Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (13)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


11
Умният клас

В онези печални дни училището ми вдъхваше сили. Когато бях на улицата, всеки мъж ми се струваше талибан. Криехме раничките и учебниците си под шаловете. Татко все повтаряше, че най-красивото нещо в едно село сутрин е дете с ученическа униформа, но ние се страхувахме да ги носим.

Вече бяхме в прогимназията. Госпожа Мариам каза, че никой не иска да преподава на нашия клас, защото сме задавали твърде много въпроси. Приятно беше да ни се носи славата на умни момичета. Когато украсявахме ръцете си с къна за празници и сватби, изписвахме уравнения и химически формули вместо цветя и пеперуди. Съперничеството ми с Малка-е-Нур продължаваше, но след смайването от победата й над мен още когато тръгнахме на училище, здравата се постарах и успях да си възвърна позицията като първенец на класа на дъската за почетни обяви. Обикновено тя беше втора, а Мониба — трета. Учителите ни обясниха, че изпитващите гледали най-напред колко сме написали, а после какво е съдържанието. Мониба имаше най-красивия почерк от трите, но аз все й повтарях, че няма достатъчно самочувствие. Тя много се стараеше, защото се притесняваше, че ако има ниски оценки, мъжете от семейството й ще го използват като повод да я спрат от училище. Аз бях най-слаба по математика — на едно контролно ми писаха двойка, — но се стараех. Учителят ми по химия господин Обайдула се пошегува, че съм родена за политик, защото преди устните изпити все му казвах: „Господине, искам да знаете, че вие сте най-добрият учител, а вашият предмет ми е любимият“.

Някои родители се оплакваха, че се радвам на по-благосклонно отношение, защото татко е собственик на училището, но хората все се учудваха, че въпреки съперничеството помежду ни трите сме добри приятелки и не си завиждаме. Съревновавахме се и на матурите. Чрез тях излъчваха най-добрите ученици от частните училища и една година Малка-е-Нур и аз получихме съвсем еднакви оценки. За да не остават хората с впечатление, че се радвам на по-специално отношение, татко уреждаше да се явяваме на матурите в друго училище, на неговия приятел Ахмад Шах. Резултатите бяха същите, затова и двете получавахме награда.

В училище не всичко беше зубрене. Обичахме и да поставяме пиеси. Написах основана на „Ромео и Жулиета“ пародия за корупцията. Аз изпълнявах ролята на Ромео, държавен чиновник, пред когото хората се явяваха на интервю за работа. Първата кандидатка беше красиво момиче, на което Ромео задаваше съвсем лесни въпроси, например „Колко колела има велосипедът?“, а когато тя му отговори: „Две“, той я похвали: „Блестящо!“. Следващият кандидат беше мъж, затова Ромео му задаваше въпроси, на които е невъзможно да се отговори, например „Без да поглеждаш нагоре, ми кажи каква марка е вентилаторът над главите ни“. „Как бих могъл да знам!“, възмущаваше се кандидатът, а Ромео отговаряше: „Уж имаш докторат, пък не знаеш!“. И решаваше да вземе на работа момичето.

Разбира се, Мониба изпълняваше ролята на момичето, а друга наша съученичка, Атия, играеше моята помощничка и правеше нещата по-пикантни с духовитите си забележки. Всички много се смяха. Обичам да имитирам хората и в междучасията приятелките ми ме молят да имитирам учителите, особено господин Обайдула. По онова време се случваха толкова много лоши неща, че се нуждаехме от дребни поводи за смях.

Военната операция в края на 2007 г. не прогони талибаните. Армията остана в Суат и военните плъзнаха из целия град, но Фазлула продължаваше да излъчва радиопредаванията си всеки ден. През 2008 г. положението се влоши още повече, защото започнаха бомбени атентати и убийства. Единствената тема на разговорите беше армията, талибаните и усещането, че сме в капан между двете. Атия все ме дразнеше: „Талибаните са добри, армията не“, а аз отговарях: „Ако ни нападат змия и лъв, кое от двете ще наречем добро?“.

Училището ни беше райски пристан от ужасите навън. Всички други момичета в класа искаха да станат лекарки, но аз реших, че ще бъда изобретателка и ще направя антиталибанска машина, която ще издуха талибаните и ще унищожи оръжията им. Разбира се, и в училище бяхме застрашени, затова някои от приятелките ми напуснаха. Фазлула не спираше да повтаря по радиото, че момичетата трябва да си стоят у дома, а хората му започнаха да взривяват училища — обикновено нощем, след вечерния час, когато нямаше деца.

Първото училище, което взривиха, беше държавно девическо училище в Мата. Не можехме да повярваме, че някой е способен да извърши такова нещо. Последваха още много взривявания, почти всеки ден. Дори в Мингора имаше експлозии. На два пъти до къщата ни избухваха бомби, толкова наблизо, че тя цялата се разлюляваше, а вентилаторът над прозореца падаше. И двата пъти бях в кухнята и после много се страхувах да стоя в нея, затова само притичвах навътре и навън.

През последния ден на февруари 2008 г. чухме мощен взрив. Беше оглушителен и явно съвсем близо до нас. Както обикновено се повикахме взаимно, за да се уверим, че сме добре. После чухме сирените една след друга, сякаш минаваха всички линейки в Мингора. Терорист самоубиец се беше взривил на игрището по бейзбол на гимназия „Хаджи Баба“. Там имало събрани хора за заупокойна молитва в памет на местния полицай Джавид Икбал, загинал при бомбен атентат в далечна област на страната, докато се опитвал да избяга от талибаните. Той бил от Мингора и тялото му било докарано обратно тук, за да бъде погребано с полицейски почести. Този път талибаните бомбардирали опечалените. Бяха убити повече от петдесет души, включително най-малкият син на Джавид Икбал и много наши познати. Десетима от семейството на Мониба били там и бяха убити или ранени. Мониба беше съсипана, а целият град беше в шок. Във всяка джамия се поднасяха съболезнования.

— Е, вече страхуваш ли се? — попитах аз татко.

— Нощем страхът е по-силен, джани — отговори ми той, — но на сутринта, на светло отново събираме смелост.

Това беше вярно за нашето семейство. Бяхме уплашени, но смелостта ни беше по-силна.

— Трябва да прочистим долината си от талибаните и тогава никой няма да се страхува — каза татко.

В критични моменти ние, пущуните, прибягваме до старите изпитани традиции, затова през 2008 г. старейшините в Суат учредиха съвет, наречен Кауми Джирга, който да отправи предизвикателство към Фазлула. Трима местни активисти бяха обиколили долината, за да убеждават старейшините да се обединят. Най-влиятелният старейшина беше на седемдесет и четири години и се казваше Абдул Хан Халик — бил е охрана на кралица Елизабет по време на посещението й в Суат при нашия вали. Макар че татко не беше нито старейшина, нито хан, него избраха за говорител, защото не се боеше да се изказва открито. Той се изразяваше по-поетично на пущу, но говореше свободно и официалния ни език урду, и английски, поради което можеше да общува ефективно и извън Суат, и вътре в долината.

Всеки ден баща ми ходеше от името на Кауми Джирга по разни семинари или по медиите, за да отправя предизвикателства към Фазлула. „Какво правиш? — питаше. — Опустошаваш нашия живот и културата ни.“

Той ми казваше:

— Всяка организация, която работи за мира, ще се присъедини. Ако искаш да разрешиш някакъв спор или да се измъкнеш от някакъв конфликт, най-важно е да кажеш истината. Ако те боли глава и кажеш на лекаря, че те боли коремът, той как да ти помогне? Трябва да казваш истината. Истината ще премахне страха.

Често го съпровождах, когато се срещаше с други активисти, най-вече със старите си приятели Ахмад Шах, Мохамед Фарук и Захид Хан. Ахмад Шах също имаше училище, където работеше Мохамед Фарук, затова тримата понякога се събираха там на поляната. Захид Хан беше собственик на хотел и имаше голяма худжра. Когато те пък идваха у дома, им поднасях чай и после слушах мълчаливо, докато обсъждаха какво да правят. „Малала не е само дъщеря на Зияудин — казваха те, — тя е дъщеря на всички нас.“

Непрекъснато ходеха до Пешавар и Исламабад и даваха много интервюта по радиото, предимно за „Гласът на Америка“ и Би Би Си, като се редуваха, така че един винаги да е на разположение. Убеждаваха хората, че случващото се в Суат не се дължи на исляма. Татко твърдеше, че талибанското присъствие в Суат нямаше да е възможно без подкрепата на хора от армията и на държавни чиновници.

— Държавата би трябвало да защитава правата на гражданите си — казваше той, — но положението много се усложнява, ако не можеш да видиш разликата между държава и недържава и ако нямаш доверие на държавата да те защитава от недържавата.

Нашите военни и разузнаването ни са твърде влиятелни и повечето хора не обичат да дават гласност на възгледите си, но татко и много от приятелите му не се бояха.

— Действията ви са насочени против нашия народ и против Пакистан — заявяваше на всеослушание той. — Не подкрепяйте талибанизацията, тя е нехуманна. Казват ни, че Суат е пожертван в името на Пакистан, но никой и нищо не бива да става жертва на държавата си. Тя би трябвало да е като майка, а майката не изоставя и не мами децата си.

Възмущаваше се, че много хора не изказват открито мнението си. В джоба си държеше стихотворение, написано от Мартин Нимьолер, живял в нацистка Германия:

Когато нацистите дойдоха за комунистите,

аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите,

аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за синдикалистите,

аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите,

аз мълчах; не бях евреин.

Когато дойдоха за католиците,

пак не протестирах; не бях католик.

После дойдоха за мен.

Но не беше останал никой, който да ме защити.

Знаех, че има право. Ако хората си мълчат, нищо няма да се промени.

Татко организира мирна демонстрация в училище и ни насърчаваше да говорим открито против случващото се. Мониба го формулира добре:

— Ние, пущуните, сме религиозни хора — каза тя. — Заради талибаните целият свят ни мисли за терористи. А ние сме миролюбиви. Нашите планини, дървета и цветя, всичко в нашата долина копнее за мир.

Група приятелки дадохме интервю за единствения частен пущунски телевизионен канал относно момичетата, които отпадат от училище заради талибаните. Учителите ни подготвиха предварително как да отговорим на въпросите. Не само аз бях на интервюто. Тогава, когато бяхме единайсет-дванайсетгодишни, давахме интервютата заедно, но по-късно, като станахме на тринайсет-четиринайсет, братята и бащите на приятелките ми не им позволяваха повече да дават интервюта, защото в пубертета трябвало да се забулват, а и защото се страхуваха.

Веднъж се явих по „Гео“, един от най-големите новинарски канали в страната ни. В студиото имаше цяла стена с екрани. Смаях се, като видях толкова много канали. След това си помислих: медиите се нуждаят от интервюта. Искат да интервюират малко момиче, но момичетата се страхуват, а дори да не се страхуват, родителите им не ги пускат. Моят баща е смел и ме подкрепяше. „Ти си дете и имаш право да говориш“, казваше ми той. Колкото повече интервюта давах, толкова по-силна се чувствах и толкова повече подкрепа получавах. Бях само на единайсет, но изглеждах по-голяма, а медиите като че ли се вслушваха в думите, изречени от дете. Един журналист ме нарече „такра дженаи“ (умна девойка), а друг каза, че съм твърде зряла за възрастта си. Вярвах, че Бог ще ме закриля. Говорех в защита на правата си, на правата на момичетата, следователно не правех нищо нередно. Мой дълг бе да постъпя така. Бог иска да провери как ще се държим в такива ситуации. В Корана е казано: „… за да възцари правдата и да отмени лъжата…“. Ако един човек, Фазлула, може да разруши всичко, защо едно момиче да не може да му се противопостави, питах се. Всяка нощ се молех на Бог да ми вдъхне сили.

Медиите в Суат бяха под натиск да отразяват талибаните в положителна светлина — някои дори почтително наричаха говорителя им Муслим Хан „покровител на училищата“, а в действителност той ги разрушаваше. Мнозина местни журналисти обаче не бяха доволни от случващото се в долината и ни осигуриха влиятелна сцена, за да кажем неща, които те не се осмеляваха.

Нямахме кола, затова ходехме с рикша или някой от приятелите на татко ни закарваше. Един ден с татко заминахме за Пешавар, за да участваме в предаване на урду по Би Би Си, чийто водещ беше прочутият журналист, автор на собствена рубрика, Уасатула Хан. Като представител на талибаните бяха поканили Муслим Хан, но него го нямаше в студиото. Малко бях напрегната, но съзнавах, че е важно как ще се представя, защото много хора в Пакистан ще слушат. „Откъде накъде талибаните се осмеляват да ми отнемат основното право на образование?“, попитах. Муслим Хан не отговори, защото неговото интервю по телефона беше записано предварително. Нима запис може да отговори на въпроси, зададени на живо?

След това хората ме поздравяваха. Татко се смееше и казваше, че трябва да се захвана с политика. „Ти говориш като политик още откакто си проходила“, подкачаше ме той. Аз обаче никога не гледах интервютата си. Съзнавах, че това са само малки стъпчици.

Думите ни бяха като евкалиптови цветчета през пролетта, които вятърът разпръсква. Разрушаването на училища продължи. През нощта на 7 октомври 2008 г. чухме поредица от далечни взривове. На следващата сутрин научихме, че маскирани бунтовници са влезли в девическото манастирско училище „Сангота“ и в колежа „Екселсиор“ за момчета и са ги взривили със самоделни бомби. Учителите вече били евакуирани, защото и по-рано получавали заплахи. Това бяха престижни училища, особено „Сангота“, което беше от времето на последния вали и се славеше с академичните си постижения. Бяха и големи — в „Екселсиор“ учеха повече от 2000 ученици, а в „Сангота“ около 1000. Татко отиде на място след взривовете и установи, че сградите са сринати до основи. Дал интервюта пред телевизионните репортери сред натрошените тухли и изгорелите учебници и се прибра у дома ужасен. „Имаше само развалини“, каза той.

Въпреки всичко татко не губеше надежда и смяташе, че ще дойде ден, когато разрухата ще престане. Много се потисна от ограбването на разрушените училища — местните хора крадяха мебелите, книгите, компютрите. „Те са лешояди, които нападат труп“, каза той.

На следващия ден отиде в живо предаване по „Гласът на Америка“ и гневно заклейми нападенията. Муслим Хан, говорителят на талибаните, беше на телефонната линия.

— Каква заплаха бяха тези две училища, та ги взривихте? — попита баща ми.

Муслим Хан отговори, че „Сангота“ било манастирско училище, в което се преподавало християнско вероучение, а „Екселсиор“ било смесено училище, момичета и момчета учели заедно.

— И двете твърдения са неверни! — възрази татко. — Училище „Сангота“ съществува от шейсетте години и не е покръстило нито един ученик в християнство — всъщност някои от тях приеха исляма. А „Екселсиор“ е смесено училище само в началните класове.

Муслим Хан не отговори.

— А техните дъщери? Те не искат ли да учат? — попитах татко.

Нашата директорка госпожа Мариам е учила в „Сангота“, а по-малката й сестра Айеша беше ученичка там, затова заедно с още няколко момичета се прехвърлиха в нашето училище. Месечните такси никога не стигаха да покриваме всичките си разходи, затова допълнителните приходи бяха добре дошли, но татко не беше доволен. Отиде навсякъде, където можа, настоявайки за реконструкцията и на двете училища. Веднъж говори пред голяма аудитория, вдигна на ръце дъщерята на един човек от публиката и каза: „Това момиченце е нашето бъдеще. Искате ли то да бъде невежо?“. Присъстващите бяха единодушни, че биха пожертвали себе си, вместо да се откажат от образованието на децата си. Новите момичета споделиха ужасни истории. Айеша ни разказа как един ден, докато се прибирала от „Сангота“, видяла талибан да държи за косата отрязаната глава на полицай, а от шията капела кръв. Освен това момичетата от „Сангота“ бяха много умни, което означаваше още по-голяма конкуренция. Една от тях, Рида, беше отлична ораторка. Двете с Мониба много се сприятелихме с нея, което понякога ставаше повод за кавги, тъй като три е опасно число. Мониба често носеше храна в училище и само една допълнителна вилица.

— Ти моя приятелка ли си или на Рида? — питах я аз, а тя отговаряше през смях:

— И трите сме добри приятелки.

В края на 2008 г. вече близо 400 училища бяха разрушени от талибаните. Имахме ново правителство, а президент беше Асиф Зардари, вдовецът на Беназир, но държавниците не изглеждаха загрижени за Суат. Казвах на хората, че нещата щяха да са различни, ако дъщерите на Зардари ходеха на училище в Суат. В цялата страна имаше самоубийствени атентати, дори в хотел „Мариот“ в Исламабад.

В Суат беше по-безопасно в града, отколкото в отдалечените райони, затова много наши роднини пристигнаха и се настаниха у дома. Къщата беше малка и вече беше пълна с братовчеди, които живееха при нас. Нямаше какво да правим. Не можехме да играем крикет на улицата, нито на покрива както преди. Затова играехме на стъклени топчета в двора. Непрекъснато се карах с брат ми Хушал, а той отиваше разплакан при мама. С него открай време не се спогаждахме.

Обичах да се занимавам с косата си и цяла вечност стоях в банята пред огледалото и си правех прическите, които бях видяла по филмите. Преди да стана на осем-девет, мама ме подстригваше късо като братята ми заради въшките, а и така косата ми се миеше и решеше по-лесно. Най-накрая обаче я бях убедила да ми позволи да си я пусна до раменете. За разлика от косата на Мониба, която е права, моята е чуплива и аз обичах да си правя къдрици или да я сплитам на плитки. „Какво се мотаеш вътре, пишо! — провикваше се мама. — Гостите трябва да ползват банята и всички те чакат.“

Най-трудно беше през постите по време на Рамадана през 2008 г. Тогава денем устните на мюсюлманина не трябва да докосват храна или напитка. Талибаните бомбардираха електроцентралата, затова нямахме ток, а няколко дни по-късно взривиха и газопровода, така че нямахме и газ. Цената на газовите бутилки, които купувахме от пазара, скочи двойно, затова се наложи мама да готви на огън като на село. Тя не се оплакваше — трябваше да ни сготви храна и го правеше, пък и имаше хора в по-окаяно положение от нас. Нямаше обаче чиста вода и хората започнаха да измират от холера. Болницата не можеше да поеме всички пациенти и се наложи да разпънат палатки отвън, за да лекуват хората.

У дома нямахме генератор, но татко купи един за училището и помпахме прясна вода от една дупка. Всички деца от квартала идваха да пълнят съдове. Всеки ден имаше опашка от хора, които искаха да си налеят вода в кани, бутилки и кофи. Един от съседите ни се уплаши: „Какво правите? — попита. — Ако талибаните разберат, че давате вода през Рамадана, ще ни бомбардират!“.

Татко отговори, че хората ще умрат или от жажда, или от бомбите.

Времето, когато ходехме на екскурзии или на пикници, изглеждаше като сън. Никой не се осмеляваше да напусне дома си след залез. Терористите взривиха дори ски лифта и голям хотел в Малам Джаба. Един ваканционен рай се превърна в пъкъл, където туристите вече не се осмеляваха да стъпят.

После, в края на 2008 г., заместникът на Фазлула, Шах Дауран, оповести по радиото, че всички девически училища трябва да затворят. От 15 януари момичетата трябва да престанат да ходят на училище, това съобщи той. Отначало помислих, че е шега.

— Как така ще ни забраняват да ходим на училище? — попитах татко. — Нямат такава власт. Твърдят, че ще разрушат планината, а дори не владеят пътя.

Другите момичета не бяха съгласни с мен.

— Че кой ще ги спре? — питаха. — Вече са взривили стотици училища и никой нищо не прави.

Татко казваше, че хората в Суат и учителите ще продължат да образоват децата, докато и последната класна стая, и последният учител, и последният ученик са на тази земя. Родителите ми нито веднъж не споменаха да престана да ходя на училище. Никога. Колкото и да обичахме училището, не си давахме сметка колко важно е образованието, преди талибаните да се опитат да ни спрат. Уроците ни, четенето и писането на домашните за нас не бяха само начин да си прекарваме времето, те бяха бъдещето ни.

През онази зима валя сняг и ние си правехме снежни мечки, но не се радвахме много. През зимата талибаните изчезнаха в планините, но ние знаехме, че те ще се върнат, и нямахме представа какво предстои. Вярвахме, че пак ще тръгнем на училище. Талибаните можеха да ни отнемат писалките и книгите, но нямаше да ни принудят да престанем да мислим.