Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (18) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

16
Долината на скръбта

Всичко приличаше на лош сън. Близо три месеца бяхме далече от долината и докато минавахме обратно покрай Поста на Чърчил, покрай древните руини на възвишението и гигантската будистка ступа, видяхме широката река Суат и татко се разрида. Суат явно изцяло се намираше под контрола на военните. Превозното средство, с което пътувахме, дори беше проверено за експлозиви, преди да се отправим нагоре по прохода Малаканд. Когато преминахме от другата страна и се спуснахме към долината, сякаш навсякъде имаше военни постове и картечни гнезда по покривите.

Докато пътувахме през селата, виждахме разрушени къщи и изгорели превозни средства. Това ме накара да се замисля за старите военни филми или за видеоигрите, на които обича да играе брат ми Хушал. Когато пристигнахме в Мингора, изпаднахме в шок. Армията и талибаните се бяха сражавали улица за улица и почти всяка стена беше надупчена от куршуми. Виждаха се взривени сгради, използвани от талибаните като укрития, купчини развалини, разкривен метал и премазани табели. Повечето магазини имаха тежки железни капаци — онези, които не бяха ограбени. Градът беше притихнал, изпразнен от хора и коли, сякаш беше обхванат от чума. Най-странна гледка представляваше автогарата. Обикновено там цари пълен хаос от автобуси и рикши, а сега тя беше съвсем безлюдна. Видяхме дори бурени, прокарали в пукнатините на настилката. Никога не бяхме виждали града си такъв. Поне нямаше и следа от талибаните.

Беше 24 юли 2009 г., една седмица след като министър-председателят оповести, че талибаните са прочистени. Увери хората, че газоподаването е възобновено, че банките отново отварят, и призова жителите на Суат да се завърнат. В крайна сметка половината от населението беше напуснало долината. Доколкото виждахме, повечето не бяха убедени, че е безопасно да се върнат.

Когато се приближихме до къщи, се умълчахме, дори братчето ми Атал, това кречетало. Къщата ни беше близо до щаба на армията, затова се тревожехме, че сигурно е разрушена от снарядите. Чухме също, че домовете на мнозина са ограбени. Притаихме дъх, докато татко отключваше портата. Първото нещо, което видяхме, беше, че през трите месеца на отсъствието ни градината се е превърнала в същинска джунгла.

Братята ми веднага се втурнаха да проверят как са пилетата им. Върнаха се разплакани. От пилетата беше останала само купчина пера, а костите на малките им телца се бяха преплели, като че ли са издъхнали в прегръдка. Бяха умрели от глад.

Домъчня ми за братята ми, но трябваше да проверя нещо свое. За щастие, намерих раничката си непокътната и благодарих, че молитвите ми са били чути. Изваждах учебниците си един по един и оглеждах кориците. Математика, физика, урду, английски, пущу, химия, биология, ислям, история на Пакистан. Най-сетне можех да се върна на училище, без да се страхувам. Приседнах на леглото. Бях дълбоко развълнувана.

Имахме късмет, че не бяха влизали в дома ни. Четири-пет къщи на нашата улица бяха разбити и от тях бяха откраднати телевизорите и златните накити. Съседката ни, майката на Сафина, беше оставила бижутата си в банков сейф, но дори и той беше ограбен.

Татко нямаше търпение да провери училището. Отидох с него. Установихме, че сградата срещу девическото училище е улучена от ракета, но то е непокътнато. Кой знае защо, ключовете на татко не ставаха, затова намерихме едно момче, което се покатери по зида и ни отвори отвътре. Втурнахме се нагоре по стълбите, очаквайки най-лошото.

— Някой е бил тук — каза татко още щом влязохме в коридора.

Имаше фасове и опаковки от храна по земята. Столовете бяха прекатурени и цареше пълен хаос. Татко беше свалил табелата „Училище ХУШАЛ“ и я беше оставил в двора. Беше облегната на една стена и аз изпищях, когато я вдигнахме. Под нея гниеха кози глави. Изглеждаха като остатъците от нечия вечеря.

После влязохме в класните стаи. По стените имаше антиталибански лозунги. На бялата дъска някой беше написал „Да живее армията!“. Разбрахме кой е живял тук. Войник беше надраскал похотливи любовни стихове в дневника на една от съученичките ми. По пода имаше гилзи. В една стена зееше дупка, откъдето се виждаше градът долу. Може би дори бяха стреляли по хора през нея. Дожаля ми за нашето скъпо училище, превърнало се в бойно поле.

Докато оглеждахме, някой затропа силно по вратата долу.

— Не отваряй, Малала! — нареди ми татко.

В кабинета си той намери писмо от армията. То обвиняваше гражданите като нас, че са допуснали талибаните да завземат контрола над Суат.

— „Войниците ни дадоха много безценни жертви и всичко това се дължи на вашето нехайство. Да живее Пакистанската армия!“ — прочете татко. — Типично в техен стил. Хората в Суат най-напред бяха подмамени от талибаните, после избивани от тях, и накрая — обвинявани заради тях.

В известен смисъл армията не изглеждаше много по-различна от бунтовниците. Един от нашите съседи ни каза, че дори ги е виждал да зарязват по улиците труповете на талибани за назидание. Хеликоптерите им вече летяха по двойки като огромни бръмчащи насекоми и на път за вкъщи се движехме плътно до стените, за да не ни забележат.

Чухме, че хиляди хора са били арестувани, дори момчета на осем-девет години с промити мозъци, за да бъдат подготвени за самоубийствени атентати. Армията ги изпращаше в специални лагери за джихадисти, за да ги дерадикализира. Един от арестуваните беше учителят ни по урду, който беше отказал да преподава на момичетата и беше отишъл да помага на хората на Фазлула да събират и унищожават дискове с музика и филми.

Самият Фазлула все още беше на свобода. Армията беше разрушила щаба му в Имам Дери, а после военните твърдяха, че са го обградили в планина Пеочар. Бил тежко ранен и били задържали говорителя му Муслим Хан. По-късно историята се промени и армията съобщи, че Фазлула избягал в Афганистан и се намирал в провинция Кунар. Говореше се, че бил заловен, обаче армията и разузнаването не можели да се разберат какво да го правят. Военните искали да го хвърлят в затвора, но от разузнаването се наложили и го отвели в Баджаур, за да го прехвърлят през границата в Афганистан.

Муслим Хан и един командир на име Махмуд явно бяха единствените задържани талибански водачи — всички останали все още бяха на свобода. Докато Фазлула беше наблизо, аз се опасявах, че талибаните ще се прегрупират и отново ще завземат властта. Понякога нощем сънувах кошмари, но поне радиопредаванията му бяха престанали.

Приятелят на татко Ахмад Шах нарече положението „контролиран, а не траен мир“, но хората постепенно се завръщаха в долината Суат, защото там е красиво и ние не можем дълго да стоим далече.

Училищният ни звънец се разнесе за пръв път на 1 август. Чудесно беше да чуем този звук, да влетим през вратата и нагоре по стълбите както преди. Преливах от радост, че ще се срещна със старите си приятелки. Имахме да си разказваме толкова много неща за живота си по време на разселването. Повечето от нас бяха отседнали при роднини и приятели, но някои бяха живели в лагери. Съзнавахме, че сме късметлии. Много деца трябваше да учат в палатки, защото талибаните бяха разрушили училищата им. Една от приятелките ми, Сундус, беше изгубила баща си, загинал при експлозия.

Изглежда, всички знаеха, че аз съм писала дневника за Би Би Си. Някои подозираха, че татко го е правил вместо мен, но госпожа Мариам им каза:

— Не, просто Малала е не само добра ораторка, а и добра писателка.

През онова лято в класа ми се говореше само за едно. Шиза Шахид, нашата приятелка от Исламабад, беше завършила обучението си в Станфорд и покани двайсет и седем момичета от училище „Хушал“ да прекарат няколко дни в столицата, да разгледат забележителностите и да участват в семинари, които да ни помогнат да преодолеем травмата от нашествието на талибаните. От нашия клас бяхме аз, Мониба, Малка-е-Нур, Рида, Каришма и Сундус, а ни придружаваха майка ми и госпожа Мариам.

Заминахме в Деня на независимостта, 14 август, и пътувахме с автобус, обзети от вълнение. Когато станахме вътрешно разселени лица, повечето момичета за пръв път напускаха долината. Този път беше различно и много приличаше на ваканциите, за които четяхме в романите. Отседнахме в пансион и участвахме в много семинари за това как да разказваме историята си така, че хората по света да разберат какво се случва в долината ни и да ни помогнат. Още от самото начало ми се стори, че Шиза е учудена колко сме волеви и гласовити.

— Цяла стая, пълна с Малали! — каза тя на татко.

Освен това се забавлявахме, като се разхождахме в парка и слушахме музика, което сигурно изглежда съвсем нормално за повечето хора, но в Суат се смяташе за проява на политически протест. И разглеждахме забележителностите. Посетихме джамията „Шах Фейсал“, построена от саудитците за милиони рупии. Тя е огромна и бяла и прилича на искряща шатра, опъната между минаретата. За пръв път ходихме на театър, където гледахме английската пиеса „Том, Дик и Хари“, и имахме занятия по рисуване. Хранехме се в ресторанти и за пръв път посетихме „Макдоналдс“. Много неща направихме за пръв път, но се наложи да пропусна вечерята в китайски ресторант заради участието си в телевизионното предаване „Капитал“.

Исламабад ми се стори на светлинни години пред Суат. За нас беше толкова различен, колкото би бил различен Исламабад за някой жител на Ню Йорк. Шиза ни запозна с адвокатки, лекарки и активистки, за да ни покаже, че жените могат да вършат важна работа, като същевременно съхраняват културата и традициите си. По улиците виждахме незабулени жени, дори главите им не бяха покрити. Престанах да се забраждам на някои срещи, защото си въобразявах, че съм станала модерно момиче. По-късно проумях, че за да съм модерна, не е достатъчно само да ходя незабрадена!

Както можеше да се предположи, след седмица двете с Мониба пак се скарахме. Тя ме видя да си бъбря с момиче от горния клас и ми каза: „Сега ти си с Решам, а аз съм с Рида“.

Шиза искаше да ни представи на влиятелни хора. Разбира се, в нашата страна те често са военни. Една от срещите ни беше с генерал Атхар Абас, главния говорител на армията, отговарящ за връзките с обществеността. Отидохме с кола до Равалпинди, град, който почти се е слял с Исламабад, за да се срещнем с него в кабинета му. Останахме смаяни, защото щабът на армията беше много по-спретнат от останалата част на града — с безупречни зелени морави и цъфнали цветя. Дори дърветата бяха еднакво високи, а стволовете им бяха боядисани в бяло точно до средата — не знаехме защо. Вътре в щаба видяхме кабинети с един куп телевизори, на които мъже следяха всички канали, а един офицер показа на татко дебела папка с изрезки на всяко споменаване на армията във вестниците от онзи ден. Татко беше изумен. Пиарът на армията явно беше много по-ефективен от този на политиците.

Заведоха ни в една стая да почакаме генерала. По стените висяха снимки на всички военни командири, най-силните хора в нашата държава, сред които и диктатори като Мушараф и страховитият Зия. Прислужник с бели ръкавици ни поднесе чай, бисквити и малки самоси с месо, които се топяха в устата. Изправихме се, когато генерал Абас влезе. Той ни разказа най-напред за военната операция в Суат, която представи като победа. Каза, че по време на нея са загинали 128 войници и 1600 терористи.

След като приключи, можехме да задаваме въпроси. Бяха ни предупредили да си ги подготвим предварително и аз имах списък със седем-осем. Шиза се засмя и каза, че той няма да може да отговори на толкова много. Седях на предния ред и се обадих първа:

— Преди два-три месеца ни казахте, че Фазлула и заместникът му са простреляни и ранени, после съобщихте, че още са в Суат, а понякога твърдите, че са в Афганистан. Как са се озовали там? Ако имате толкова много информация, защо не ги заловите?

Отговорът му продължи десет-петнайсет минути и аз нищичко не разбрах! После попитах за възстановителните работи.

— Армията трябва да направи нещо за бъдещето на долината, не да се съсредоточава единствено над военната операция — отбелязах.

Мониба зададе сходен въпрос:

— Кой ще възстанови всички разрушени сгради и училища?

Генералът отговори по военному:

— След операцията първо има възстановяване и реконструкция, после предаваме нещата на цивилните власти.

Всички момичета ясно показахме, че искаме талибаните да бъдат изправени пред съда, но не сме убедени, че това ще стане.

Накрая генерал Абас ни даде визитката си и ни подкани да му се обадим, ако имаме нужда от нещо.

През последния ден всички трябваше да изнесем реч в Исламабадския клуб за преживяното от нас в долината по време на талибанското нашествие. Докато говореше, Мониба не сдържа сълзите си. След малко всички плачеха. Беше ни приятно да видим един по-различен живот в столицата. В речта си аз казах на публиката, че преди да гледам английската пиеса, не съм подозирала, че в Пакистан има толкова много талантливи хора. „Вече знаем, че няма нужда да гледаме индийски филми“, пошегувах се. Прекарахме си чудесно и когато се върнахме в Суат, бях толкова обнадеждена за бъдещето, че по време на Рамадана посадих мангово семе в градината, защото това е любимият плод за след постите.

Татко обаче имаше голям проблем. През всичките месеци, когато училището беше затворено, той не беше събирал такси, а учителите очакваха да си получат заплатите. Сумата възлизаше на повече от един милион рупии. Всички частни училища бяха в същото положение. Едно училище плати на учителите си за месец, но повечето не знаеха какво да правят, защото не можеха да си позволят да платят и толкова. Учителите в „Хушал“ настояваха да получат нещичко. Имаха си разходи, една от тях, госпожица Хера, щеше да се жени и разчиташе на заплатата си, за да помогне за сватбата.

Татко беше в безизходица. После си спомни за визитката на генерал Абас. Тъкмо военната операция беше причина всички да заминем и сега да се окажем в това положение. Затова с госпожа Мариам написахме имейл на генерал Абас, в който му обяснявахме положението. Той прояви добрината да изпрати на татко 1 100 000 рупии, за да изплати заплатите на всички за трите предишни месеца. Учителите бяха много доволни. Повечето получиха много пари наведнъж. Госпожица Хера се обади на татко разплакана от признателност, че сватбата й ще се състои по план.

Това не означава, че престанахме да критикуваме армията. Никак не бяхме доволни, че военните не успяха да заловят главатарите на талибаните, затова с татко продължихме да даваме много интервюта. Често с нас идваше и Захид Хан, приятел на татко и член на Кауми Джирга. Той беше и президент на Асоциацията на хотелите в Суат, затова много искаше нормалният ход на живота да се възстанови и туристите да се върнат. И той като татко говореше много открито и също получаваше заплахи. Една нощ през ноември 2009 г. едва не го убиха. Захид Хан се прибирал след среща с военни в щаба на армията късно през нощта, когато попаднал на засада. За щастие, много негови близки живеят в квартала, открили стрелба по нападателите и ги прогонили.

После, на 1 декември 2009 г., терорист самоубиец нападна известния местен политик д-р Шамшер Али Хан. Бомбата избухнала, докато той поздравявал приятели и избиратели за Ейд в своята худжра, само на километър и половина от Имам Дери, където преди се намираше щабът на Фазлула. Доктор Шамшер беше отявлен критик на талибаните. Загина на място, а девет души бяха ранени. Говореше се, че терористът бил около осемнайсетгодишен. Полицаите намерили краката му и други части на тялото.

Две седмици след това поканиха училището ни да участва в Областното събрание на децата от Суат, учредено от УНИЦЕФ и фондацията за сираци „Хпал Кор“ („Моят дом“). Шейсет ученици от цял Суат бяха избрани за делегати на събранието. Повечето бяха момчета, но заминахме и единайсет момичета от моето училище. Първата среща беше в зала, пълна с политици и активисти. Проведохме избори за председател и аз спечелих! Странно усещане изпитах, когато застанах на сцената и хората започнаха да се обръщат към мен с „госпожице председател“, но беше приятно гласът ни да се чува. Ръководството на събранието беше избрано за една година и се събирахме почти всеки месец. Приехме девет резолюции, призоваващи за премахване на детския труд и търсещи помощ за изпращане на децата с увреждания и бездомните деца на училище, както и за възстановяване на всички училища, разрушени от талибаните. След като се споразумяхме по резолюциите, ги разпратихме на съответните държавни служители и по някои от тях дори се взеха мерки.

Мониба, Айеша и аз започнахме да се учим на журналистика от британска организация, наречена Институт за военни и мирни репортажи, която работеше по проекта „Непредубедено за Пакистан“. Интересно беше да научим как се правят хубави репортажи. Бях започнала да проявявам интерес към журналистиката, след като видях колко силно влияние имат собствените ми думи и след като гледах „Грозната Бети“ и се запознах с ежедневието в едно американско списание. Това беше малко по-различно — ако трябваше да пишем за теми, които са ни близки, те все се оказваха екстремизмът и талибаните, а не дрехи и прически.

Неусетно пак дойде време за изпитите. Отново победих Малка-е-Нур и заех първото място, макар и на косъм. Директорката ни се помъчи да я убеди да стане отговорник по дисциплината в училище, но тя каза, че не иска нищо да я разсейва от уроците. „Вземи пример от Малала, занимавай се и с други дейности — посъветва я госпожа Мариам. — Те са също толкова важни за образованието ти. Уроците не са всичко.“ Аз обаче не я винях. Тя наистина се стараеше да зарадва родителите си, особено майка си.

В Суат не беше същото като преди — може би никога няма да бъде, — но положението се нормализираше. Дори някои танцьори от Банр Базар се върнаха, макар че вместо изпълнения на живо предимно правеха видеозаписи и ги продаваха. Приятни ни бяха мирните празници с музика и танци, нещо нечувано по време на талибаните. Татко организира един такъв празник в Маргазар и в знак на признателност покани хората, приютили вътрешно разселените в южните райони. Цяла нощ свири музика.

Наближеше ли рожденият ми ден, все се случваше нещо. През юли 2010 г., когато щях да навърша тринайсет, заваля обилно. Обикновено в Суат няма мусони и отначало се зарадвахме, защото мислехме, че дъждовете ще донесат добра реколта. Но пороят беше безмилостен, не можеше да видиш човека пред себе си. Еколозите предупреждаваха, че твърде много дървета са изсечени от талибаните и контрабандистите на дървен материал и планините са се оголили. Не след дълго към долините започнаха да се стичат кални потоци, помитайки всичко по пътя си.

Бяхме в училище, когато рукна дъждът, и веднага ни разпуснаха. Толкова много вода се изля обаче, че потопи моста над мътната река и се наложи да потърсим друг път, по който да се приберем. Следващият мост също беше залят, но водата не беше много дълбока, затова прецапахме по него. Прибрахме се у дома мръсни и мокри.

На другия ден научихме, че училището е наводнено. Трябваше да мине седмица, преди водата да се оттече, и когато се върнахме в класните стаи, по стените личеше докъде е стигала водата — на височината на гърдите ни. Навсякъде имаше кал, кал, кал. Чиновете и столовете ни бяха кални. Покритите с тиня подове воняха отвратително. Пораженията бяха толкова огромни, че татко похарчи 90 000 рупии за ремонта — колкото са месечните такси на деветдесет ученици.

Положението навсякъде в Пакистан беше същото. Могъщата река Инд, която тече от Хималаите през Хайбер Пахтунхва и Пенджаб към Карачи и Арабско море и с която ние толкова се гордеем, се беше превърнала в неудържима стихия и беше преляла извън бреговете си. Залети бяха пътища, ниви и цели села. Около 2000 души се удавиха, а 14 милиона пострадаха. Много от тях изгубиха домовете си. Разрушени бяха 7000 училища. Беше най-тежкото наводнение, което хората помнеха. Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун го нарече „бавно цунами“. Прочетохме, че е засегнало живота на повече хора и е причинило по-големи разрушения от азиатското цунами, нашето земетресение през 2005 г., урагана „Катрина“ и земетресението в Хаити, взети заедно.

Суат беше едно от най-засегнатите места. Водата беше отнесла трийсет и четири от четирийсет и двата моста и беше прекъснала достъпа до голяма част от долината. Електрическите стълбове бяха съборени и нямаше ток. Нашата улица беше на възвишение, затова бяхме по-добре защитени от прелялата река, но треперехме ужасено от бученето й — същински ръмжащ и задъхан дракон, който поглъща всичко по пътя си. Крайбрежните хотели и ресторанти, където туристите хапваха пъстърва и се наслаждаваха на гледката, бяха разрушени. Туристическите области пострадаха най-тежко. Планинските курорти като Малам Джаба, Мадян и Бахрейн бяха съсипани, хотелите и магазините им бяха в развалини.

Скоро научихме от роднините си, че щетите в Шангла са невъобразими. Главният път до селото ни от Алпури, столицата на Шангла, беше отнесен от водата и цели села бяха потопени. Много от къщите по терасираните склонове в Каршат, Шахпур и Баркана бяха отнесени от свлачищата. Родната къща на мама, където живееше вуйчо със семейството си, все още се крепеше, но улицата вече я нямаше.

Хората отчаяно се мъчеха да спасят оскъдната си собственост и местеха животните на по-високи места, но наводнението потопи реколтата им, съсипа овощните градини и удави биволите. Селата бяха безпомощни. Нямаше електричество, а всички портативни генератори бяха изпочупени. Нямаше чиста вода, а реката беше кафява от отломките и тинята. Водната стихия беше толкова мощна, че събаряше дори бетонните постройки. Училището, болницата и електроцентралата на главния път бяха изравнени със земята.

Не проумявахме как бе възможно да се случи това. Хората живееха край реката в Суат от 3000 години и винаги я бяха възприемали като спасително въже, не като заплаха, а долината ни — за райски пристан. Сега тя се бе превърнала в „долината на скръбта“, както каза братовчед ми Роме. Първо земетресението, после талибаните, сетне военната операция, а сега, точно когато започвахме да се възстановяваме, ни застигна унищожителен потоп и разруши всичко постигнато. Хората бяха отчаяни и се тревожеха, че талибаните ще се възползват от хаоса и ще се върнат в долината.

Татко изпращаше храна и помощи в Шангла, дарени от приятели и от Асоциацията на частните училища в Суат. Приятелката ни Шиза и няколко активисти, с които се бяхме запознали в Исламабад, пристигнаха в Мингора и раздадоха много пари. Но както и след земетресението, в отдалечените и изолирани райони най-напред отидоха доброволците от ислямските организации. Много от тях твърдяха, че наводнението е поредният укор от страна на Аллах заради песните и танците по празниците напоследък. Този път единствената ни утеха беше, че няма радио, което да разпространи посланието!

А по време на цялото това бедствие, докато хората губеха своите близки, домовете и прехраната си, нашият президент Асиф Зардари беше на почивка в някакъв френски замък.

— Объркана съм, аба — казах на баща си. — Какво пречи на политиците да вършат добрини? Защо не искат народът ни да е в безопасност, да има храна и електричество?

След ислямските организации основната помощ дойде от армията. Не само от нашата армия. Американците също изпратиха хеликоптери, което предизвика подозренията на някои хора. Според една от теориите за разрушенията били виновни американците, които използвали някаква технология, наречена Програма за високочестотни активни изследвания на полярното сияние, която предизвиквала огромни подводни вълни в океана, довели до наводнението при нас. Така, под претекст, че носят помощи, американците можели законно да нахлуят в Пакистан и да шпионират всичките ни тайни.

Дори след като дъждовете най-сетне спряха, животът си остана много труден. Нямахме чиста вода и електричество. През август бе регистриран първият случай на холера в Мингора и не след дълго пред болницата се появи палатка с болни. Всички продоволствени пътища бяха прекъснати, затова малкото останала храна беше страшно скъпа. Беше сезонът на прасковите и лука и селяните отчаяно се стараеха да запазят реколтата си. Много от тях предприемаха опасни пътувания през придошлата река с лодки от автомобилни гуми в опит да откарат продукцията си на пазара. Толкова се радвахме, ако успеем да си купим праскови.

Чуждестранната помощ не беше толкова, колкото би била в други случаи. Богатите западни държави преживяваха икономическа криза, а и заради пътуванията на президента Зардари из Европа не бяха толкова състрадателни. Чуждестранните правителства посочиха факта, че повечето наши политици не плащат данъци върху доходите си, затова им се струваше нередно да молят за помощ данъкоплатците в собствените им държави, изживяващи затруднения. Хуманитарните агенции се тревожеха за безопасността на служителите си, след като говорител на талибаните настоя пакистанското правителство да не приема помощ от християните и от евреите. Никой не се съмняваше в сериозността на предупреждението. Предишният октомври офисът на Световната програма по прехраната в Исламабад беше взривен и петима души загинаха.

В Суат започнаха да се появяват все повече признаци, че талибаните изобщо не са си тръгвали. Още две училища бяха взривени и трима чуждестранни служители бяха отвлечени на връщане в базата си в Мингора и после бяха убити. Получавахме и други шокиращи новини. Приятелят на татко доктор Фарук, заместник-ректор на Университета на Суат, беше убит от двама въоръжени мъже, нахлули в кабинета му. Доктор Фарук беше ислямски учен и член на партия „Джамаат-е-Ислами“, а в качеството си на един от най-отявлените противници на талибанизма беше издал фатва срещу самоубийствените нападения.

Отново се почувствахме безпомощни и уплашени. Докато бяхме разселени, си мислех да стана политик и вече бях сигурна, че това е правилният избор. Нашата държава преживяваше толкова много кризи, а нямаше истински лидери, които да ги преодоляват.