Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (14) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634

История

  1. — Добавяне

12
Кървавият площад

Захвърляха телата на площада нощем, така че всички да ги видят на следващата сутрин на път за работа. Обикновено бяха придружени с бележка, която гласеше неща от рода на: „Това очаква всеки агент на армията“ или „Не докосвай това тяло до 11 ч., иначе ти си следващият“. Понякога нощем, освен убийства имаше и земетресения, което още повече плашеше хората, защото ние свързваме всяко природно бедствие с човешко.

Убиха Шабана през една мразовита нощ през януари 2009 г. Тя живееше на Банр Базар, тясна уличка в Мингора, известна с танцьорите и музикантите си. Бащата на Шабана каза, че група мъже потропали на вратата й и я помолили да им потанцува. Тя отишла да си облече костюма за танци, а когато се върнала да танцува пред тях, извадили пистолетите си и заплашили да й прережат гърлото. Случило се след полицейския час в 9 ч. и хората чули писъците й. „Обещавам да престана! Обещавам повече да не танцувам и да не пея. Оставете ме, за бога! Аз съм жена, мюсюлманка. Не ме убивайте!“ След това отекнали изстрели, а надупченото й с куршуми тяло било замъкнато до Грийн Чок — Зеления площад. Толкова много тела бяха захвърлени там, че хората започнаха да го наричат Кървавия площад.

Научихме за смъртта на Шабана на следващата сутрин. Фазлула съобщи по радио „Молла FM“, че тя е умряла заради безнравственото си поведение и че другите момичета, които танцуват на Банр Базар, ще бъдат убивани една по една. В Суат се гордеем с музиката и изкуството си, но сега повечето танцьори бягаха в Лахор или в Дубай. Музикантите пускаха обяви по вестниците, че са престанали да свирят, и обещаваха да живеят добродетелно, за да умилостивят талибаните.

Говореше се за порочния нрав на Шабана, но нашите мъже едновременно искаха да я гледат как танцува и я презираха, че е танцьорка. Дъщерята на хан не може да се омъжи за сина на бръснар и дъщерята на бръснар не може да се омъжи за сина на хан. Ние, пущуните, обичаме обувките си, но не и обущаря, обичаме завивките и шаловете си, но не уважаваме тъкача. Хората на ръчния труд имат огромен принос в обществото ни, но не получават никакво признание и поради тази причина много от тях се присъединяват към талибаните — за да могат най-сетне да имат някакво положение и влияние.

Затова хората обичаха да гледат как Шабана танцува, но не я уважаваха и не казаха нищо, когато беше убита. Някои дори одобриха убийството й, защото се страхуваха от талибаните, или защото им угодничеха. „Шабана не беше мюсюлманка — приказваха те. — Беше лоша, затова заслужаваше да я убият.“

Не мога да кажа, че това беше най-ужасният ден. По времето, когато беше убита Шабана, всеки ден беше ужасен, всеки миг беше ужасен. Лошите новини бяха навсякъде: къщата на еди-кой си е взривена, еди-кое си училище е разрушено, има публични наказания с камшик. Историите бяха безкрайни и трогателни. Няколко седмици след убийството на Шабана беше убит учител от Мата, защото отказал да вдигне шалварите си над глезена, както талибаните носят техните. Заявил, че никъде в исляма няма такова изискване. Обесиха го, а след това застреляха баща му.

Не разбирах какво се опитват да направят талибаните. „Те оскърбяват религията ни — заявявах в интервюта. — Как ще приеме човек исляма, ако му опрете пистолет в главата и заявите, че това е истинската религия? Ако искат всеки човек на света да стане мюсюлманин, защо най-напред не докажат, че са добри мюсюлмани?“

Татко редовно се прибираше разтърсен от страхотиите, които беше видял и чул, например за обезглавяването на полицаи и разнасянето на главите им по улиците на града. Дори онези, които отначало защитаваха Фазлула, убедени, че хората му са истинските знаменосци на исляма, и му даваха златото си, започнаха да се обръщат против него. Татко ми разказа за една жена, която направила щедро дарение на талибаните, докато съпругът й работил в чужбина. Когато се върнал и научил, че тя е дарила златото си, той се вбесил. Една нощ в селото се разнесла малка експлозия и жената се разплакала. „Не плачи — казал съпругът й. — Това е заради твоите обици. Слушай как дрънчат гривните и медальоните ти.“

Но въпреки това малцина говореха открито. Някогашният съперник на татко в колежанската политика Ихсан ул-Хак Хакани беше станал журналист в Исламабад и организира конференция за положението в Суат. Нито един от юристите и учените от Суат, които поканил, не се явил. Присъствали само татко и няколко журналисти. Явно хората бяха решили, че талибаните ще се задържат дълго и че е по-добре да бъдат на тяхна страна. „Когато си с талибаните, животът ти е подсигурен сто процента“, твърдяха хората. Затова изпращаха младежите си като доброволци. Талибаните обикаляха по къщите, искаха пари да си купуват автомати или настояваха семействата да им предадат синовете си, за да се сражават заедно с тях. Много от богатите избягаха. Бедните нямаха друг избор, освен да останат и да оцеляват както им е възможно. Много от нашите хора бяха заминали да работят в мините или в Залива и бяха оставили семействата си без бащи, поради което синовете им бяха лесна жертва.

Заплахите бяха започнали да се приближават към нас. Един ден Ахмад Шах получи анонимно предупреждение, че готвят убийството му, и замина за известно време в Исламабад, за да се опита да привлече внимание към случващото се в нашата долина. Едно от най-неприятните неща през онзи период беше, че започнахме да се съмняваме един в друг. Сочеха баща ми с пръст: „Избиват наши хора, а Зияудин е още жив, нищо че толкова дърдори! Сигурно е таен агент!“. Всъщност и татко го бяха заплашвали, но той не ни каза. Даде пресконференция в Пешавар, настоявайки военните да предприемат действия срещу талибаните и да погнат командирите им. След това му бяха казали, че са чули името му по радио „Молла FM“ в заплаха, отправена от Шах Доуран.

Татко не обърна внимание, но аз се разтревожих. Той говореше открито и участваше в толкова много групи и комитети, че нерядко се прибираше към полунощ. Започна да нощува в къщата на свой приятел, за да ни предпази, ако талибаните решат да го нападнат. Не можеше да понесе мисълта да се случи пред очите ни. Аз не заспивах, докато не си дойдеше, за да заключа портата. Когато той си беше у дома, мама опираше стълба до стената в задния двор, за да може татко да стигне до улицата при внезапна опасност. Той реагираше със смях на постъпката й: „Атал катеричката може и да успее, но не и аз!“.

Мама все кроеше планове какво ще направи, ако дойдат талибаните. Смяташе да спи с нож под възглавницата. Аз предлагах да се шмугна скришно в тоалетната и да повикам полицията. С братята ми мислехме да прокопаем тунел. Отново се молех да имам вълшебен молив, за да направя така, че талибаните да изчезнат.

Един ден видях братчето си Атал да копае като бесен в градината.

— Какво копаеш? — попитах го.

— Гроб — отговори той.

Новинарските емисии бяха пълни с убийства, така че беше съвсем естествено в главата на Атал да се въртят гробове и ковчези. Вместо да играят на криеница и на стражари и апаши, децата сега играеха на армията срещу талибаните. Правеха ракети от клони и използваха пръчки за калашници — това бяха игрите по време на терора.

Нямаше кой да ни защити. Заместник-комисарят Сайед Джавид ходеше на събранията на талибаните, молеше се в техните джамии и ръководеше техни митинги. Превърна се в съвършен талибан.

Една от мишените на талибаните бяха неправителствените организации, които според тях противоречали на исляма. Когато НПО получаваха заплахи и се обръщаха към заместник-комисаря за помощ, той дори не ги слушаше. Веднъж по време на среща баща ми му отправил предизвикателство: „Под чие нареждане работите? На Фазлула или на правителството?“. Има една арабска поговорка: „Хората следват владетеля“. Когато най-авторитетният човек в района се присъедини към талибаните, талибанизацията се превръща в нещо нормално.

В Пакистан си падаме по теориите на конспирацията, така че имахме много такива. Някои бяха убедени, че властите умишлено насърчават талибаните. Твърдяха, че армията няма нищо против талибанското присъствие в Суат, тъй като американците искат да използват военновъздушната база там, за да изстрелват безпилотните си самолети. Ако талибаните бяха в долината, правителството ни можеше да отговори на американците: няма как да ви помогнем, имаме си свои проблеми. Това беше и начин да се реагира на засилващите се американски критики, че военните по-скоро подпомагат талибаните, отколкото се опитват да ги възпрат. Новото ни правителство можеше да отговори: „Твърдите, че вземаме парите ви и помагаме на терористите, но ако е така, защо и те ни атакуват?“.

— Талибаните явно се ползват с подкрепата на невидими сили — казваше татко. — Но случващото се не е просто и колкото повече се мъчиш да го проумееш, толкова по-сложно става.

През онази година, 2008-а, правителството дори освободи от затвора суфи Мохамед, основателя на ТНШМ. Говореше се, че е по-умерен от зет си Фазлула, затова имаше надежда той да сключи мирно споразумение с правителството за налагане на законите на шериата в Суат и така да ни отърве от талибанското насилие. Татко подкрепяше такова решение. Знаехме, че това не може да бъде краят, но баща ми твърдеше, че ако се въведе шериат, талибаните няма да имат за какво повече да се борят. Щели доброволно да сложат оръжие и да заживеят като обикновени хора. Не го ли сторят, казваше татко, ще лъсне истинското им лице.

Военните още държаха оръдията си насочени към планините над Мингора. Нощем лежахме в леглата си и ги слушахме как бумтят. Преставаха за пет, десет или петнайсет минути и после отново започваха тъкмо когато се унасяхме. Понякога запушвахме уши и заравяхме глава във възглавницата, но оръдията бяха наблизо и тътенът беше твърде силен, за да го заглушим. На следващата сутрин научавахме от телевизията за поредните талибански убийства и се питахме какво прави армията с тези гърмящи оръдия и защо не могат да преустановят дори ежедневните излъчвания по радио „Молла FM“.

И армията, и талибаните бяха силни. Понякога блокадите им по пътищата се намираха на по-малко от километър една от друга на едно и също шосе. Спираха нас, но, изглежда, не подозираха взаимно за присъствието си. Направо невероятно. Не проумявахме защо никой не ни защитава. Татко казваше, че ние, обикновените хора, сме като плява между два воденични камъка, но си остана безстрашен. Смяташе, че трябва да продължим да говорим.

Когато чувах оръдията, сърцето ми се разтупваше. Понякога много се плашех, но нищо не казвах и не спирах да ходя на училище. Страхът е нещо много силно и в крайна сметка точно той накара мнозина да се обърнат срещу танцьорката Шабана. Ужасът прави хората жестоки. Талибаните премазаха и пущунските, и ислямските ценности.

Мъчех се да се разсейвам, четейки „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг, където той отговаряше на въпросите за възникването на Вселената и дали времето може да тече наобратно. Бях само на единайсет години и вече ми се искаше това наистина да е възможно.

Ние, пущуните, знаем, че камъкът на възмездието не се строшава и че когато сториш нещо нередно, ще си получиш заслуженото. Но все се питахме кога.