Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (11)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


Втора част
Долината на смъртта

37_dolinata_smurtta.png

Сбогом, музика! Глъхнат и най-мелодичните трели,

замлъкват устните — талибани в селото са спрели.

9
Моллата радиоводещ

Бях на десет години, когато талибаните пристигнаха в нашата долина. Двете с Мониба четяхме „Здрач“ и мечтаехме да станем вампирки. Струваше ни се, че талибаните са пристигнали посред нощ като вампири. Идваха на групи, въоръжени с ножове и калашници, и най-напред се появиха в Северен Суат, в гористите райони на Мата. Отначало не се наричаха талибани и не изглеждаха като афганистанските, които бяхме виждали по снимките, с чалми и тъмни кръгове около очите.

Тези бяха странни на вид мъже с дълги провиснали коси и бради, навлекли камуфлажни жилетки над традиционните широки ризи и панталони, вдигнати доста над глезена. Бяха обути с маратонки или с евтини сандали, понякога имаха на главите си чорап с дупка за очите и си бършеха носовете с краищата на чалмите си. Носеха черни значки с надпис шериат я шадахат — шериат или мъченичество — и понякога чалмите им бяха черни, поради което хората ги наричаха „отряда на черните чалми“. Изглеждаха толкова тъмни и мръсни, че един приятел на татко ги описваше като „хора без леген и бръснач“.

Предводител им беше молла Фазлула, на двайсет и осем години, който преди време обслужваше седалката на скрипец, с която преминавахме над река Суат. Той накуцваше с десния крак, защото беше прекарал детски паралич. Беше учил в медресето на суфи Мохамед, основателя на ТНШМ, и се беше оженил за дъщеря му. Когато молла Мохамед бил хвърлен в затвора по време на хайките срещу предводителите на бунтовниците през 2002 г., Фазлула поел ръководството на неговото движение. Малко преди земетресението Фазлула се появил в Имам Дери, селце на няколко километра от Мингора, на другия бряг на река Суат, и разположил там незаконната си радиостанция.

В нашата долина научавахме повечето новини от радиото, защото много хора нямаха телевизори и бяха неграмотни, така че не можеха да четат вестниците. Не след дълго всички заговориха за радиостанцията. Тя стана известна като „Молла FM“, а Фазлула — като моллата радиоводещ. Станцията излъчваше всяка вечер от осем до десет и сутрин от седем до девет.

Отначало Фазлула се държеше умно. Представяше се като ислямски реформатор и тълкувател на Корана. Майка ми беше много набожна и в началото Фазлула й допадаше. Той използваше радиото, за да насърчава хората да възприемат правилни навици и да се откажат от онези, които той оценяваше като лоши. Твърдеше, че мъжете трябва да запазят брадите си, но да се откажат от пушенето, а вместо това да дъвчат тютюна, който харесват. Казваше, че хората трябва да престанат да употребяват хероин и чарас, нашата дума за хашиш. Обясняваше на хората как е правилно да се измиват преди молитва — коя част на тялото най-напред. Обясняваше им дори как да мият интимните си части.

Понякога звучеше разумно, както когато възрастните се опитват да те убедят да направиш нещо, което не искаш, а друг път звучеше плашещо и разпалено. Често плачеше, докато заявяваше предаността си към исляма. Обикновено говореше известно време, после продължаваше заместникът му Шах Доуран, който преди беше продавал закуски на пазара от велосипеда си на три колела. Убеждаваха хората да престанат да слушат музика, да гледат филми и да танцуват. Такива греховни занимания предизвикали земетресението, гръмко предупреждаваше Фазлула, и ако хората не престанели, отново щели да си навлекат Божия гняв. Моллите нерядко тълкуват погрешно Корана и хадисите, когато проповядват учението им в провинцията, защото малко хора разбират арабски, на който е написан оригиналът. Фазлула се възползваше от това невежество.

— Прав ли е, аба? — питах баща си. Помня колко се бях уплашила от земетресението.

— Не, джани — отговаряше той. — Само заблуждава хората.

Татко каза, че радиостанцията е тема номер едно в учителската стая. По онова време в нашите училища работеха около седемдесет учители: към четирийсет мъже и трийсет жени. Някои от тях бяха настроени против Фазлула, но мнозина го подкрепяха. Хората мислеха, че той добре тълкува Свещения Коран, и се възхищаваха на харизмата му. Допадаше им призивът му за възстановяването на ислямските закони, защото всички бяха отчаяни от пакистанската съдебна система, заменила нашата след присъединяването ни към Пакистан. Поземлените спорове, каквито имаше много в нашата област и които преди се разрешаваха бързо, сега стигаха до съда чак след десет години. На всички им беше омръзнало от корумпираните държавни чиновници, изпращани в долината. Изглежда, очакваха, че Фазлула ще възстанови царствената ни държава от времената, когато е била управлявана от вали.

Само след шест месеца хората започнаха да изхвърлят своите телевизори, дивиди и сиди плейъри. Помощниците на Фазлула ги събираха на огромни купчини по улиците и ги горяха. Облаци от гъст черен пушек се кълбяха високо в небето. Стотици магазини за дискове с музика и филми затвориха доброволно, а талибаните платиха компенсации на собствениците им. Ние с братята ми се притеснявахме, защото обичахме телевизора си, но татко ни увери, че няма да го изхвърли. За всеки случай го прибрахме в един шкаф и го гледахме със съвсем тих звук. Знаеше се, че талибаните подслушват по вратите на хората, а после нахлуват, за да вземат телевизорите и да ги натрошат. Фазлула мразеше боливудските филми, които ние много харесвахме, и ги отричаше като неислямски. Позволено беше само радиото, а всички други песни, освен талибанските бяха обявени за харам.

Един ден татко отиде да посети свой приятел в болницата и там заварил много хора да слушат на касети проповедите на Фазлула.

— Трябва да се запознаеш с молла Фазлула — казали му те. — Той е велик учен.

— Всъщност дори не е завършил гимназия и истинското му име не е Фазлула — възразил татко, но никой не го слушал.

Татко се потисна, защото хората започваха да възприемат думите на Фазлула и неговата религиозна романтика.

— Нелепо е, че този така наречен учен всъщност сее невежество — възмущаваше се той.

Фазлула беше много популярен в по-отдалечените области. Хората там помнеха как доброволците на ТНШМ им бяха помогнали след земетресението, докато правителството никакво го нямало. В някои джамии слагаха дори тонколони, свързани с радиоприемниците, за да може всички в селото и на полето да слушат. Най-популярната част от предаването се излъчваше всяка вечер, когато той четеше имената на хора. „Господин А. пушел чарас, но престанал, защото е греховно“ или „Господин Б. доброволно затворил магазина си за музикални дискове.“ Уверяваше ги, че ще бъдат възнаградени в отвъдното. Хората обичаха да чуват имената си по радиото, обичаха и да научават кои техни съседи са прегрешили, та после да клюкарстват: „Чу ли за еди-кой си?“.

„Молла FM“ се подиграваше с армията. Фазлула заклеймяваше пакистанските правителствени чиновници като „неверници“ и твърдеше, че те са против въвеждането на шериата. Заявяваше, че ако те не го приложат, неговите хора ще го „наложат със сила и ще ги разкъсат на парчета“. Една от любимите му теми беше несправедливият феодален строй на хановете. Бедните се радваха, че хановете получават справедливо възмездие. Възприемаха Фазлула като Робин Худ и бяха убедени, че когато той дойде на власт, ще раздаде земята на хановете на бедните. Някои от хановете избягаха. Баща ми беше противник на ханизма, но твърдеше, че талибаните са още по-лоши.

Приятелят на татко Хидаятула беше станал правителствен служител в Пешавар и ни предупреждаваше:

— Така действат тези размирници. Искат да спечелят сърцата и умовете на хората, затова най-напред проучват какви са местните проблеми, набелязват виновниците и си осигуряват подкрепата на мълчаливото мнозинство. Така постъпиха във Вазиристан, когато погнаха похитителите и бандитите. После, като дойдат на власт, ще се държат като престъпниците, които преди са преследвали.

Радиопредаванията на Фазлула нерядко целяха да спечелят жените. Сигурно е знаел, че много мъже отсъстват, работят във въгледобивните мини на юг или по строителните площадки в Залива. Понякога той казваше: „Мъже, сега излезте. Ще поговоря с жените“. А друг път: „Жените трябва да изпълняват задълженията си у дома. Могат да излизат навън само по спешност, но трябва да бъдат забулени“. Понякога неговите хора излагаха на показ модерни дрехи, които твърдяха, че са иззели от „пропаднали жени“.

Приятелките ми в училище разказваха, че майките им слушат моллата радиоводещ, макар директорката ни госпожа Мариам да ни беше посъветвала да не го правим. У дома имахме само старото радио на дядо, което беше счупено, но приятелките на мама слушаха радио до една и й разказваха какво са чули. Хвалеха Фазлула и дългата му коса, умелата му езда и поведението му „досущ като на Пророка“ (Аллах да го благослови). Жените му разказваха сънищата си и той се молеше за тях. Мама харесваше тези истории, но татко беше ужасен.

Аз бях объркана от думите на Фазлула. В Корана не пише, че мъжете трябва да излизат навън, а жените — да си стоят у дома. В часовете ни по ислям в училище пишехме есета, озаглавени „Животът на Пророка“. Научавахме, че първата му жена била търговката Хатиджа. Била на четирийсет години, петнайсет години по-възрастна от него, и имала предишен брак, обаче той въпреки това се оженил за нея. Бях наблюдавала мама и знаех също, че пущунките са много силни физически. Нейната майка се беше грижила за осем деца сама, след като дядо претърпял инцидент — счупил си таза и осем години не можел да стане от леглото.

Мъжът ходи на работа, изкарва заплата, връща се у дома, яде и ляга да спи. Толкоз. Нашите мъже си мислят, че силата се крие в това да печелят пари и да се разпореждат с другите. Не признават, че силата е в ръцете на жените, които по цял ден се грижат за всички и раждат децата им. У дома мама се оправяше с всичко, защото татко беше много зает. Тя ставаше рано сутрин, гладеше дрехите ни за училище, приготвяше ни закуска и ни учеше как трябва да се държим. Тя пазаруваше и ни готвеше. Правеше много неща.

През първата година от управлението на талибаните ми направиха две операции — махнаха ми апендикса и ми извадиха сливиците. И на Хушал му махнаха апендикса. Мама ни заведе в болницата и стоя при нас — татко само идваше да ни види за малко и да ни донесе сладолед. Но въпреки това мама продължаваше да вярва, че Коранът забранява на жените да излизат навън и да разговарят с мъже, освен ако не са им роднини, за които не могат да се омъжат.

— Пекаи, не става дума за забулване само на лицето, а и на сърцето.

Много жени бяха развълнувани от думите на Фазлула, затова му даваха злато и пари, особено в бедните села и домакинства, където съпрузите работеха в чужбина. Изнасяха маси, на които жените да предадат сватбените си гривни и огърлици, и те се редяха на опашки да го сторят или пращаха синовете си. Някои даряваха спестяванията, които са правили цял живот, защото мислеха, че така ще зарадват Бог. Фазлула се зае да строи огромен щаб от червени тухли в Имам Дери с медресе към него, джамия, а също зидове и насипи за защита от река Суат. Никой не знаеше откъде взема цимента и желязото, но работниците бяха местни. Селата се редуваха да изпращат мъже, които да участват в строителните работи за ден-два. Веднъж един от учителите ни по урду Наваб Али предупредил баща ми, че няма да дойде на работа на следващия ден. Когато татко попитал защо, учителят обяснил, че е ред на неговото село да работи на строежа на Фазлула.

— Главната ти отговорност е да преподаваш на учениците — отговорил татко.

— Не, трябва да го направя — възразил Наваб Али.

Татко се прибра бесен.

— Ако хората участваха по същия доброволен начин в строителството на училища и пътища или дори в почистването на реката от найлонови опаковки, Бог ми е свидетел, Пакистан щеше да се превърне в земен рай. Но те даряват само на джамията или на медресето.

Седмица по-късно същият учител го осведомил, че не може повече да преподава на момичетата, защото „моллата не одобрява“.

Татко се помъчил да го разубедя.

— Съгласен съм, че на момичетата трябва да преподават учителки — казал той. — Първо обаче трябва да образоваме тези момичета, за да станат учителки!

 

 

По едно време молла Мохамед оповести от затвора, че жените не бива да се образоват дори в девически медресета. „Ако някой може да ми посочи исторически пример, когато ислямът е позволил женско медресе, нека да дойде да се изпикае на брадата ми“, заявил той. След това моллата радиоводещ обърна поглед към училищата. Заговори срещу директорите им и поименно поздравяваше момичетата, напуснали училище. „Госпожица еди-коя си е престанала да ходи на училище, затова ще отиде в рая“, казваше той, или „Госпожица А от еди-кое си село е прекъснала образованието си в пети клас. Поздравявам я“. Момичета като мен, които продължаваха да ходят на училище, той наричаше овце.

Приятелките ми и аз не разбирахме какво нередно правим.

— Защо не искат момичетата да ходят на училище? — попитах татко.

— Страхуват се от писалката — отговори той.

След това още един учител от нашето училище, математик с дълга коса, също отказа да преподава на момичета. Татко го уволни, но някои от другите учители бяха притеснени и изпратиха делегация в кабинета му.

— Не го правете, господине — примолиха му се. — Времето е трудно. Нека да остане, ние ще му вземаме часовете.

Излезе нова заповед. Фазлула закриваше козметичните салони и забраняваше бръсненето, затова бръснарите оставаха без работа. Татко, който имаше само мустаци, заяви, че няма да си пусне брада заради талибаните. Те забраняваха на жените да пазаруват. Нямах нищо против да не ходя на Чина Базар. Не обичах да пазарувам, за разлика от мама, която обожаваше красивите дрехи. Тя все ми повтаряше: „Закрий си лицето, хората те гледат“.

— Няма значение — отговарях, — и аз ги гледам.

А тя се ядосваше.

Мама и приятелките й се разстроиха, че няма да могат да ходят на пазар, особено в дните преди Ейд, когато се разкрасяваме и обикаляме осветените с пъстри лампички сергии, на които продават гривни и къна. Всичко това престана. Талибаните не нападаха жените, ако отидат на пазар, но им крещяха и ги заплашваха, докато те не склоняха да си тръгнат. Един талибан беше в състояние да сплаши цяло село. Ние, децата, също се цупехме. Обикновено в почивните дни пускат нови филми, но Фазлула беше закрил всички видеотеки. Някъде по това време на мама също й дойде до гуша от Фазлула, особено когато той започна да проповядва против образованието и да твърди, че който ходи на училище, ще отиде в ада.

След това Фазлула започна да провежда шура, нещо като местен съд. На хората им харесваше, защото справедливостта се въздаваше бързо, за разлика от пакистанските съдилища, където можеш да чакаш с години и трябва да плащаш подкупи, за да разгледат делото ти. Мнозина започнаха да се обръщат към Фазлула и приближените му с молба да решават всякакви проблеми: от делови въпроси до лични вражди. „От трийсет години имам един проблем, който още не е решен“, оплакал се един човек на баща ми. Наказанията, които постановяваше съдът на Фазлула, включваха публичен бой с камшик — нещо, което не бяхме виждали дотогава. Един приятел на татко му разказал, че е видял да бият трима мъже, след като шура ги обявил за виновни за отвличането на две жени. Близо до централата на Фазлула била издигната платформа и след като хората отишли да го чуят на петъчната молитва, стотици се струпали да гледат боя с възгласи „Аллаху акбар!“, „Аллах е велик!“, след всеки удар с камшика. Понякога Фазлула се явявал, яхнал черен кон.

Привържениците му забраняваха на лекарите да дават капки срещу полиомиелит с твърдението, че ваксините са американски заговор мюсюлманките да станат безплодни, та жителите на Суат да изчезнат. „Лечението на заболяване, преди да се е проявило, е срещу законите на шериата — оповестил Фазлула по радиото. — Никъде в Суат няма да намерите и едно дете, което да изпие капчица от ваксината.“

Хората на Фазлула патрулираха по улиците и търсеха нарушителите на заповедите както нравствената полиция на талибаните в Афганистан, за която бяхме чували да разказват. Основаха доброволна пътна полиция, наречена „Командоси соколи“, която обикаляше улиците с картечници в каросериите на пикапите.

Някои хора бяха доволни. Веднъж татко срещнал случайно човека, който го обслужвал в банката.

— Едно от хубавите неща, които направи Фазлула, е, че забрани на жените и момичетата да ходят на Чина Базар. Така спести пари на мъжете — казал му той.

Малцина говореха това, което мислят. Татко се оплакваше, че повечето хора са като местния бръснар, който един ден промърморил, че има в касата си само десет рупии, по-малко от една десета от онова, което обикновено печелел. А предишния ден бил заявил пред някакъв журналист, че талибаните са добри мюсюлмани.

След като „Молла FM“ беше в ефир около година, Фазлула стана по-агресивен. Брат му молла Лиакат и трима негови синове бяха сред жертвите на нападението на американски безпилотен самолет над медресето в Баджаур в края на октомври 2006 г. Загинаха 80 души, включително дванайсетгодишни момчета, някои от които бяха от Суат. Бяхме ужасени от тази атака и хората се кълняха, че ще отмъстят. Десет дни по-късно атентатор се взриви в казармите в Даргаи, на пътя от Исламабад за Суат, и уби четирийсет и двама пакистански войници. По онова време самоубийствените атентати бяха рядкост в Пакистан — през онази година бяха общо шест, — а това беше най-сериозното нападение, извършено от пакистански бунтовници.

По време на празника Ейд обикновено принасяме в жертва животни — кози или овце. Но Фазлула каза: „Този път на Ейд ще бъдат пожертвани двуноги животни“. Скоро разбрахме какво означава това. Неговите хора започнаха да убиват хановете и политическите активисти от светски и националистически партии, най-вече от Национална партия „Авами“ (НПА). През януари 2007 г. близък на един от приятелите на моя баща беше отвлечен в селото си от маскирани въоръжени мъже. Казваше се Малак Бахт Байдар. Беше от богато ханско семейство и беше местният заместник-председател на НПА. Тялото му беше намерено захвърлено в гробището на предците му. Краката и ръцете му бяха счупени. Това беше първото целенасочено убийство в Суат, а хората говореха, че е защото той помагал на армията да открива талибанските скривалища.

Властите си затвориха очите. Правителството на нашата провинция все още беше съставено от партии на моллите, които критикуваха всеки, който твърди, че се сражава в името на исляма. Отначало в Мингора, най-големия град в Суат, бяхме в безопасност. Но щабът на Фазлула се намираше само на километри и макар че талибаните не бяха близо до къщата ни, се срещаха по пазарите, по улиците и по планините. Опасността допълзя по-близо.

По време на Ейд отидохме на село както обикновено. Аз пътувах в колата на братовчед ми и след като прекосихме реката на едно място, където тя беше заляла пътя, ни спряха на талибански контролен пункт. Седях отзад с мама. Братовчед ми бързо ни подаде касетите си с музика, за да ги скрием в чантите си. Талибаните бяха облечени в черно и носеха калашници.

— Сестри, вие се опозорявате. Трябва да носите бурки — казаха ни те.

Когато се върнахме в училище след празника, на портата беше залепено писмо. „Господине, вашето училище е западно и неправоверно — пишеше в него. — Вие обучавате момичета и имате униформа, която не е ислямска. Веднага престанете, иначе ще загазите, а децата ви ще ви оплакват.“ Писмото беше подписано от „Ислямски федаини“.

Татко реши да промени униформата на момчетата от риза и панталон на шалвар-камиз — шалвари и дълга туника. Нашата си остана лазурносин шалвар-камиз и бяла дупата за забраждане. Посъветваха ни да не я сваляме извън училище.

Приятелят на татко Хидаятула го окуражаваше да не отстъпва.

— Зияудин, ти имаш харизма, можеш да говориш публично и да организираш хората против тях — каза той. — Животът не е само да вдишваш кислород и да издишваш въглероден диоксид. Можеш или да си стоиш и да приемаш всичко, което ти сервират талибаните, или да им се противопоставиш.

Татко ни предаде думите на Хидаятула. След това изпрати писмо до местния вестник „Дейли Азади“. „До ислямските федаини. Това не е правилният път за налагане на исляма — написа той. — Моля ви, не наранявайте децата, защото Богът, в който вярвате вие, е същият онзи, на когото те се молят всеки ден. Може да отнемете моя живот, но не убивайте учениците ми.“ Когато видя отпечатания брой на вестника, татко беше много недоволен. Писмото беше свряно на средните страници и редакторът беше публикувал името и адреса на училището, а татко не беше очаквал от него такова нещо. Но много хора се обадиха да го поздравят.

— Ти хвърли първия камък в застоялата вода — казваха те. — Вече имаме смелостта да говорим.