Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (19)

(Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Включено в книгата
Аз съм Малала
Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)
Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634


17
Моля се да порасна

Когато навърших тринайсет, престанах да раста. Винаги съм изглеждала по-голяма, отколкото бях, но изведнъж всичките ми приятелки станаха по-високи от мен. Бях едно от трите най-ниски момичета от трийсетте в класа. Чувствах се неудобно, когато бях с приятелките си. Всяка нощ се молех на Аллах да стана по-висока. Мерех се на стената в спалнята с линийка и молив. Всяка сутрин заставах до отбелязаното място, за да проверя дали не съм пораснала. Но чертичката упорито си стоеше на метър и половина. Дори обещах на Аллах, че ако порасна поне мъничко, ще кажа сто допълнителни доброволни молитви, освен задължителните пет на ден.

Говорех на много мероприятия, но поради ниския си ръст трудно звучах авторитетно. Понякога едва се подавах зад катедрата. Не харесвам обувки на ток, но започнах да ги нося.

Тази година една от съученичките ми не се върна в училище. Ожениха я веднага щом влезе пубертета. Беше висока за възрастта си, но все пак беше едва на тринайсет. Не след дълго разбрахме, че е родила. Докато учехме формули в час по химия, аз се отнасях и се питах какво ли ще е да престана да ходя на училище и вместо това да се грижа за съпруг.

Бяхме започнали да мислим и за други неща, освен за талибаните, но не беше възможно съвсем да забравим за тях. Армията ни, която вече си имаше много особени странични занимания, например управляваше фабрики за корнфлейкс и торове, беше започнала да продуцира и сапунени сериали. Хората в цял Пакистан залепваха за телевизорите, когато в най-гледаното време излъчваха филма „Нещо повече от дълг“, който уж беше направен на основата на реални истории на войници, сражавали се срещу бунтовниците в Суат.

Повече от сто войници бяха загинали във военната операция и 900 бяха ранени — искаха да се представят като герои. Но макар да се предполагаше, че саможертвата им е помогнала за възстановяването на правителствения контрол, ние още чакахме да се установи върховенство на закона. През повечето следобеди, когато се връщах от училище, заварвах у дома жени, облени в сълзи. Стотици мъже бяха изчезнали по време на военната операция, вероятно бяха арестувани от армията или от разузнаването, не се знаеше. Жените не можеха да получат информация, не знаеха дали съпрузите и синовете им са живи. Някои бяха в отчайващо положение, защото нямаха как да се издържат. Жената може да се омъжи повторно само ако съпругът й е обявен за мъртъв, не за изчезнал.

Мама им даваше храна и чай, но те не идваха за това. Нуждаеха се от помощта на татко. Благодарение на ролята си като говорител на Суат Кауми Джирга той изпълняваше ролята на посредник между населението и военните.

„Искам само да разбера дали мъжът ми е мъртъв — молеше се една жена, която видях. — Ако са го убили, ще мога да настаня децата в сиропиталище. А сега не съм нито вдовица, нито съпруга.“ Друга жена ми каза, че синът й е изчезнал. Те твърдяха, че изчезналите мъже не са сътрудничели на талибаните — случвало се да им дават чаша вода или къшей хляб, ако онези им заповядали. А ето че тези невинни мъже бяха затворници, докато талибаните се разхождаха на свобода.

В училището ни имаше учителка, която живееше на десет минути пеша от къщата ни. Брат й беше отведен от военните, окован във вериги и изтезаван, а после го бяха държали във фризер, докато умрял. Той нямаше нищо общо с талибаните. Беше най-обикновен уличен търговец. Впоследствие военните й поднесоха извиненията си — объркали името и арестували не когото трябва.

Не само такива нещастни жени идваха у дома. Един ден пристигна заможен бизнесмен от Мускат в Залива. Разказа на татко, че брат му и петима от племенниците му изчезнали, и той искаше да разбере дали са убити, или са по затворите, за да знае дали да търси нови съпрузи за жените им. Един от тях беше молла и татко успя да издейства освобождаването му.

Това не се случваше само в Суат. Научихме, че има хиляди изчезнали хора навсякъде в Пакистан. Мнозина протестираха пред съдилищата или вдигаха плакати със снимки на изчезналите си близки, но не постигаха нищо.

 

 

А междувременно съдилищата ни се занимаваха с друг проблем. В Пакистан съществува така нареченият Закон за богохулството, който пази свещения Коран от оскверняване. По време на кампанията по ислямизация на генерал Зия законът стана много по-строг и всеки, „осквернил святото име на Пророка (Аллах да го благослови)“, можеше да бъде наказан със смърт или с доживотен затвор.

Един ден през ноември 2010 г. по новините съобщиха за християнка на име Асия Биби, осъдена на смърт чрез обесване. Тя беше бедна майка на пет деца, която си изкарвала прехраната, като беряла плодове в някакво пенджабско село. През един горещ ден донесла вода за другите берачки, но някои от тях отказали да пият, защото водата била „нечиста“, тъй като жената била християнка. Смятали, че понеже са мюсюлмани, ще се омърсят, ако пият от нейната вода. Сред тях била и една съседка на жената, която била ядосана на Асия Биби и твърдяла, че нейната коза е повредила коритото й за вода. Двете се счепкали и точно както и в нашите кавги в училище имаше най-различни версии кой какво казал. Според една от тях някои се опитали да убедят Асия Биби да приеме исляма. Тя отговорила, че Исус е умрял на кръста заради греховете на християните, и попитала какво е направил пророк Мохамед за мюсюлманите. Една от берачките съобщила това на местния имам, който пък осведомил полицията. Жената прекарала повече от година в затвора, преди случаят да стигне до съда, където била осъдена на смърт.

Откакто Мушараф беше позволил сателитната телевизия, имахме много канали. И ето че вече можехме да гледаме тези събития по телевизията. Целият свят беше възмутен и всяко политическо предаване отразяваше случилото се. Един от малцината, застъпили се за Асия Биби в Пакистан, беше губернаторът на Пенджаб Салман Тасир. Самият той беше политически затворник и близък приятел на Беназир. Впоследствие беше станал медиен магнат. Посети Асия Биби в затвора и заяви, че президентът Зардари трябва да я помилва. Нарече Закона за богохулството „черен закон“ — фраза, която няколко телевизионни водещи в страната повториха, за да пораздвижат нещата. После имамите в най-голямата джамия в Равалпинди заклеймиха губернатора на петъчната молитва.

Няколко дни по-късно, на 4 януари 2011 г., Салман Тасир беше застрелян от един от собствените си охранители, след като обядвал в квартал с модерни заведения в Исламабад. Охранителят стрелял двайсет и шест пъти. По-късно каза, че го направил в името на Бог, след като слушал петъчната молитва в Равалпинди. Бяхме шокирани колко много хора възхваляват убиеца. Когато се яви в съда, адвокатите го обсипаха с листенца от розов цвят. А междувременно имамът в джамията на покойния губернатор отказа да извърши погребалните обреди и президентът не присъства на погребението му.

Страната ни полудяваше. Как бе възможно да закачаме цветни гирлянди на убийци?

Малко след това татко получи нова смъртна заплаха. Беше говорил на мероприятие в памет на третата годишнина от взривяването на гимназия „Хаджи Баба“. Речта на татко беше пламенна. „Фазлула е главатарят на всички дяволи! — провикна се той. — Защо още не е заловен?“ След това хората го предупреждаваха много да внимава. У дома пристигна и анонимно писмо. Започваше с „Мир вам“, обаче текстът не беше никак миролюбив. По-нататък пишеше: „Ти си син на духовник, но не си добър мюсюлманин. Муджахидините ще те намерят, където и да отидеш“. След като получи писмото, татко изглеждаше разтревожен няколко седмици, но не се отказа от дейността си и скоро други неща ангажираха мислите му.

 

 

По онова време като че ли всички говореха за Америка. Преди обвинявахме за всичко отколешния си враг Индия, а сега виновникът бяха САЩ. Хората се оплакваха от нападенията с безпилотни самолети, каквито имаше почти всяка седмица във ФУПР. Научихме, че доста цивилни са убити. После агент на ЦРУ на име Реймънд Дейвис стрелял и ранил двама души в Лахор, които се приближили към колата му на мотоциклет. Твърдеше, че се опитали да го ограбят. Американците отричаха, че Дейвис е от ЦРУ, бил обикновен дипломат, с което предизвикаха подозренията на всички. Дори учениците знаят, че обикновените дипломати не се движат в коли без опознавателни знаци и не носят пистолети глок.

Медиите ни твърдяха, че Дейвис е част от голяма тайна армия, която ЦРУ е изпратило в Пакистан, защото нямали доверие на нашето разузнаване. Носеха се слухове, че шпионирал бунтовническата група „Лашкар-е-Тайба“ със седалище в Лахор, която много помогна на хората в Суат след земетресението и наводнението. Смяташе, че те стоят зад ужасното кръвопролитие в Мумбай през 2008 г. Основната цел на групировката беше освобождаването на мюсюлманите в Кашмир от индийска власт, но неотдавна бяха започнали да действат и в Афганистан. Други хора твърдяха, че Дейвис всъщност шпионира нашите ядрени оръжия.

Реймънд Дейвис бързо се превърна в най-прочутия американец в Пакистан. В цялата страна имаше протести. Хората си представяха, че пазарите ни са пълни с агенти като Дейвис, които събират разузнавателни сведения и ги изпращат в Щатите. После вдовицата на един от мъжете, убити от него, се самоуби с отрова за плъхове, отчаяна от правосъдието.

Седмици наред Вашингтон и Исламабад, или по-скоро щабът на армията в Равалпинди, си подаваха топката, преди случаят да бъде окончателно разрешен. Накрая направиха като в нашите традиционни джирги на старейшините — американците платиха кръвнина в размер на 2,3 милиона долара и Дейвис беше бързо изведен от страната. Пакистан настоя ЦРУ да прибере у дома служителите си и престана да издава визи. Цялата история остави много лошо усещане най-вече защото на 17 март, деня след освобождаването на Дейвис, при нападение на безпилотен самолет над племенен съвет в Северен Вазиристан загинаха около четирийсет души. Нападението сякаш изпращаше послание, че ЦРУ може да прави със страната ни каквото си поиска.

 

 

Един понеделник, тъкмо когато се канех да се премеря на стената и да проверя да не би чудодейно да съм пораснала през нощта, чух от съседната стая разговори на висок глас. Приятелите на татко бяха пристигнали с невероятна новина. През нощта американските специални части, наречени „морски тюлени“, осъществили нападение над Аботабад, едно от местата, където бяхме живели като вътрешно разселени, и бяха намерили и убили Осама бин Ладен. Той живеел в голямо имение, оградено със зидове, на по-малко от километър и половина от нашата военна академия. Не вярвахме, че военните не са знаели къде се намира Бин Ладен. Вестниците пишеха, че кадетите дори се обучавали в полето до къщата му. Тя имаше зид, висок три метра и половина и увенчан с бодлива тел. Бин Ладен бе живял на горния етаж с най-младата си съпруга, йеменката Амал. Други две съпруги и единайсетте му деца бяха живели на долния етаж. Един американски сенатор каза, че укритието на Бин Ладен само дето нямало „неонова табела“.

Всъщност много хора в пущунските райони живеят в къщи, оградени със зид, заради уединението и обичая на изолиране на жените от външния свят, така че къщата не беше необикновено явление. Странното беше, че нейните обитатели никога не бяха излизали навън, а в къщата нямаше телефон, нито интернет. Храна им носели двама братя, които също живеели в къщата заедно със съпругите си. Те действали като куриери на Бин Ладен. Една от съпругите беше от Суат!

Тюлените застреляли Бин Ладен в главата и откарали тялото му с хеликоптер. Изглежда, не оказал съпротива. Двамата братя куриери и един от големите синове на Бин Ладен били убити, а съпругите на Бин Ладен и другите му деца били вързани и по-късно арестувани от пакистанските власти. Американците изхвърлили трупа на Бин Ладен в морето. Президентът Обама беше много радостен, а по телевизията гледахме големите празненства пред Белия дом.

Отначало си помислихме, че правителството ни е знаело и е участвало в американската операция. Но скоро установихме, че американците са я осъществили сами, което не ни допадна. Нали уж бяхме съюзници, а бяхме изгубили повече войници в тяхната война срещу тероризма от самите тях. Бяха проникнали в страната ни нощем, летейки ниско със специални хеликоптери, и бяха блокирали радара ни с електронна намеса. Бяха осведомили за мисията си само началник-щаба на армията генерал Ашфак Каяни, а президента Зардари — постфактум. Повечето офицери научиха за събитието от телевизията.

Американците твърдяха, че не са имали избор, освен да постъпят по този начин, защото всъщност никой не знаел на чия страна е нашето разузнаване и дали някой няма да предупреди Бин Ладен, преди да успеят да се докопат до него. Директорът на ЦРУ заяви, че Пакистан е „или замесен, или некомпетентен. А и двете не са хубави неща“.

 

 

Татко каза, че това е позорен ден. „Как е възможно най-големият терорист да се крие в Пакистан и да остане неразкрит с години?“ — попита той. И други хора задаваха подобни въпроси.

Разбираемо беше съмнението, че местонахождението на Бин Ладен е било известно на нашето разузнаване. МРС е огромна организация, която има агенти навсякъде. Как бе възможно той да живее толкова близо до столицата — само на стотина километра? И толкова дълго! Най-сигурно е човек да се скрие на видно място, но Бин Ладен бе живял в онази къща още от земетресението през 2005 г. Две от децата му дори бяха родени в болницата в Аботабад. Той се намираше в Пакистан повече от девет години. Преди Аботабад беше живял в Харипур, а преди това се беше укривал в нашата долина Суат, където се срещал с Халид Шейх Мохамед, злия гений на терористичните атаки на 11 септември. Откриха Бин Ладен като в шпионските филми, които брат ми Хушал много обича. За да не го заловят, той използвал куриери, а не телефони и имейли. Американците обаче открили един от куриерите му и го проследили от Пешавар до Аботабад. След това огледали къщата с някакъв голям безпилотен самолет с инфрачервена камера, която засякла много висок мъж с брада да се разхожда из къщата и двора. Нарекли го Крачещия.

Хората бяха заинтригувани от новите подробности, които изскачаха всеки ден, но като че ли бяха повече ядосани на американския щурм, отколкото на факта, че най-големият терорист е живял в нашата страна. Някои вестници публикуваха материали, че американците са убили Бин Ладен още години по-рано и са държали тялото му във фризер. После го подхвърлили в Аботабад и инсценирали нападението, за да злепоставят Пакистан.

Започнахме да получаваме есемеси, които ни подканяха да излизаме на митинги по улиците, за да демонстрираме подкрепата си за армията. „Ние ви защитихме през 1948, 1965 и 1971 г.“, гласеше едно от съобщенията, имайки предвид трите войни с Индия. „Бъдете с нас сега, когато ни нанасят удар в гръб.“ Получавахме обаче и есемеси, които се подиграваха на армията. Хората питаха как може да харчим 6 милиарда долара годишно за военните (седем пъти повече, отколкото за образование), след като четири американски хеликоптера могат просто да се промъкнат, без радарите ни да ги засекат? И ако можеха да го направят, какво щеше да възпре съседите ни, индийците? „Моля, не натискайте клаксона, армията спи!“, гласеше един есемес, а друг: „Продава се употребяван пакистански радар… не засича американски хеликоптери, но прекрасно лови кабелна телевизия“.

Генерал Каяни и генерал Ахмад Шуджа Паша, началникът на МРС, бяха призовани да дадат обяснение пред парламента — нещо небивало дотогава. Страната ни беше унизена и ние искахме да разберем защо.

Научихме също, че американските политици са бесни, задето Бин Ладен е живял под носа ни, докато те са мислели, че се крие в пещера. Оплакваха се, че са ни дали 20 милиарда долара за осем години, за да им съдействаме, а не се знаело на чия страна сме. Понякога имахме чувството, че единственото важно нещо са парите. Повечето бяха отишли за армията, а обикновените хора не получаваха нищо.

 

 

Няколко месеца по-късно, през октомври 2011 г., татко ми съобщи, че е получил имейл, в който се казвало, че съм една от петимата номинирани за международната награда за мир на „Кидс Райтс“, фондация за защита на правата на децата, базирана в Амстердам. Името ми било предложено от архиепископ Дезмънд Туту от Южна Африка. Той беше идол на баща ми заради борбата му срещу апартейда. Татко се разочарова, когато не спечелих, но аз му напомних, че всъщност само съм говорила публично; нямахме организация, която да върши практически неща като лауреата на наградата.

Малко след това бях поканена от главния министър на Пенджаб Шахбаз Шариф да говоря в Лахор на галавечер, посветена на образованието. Той изграждаше мрежа от нови училища, „Дааниш“, и подаряваше на учениците лаптопи, на чиито екрани се мъдреше негова снимка. За да мотивира ученици от всички провинции, той раздаваше парични награди на момичетата и момчетата, които се представяха добре на изпитите. Връчиха ми чек за половин милион рупии, около четири хиляди и петстотин долара, заради кампанията ми за правата на момичетата.

На галавечерта бях облечена в розово и за пръв път разказах публично как сме нарушили заповедта на талибаните и сме ходели тайно на училище. „Осъзнах колко е важно образованието, когато учебниците и писалките ми бяха отнети насила, но момичетата от Суат вече не се страхуват. Ние продължаваме да се образоваме“, казах.

Един ден в час съучениците ми казаха: „Спечелила си голяма награда и половин милион рупии!“ Малко по-рано татко ми беше съобщил, че правителството ме е удостоило с първата пакистанска държавна награда за мир, затова през онзи ден в училището се тълпяха толкова много журналисти, че то се беше превърнало в новинарско студио.

Церемонията беше на 20 декември 2011 г. в официалната резиденция на министър-председателя — една от големите бели сгради на хълма в края на Конститюшън Авеню, които бях видяла по време на посещението си в Исламабад. Не бях много притеснена, макар че татко се опита да ме уплаши, като ми каза, че министър-председателят Гилани произхожда от семейство на светци. След като премиерът ми връчи наградата и чека, аз му връчих дълъг списък с искания. Казах му, че искаме училищата ни да бъдат ремонтирани и да има девически университет в Суат. Знаех, че той няма да вземе исканията ми на сериозно, затова не го притисках особено. Някой ден щях да стана политик и сама да осъществя тези неща.

Взе се решение наградата да се присъжда ежегодно на деца под осемнайсет години и да се казва „Малала“ в моя чест. Забелязах, че татко не се радва много на този факт. И той като повечето пущуни е малко суеверен. В Пакистан нямаме традиция да почитаме хората приживе — отдаваме почести само на мъртвите, — затова той го прие като лоша поличба.

Знам, че мама не обичаше наградите, опасяваше се, че ще ме превърнат в мишена, защото ставах доста известна. Самата тя никога не се изявяваше публично. Отказваше дори да се снима. Тя е много традиционна жена, а така повелява нашата вековна култура. Ако мама нарушеше традицията, мъже и жени щяха да заговорят против нея, най-вече близки от собственото ни семейство. Тя нито веднъж не е намеквала, че съжалява за работата, с която сме се нагърбили с татко, но когато спечелих наградата, каза:

— Не искам награди, искам си дъщерята. И за целия свят не бих заменила и една мигличка на дъщеря ми.

Татко твърдеше, че стремежът му е бил да основе училище, в което децата наистина да учат. Не ни оставаше друг избор, освен да се замесим в политиката и да поведем кампания в полза на образованието.

— Единствената ми амбиция — каза татко — е да образовам децата на моите сънародници според възможностите си. Но когато половината лидери разправят лъжи, а другата половина преговарят с талибаните, хората са в безизходица. Някой трябва да надигне глас.

Когато се върнах у дома, ме посрещна новината, че група журналисти чакат в училището да ме интервюират и че трябва да се облека хубаво. Най-напред си помислих да си сложа красива рокля, но после реших да се облека по-скромно за интервюто, защото исках хората да се съсредоточат над посланието, не над дрехите ми. Когато пристигнах в училище, заварих всичките си съученички издокарани. „Изненада!“, провикнаха се те, когато влязох. Бяха събрали пари и ми бяха организирали празненство с голяма торта, на която с шоколадова глазура пишеше „Винаги успявай!“. Прекрасно беше, че приятелите ми искат да споделят моя успех. Знаех, че някои момичета от класа са способни да постигнат същото като мен, ако имаха подкрепата на родителите си.

— Сега да се залавяме отново за работа — каза госпожа Мариам, след като изядохме тортата. — Изпитите са през март!

Годината обаче завърши тъжно. Пет дни след като получих наградата, леля Бабо, най-голямата сестра на мама, почина внезапно. Нямаше дори петдесет години. Беше диабетичка и след като гледала реклама по телевизията за някакъв лекар в Лахор, който правел чудеса, убедила вуйчо да я заведе там. Не знаем какво й инжектирал лекарят, но тя изпаднала в шок и умряла. Татко нарече лекаря „шарлатанин“ и подчерта, че точно затова трябва да продължим да се борим срещу невежеството.

В края на годината бях събрала доста пари — по половин милион рупии от министър-председателя, главния министър на Пенджаб, главния министър на нашата провинция Хайбер Пахтунхва и правителството на провинция Синдх. Генерал-майор Гулам Камар, местния военен командир, също даде на училището ни 100 000 рупии за изграждането на научна лаборатория и библиотека. Но борбата ми не беше приключила. Помнех от уроците по история как след победно сражение войската взема трофеи. Започнах да възприемам наградите и признанието точно по този начин. Те бяха малки дарове без съществено значение. Трябваше да насоча вниманието си към спечелването на войната.

С част от парите татко ми купи ново легло и шкафче, плати зъбните импланти на мама и купи парче земя в Шангла. Решихме да похарчим останалите пари за хора, които се нуждаят от помощ. Исках да основа фондация за образование. Мислех за това, откакто бях видяла онези деца на сметището. Още не можех да се отърся от спомена за черните плъхове, които бях видяла там, и за момичето със сплъстената коса, което сортираше отпадъците. Двайсет и едно момичета проведохме събрание и обявихме за своя най-главна задача осигуряването на образование за всички в Суат, със специален акцент върху децата от улицата и децата, принудени да работят.

Докато минавахме през прохода Малаканд, видях едно момиче, което продаваше портокали. Тя драскаше чертички на лист хартия, за да си отбелязва колко портокала е продала, защото не можеше нито да чете, нито да пише. Снимах я и се заклех да направя всичко по силите си за образованието на момичета като нея. Ето тази война щях да поведа.