Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (15)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


13
Дневникът на Гул Макаи

В един от онези мрачни дни се обади приятелят на татко Абдул Хай Какар, кореспондент на радио Би Би Си в Пешавар. Търсеше учителка или ученичка, която да пише дневник за живота си след появата на талибаните. Искаше да покаже човешката страна на катастрофата в Суат. Отначало по-малката сестра на госпожа Мариам, Айеша, се съгласила, но баща й научил и й забранил, защото му се виждало твърде опасно.

Когато чух татко да говори за това, попитах: „А защо не аз?“. Исках хората да научат какво се случва. Имаме право на образование, казах му. Точно както имаме право и да пеем. Ислямът ни е дал това право — според него всяко момиче и всяко момче трябва да ходи на училище. В Корана пише, че трябва да се стремим към знание, да се учим и да разгадаем тайните на света.

За пръв път пишех дневник и не знаех откъде да започна. Имахме компютър, но токът често спираше и на малко места имаше достъп до интернет. Затова Хай Какар щеше да ми се обажда всяка вечер на мобилния телефон на майка ми. Щеше да използва мобилния телефон на съпругата си с оглед на безопасността ни, защото неговият бил подслушван от разузнаването. Щеше да ме насочва, да ме разпитва какво съм правила през деня, да ме кара да му разказвам кратки истории или сънищата си. Щяхме да разговаряме половин час или четирийсет и пет минути на урду, макар че и двамата сме пущуни, защото блогът щял да излиза на урду, а той искал гласът на разказвача да бъде колкото се може по-автентичен. След това щеше да записва думите ми и веднъж седмично те щяха да се появяват на уебсайта на урду на Би Би Си. Разказа ми за Ане Франк, тринайсетгодишното еврейско момиче, което се криело заедно със семейството си в Амстердам по време на войната. Тя си водела дневник за живота им заедно, за това как минават дните им и как се чувства самата тя. Беше много тъжно, защото накрая семейството било предадено и арестувано, а Ане умряла в концентрационен лагер едва петнайсетгодишна. Впоследствие дневникът бил издаден и бил много вълнуващо четиво.

Хай Какар ми обясни, че може да е опасно да използвам истинското си име, и ме нарече с псевдонима Гул Макаи, което означава „царевично цвете“ и е името на героиня от пущунска народна приказка. Тя прилича на историята на Ромео и Жулиета — Гул Макаи и Меса Хан се запознават в училище и се влюбват. Но те са от различни племена, затова любовта им предизвиква война. За разлика от пиесата на Шекспир историята им не завършва с трагедия. Гул Макаи се обляга на Корана, за да покаже на старейшините, че войната е зло, и накрая те престават да воюват и позволяват на влюбените да се съберат.

Първият материал от дневника ми се появи на 3 януари 2009 г. под заглавието „Страхувам се“: „Снощи сънувах ужасен сън, пълен с военни хеликоптери и талибани. Сънувам такива неща, след като започна военната операция в Суат“. Пишех, че се страхувам да ходя на училище заради издадената от талибаните заповед и че постоянно се озъртам през рамо. Описвах и нещо, което се беше случило, докато се връщах от училище: „Чух някакъв мъж зад мен да казва: «Ще те убия!». Ускорих крачка и след малко се обърнах да проверя дали някой върви зад мен. С огромно облекчение видях, че той говори по телефона с някого.“

Вълнуващо беше да видя думите си на уебсайта. Отначало малко се стеснявах, но след известно време разбрах за какви неща иска да говоря Хай Какар и станах по-уверена. Той предпочиташе разказ за личните чувства и моите „хапливи изречения“, както ги наричаше, а също и смесването на всекидневни семейни истории с хроника на живота след нашествието на талибаните.

Пишех много за училището, защото то беше сърцевината на живота ни. Обичах яркосинята си ученическа униформа, но ни съветваха вместо нея да носим обикновени дрехи и да крием учебниците под шаловете си. Един материал беше озаглавен „Не носете ярки дрехи“. В него пишех: „Един ден се приготвях за училище и се канех да си облека униформата, когато си спомних съвета на директорката ни, затова реших да облека любимата си бледорозова рокля“.

Пишех и за бурката. Когато си малка, харесваш бурката, защото е приятно да се криеш в нея. Но е съвсем друго да те задължат да я носиш. Освен това с бурка се ходи много трудно! Един от разказите ми в дневника беше за инцидента, който се случи, докато веднъж пазарувахме с мама и един братовчед на Чина Базар: „Там чухме хората да говорят, че една жена с бурка се препънала и паднала. Когато някакъв мъж понечил да й помогне да се изправи, тя отказала: «Не ми помагай, братко, защото ще доставиш огромно удоволствие на Фазлула»“. Когато влязохме в магазина, към който се бяхме запътили, продавачът през смях ни каза, че се опасявал, да не би да сме терористки самоубийци, защото много от тях носели бурки.

В училище бяха започнали да говорят за дневника. Едно момиче го беше принтирало и го беше донесло да го покаже на татко.

— Много е добър — отговорил той с многозначителна усмивка.

Искаше ми се да кажа, че авторката съм аз, но Хай Какар ме предупреди да не го правя, защото можело да бъде опасно. Не разбирах защо: бях още дете, а кой би нападнал едно дете? Мои приятелки обаче разпознаха някои от случките. А и веднъж почти се издадох в един материал: „Мама харесва псевдонима ми Гул Макаи и се шегува с татко, че трябва да променим името ми… И аз харесвам псевдонима си, защото истинското ми име означава «печална»“.

Дневникът на Гул Макаи привлече внимание и далече от дома. Някои вестници отпечатаха откъси. Би Би Си дори направи запис с гласа на друго момиче и аз започнах да проумявам, че перото и думите могат да бъдат много по-мощни от картечниците, танковете или хеликоптерите. Учехме се как да се борим. Научавахме и колко сме силни, когато говорим.

Някои от учителите престанаха да идват на училище. Един каза, че молла Фазлула му наредил да помогне за строителството на щаба му в Имам Дери. Друг обясни, че пътьом видял обезглавен труп и не можел повече да рискува живота си, за да преподава. Мнозина бяха уплашени. Според нашите съседи талибаните наставлявали хората да съобщават в джамията, ако дъщерите им са неомъжени, за да им намерят съпрузи, най-вероятно сред бунтовниците.

В началото на януари 2009 г. в класа ми бяха останали само десет момичета от двайсет и седем. Много от приятелките ми бяха напуснали долината, за да учат в Пешавар, но татко настояваше да не заминаваме. „Суат ни е дал толкова много. В тези трудни дни трябва да бъдем тук заради нашата долина“, казваше той.

Една нощ всички отидохме да вечеряме в къщата на приятеля на татко доктор Афзал, който управлява болница. След вечеря, докато лекарят ни караше към къщи, от двете страни на пътя видяхме маскирани талибани с оръжия. Бяхме ужасени. Вследствие на постоянните престрелки и полицейския час болницата не можеше да функционира, затова се наложи човекът да я премести в Барикот. Бяха се надигнали протести и говорителят на талибаните Муслим Хан се обадил на лекаря да отвори отново болницата. Той потърси съвета на татко, който му каза:

— Не се съгласявай да правиш добрини на лоши хора.

Болница под закрилата на талибаните не беше добра идея, затова лекарят отказа.

Доктор Афзал не живееше далече от нас, затова, когато се прибрахме, татко настоя да се върне с него, да не би талибаните да са го набелязали. Докато пътували обратно, доктор Афзал го попитал разтревожено:

— Как ще се представим, ако ни спрат?

— Ти си доктор Афзал, а аз съм Зияудин Юсафзаи — отговорил татко. — По дяволите тези кръвожадни хора! Не сме направили нищо нередно. Защо да си сменяме имената като престъпници?

За щастие, талибаните вече ги нямало. Всички въздъхнахме облекчено, когато татко звънна да ни съобщи, че са пристигнали благополучно.

И аз не исках да се предавам, но срокът, поставен от талибаните, наближаваше: момичетата трябваше да престанат да ходят на училище. Как бе възможно през двайсет и първи век да спрат от училище повече от 50 000 момичета? Все се надявах нещо да се случи и училищата да останат отворени. Но крайният срок настъпи. Бяхме твърдо решени звънецът на училище „Хушал“ да замлъкне последен. Госпожа Мариам дори се беше омъжила, за да остане в Суат. Семейството й се беше преместило в Карачи, за да избяга от конфликта, и тя не можеше да живее сама, защото е жена.

Моето училище затвори на 14 януари, а когато се събудих онази сутрин, видях в спалнята си телевизионни камери. Пакистанският журналист Ирфан Ашраф ме следваше дори докато си казвах молитвата и си миех зъбите.

Личеше си, че татко е в лошо настроение. Негов приятел го убедил да участва в документален филм за уебстраницата на „Ню Йорк Таймс“, за да покаже на света какво се случва с нас. Няколко дни преди това се бяхме срещнали с американския кореспондент Адам Елик в Пешавар. Беше смешна среща, защото той проведе дълго интервю с татко на английски, а аз не обелих нито дума. След това той попита дали може да говори с мен и започна да ми задава въпроси, а Ирфан ги превеждаше. След десетина минути от изражението ми му стана ясно, че прекрасно го разбирам.

— Говориш ли английски? — попита ме той.

— Да, тъкмо казвах, че в сърцето си тая страх — отвърнах.

Адам се смая.

— Ама какво ви става бе, хора? — попита той Ирфан и баща ми. — Тя говори английски по-добре от вас, а вие й превеждате!

Всички се посмяхме.

Отначало идеята на документалния филм беше да проследи последния ден на татко в училището, но в края на срещата ни Ирфан ме попита:

— Какво ще направиш, ако някой ден стане невъзможно да се върнеш в своята долина и на училище?

Отговорих, че това няма да се случи. Той обаче настояваше и аз се разплаках. Мисля, че тогава Адам реши да постави мен в центъра на филма.

Адам не можеше да дойде в Суат, защото там беше прекалено опасно за чужденци. Когато Ирфан и един оператор пристигнаха в Мингора, чичо, който живееше при нас, не спря да повтаря колко е опасно в къщата да има камери. Татко също не спираше да им повтаря да скрият камерите. Те обаче идваха отдалече, а ние, пущуните, не умеем да отказваме гостоприемство. Освен това татко съзнаваше, че това ще бъде мегафонът, по който ще се обърнем към света. Приятелят му го убеждаваше, че въздействието ще е много по-силно, отколкото ако просто обикаля насам-натам. Бях давала много интервюта за телевизии и толкова много обичах да говоря по микрофон, че приятелките ми се шегуваха с мен. Но такова нещо още не бях правила. „Дръж се естествено“, посъветва ме Ирфан. Не беше лесно с непрекъснато насочена към мен камера, дори докато си миех зъбите. Показах им униформата, която не можех да облека, и им признах колко се страхувам, че ако ме заловят да отивам на училище, талибаните ще залеят лицето ми с киселина, както правеха с момичетата в Афганистан.

 

 

В онази последна сутрин проведохме специално събрание, но почти нищо не се чуваше заради кръжащите горе хеликоптери. Някои от нас говориха против всичко, което се случва в долината ни. Звънецът звънна за последен път и после госпожа Мариам обяви, че ни разпускат в зимна ваканция. За разлика от други години не съобщиха кога започва вторият срок. Въпреки това учителите ни възложиха домашни. На двора прегърнах всичките си приятелки. Погледнах към таблото с първенците и се запитах дали името ми отново ще се появи някога там. Трябваше да се явим на изпити през март, но как щяха да се проведат? Няма никакво значение, че си пръв, ако вече не можеш да учиш. Когато някой ти отнеме писалката, осъзнаваш колко важно е образованието.

Преди да затворя вратата, се обърнах назад, сякаш за последен път съм на училище. Това е финалният кадър на една от частите на документалния филм. Всъщност се върнах обратно вътре. С приятелките ми не искахме този ден да свършва, затова решихме да поостанем още малко. После отидохме в основното училище, където имаше повече място да тичаме и да играем на стражари и апаши. Поиграхме и на „Манго, манго“ — всички се нареждат в кръг и пеят, а когато песента спре, трябва да замръзнат на място. Ако някой помръдне или се засмее, изгаря.

Този ден се прибрахме късно от училище. Обикновено си отивахме към един следобед, но тогава останахме до три. Преди да си тръгнем, с Мониба се счепкахме за нещо толкова глупаво, че дори не помня какво беше. Приятелките ни не можеха да повярват. „Вие двете винаги се карате, когато се случва нещо важно!“, казаха те. Не беше хубаво да приключваме така.

— Не могат да ме спрат — казах на снимачния екип. — Ще се образовам — у дома, на училище или някъде другаде. Това е молбата, която отправяме към света: спасете училищата ни, спасете Пакистан, спасете нашия Суат.

Вкъщи се разплаках безутешно. Не исках да преставам да уча. Бях само на единайсет години, но сякаш бях изгубила всичко. Бях твърдяла пред целия клас, че талибаните няма да го направят. „Те са същите като политиците — само говорят, но нищо няма да направят.“ Почувствах се неловко, когато удържаха на думата си и наистина закриха училището ни. Не можех да се овладея. Плачех, мама също плачеше, а татко ме уверяваше:

— Пак ще ходиш на училище!

Затварянето на училищата за него означаваше и финансови затруднения. Мъжкото училище щеше отново да отвори след зимната ваканция, но загубата на девическото щеше значително да намали доходите ни. Повече от половината такси още не бяха платени и през последните дни татко се мъчеше да си събере парите, за да се издължи за наема, за режийните и за заплатите на учителите.

През онази нощ във въздуха отекваше артилерийска стрелба и аз се събуждах три пъти. На следващата сутрин всичко беше променено. Започнах да се чудя дали не е по-добре да замина за Пешавар или в чужбина, или пък да помолим учителите да организираме тайно училище у дома, както правеха някои афганистанци, докато талибаните бяха на власт. След това се появих по възможно най-много радиостанции и телевизионни канали. „Могат да ни забранят да ходим на училище, но не могат да ни попречат да учим“, казвах. Звучах обнадеждено, но дълбоко в себе си се притеснявах. С татко заминахме за Пешавар и посетихме много места, за да разкажем на хората какво се случва. Обяснявах колко е нелепо талибаните да искат да има лекарки и учителки за жените, а да не позволяват на момичетата да ходят на училище, за да се обучат за тези професии.

Веднъж Муслим Хан заяви, че момичетата не бива да ходят на училище и да се учат на западните нрави. И това от устата на човек, живял толкова дълго в Америка! Той твърдеше, че ще установи своя образователна система. „Какво ще използва Муслим Хан вместо слушалка и термометър? — питаше татко. — Има ли източни инструменти за лечение на болните?“ Талибаните са противници на образованието, защото мислят, че когато едно дете прочете книга, научи английски или овладее точните науки, ще се настрои прозападно.

Аз обаче твърдях:

— Образованието си е образование. Трябва да научим всичко и после да изберем кой път да следваме.

Образованието не е нито западно, нито източно, то е човешко.

Мама все ми повтаряше да крия лицето си, когато говоря пред медиите, защото на моята възраст трябваше да спазвам този обичай, а и защото беше загрижена за безопасността ми. Бяха времена на страх и ужас. Хората често казваха, че талибаните може да убият татко, но надали ще посегнат на мен. „Малала е дете, дори талибаните не убиват деца.“

Баба обаче се тревожеше. Когато ме видеше да говоря по телевизията или да излизам от къщи, тя се молеше: „Моля те, Боже, нека Малала да бъде като Беназир Бхуто, но не й отреждай кратък живот като на Беназир“.

След като училището ми затвори, продължих да пиша в блога. Четири дни след забраната на девическите училища бяха разрушени още пет. „Много съм учудена — написах, — тъй като тези училища бяха затворени. На кого му е притрябвало и да ги разрушава? Никой не ходи на училище след крайния срок, поставен от талибаните. Армията не предприема нищо. Просто си седят в бункерите на склона. Колят кози и добре си похапват.“ Пишех също как хората ходят да гледат побоите с камшик, за които съобщаваше радио „Молла FM“, а от полицията нямаше и следа.

Един ден ни позвъниха от Америка — обаждаше се студентка от Станфорд. Казваше се Шиза Шахид и беше от Исламабад. Беше гледала документалния филм на „Ню Йорк Таймс“ „Последният училищен звънец в долината Суат“ и ни беше издирила. Тогава се уверихме в огромната сила на медиите и те се превърнаха в наша основна опора. Татко направо щеше да се пръсне от гордост, като ме гледаше във филма. „Вижте я само — казваше на Адам Елик. — Не мислите ли, че са й отредени велики неща?“ Понякога бащите поставят децата си в много неловко положение.

Адам ни заведе в Исламабад. За пръв път отивах там. Исламабад е красиво място с хубави къщи и широки улици, макар да не притежава природните красоти на Суат. Видяхме Червената джамия, където беше обсадата, широките платна на Конститюшън Авеню, което водеше към белите сгради на парламента и президентството, където сега живееше Зардари. Генерал Мушараф беше в изгнание в Лондон.

Посетихме магазини, откъдето си купих учебници, а Адам ми купи дискове с американски сериали като „Грозната Бети“, разказващ за едно момиче с големи скоби на зъбите и голямо сърце. Историята й много ми хареса и си мечтаех някой ден да отида в Ню Йорк и да работя в списание като нея. Посетихме музея „Лок Вирса“ и за мен беше истински празник отново да се порадвам на историческото ни наследство. Нашият музей в Суат беше затворен. Отвън на стълбите един старец продаваше пуканки. Беше пущун като нас и когато татко го попита дали е от Исламабад, той отговори: „Мислиш ли, че Исламабад някога ще бъде наш, пущунски?“. Обясни, че е от Мохманд, един от пламенните райони, но се наложило да избяга заради военните действия. Видях сълзи в очите на родителите си.

Много сгради бяха оградени с бетонни блокчета, имаше и контролни пунктове за влизащите превозни средства като защита от бомбени атентати. Когато автобусът ни попадна в дупка на връщане, брат ми Хушал, който беше заспал, се стресна и се събуди: „Това бомба ли беше?“, попита той. Този страх изпълваше ежедневието ни. И най-дребният шум или суматоха можеше да бъде бомба или престрелка.

По време на краткото си пътуване забравихме за тревогите в Суат, но в долината отново се върнахме към заплахите и опасността. Въпреки това Суат беше домът ни и ние не искахме да го напуснем.

Първото нещо, което се изпречи пред погледа ми, когато си отворих гардероба, бяха ученическата ми униформа, раничката ми и комплектът за чертане по геометрия. Посещението в Исламабад беше прекрасно развлечение, но моята действителност беше такава.