Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (17)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


15
Напускаме долината

Не бях правила нищо по-трудно от това да напусна долината. Спомних си двустишието, което рецитираше баба: „Никой пущун не напуска родната си земя на драго сърце. Заминава или от бедност, или от любов“. А ето че сега ни прогонваха по трета причина, която поетите никога не биха предположили — талибаните.

Когато напуснахме дома си, сякаш ми изтръгнаха сърцето. Стоях на покрива и гледах планините, увенчания със сняг връх Елам, откъдето Александър Велики се пресегнал и докоснал Юпитер. Гледах как дърветата се раззеленяват. Тази година някой друг щеше да изяде плодовете на кайсията. Всичко наоколо беше притихнало, не се чуваше нито реката, нито вятърът, дори птиците не чуруликаха.

Идеше ми да се разплача, защото усещах със сърцето си, че може никога вече да не видя дома си. Авторите на документални филми ме бяха питали как бих се почувствала, ако някой ден напусна Суат и повече не се върна. Тогава въпросът ми се струваше глупав, но вече се случваше всичко, което смятах за невъзможно. Мислех, че е невъзможно училището да затвори, а то затвори. Мислех, че никога няма да напусна Суат, а точно това се канехме да направим. Надявах се един ден долината да бъде свободна от талибаните и ние да ликуваме, но това можеше и да не стане. Разплаках се. Като че ли всеки чакаше другият да тръгне преди него. Жената на братовчед ни, Хани, също се разплака, после и останалите. Мама обаче се владееше храбро.

Прибрах книгите и тетрадките си в раничката, после приготвих и един сак с дрехи. Не разсъждавах ясно. Вземах панталона от един комплект и горнището от друг, затова напълних сака с неща, които не си подхождаха. Не взех наградите си от училище, снимки или лични вещи, защото щяхме да пътуваме с чужда кола и имаше малко място. Нямахме скъпи вещи като лаптоп или бижута — имахме само телевизор, хладилник и пералня. Не живеехме луксозно — ние, пущуните, предпочитаме да седим на пода вместо на столове. Къщата ни имаше дупки по стените и всички чаши и чинии бяха напукани.

Татко до края не искаше да заминаваме. Но тогава родителите на няколко мои приятелки изгубиха свой роднина при престрелка, затова с мама отидоха в дома им да изкажат съболезнования, макар че никой не се осмеляваше да излиза. Изправена пред скръбта на хората, мама твърдо решила да заминем. Казала на татко: „Ти не идвай, ако не искаш, но аз ще заведа децата в Шангла“. Знаела, че той няма да я пусне самичка. На мама й беше дошло до гуша от напрежение и престрелки, затова се обади на доктор Афзал и го помоли да убеди татко да заминем. Той и семейството му тръгваха и ни предложиха да ни откарат. Нямахме кола, затова имахме късмет, че съседите ни, Сафина и семейството й, също заминаваха и част от нас щяха да се качат при тях, а останалите щяха да пътуват с доктор Афзал.

На 5 май 2009 г. станахме ВРЛ. Вътрешно разселени лица. Звучеше като болест.

Бяхме много хора — не само ние, петимата, а и баба, братовчед ми и жена му Хани и бебето им. Братята ми искаха да си вземат пилетата — моето беше умряло, защото го изкъпах със студена вода в зимен ден. Не успях да го съживя дори когато го сложих в кутия за обувки вкъщи, за да е на топло, и казах на всички съседи да се молят за него. Мама не позволи да вземем пилетата. Ами ако изцапали колата? Атал предложи да им купим памперси! Накрая ги оставихме с много вода и царевица. Мама поиска да не вземам раничката за училище, защото заемала прекалено много място. Ужасих се. Зашепнах стихове от Корана над книгите си, за да ги защитя.

Накрая всички бяха готови. Мама, татко, баба, жената на братовчед ми и бебето, братята ми — всички се натъпкаха отзад в микробуса на доктор Афзал заедно със съпругата му и децата. Децата седяха в скута на възрастните, гушнали на своя скут по-малките деца. На мен ми провървя — в колата на Сафина имаше по-малко хора, — но бях съсипана от загубата на раничката ми. Наложи се да оставя и всички други книги, защото ги бях опаковала в отделна чанта.

В колата изрецитирахме сури от Корана и специална молитва, която да закриля скъпите ни домове и училището. После бащата на Сафина натисна педала и ние потеглихме от малкия свят на родните ни улици, домове и училището към неизвестното. Не знаехме дали някога отново ще зърнем този град. Бяхме виждали на снимки как армията е сринала до основи всичко по време на операция срещу бунтовниците в Баджаур и мислехме, че всичко познато също ще бъде разрушено.

Пътищата бяха задръстени. Никога дотогава не ги бях виждала толкова натоварени. Беше пълно с коли, рикши, волски каруци и камиони, претъпкани с хора и багаж. Имаше дори мотоциклети, на които се крепяха цели семейства. Хиляди напускаха само с дрехите на гърба си. Сякаш цялата долина се изнасяше. Според някои легенди пущуните произхождат от едно изгубено израилтянско племе, а татко твърдеше: „Все едно сме израилтяните, които напускат Египет, обаче нямаме Мойсей, който да ни води“. Малцина знаеха къде отиват, просто трябваше да се махнат. Това беше най-голямото преселение в пущунската история.

Обикновено има много начини да се излезе от Мингора, но талибаните бяха отсекли няколко големи ябълкови дървета и с тях бяха преградили изходите, затова всички се блъскаха само по един път. Океан от хора. Талибаните патрулираха по пътищата въоръжени и ни наблюдаваха от покривите на сградите. „Талибанска пътна полиция“, шегувахме се в опит да се ободрим. Подминавахме военни и талибански постове, редящи се един след друг. Армията отново сякаш не забелязваше присъствието на талибаните.

— Сигурно имат слабо зрение и не ги виждат — смеехме се.

Движението по пътищата беше много натоварено. Пътуването беше дълго и бавно и всички бяхме плувнали в пот, натъпкани плътно един до друг. Обикновено пътуването с автомобил е приключение за децата, но тогава беше различно. Всички бяха потиснати.

В микробуса на доктор Афзал татко разговарял с медиите и правел актуални коментари на напускането на долината. Мама постоянно му повтаряла да говори по-тихо, за да не го чуят талибаните. Гласът на татко е много силен и мама често се шегува, че няма защо да говори по телефона, достатъчно е само да се провикне. Най-сетне преминахме през планинския проход в Малаканд и Суат остана зад гърба ни. Късно следобед пристигнахме в Мардан, топъл и оживен град.

Татко не спираше да повтаря:

— Само за няколко дни и се връщаме. Всичко ще бъде наред.

Той обаче знаеше, че не е истина.

В Мардан вече имаше големи лагери с бели палатки на Върховния комисариат на ООН за бежанците като онези за афганистанците, потърсили убежище в Пешавар. Не искахме да останем в лагер, защото по-лошо от това не можеше да има. Почти два милиона души бягаха от Суат, а нямаше как два милиона да се настанят в онези лагери. Дори да се намереше палатка за нас, вътре беше адска жега и се говореше, че вече са плъзнали холера и други болести. Татко беше чул слухове, че в лагерите дори се криели талибани, за да тормозят жените.

Който имаше възможност, отседна у някой местен или при роднини и приятели. Невероятното беше, че три четвърти от всички вътрешно разселени бяха настанени у жители на Мардан и съседния град Суаби. Те отвориха вратите на домовете си, училищата и джамиите си за нас. В нашата култура жените обикновено стоят отделно от мъже, с които не са роднини. За да се спазва обичаят на отделянето на жените, мъжете в семействата, приели бежанци, спяха дори извън собствения си дом. По своя воля се превърнаха във вътрешно разселени лица. Това беше забележителен пример за пущунското гостоприемство. Ако преселението беше организирано от правителството, мнозина щяха да измрат от глад и болести.

Тъй като нямахме познати в Мардан, смятахме да се доберем до Шангла, родното място на татко. Засега се движехме в обратната посока, но трябваше да се възползваме от единствения наличен транспорт, с който да напуснем Суат.

Първата нощ прекарахме в дома на доктор Афзал. След това татко ни остави и замина за Пешавар, за да осведоми хората за случващото се. Обеща по-късно да дойде при нас в Шангла. Мама се помъчи да го убеди да тръгне с нас, но той отказа. Искаше хората в Пешавар и Исламабад да са наясно с ужасните условия, в които живеят вътрешно разселените, и че армията бездейства. Сбогувахме се, ужасно притеснени дали изобщо ще го видим отново.

На следващия ден успяхме да уредим да ни закарат до Аботабад, където живееха роднини на баба. Там срещнахме братовчед ми Ханджи, който също като нас пътуваше на север. Той държеше мъжки пансион в Суат и караше седем-осем момчета до Кохистан с автобус. Щеше да мине през Бешам, а от там щяхме да потърсим някой да ни откара до Шангла.

Пристигнахме в Бешам по тъмно, защото пътищата бяха блокирани. Отседнахме в евтин и мръсен хотел, а братовчед ми тръгна да ни търси превоз до Шангла. Някакъв мъж започна да се навърта около мама, а тя си събу обувката, цапардоса го няколко пъти с нея и го прогони. Толкова силно го беше удряла, че обувката й се беше скъсала. Винаги съм знаела, че е силна жена, но сега я гледах с още по-голямо уважение.

Не беше лесно да стигнем от Бешам до нашето село — наложи се да изминем пеша двайсет и пет километра, понесли целия си багаж. На едно място ни спряха военните и отсякоха, че не може да продължим и трябва да се върнем. „Домът ни е в Шангла, къде да отидем?“, примолихме им се ние. Баба се разплака и заповтаря, че животът й никога не е бил толкова ужасен. Накрая ни пуснаха. Заради полицейския час и блокадите единствените превозни средства по пътищата бяха армейски. Страхувахме се, че войниците може да ни застрелят, преди да разберат кои сме. Когато пристигнахме в село, близките ни се смаяха. Всички смятаха, че талибаните ще се върнат в Шангла, затова не разбираха как така не сме останали в Мардан.

Настанихме се в селото на мама, Каршат, при вуйчо Фаиз Мохамед и неговото семейство. Наложи се да вземем назаем дрехи от роднините си, защото не си носехме много. Радвах се, че съм заедно с братовчедка ми Сумбул, която е с една година по-голяма от мен. След като се настанихме, тръгнах на училище заедно с нея. Аз бях шести клас, но започнах да ходя в седми заедно със Сумбул. Там имаше само три момичета, понеже повечето на тази възраст вече не ходеха на училище, и тъй като нямаше достатъчно стаи и учители да обучават нас трите отделно, учехме заедно с момчетата. Бях различна от другите деца, защото не покривах лицето си, говорех с всеки учител и задавах въпроси. Но се стараех да бъда послушна и вежлива и винаги казвах: „Да, господине“.

До училище стигах за половин час и понеже не обичам да ставам рано, на втората сутрин закъсняхме. Слисах се, когато учителят ме удари с пръчка по дланта за наказание, но после реших, че явно вече ме приемат и не се държат с мен по-различно. Вуйчо ми даваше джобни пари за закуска — тук продаваха краставици и диня, не сладкиши и бисквити като в Мингора.

Веднъж в училище имаше ден на родителите и церемония по раздаването на награди, а учителите насърчаваха всички момчета да изнесат речи. Някои момичета също участваха, но не публично. Ние говорехме по микрофон в класните стаи и гласовете ни се чуваха в залата. Аз обаче бях свикнала да говоря пред хора, затова излязох на сцената при момчетата и изрецитирах един наат, стихотворение във възхвала на Пророка (Аллах да го благослови). След това попитах учителя дали може да изпълня още нещо. Казах едно стихотворение, в което се разказваше, че човек трябва да се труди усърдно, за да осъществи желанията си: „Диамантът трябва да бъде срязан много пъти, преди да се получи дори мъничко бижу“. След това говорих за героинята, чието име нося — Малалаи от Майванд, която притежавала сила и могъщество колкото стотици хиляди храбри мъже, защото със стиховете си променила всичко и направила възможно поражението на британците.

Хората в публиката изглеждаха учудени и аз не знаех дали смятат, че се перча, или се питат защо не съм забрадена.

Приятно ми беше, че съм с братовчедите си, но ми липсваха книгите ми. Непрекъснато мислех за раничката си, където „Оливър Туист“ и „Ромео и Жулиета“ очакваха някой да ги прочете, а също и за дисковете с „Грозната Бети“ на рафта. Сега обаче ние изживявахме своя собствена драма. Бяхме много щастливи, после в живота ни се случи нещо ужасно лошо и сега очаквахме щастливия финал. Когато се оплаквах за книгите си, братята ми надуваха гайдата за пилетата си.

По радиото чухме, че армията е започнала битка за Мингора. Спуснали войници с парашути и по улиците се водели ръкопашни боеве. Талибаните използвали хотели и правителствени сгради като бункери. Четири дни по-късно военните завзели три площада, включително Зеления площад, където талибаните излагаха на показ обезглавените трупове на жертвите си. Бяха завзели и летището и след седмица си върнаха града.

Не спирахме да се тревожим за татко. В Шангла трудно се хващаше сигнал за мобилния телефон. Трябваше да се катерим на една висока скала, но дори там сигналът беше само една чертичка, затова рядко се чувахме с него. След като останахме в Шангла шест седмици, татко каза, че може да заминем за Пешавар, където той се бил настанил в една стая с трима свои приятели.

Срещата с него беше много вълнуваща. После семейството ни отпътува в пълен състав за Исламабад, където се настанихме при семейството на Шиза, студентката от Станфорд.

Докато бяхме там, научихме, че посланик Ричард Холбрук, американският пратеник за Пакистан и Афганистан, ще проведе среща в хотел „Сарина“ относно военния конфликт. С татко успяхме да влезем.

За малко да пропуснем срещата, защото не бях нагласила алармата на часовника както трябва, затова татко ми беше почти сърдит. Холбрук беше едър и грубоват мъж с червендалесто лице, но се говореше, че е помогнал за установяване на мира в Босна. Седнах до него и той ме попита на колко години съм.

— На дванайсет — отговорих, стараейки се да изглеждам колкото се може по-висока. — Уважаеми господин посланик, моля ви, помогнете на нас, момичетата, да получим образование — обърнах се към него аз.

Той се засмя.

— Вие вече имате много проблеми и ние правим много неща за вас — отговори ми. — Осигурили сме икономическа помощ за милиарди долари, работим с правителството ви, за да имате електричество, газ… но държавата ви е изправена пред много проблеми.

Дадох интервю за радио „Пауър 99“. Хареса им много и казаха, че имат пансион в Аботабад, където можем да отидем. Останахме там една седмица и, за моя радост, научих, че Мониба също е в Аботабад, както и един от учителите ни и още един приятел. Двете с Мониба не бяхме говорили от онази кавга в деня, преди да станем вътрешно разселени лица. Уговорихме се да се срещнем в един парк и аз й занесох пепси и бисквити. „Ти беше виновна“, обвини ме тя и аз се съгласих. Нямах нищо против, исках само да сме приятелки.

Седмицата, която прекарахме в пансиона, скоро свърши, и ние заминахме за Харпур, където живееше моя леля. Беше четвъртият ни град за два месеца. Знаех, че сме по-добре от хората, които живееха по лагерите и часове наред се редяха на опашки за вода и храна под палещото слънце, но тъгувах за долината. Там посрещнах дванайсетия си рожден ден. Никой не се сети за него. Дори татко забрави, защото беше много зает и все беше в движение. Разстроих се и си спомних колко различно прекарах единайсетия си рожден ден. Тогава почерпих приятелките си с торта и си пожелах същото, което и сега, само че този път нямаше торта и не духах свещички. Отново си пожелах в долината ни да има мир.