Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (25) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

23
„До момичето, което беше простреляно в главата, Бирмингам“

Събудих се на 16 октомври, седмица след стрелбата. Намирах се на хиляди километри от къщи с тръбичка в шията, която да облекчи дишането ми, и неспособна да говоря. Возеха ме обратно към реанимацията след поредния скенер и аз се мятах между съзнанието и безсъзнанието, преди да се свестя истински.

Когато дойдох на себе си, първата ми мисъл беше: слава богу, не съм мъртва. Нямах обаче представа къде се намирам. Знаех, че не съм в родината си. Медицинските сестри и лекарите говореха на английски, но, изглежда, всички бяха от различни държави. Аз също им говорех, но никой не ме чуваше заради тръбата в гърлото ми. Отначало лявото ми око беше много замъглено и всички имаха два носа и четири очи. Всякакви въпроси прелитаха през будния ми мозък: Къде съм? Кой ме е довел тук? Къде са родителите ми? Жив ли е татко? Бях ужасена.

Д-р Джавид, който беше там, когато се свестих, казва, че никога няма да забрави онова мое ужасено и объркано изражение. Той ми заговорил на урду. Знаех само, че Аллах ме е благословил с нов живот. Една мила жена със забрадена глава ме хвана за ръката и каза „Ассаламу алейкум“, традиционен мюсюлмански поздрав. После започна да се моли на урду и да рецитира стихове от Корана. Представи ми се — казваше се Рехана и беше мюсюлмански духовен наставник. Гласът й беше мек и думите й ми подействаха успокоително, но отново се унесох в сън. Сънувах, че всъщност не съм в болницата.

Когато отново се свестих на следващия ден, забелязах, че се намирам в странна зелена стая без прозорци и с много ярки светлини. Бях в кабинка в интензивното отделение на болница „Кралица Елизабет“. Всичко беше много чисто и лъскаво, не като в болницата в Мингора.

Медицинска сестра ми подаде специален молив и айпад. Не можех да пиша както трябва. Думите не се получаваха. Исках да напиша телефонния номер на татко. Не можех да оставям интервали между цифрите. Д-р Джавид ми донесе таблица на азбуката, за да показвам буквите. Първата ми дума беше „татко“, после „страна“. Сестрата ми обясни, че съм в Бирмингам, но аз нямах представа къде се намира това. Едва по-късно ми донесоха и атлас и видях, че съм в Англия. Не знаех какво се е случило. Медицинските сестри не ми казваха нищо. Дори името ми не изричаха. Още ли бях Малала?

Главата ме болеше толкова силно, че дори инжекциите, които ми поставяха, не премахваха болката. Лявото ми ухо продължаваше да кърви и лявата ми ръка беше безчувствена. Лекарите продължаваха да влизат и да излизат. После сестрите започнаха да ми задават въпроси и ме накараха да мигам два пъти за „да“. Никой не ми обясни какво става, нито кой ме е довел в болницата. Мислех, че и те самите не знаят. Усещах, че нещо не е наред с лявата страна на лицето ми. Ако гледах лекарите и медицинските сестри дълго, лявото ми око се насълзяваше. Като че ли не чувах нищо с лявото си ухо, а челюстта ми не се движеше както трябва. Дадох знак на хората да застават от дясната ми страна. После дойде една жена, която се казваше д-р Фиона, и тя ми даде бяло плюшено мече. Каза, че трябва да го кръстя Джунайд, а по-късно щяла да ми обясни защо. Не знаех кой е Джунайд, затова го кръстих Лили. Жената ми донесе и розова тетрадка, за да се упражнявам да пиша в нея. Първите два въпроса изпод писалката ми бяха: „Защо татко го няма?“ и „Татко няма пари. Кой ще плати?“.

— Баща ти е в безопасност — отговори тя. — Той е в Пакистан. За плащането не се тревожи.

Показвах въпросите на всеки, който влезеше. Всички ми отговаряха едно и също. Но аз не им вярвах. Нямах представа какво ми се беше случило и нямах доверие на никого. Ако татко беше добре, защо го нямаше? Мислех, че родителите ми не знаят къде съм и сигурно ме търсят по базарите и площадите на Мингора. Не вярвах, че са в безопасност. През онези първи дни ту влизах, ту излизах от света на виденията. Привиждаше ми се, че лежа на легло и край мен има толкова много мъже, че не успявах да ги преброя, и все питах: „Защо го няма татко?“. Предполагах, че съм простреляна, но не бях сигурна — откъде идваха тези видения и тези спомени?

Бях обсебена от мисълта за това колко ли струва всичко. Парите от наградите ми почти изцяло бяха отишли за училището и за купуването на малък парцел в нашето село в Шангла. Когато видех лекарите да разговарят помежду си, ми се струваше, че казват: „Малала няма пари. Малала не може да плати за лечението“. Един от лекарите беше поляк, който винаги изглеждаше тъжен. Мислех, че той е собственикът на болницата и че е тъжен, защото не мога да платя. Затова дадох знак на една медицинска сестра да ми донесе лист хартия и написах: „Защо сте тъжен?“. „Не, не съм тъжен“, отговори ми той. „Кой ще плати? — написах. — Ние нямаме пари.“ „Не се тревожи, правителството ти ще плати“ — обясни ми той. След това винаги се усмихваше, когато ме видеше.

Винаги търся решенията на проблемите, затова си мислех, че може да сляза до рецепцията на болницата и да помоля да се обадя на мама и татко. Мозъкът обаче ми подсказваше: нямаш пари за телефонен разговор, дори не знаеш кода на страната си. После си помислих: трябва да изляза и да започна да печеля пари, за да имам с какво да платя разговора, та пак да сме заедно.

Всичко беше страшно объркано в главата ми. Мислех, че мечето, което ми даде д-р Фиона, е зелено и е подменено с бяло. „Къде е зеленото мече?“, не спирах да питам, макар да ми повтаряха непрекъснато, че не е имало никакво зелено мече. Сигурно от стените на интензивното е имало зелени отражения, но аз все още съм убедена, че имаше зелено плюшено мече.

Все забравях английските думи. Една от бележките ми за медицинските сестри гласеше: „Жица да си почистя зъбите“. Имах чувството, че нещо е заседнало между тях и имах предвид конец за зъби. Всъщност езикът ми беше безчувствен, а зъбите ми си бяха наред. Успокояваха ме само посещенията на Рехана. Тя мълвеше молитви за изцеление и понякога аз също започвах да движа устни заедно с нея и да казвам „Амин“ накрая. Не пускаха телевизора, само веднъж ми позволиха да гледам „Майстор готвач“, предаване, което гледах в Мингора и много ми харесваше, но всичко ми беше замъглено. Едва по-късно научих, че на хората е било забранено да внасят вестници или да ми казват каквото и да било, защото лекарите се опасявали, че това ще ме травмира.

Умирах от ужас, че татко е мъртъв. После Фиона ми донесе пакистански вестник от предишната седмица, където имаше снимка на татко, разговарящ с генерал Каяни, а отзад до брат ми седеше забрадена фигура. Виждах само краката й. „Това е мама!“, написах.

По-късно през деня д-р Джавид влезе с мобилния си телефон и каза:

— Ще се обадим на родителите ти.

Сърцето ми подскочи.

— Няма да хленчиш, няма да плачеш — предупреди ме той. Беше грубоват, но много мил, все едно ме познаваше от цяла вечност. — Ще ти дам джиесема си, а ти бъди силна.

Кимнах. Той набра номера, каза нещо и ми подаде телефона.

Чух гласа на татко. Не можех да говоря, защото имах тръба в гърлото, но толкова се зарадвах да го чуя. Не можех и да се усмихна заради парализата на лицето си, но сякаш се усмихвах вътрешно.

— Скоро ще дойдем — обеща татко. — Ти сега си почивай, а след два дни ние ще пристигнем.

По-късно той ми каза, че д-р Джавид е инструктирал и него да не плаче, защото това само щяло допълнително да натъжи всички ни. Разговорът не продължи дълго, защото родителите ми не искаха да ме изморяват. Мама ме благослови с молитви.

Все още подозирах, че причината да не са с мен е, че татко няма пари да плати за лечението ми. Сигурно затова още беше в Пакистан — за да продаде земята на село и училището ни. Само че парцелът беше съвсем малък, а сградите на училището и къщата бяха под наем, така че какво можеше да продаде? Сигурно молеше някакви богаташи за заем.

Дори след разговора с мен родителите ми не се успокоили. Всъщност те не бяха чули гласа ми и все още били откъснати от външния свят. Хората, които ги посещавали, им носели противоречиви новини. Един от тези хора бил генерал-майор Гулам Камар, командващ военните операции в Суат.

— Имаме добри новини от Великобритания — казал той на татко. — Много сме щастливи, че нашата дъщеря оцеля.

Казал „нашата“, защото гледали на мен като дъщеря на нацията.

Генералът обяснил на татко, че претърсват всички къщи в Суат и следят границите. Знаели, че хората, които стреляли по мен, били от група, състояща се от двайсет и двама талибани, които осъществили и нападението над Захид Хан, приятеля на татко, прострелян два месеца по-рано.

Татко не казал нищо, но бил възмутен. Военните вече цяла вечност твърдели, че в Мингора няма талибани, че са ги прочистили. А сега този генерал му обяснявал, че в града ни имало поне двайсет и двама от тях, и то най-малко от два месеца. Освен това преди военните твърдели, че Захид Хан е прострелян по време на семейна свада, а не от талибани. Сега пък твърдели, че са ме простреляли същите талибани, които са атакували него. На татко му се искало да попита: „От два месеца сте знаели, че в долината има талибани. Знаели сте, че искат да убият дъщеря ми, и не сте ги спрели, така ли?“. Но разбирал, че така няма да стигне до никъде.

Генералът не бил приключил. Обяснил, че макар идването ми в съзнание да е добра новина, имало проблем със зрението ми. Татко бил объркан. Как така един офицер имал информация, с която той не разполагал? Разтревожил се, че ще ослепея. Представял си как неговата скъпа дъщеря ходи във вечен мрак и пита: „Аба, къде съм?“. Новината била толкова ужасна, че не можел да каже на мама, макар че никак не го бива да пази тайни, особено от нея. Вместо това се обърнал към Бог: „Не мога да се примиря. Ще й дам едното си око“. После обаче се притеснил, че е на четирийсет и три години и сигурно и неговите очи не са съвсем наред. През онази нощ не мигнал. На следващата сутрин помолил майора, който отговарял за охраната им, да се обади на полковник Джунайд от неговия телефон.

— Казаха ми, че Малала не може да вижда — обяснил му татко, дълбоко разтревожен.

— Това са глупости — отговорил той. — Щом може да чете и да пише, как така не може да вижда? Д-р Фиона ме държи в течение, а в една от първите бележки, които е написала, Малала попитала за вас.

Далече в Бирмингам, аз не само виждах, но и помолих за огледало. „Огледало“ написах в розовата си тетрадка — исках да видя лицето и косата си. Медицинските сестри ми донесоха бяло огледалце, което още е у мен. Като се видях, направо обезумях. Дългата ми коса, която си пусках цяла вечност, беше подстригана, от лявата ми страна изобщо нямаше коса. „Косата ми е къса“, написах в тетрадката. Мислех, че талибаните са я отрязали. Всъщност пакистанските лекари бяха обръснали безмилостно част от главата ми. Лицето ми беше разкривено, все едно някой го беше дръпнал на една страна, а до лявото ми око имаше белег.

„Кой направи това с мен?“ — написах с все още разкривени букви.

Написах също „Загасете лампите“, защото главата ме болеше от силното осветление.

— С теб се случи нещо лошо — каза д-р Фиона.

„Стреляли са по мен, нали? — написах. — И по татко ли?“

Тя ми обясни, че съм простреляна в училищния микробус. Каза, че две мои приятелки също били ранени, но имената им не ми говореха нищо. Лекарката ми обясни, че куршумът е влязъл над лявото ми око и е изминал четирийсет и пет сантиметра надолу до лявото ми рамо, където е спрял. Можел е да извади окото ми или да проникне право в мозъка ми. Истинско чудо било, че съм жива.

Не почувствах нищо, може би просто леко задоволство. „Значи са го направили.“ Съжалявах само, че не съм имала възможност да говоря с тях, преди да ме прострелят. А сега никога нямаше да чуят каквото исках да кажа. Не си мислех нищо лошо за човека, който ме беше ранил — не ми минаваха никакви мисли за отмъщение, — исках само да се върна в Суат. Исках да си бъда у дома.

След това в главата ми започнаха да кръжат образи, но не бях сигурна дали са сън или действителност. Историята за прострелването ми е много по-различна от онова, което се е случило в действителност. Бях в друго училище заедно с татко, с приятели и с още едно момиче, което се казваше Гул. Прибирахме се към къщи, когато неочаквано изникнаха талибани, облечени в черно. Един от тях опря пистолет в главата ми и малкият куршум, който изстреля, проникна в мозъка ми. В съня ми талибанът прострелваше и татко. След това всичко притъмняваше, а аз се озовавах върху носилка сред тълпа от хора, много хора, и очите ми търсеха татко. Най-сетне го виждах и се опитвах да го заговоря, но думите не излизаха от устата ми. Друг път се оказвах на най-различни места: на пазара в Исламабад или на Чина Базар, и пак ме прострелваха. Сънувах дори, че лекарите са талибани.

Ставах по-напрегната, исках още подробности. Хората, които идваха, нямаха право да носят мобилните си телефони, но д-р Фиона винаги носеше айфона си, защото работеше в спешното отделение. Когато го оставеше, аз го грабвах и пусках името си в Гугъл. Трудно ми беше, защото виждах двойно и все натисках грешните букви. Исках да проверя и имейла си, но не помнех паролата.

На петия ден гласът ми се върна, но звучеше като чужд. Когато влезе Рехана, си поговорихме за стрелбата от ислямска гледна точка.

— Простреляха ме — казах й.

— Да, така е — отговори тя. — Твърде много хора в ислямския свят не могат да повярват, че някой мюсюлманин е способен на такова нещо. Например майка ми постоянно повтаря, че не са били мюсюлмани. Някои хора твърдят, че са мюсюлмани, но действията им не са ислямски.

Поговорихме си как има различни причини да се случват нещата и как това се е случило точно на мен, как образованието на жените, не само на мъжете, е едно от правата ни в исляма. Аз бях надигнала глас в защита на правото си да ходя на училище.

След като гласът ми се върна, говорих с родителите си по телефона на д-р Джавид. Притеснявах се, че звуча странно.

— Различно ли ти звуча? — попитах татко.

— Не — отговори той. — Звучиш ми по същия начин, а и гласът ти ще се стабилизира. Добре ли си? — попита той.

— Да, но главата ме боли ужасно, направо е непоносимо.

Татко сериозно се притесни. Сигурно главата го е заболяла по-силно, отколкото мен. И при всеки следващ разговор ме питаше:

— Какво става с главоболието — отслабва ли, или се засилва?

След първия път му отговарях само: „Добре съм“, защото не исках да се разстройва, и не се оплаквах дори докато махаха телчетата от главата ми и ми поставяха огромни инжекции във врата. Не спирах да питам: „Кога ще дойдете?“.

Стояха във военното общежитие в Равалпинди вече цяла седмица, а нямаха новини кога може да пристигнат в Бирмингам. Мама толкова се отчаяла, че казала на татко: „Ако и утре няма новини, започвам гладна стачка“. По-късно същия ден татко се срещнал с майора, отговарящ за безопасността им, и му предал думите й. Майорът се притеснил. След десет минути съобщили на татко, че подготвят преместването им в Исламабад по-късно същия ден. Можели да уредят всичко, нали така?

Когато се върнал при мама, татко й казал:

— Ти си велика жена. Винаги съм смятал, че ние с Малала сме по кампаниите, а всъщност ти си знаела как да протестираш!

Преместили ги в Кашмир Хаус в Исламабад — общежитие за членове на парламента. Охраната била толкова строга, че когато татко помолил за бръснар, един полицай останал с тях през цялото време, да не би бръснарят да пререже гърлото на татко.

Поне им върнаха телефоните и можеха да говорят с мен без проблем. Всеки път д-р Джавид се обаждаше на татко предварително, за да му съобщи кога може да говорим и за да е сигурен, че татко е свободен. Обаче, когато му звънеше, обикновено даваше заето. Татко постоянно говори! Изстрелях единайсетте цифри на мобилния номер на майка ми и д-р Джавид се изуми. Тогава разбра, че с паметта ми всичко е наред. Родителите ми обаче още не знаеха дали ще пристигнат при мен. Д-р Джавид също недоумяваше защо не пристигат. Когато му казаха, че не знаят, той звънна някъде и ги увери, че проблемът не е свързан с армията, а с цивилната администрация.

По-късно установиха, че вместо да прави всичко възможно да качи родителите ми на първия самолет за Бирмингам, за да отидат при дъщеря си, министърът на вътрешните работи Рехман Малик се надявал да лети с тях, за да дадат заедно пресконференция в болницата, а уреждането й отнемало известно време. Освен това искал да бъде сигурен, че те няма да потърсят политическо убежище във Великобритания, защото това щяло да злепостави правителството. В крайна сметка попитал родителите ми направо какви са плановете им. Смешна работа, защото мама изобщо не знаела какво е политическо убежище, а на татко й през ум не му минавало — имал да мисли за други неща.

Когато родителите ми се преместили в Кашмир Хаус, ги посетила Соня Шахид, майката на Шиза, приятелката ни, която уреди онова посещение на всички момичета от училище „Хушал“ в Исламабад. Допускала, че са заминали за Великобритания заедно с мен, и когато научила, че още са в Пакистан, се ужасила. Казали й как все им обяснявали, че няма самолетни билети за Бирмингам. Соня им донесла дрехи, защото си били оставили всичко в Суат, и дала на татко номера на канцеларията на президента Зардари. Той се обадил и оставил съобщение. Същата нощ президентът разговарял с него и му обещал да уреди въпроса.

— Знам какво е да си далече от децата си — казал той, имайки предвид годините, които бе прекарал в затвора.

Когато научих, че ще дойдат в Бирмингам след два дни, се сетих за нещо важно.

— Донесете ми раничката за училище — помолих се на татко. — Ако не можете да отидете до Суат да я вземете, тогава ми купете нови учебници, защото през март имам изпити.

Разбира се, исках да съм първенец на класа. Трябваше ми най-вече учебникът по физика, защото този предмет ми е труден, трябваше да залягам и над математиката, тъй като и там не ме бива много и задачите ме затрудняват. Мислех, че през ноември ще си бъда у дома.

Минаха десет дни, преди родителите ми да пристигнат. Тези десет дни в болницата ми се сториха като сто. Скучаех и не спях добре. Взирах се в часовника в стаята си. Отминаващото време ми подсказваше, че съм жива, и за пръв път през живота си се будех рано. Всяка сутрин копнеех да стане седем сутринта, за да дойдат медицинските сестри. Те и д-р Фиона играеха с мен на различни игри. Болница „Кралица Елизабет“ не е детска, затова доведоха координатор с детски игри. Една от любимите ми беше „Кънект 4“. Обикновено завършвах наравно с д-р Фиона, но побеждавах всички останали. На медицинските сестри и служителите в болницата им беше мъчно, че съм в тази далечна страна без родителите си, и се държаха много мило, особено Има Чаудхури, веселата администраторка, и Джули Трейси, главната сестра, която сядаше до леглото ми и ми държеше ръката.

Единственото нещо, което си носех от Пакистан, беше един бежов шал, който полковник Джунайд ми бе подарил чрез Фиона, затова отидоха да ми купят някакви дрехи. Нямаха представа колко съм консервативна и как се облича едно момиче от Суат. Отидоха в „Некст“ и в „Бритиш Хоум Сторс“ и се върнаха с торби с фланелки, пижами, чорапи и дори сутиени. Администраторката Има ме попита дали искам да нося шалвар-камиз и аз кимнах. После ме попита кой е любимият ми цвят. Розово, разбира се, отвърнах аз.

Тревожеха се, че не се храня, но не харесвах болничната храна и се опасявах, че не е халал. Пиех само млечните шейкове. Сестра Джули установи, че ми харесва един зрънчо със сирене и ми носеше от него. Попитаха ме какво обичам и аз отговорих: „Пържено пиле“. Има откри, че в града има позволен от исляма ресторант на „Кентъки Фрайд Чикън“ и ходеше там следобед да ми купува пилешко и пържени картофки. Веднъж дори ми сготви къри.

Донесоха дивиди плейър, за да има с какво да се занимавам. Един от първите филми, които ми пуснаха, беше „Шутира като Бекъм“, защото си мислеха, че ще ми допадне историята на сикхското момиче, което пренебрегва своите културни норми и играе футбол. Шокирах се, когато момичетата съблякоха блузите си, за да тренират по спортни сутиени, и накарах сестрите да изключат телевизора. След това ми носеха анимация и филми на „Дисни“. Изгледах и трите филма за Шрек, а също „История с акули“. Все още не виждах ясно с лявото си око, затова го закривах, докато гледах, а лявото ми ухо кървеше и трябваше постоянно да си слагам памучни тампони. Един ден попитах една медицинска сестра:

— Каква е тази бучка? — и сложих ръката й върху корема си. Беше подут и твърд, а не знаех защо.

— Там има парченце от черепа ти — отговори тя. Смаях се.

След като проговорих, направих и първите си крачки. В леглото не усещах никакви проблеми с крайниците, освен с лявата си ръка, която беше скована, защото куршумът беше спрял в рамото ми, затова не подозирах, че няма да мога да ходя както трябва. Първите стъпки ми бяха толкова трудни, все едно съм пробягала сто километра. Лекарите ме уверяваха, че ще съм добре, просто ми била нужна сериозна физиотерапия, за да могат мускулите ми отново да заработят.

Един ден се появи друга Фиона — Фиона Алегзандър, — която ме осведоми, че завежда пресцентъра на болницата. Досмеша ме. Болницата в Суат надали имаше пресцентър. Преди нейното посещение нямах представа какво внимание съм привлякла. Когато ме докарали от Пакистан, трябвало да има новинарско затъмнение, но до пресата стигнали снимки как заминавам за Великобритания и медиите научили, че ме карат в Бирмингам. Не след дълго над болницата закръжил хеликоптер на „Скай Нюз“ и в болницата пристигнали около 250 журналисти, дори от Австралия и Япония. Фиона Алегзандър, която е работила двайсет години като журналистка и е била редактор в „Бирмингам Поуст“, прекрасно знаеше как да им подава информация и да пресече опитите им да влязат. Болницата започна всеки ден да дава брифинги за състоянието ми.

Идваха хора, които искаха да ме видят — министри от правителството, дипломати, политици, дори пратеник на епископа на Кентърбъри. Повечето носеха букети, някои от които бяха невероятно красиви. Един ден Фиона Алегзандър ми донесе цял чувал с пощенски картички, играчки и снимки. Беше Ейд ул-Азха, Големият Ейд, най-важният ни религиозен празник, затова реших, че са ги изпратили някакви мюсюлмани. После видях датите — 10 октомври, 11 октомври, отпреди дни, и разбрах, че нямат нищо общо с Ейд. Бяха предимно от ученици от цял свят, които ми пожелаваха да се възстановя бързо. Изумих се, а Фиона се засмя:

— Нищо не си видяла.

Каза ми, че имало още чували, общо 8000 картички, повечето адресирани до „Малала, болницата в Бирмингам“. На една дори пишеше „До момичето, което беше простреляно в главата, Бирмингам“, но и тя пристигна. Имаше предложения от хора да ме осиновят, защото семейството ми го нямало, получих дори едно предложение за брак.

Рехана ми каза, че хиляди, дори милиони хора и деца по света ме подкрепят и се молят за мен. Тогава проумях, че всъщност хората са спасили живота ми. Че има причина да съм пощадена. Получавах и подаръци. Имаше много кутии с шоколадови бонбони и всякакви плюшени мечета. Може би най-скъп ми беше колетът от децата на Беназир Бхуто, Билавал и Бахтавар. Вътре имаше два шала, които са били на покойната им майка. Зарових носа си в тях, мъчейки се да усетя уханието на парфюма й. По-късно намерих дълъг черен косъм върху един от шаловете, което го направи още по-специален.

Осъзнах, че стореното от талибаните е придало световен мащаб на моята кампания. Докато лежах в болничното легло и се мъчех да направя първите си стъпки в новия свят, Гордън Браун, специалният представител на ООН за образованието и бивш министър-председател на Великобритания, беше пуснал петиция под надслов „Аз съм Малала“, в която настояваше до 2015 г. всяко едно дете да има правото да ходи на училище. Имаше послания от държавни глави и министри, от филмови звезди и една от внучките на сър Олаф Каро, последния британски губернатор на нашата провинция. Тя ми пишеше, че се срамува, задето не може да чете и да пише на пущу, макар дядо й да владеел прекрасно този език. Бионсе ми беше пратила картичка, която беше публикувала на страницата си във Фейсбук, Селена Гомес беше пуснала коментар в Туитър за мен, а Мадона ми беше посветила песен. Получих писмо дори от любимата си актриса и обществена активистка — Анджелина Джоли. Нямах търпение да разкажа за всичко това на Мониба.

Тогава още не знаех, че няма да се прибера у дома.