молива на Санджу. На никого няма да кажа. Просто ми го остави в шкафчето. Ще направя всички щастливи с негова помощ“. Щом приключех с молитвата, веднага проверявах в чекмеджето. Нямаше молив, обаче аз знаех на кого бих помогнала най-напред. Малко по-надолу от новата ни квартира имаше незастроено място, което хората използваха като сметище — в Суат никой не събира боклука. Там скоро се появи планина от отпадъци. Не обичах да минавам наблизо, защото вонеше. Понякога се стрелкаха плъхове, а отгоре кръжаха гарвани.

Един ден братята ми ги нямаше и мама помоли мен да изхвърля някакви обелки от картофи и черупки от яйца. Сбърчих нос, когато наближих, гонех мухите с ръка и се стараех да не настъпя нещо с хубавите си обувки. Докато изхвърлях отпадъците върху планината гнила храна, забелязах как нещо помръдна и се стреснах. Момиче на моята възраст. Косата й беше сплъстена, а кожата й беше покрита с гнойни язви. Точно така си представях Шашака, мърлявата жена, за която ни разказваха в селото, за да ни накарат да се измием. Момичето мъкнеше голям чувал и разпределяше отпадъците на купчини: консервени кутии, капачки от бутилки, стъкло и хартия. Наблизо имаше момчета, които търсеха желязо с помощта на провесени от въжета магнити. Искаше ми се да ги заговоря, но се страхувах.

Следобед, когато татко си дойде от училище, му разказах за децата на сметището и го помолих да дойде с мен да ги види. Той се опита да ги заговори, но те избягаха. Обясни ми, че децата ще продадат каквото могат в пункта за вторични суровини срещу няколко рупии. След това от там щяха да го препродадат с по-голяма печалба. Докато се прибирахме, забелязах, че татко плаче.

— Аба, сигурно има свободни места в училището — примолих му се.

Той се засмя. Двете с мама вече го бяхме убедили да вземе безплатно доста момичета.

Мама не беше образована, но тя беше практичният човек в семейството: татко говореше, тя действаше. Винаги помагаше на хората. Татко понякога се ядосваше — прибираше се вкъщи на обед, провикваше се: „Торпекаи, върнах се“, но установяваше, че няма нищо за обяд. Мама беше отишла в болницата да посети някой болен или да помогне на нечие семейство, затова гневът му преминаваше. Понякога я нямаше, защото беше отишла да купува дрехи от Чина Базар, а това не беше проста работа.

Където и да живеехме, мама пълнеше къщата с хора. Аз си делях стаята с братовчедка си Аниса от село, която живееше при нас, за да може да ходи на училище, и с едно момиче на име Шехназ, чиято майка Султана беше работила в нашата къща. Шехназ и сестра й също били изпратени да събират смет, след като баща им починал и те останали съвсем бедни. Един от братята й беше психично болен и все правеше странни неща: подпалваше дрехите им и продаде електрическия вентилатор, който им бяхме дали. Султана беше много избухлива и мама не обичаше да я кани у дома, но татко й уреди малка издръжка и прие Шехназ и брат й да учат при него. Шехназ никога не беше ходила на училище и макар да беше с две години по-голяма от мен, я сложиха два класа по-долу и тя дойде да живее у нас, за да й помагам.

Приютихме и Нурия, чиято майка Хару ни помагаше при чистенето и прането, а също и Алишпа, една от дъщерите на Халида, която пък помагаше на мама за готвенето. Халида била продадена за съпруга на по-възрастен мъж, който я биел, и накрая избягала с трите си дъщери. Семейството й отказало да я приеме обратно, защото се смята, че жена, напуснала съпруга си, опозорява своите близки. Известно време и нейните дъщери събираха боклуци, за да преживяват някак. Историята й беше като от романите, които бях започнала да чета.

По онова време училището вече доста се беше разраснало и заемаше три сгради — първата в „Ландикас“ беше начално училище, а освен него имаше прогимназия за момичета на улица „Яхия“ и училище за момчета с голяма розова градина, близо до руините на един будистки храм. Татко имаше общо 800 ученици и макар да не печелеше много, отпускаше повече от сто безплатни места. Едно от тях беше за момче, чийто баща Шрафат Али беше помагал на татко, докато следвал в колежа и нямал пукната пара. Бяха приятели от село. Татко се радваше, че има възможност да му се отплати за добрината. Друго такова дете беше Каусар от моя клас, чийто баща бродираше дрехи и шалове — занаят, с който нашият край е прочут. Когато от училище ни водеха на екскурзия в планината, аз знаех, че тя не може да си позволи пътуванията, затова плащах за нея с джобните си пари.

Безплатното обучение на бедни ученици не означаваше само загуба на пари от такси. Някои от по-богатите родители отписваха децата си от училището, щом разберяха, че те учат в една и съща класна стая със синовете и дъщерите на хората, които чистят къщите им. Смятаха, че е срамно децата им да общуват с деца от бедни семейства. Мама казваше, че на бедните деца им е трудно да учат, след като не се хранят достатъчно у дома, затова няколко момичета идваха да закусват у нас. Татко се шегуваше, че домът ни се е превърнал в пансион.

Трудно ми беше да уча в присъствието на толкова много хора. Бях се радвала, че си имам собствена стая, и то с бюро. Но сега в нея живееха още две момичета. Идеше ми да се провикна: „Имам нужда от място!“, но после се чувствах виновна, защото знаех, че ние сме късметлии. Спомнях си за децата от сметището. Пред очите ми постоянно се появяваше мръсното лице на онова момиче и аз продължавах да тормозя татко да намери място за тези деца в училището.

Той се опита да ми обясни, че те изкарват прехраната на семейството и че ако отидат на училище дори безплатно, цялото им семейство ще гладува. Все пак той намери богат филантроп, Азадай Хан, който плати за отпечатването на листовка с въпроса: „Нима тези деца нямат право на образование?“. Татко поръча хиляди екземпляри, раздаваше ги на местните събрания и ги разпространяваше из целия град.

По онова време баща ми вече беше известна личност в Суат. Не беше нито хан, нито богаташ, но хората се вслушваха какво говори. Знаеха, че ще каже нещо интересно на обучения и семинари и че не се бои да критикува властите, дори военните, които в момента управляваха страната. Военните също знаеха кой е, а приятелите го предупреждаваха, че местният командир го нарекъл „смъртоносен“ на публично място. Татко не разбираше какво точно е имал предвид командирът, но в нашата страна, където армията разполага с толкова власт, надали беше нещо хубаво.

Едно от нещата, които татко ненавиждаше най-силно, бяха „призрачните училища“. Влиятелни хора от далечни области вземаха пари от правителството за училища, в които не постъпваше нито един ученик. Вместо това те използваха сградите като худжри или дори като обори за животните си. Имаше даже някакъв човек, който получаваше учителска пенсия, а не беше преподавал и един ден през живота си. Освен корупцията и лошото управление основната грижа на баща ми по онова време беше опазването на околната среда. Мингора се разрастваше бързо — тук вече се бяха заселили близо 175 000 души — и чистият навремето въздух беше замърсен от всевъзможни превозни средства и от пушека на огнищата. Красивите дървета по нашите възвишения и планини се изсичаха за дървен материал. Татко твърдеше, че само половината от жителите в града имат достъп до питейна вода, а повечето нямат канализация. Затова заедно с приятелите си основа така наречения Съвет за световен мир, който въпреки гръмкото си название се занимаваше с местни проблеми. Името беше смешно и татко често се шегуваше с него, но целта на организацията беше сериозна — опазването на природата на Суат и налагане на мир и образование за местните хора.

Татко обичаше да пише стихове, понякога за любов, но често по противоречиви теми като убийства в името на честта и защита на правата на жените. Веднъж посети Афганистан за поетичен фестивал в хотел „Интерконтинентал“ в Кабул, където прочел свое стихотворение, посветено на мира. В заключителната реч го споменали като най-затрогващото произведение, а хора от публиката го помолили да повтори цели куплети и възклицавали възторжено Вах, вах, когато някой стих особено им харесал. Дори дядо се почувства горд. „Синко, дано да станеш звезда на небосклона на познанието“, каза той.

Ние също се гордеехме, но колкото по-популярен ставаше татко, толкова по-рядко го виждахме. Винаги мама ни купуваше дрехи, водеше ни в болницата, когато боледувахме, въпреки че в нашата култура, особено в селските семейства, жената не бива да прави тези неща сама. Затова ни придружаваше един от племенниците на татко. Когато баща ми си беше у дома, той и приятелите му сядаха на покрива по здрач и не спираха да говорят за политика. Имаха една-единствена тема — 11 септември. Тази дата може и да е променила целия свят, но ние бяхме в епицентъра на събитията. Осама бин Ладен живееше в Кандахар по време на нападението над Световния търговски център, затова американците изпратиха хилядна армия в Афганистан, за да го заловят и да смажат талибанския режим, който го защитаваше.

В Пакистан още живеехме в условията на диктатура, но Америка се нуждаеше от помощта ни, както и през 80-те години на XX в., за да се сражава с руснаците в Афганистан. Точно както руското нахлуване в Афганистан беше предизвикало коренна промяна за генерал Зия, така и 11 септември преобрази генерал Мушараф и от международен парий той се оказа поканен в Белия дом от Джордж Буш и на Даунинг Стрийт 10 от Тони Блеър. Имаше обаче сериозен проблем. Нашето собствено разузнаване МРС на практика беше създало талибаните. Много служители на МРС поддържаха близки отношения с техните лидери, познаваха се от години и споделяха някои от убежденията им. Полковник Имам от МРС се хвалеше, че е обучил 90 000 талибански бойци и дори е станал пакистански генерален консул в Херат по време на режима на талибаните.

Ние не бяхме привърженици на талибаните, защото бяхме чули, че те разрушават девически училища и взривяват будистки статуи — имахме си много наши Буди, с които се гордеехме. Но на мнозина пакистанци не им допадаше бомбардирането на Афганистан или пакистанската помощ за Америка, макар тя да се изразяваше само в разрешение да преминават през въздушното ни пространство и в споразумение да се прекратят доставките на оръжие за талибаните. Тогава още не знаехме, че Мушараф е позволил на американците да използват и летищата ни.

Някои от духовниците ни смятаха Осама бин Ладен за герой. На пазара човек можеше да си купи негови плакати на бял кон и кутии със сладкиши с неговия лик. Според тези духовници 11 септември беше отмъщение срещу американците за нещата, които причиняват на другите народи по света, но те пренебрегваха факта, че хората в Световния търговски център са невинни и нямат нищо общо с американската политика, както и че Коранът заклеймява убийството. Нашите хора подозират заговори зад всяко нещо и мнозина твърдяха, че нападението всъщност е дело на евреи, за да има Америка повод да започне война срещу мюсюлманския свят. Някои вестници публикуваха статия, че в деня на нападението нито един евреин не е отишъл на работа в Световния търговски център. Според татко това бяха глупости.

Мушараф твърдеше пред народа, че няма друг избор, освен да подкрепи американците. Те му били казали: „Или си с нас, или си с терористите“, и заплашили да ни „бомбардират и да ни върнат в каменната ера“, ако им се противопоставим. Обаче не може да се каже, че ние им сътрудничехме в истинския смисъл на думата, защото МРС продължаваше да въоръжава талибанските бойци и да осигурява на лидерите им убежище в Кета. Шефът на МРС дори убедил американците да отложат нападението над Афганистан, докато той не отиде в Кандахар, за да помоли талибанския предводител молла Омар да предаде Бин Ладен. Но всъщност вместо това той предложил на талибаните съдействие.

В нашата провинция суфи Мохамед, който се бореше в Афганистан против руснаците, издаде фатва срещу Съединените щати. Свика голямо събрание в Малаканд, където нашите предци са се сражавали срещу британците. Пакистанското правителство не го спряло. Губернаторът на нашата провинция излезе с изявление, че всеки, който желае да се сражава в Афганистан срещу силите на НАТО, е свободен да го направи. Около 12 000 млади мъже от Суат заминаха да помагат на талибаните. Мнозина така и не се върнаха. Най-вероятно са убити, но тъй като няма доказателство, че са мъртви, съпругите им не могат официално да станат вдовици. Много им е трудно. Братът на близкия приятел на баща ми Уахид Заман и неговият зет бяха сред многото, заминали за Афганистан. Техните жени и деца и до ден-днешен ги чакат да се върнат. Помня, че ги посетихме и аз изпитах състрадание към тяхното очакване, но въпреки това всичко ми изглеждаше много далече от нашата мирна и тучна долина. Афганистан е на около сто и петдесет километра, но за да стигнеш до там, трябва да минеш през Баджаур, една от племенните територии между Пакистан и границата с Афганистан.

Бин Ладен и хората му избягали в Бялата планина Тора Бора в Източен Афганистан, където той бил построил мрежа от тунели, докато се сражавал срещу руснаците. Избягали през тези тунели и после през планините в Курам, друга племенна територия. Тогава не знаехме, че Бин Ладен е бил в Суат и е прекарал година в отдалечено село, възползвайки се от гостоприемството, на което ни задължава кодексът пущунвали.

Беше ясно като бял ден, че Мушараф играе двойна игра — прибира парите на американците и в същото време помага на джихадистите — „стратегическо предимство“, така го наричаше МРС. Американците твърдят, че са дали на Пакистан милиарди долари за кампанията срещу „Ал Кайда“, обаче ние не видяхме нито цент. Мушараф си построи имение на езерото Равал в Исламабад и си купи апартамент в Лондон. От време на време висши американски държавници се оплакваха, че не правим достатъчно, после изведнъж залавяха някоя едра риба. Халид Шейх Мохамед, мозъкът на атентатите от 11 септември, беше открит в къща само на километър и половина от официалната резиденция на главнокомандващия армията в Равалпинди. Президентът Буш обаче продължаваше да хвали Мушараф и да го кани във Вашингтон. Татко и приятелите му бяха възмутени. Твърдяха, че американците открай време предпочитат да си имат вземане-даване с диктаторите в Пакистан.

Още от малка се интересувам от политика — седях в скута на татко и слушах всичко, което обсъжда с приятелите си. Но повече ме вълнуваше един по-непосредствен проблем — нашата улица. Бях казала на приятелките си в училище за децата от сметището и за това, че трябва да им помогнем. Не всички проявиха желание, понеже децата били мръсни и много окаяни, а родителите им не биха искали те да учат заедно с такива като тях. Пък и не било наша работа да решаваме проблема. Пет пари не давах.

— Не можем да бездействаме и да се надяваме правителството да им помогне, защото няма да го направи. Ако аз мога да подкрепя едно-две деца и още някое семейство подкрепи едно-две, ще съумеем да помогнем на всички тях.

Знаех, че няма смисъл да се обръщаме към Мушараф. Съдейки по собствения си опит, ако и татко не можеше да помогне, оставаше само още една възможност. Написах писмо до Аллах. „Мили Боже, знам, че виждаш всичко, но стават толкова много неща, че сигурно понякога се объркваш, особено сега, след бомбардировките в Афганистан. Но едва ли ще останеш доволен, ако видиш децата от моята улица на сметището. Боже, дай ми сили и смелост, направи ме идеална, защото искам и този свят да бъде идеален. Малала“.

Проблемът беше, че нямах идея как писмото да стигне до него. Не знам защо реших, че най-напред трябва да попадне дълбоко в земята, затова го зарових в градината. После ми хрумна, че ще се развали, и го прибрах в найлонов плик. Но и това не ми вдъхна доверие. Ние обичаме да поверяваме свещените текстове на течаща вода, затова навих писмото на руло, завързах го за парче дърво, сложих отгоре едно глухарче и го пуснах по рекичката, която се влива в Суат. Аллах със сигурност щеше да го намери.