Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (10)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


8
Есента на земетресението

През един хубав октомврийски ден, докато бях още в началното училище, чиновете ни започнаха да треперят и да се клатят. На тази възраст децата все още посещават смесени класове, затова момчетата и момичетата викнаха вкупом: „Земетресение!“. Изтичахме навън, както ни бяха учили. Всички деца се струпахме край учителите като пилета край квачка.

Суат се намира в сеизмична зона и често има земетресения, но този път беше различно. Всички сгради край нас се люлееха и тътенът нямаше край. Повечето деца се разплакаха, а учителите ни отправяха молитви. Госпожица Руби, една от любимите ми учителки, ни каза да престанем да плачем и да запазим спокойствие, защото скоро всичко щяло да свърши.

Когато трусовете престанаха, изпратиха всички ни да си вървим. Заварихме мама да седи на един стол, стиснала Корана, и да повтаря стихове от него отново и отново. Когато са в беда, хората много се молят. На мама й олекна, когато ни видя, и по лицето й рукнаха сълзи. Обаче цял следобед имаше вторични трусове, затова си останахме уплашени. Отново се бяхме преместили — преди да навърша тринайсет, се местихме седем пъти — и сега живеехме в триетажен жилищен блок. Това беше висока сграда за Мингора и на покрива й имаше голям воден резервоар. Мама се ужасяваше, че всичко ще се срути върху ни, затова непрекъснато излизахме. Татко се прибра чак късно вечерта, защото проверявал какво е състоянието на всички училищни сгради.

Когато се стъмни, все още имаше леки трусове и мама беше в паника. Всеки път, когато усетехме трус, сякаш настъпваше Денят на Страшния съд.

— Ще ни затрупа в леглата! — проплакваше мама.

Настояваше да излизаме, но татко беше изтощен, а ние, мюсюлманите, вярваме, че съдбата ни е предопределена от Бог. Затова той ни сложи с братята ми да си легнем; по-малкият беше още бебе.

— Вървете, където искате — каза той на мама и на една братовчедка. — Аз оставам тук. Ако вярвате в Бог, и вие ще останете.

Мисля, че когато има бедствие или животът ни е изложен на огромна опасност, ние си припомняме греховете, питаме се как ли ще се изправим пред Бог и дали ще ни бъде простено. Но Бог ни е дал и умението да забравяме, затова след края на някоя трагедия всичко си продължава постарому. Сигурна бях във вярата на татко, но споделях и напълно основателните тревоги на мама.

Земетресението на 8 октомври 2005 г. се оказа едно от най-страшните в историята. Беше 7,6 по скалата на Рихтер и беше усетено чак в Кабул и в Делхи. Нашият град Мингора почти не пострада — срутиха се само няколко сгради, — но съседен Кашмир и северните райони на Пакистан бяха опустошени. Дори сгради в Исламабад се бяха срутили.

Мина известно време, преди да узнаем колко сериозно е положението. Когато по новините започнаха да показват разрушенията, видяхме, че цяло село се е превърнало в пепел. Свлачища блокираха достъпа до най-засегнатите райони, всички телефонни линии и електропроводи бяха прекъснати. Земетресението беше засегнало територия от 30 000 квадратни километра, почти колкото американския щат Мериленд. Цифрите бяха невероятни. Повече от 73 000 души бяха загинали и 128 000 бяха ранени, много от тях осакатени за цял живот. Около три и половина милиона бяха изгубили домовете си. Пътища, мостове, вода и електричество — всичко беше съсипано. Места, където бяхме ходили, например Балакот, бяха сринати почти до основи. Много от жертвите бяха деца, които като мен са били на училище сутринта. Около 6400 училища се бяха превърнали в развалини, 18 000 деца бяха изгубили живота си.

Помня колко уплашени бяхме през онази сутрин и че в училище започнахме да събираме пари. Всеки носеше каквото може. Помогнах на мама да съберем завивки. Татко обиколи всичките си познати с молба да дарят храна, дрехи и пари. Събра средства и от Асоциацията на частните училища в Суат, и от Съвета за световен мир като допълнение към събраното в училище. Общо над един милион рупии. Едно лахорско издателство, което ни снабдяваше с учебници, изпрати пет камиона с храна и други неща от първа необходимост.

Ужасно се тревожехме за близките си в Шангла, притиснати натясно между две планини. Най-сетне получихме новини от една братовчедка. В селцето на татко бяха загинали осем души и много къщи бяха разрушени. Една от тях беше домът на местния духовник молла Хадим, която се срутила и затрупала четирите му красиви дъщери. Искаше ми се да отида в Шангла заедно с татко и камионите, но той каза, че е прекалено опасно.

Когато се върна след няколко дни, беше съсипан. Разказа, че последната част от пътуването му била много трудна. Голям отрязък от пътя се бил свлякъл в реката, а на платното имало големи скални отломки, които го препречвали. Близките и приятелите ни признали, че земетресението им се сторило като края на света. Описали грохота на търкалящите се по склоновете скали, хората, изхвърчащи от къщите, мълвейки стихове от Корана, писъците, когато се срутвали покриви, мученето на биволите и блеенето на козите. Трусовете продължили, затова хората останали навън през целия ден, а после и през нощта, сгушени един до друг, за да се топлят на кучешкия планински студ.

Първите спасители бяха от разположена в областта агенция за чуждестранна помощ и доброволци от „Техрик-е-Нифаз-е-Шария-е-Мохамеди“ (ТНШМ) — организация за налагане на ислямския закон. Тя бе основана от суфи Мохамед и изпращаше мъже да се сражават в Афганистан. Суфи Мохамед беше в затвора от 2002 г., когато Мушараф арестува редица бунтовнически лидери вследствие на натиска от страна на Америка, но неговата организация продължаваше да съществува и се ръководеше от зет му молла Фазлула. Властите трудно стигаха до места като долината Шангла, защото повечето пътища и мостове бяха разрушени, а местната администрация беше унищожена в цялата област. Видяхме служител на ООН да съобщава по телевизията, че случилото се е „най-лошият логистичен кошмар, с който са се сблъсквали Обединените нации“.

Генерал Мушараф нарече бедствието „изпитание за нацията“ и съобщи, че армията започва операция „Спасително въже“ — нашата армия обича да кръщава операциите си. По новините излъчиха многобройни кадри на армейски хеликоптери, натоварени с продоволствия и палатки. В някои по-малки долини те просто не можеха да кацнат, а пакетите с помощи, които пускаха, нерядко се търкулваха по склоновете и попадаха в реките. На места, щом долитаха хеликоптерите, местните притичваха под тях, което затрудняваше безопасното пускане на товарите.

Все пак част от помощите пристигаха. Американците бяха бързи и тъй като имаха хиляди войници и стотици хеликоптери в Афганистан, не им беше трудно да докарат продоволствия и да покажат, че ни помагат в трудните мигове, макар че някои екипажи криеха американските отличителни знаци по хеликоптерите поради страх от нападение. Много хора в отдалечените райони за пръв път виждаха чужденец.

Повечето спасителни екипи бяха от ислямски доброволчески организации, някои от които бяха фасада на военни групировки. Най-явната такава беше „Джамаат-ул-Дава“ (ДжуД), хуманитарното крило на „Лашкар-е-Тайба“. ЛеТ имаха тесни връзки с МРС — пакистанското разузнаване — и целта им беше освобождаването на Кашмир, който смятаме за част от Пакистан, не от Индия, тъй като преобладаващото население там е мюсюлманско. Лидерът на ЛеТ е пламенен професор от Лахор, Хафиз Сайед, който често призовава за нападение над Индия в телевизионните си обръщения. След земетресението, когато нашето правителство не предприе почти нищо, за да помогне, ДжуД устрои лагери за бедстващите, охранявани от стражи с калашници и портативни радиостанции. Всички знаеха, че те са членове на ЛеТ, и не след дълго черно-белите им знаменца с кръстосани мечове се развяха навсякъде из планините и долините. В град Музафарабад в Азад Кашмир[1] ДжуД устрои дори голяма полева болница с рентгенови апарати, операционна, добре заредена аптека и зъболекарски кабинет. Лекари и хирурзи предлагаха услугите си рамо до рамо с хиляди млади доброволци.

Пострадалите от земетресението отрупваха с похвали активистите, които кръстосваха планините и пренасяха през разрушените долини медицински помощи до отдалечени райони, за които друг не даваше пет пари. Те помагаха за разчистването и възстановяването на разрушените села, водеха молитви и погребваха телата. Дори днес, когато повечето чуждестранни агенции вече са си заминали, покрай пътищата още се виждат порутени постройки, а хората очакват правителството да им изплати компенсации, за да си построят нови къщи, знамената и помощниците от ДжуД са тук. Мой братовчед, който учи във Великобритания, каза, че са събрали много средства от живеещи там пакистанци. Впоследствие плъзнаха слухове, че част от тези пари били отклонени за финансирането на заговор да бъдат бомбардирани самолети, пътуващи от Великобритания към САЩ.

При толкова много загинали броят на осиротелите деца беше огромен — 11 000. В нашата култура сираците обикновено отиват при роднини, но земетресението беше толкова силно, че загинаха цели семейства или пък изгубиха всичко и не бяха в състояние да приемат деца за отглеждане. Правителството обеща държавата да се погрижи за сираците, но и това звучеше като празни думи, както повечето правителствени обещания. Татко научил, че ДжуД приела много момчета и ги настанила в своите медресета. В Пакистан медресетата са своеобразна система за социална помощ, защото осигуряват безплатна храна и подслон, но учебните занятия там не следват нормалната програма. Момчетата наизустяват Корана, поклащайки се напред-назад, докато рецитират текста. Втълпяват им, че науката и литературата не съществуват, че никога не е имало динозаври и че човекът не е стъпвал на Луната.

Цялата държава беше в шок дълго след земетресението. Разочаровани от политиците и от военните диктатори, сега трябваше да се справяме и с последиците на едно природно бедствие. Моллите от ТНШМ проповядваха, че земетресението е Божие предупреждение. Ако не поправим поведението си и не наложим ислямския закон, шериата, крещяха гръмко проповедниците, щели да последват още по-жестоки наказания.

Бележки

[1] Провинция със самоуправление, която се намира под контрола на Пакистан. — Б.пр.