Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (6)

6. Апартамент 3-C

След като поседя известно време, загледан в папките за „Пендълтън“ върху кухненската маса, Сайлъс тръгна към кафеварката. Напълни бяла порцеланова чаша, взе бутилка бренди от шкафа и отсипа от него в кафето. Часовникът показваше 3:07 следобед и въпреки че Сайлъс никога не пиеше преди вечеря, а и изобщо рядко пиеше, почувства нужда да се подкрепи преди срещата в пет часа.

Облегна се на шкафа с гръб към двойната мивка и прозореца над нея. Просветна светкавица и оживи сянката му, която се издължи напред, после отново се прибра назад, сякаш неясният силует беше отделно същество със собствен разум, което искаше да се освободи от него.

Отпи от кафето, горещо колкото можеше да понесе, което се отрази добре не само на разклатените му нерви, но и на тръпките, преминаващи през тялото му. Започна да обмисля дали да не пропусне срещата си, да остане тук и да пие кафе с бренди, докато очите му натежат и не може да стои буден. Ала въпреки че се беше пенсионирал, той си оставаше адвокат, който уважава не само федералните и щатските закони, но и основните природни закони, принципите, за които беше убеден, че са вродени у всеки човек, чувството на отговорност, което включваше и любовта към истината и вечното й търсене.

Понякога истината беше трудно уловима…

След като икономът Толивър бе убил семейство Осток и колегите си през 1935 година, „Бел Виста“ бе останала необитавана три години, докато несемейният петролен търговец Хармън Дрю Файърстоун, неразколебан от кървавата й история, бе купил прекрасната къща на изгодна цена. Похарчил бе цяло състояние, за да възстанови предишното величие на сградата. До Втората световна война „Бел Виста“ се бе превърнала в оживен център на социален живот. Възрастният Хармън Файърстоун бе починал кротко в съня си от естествена смърт през пролетта на 1972 година.

Управляващите наследството на Файърстоун бяха продали „Бел Виста“ на предприемачески тръст, който бе разделил сградата на двайсет и три апартамента с различни размери. Високите тавани, пищната, изкусно изработена декорация, гледката от хълма и елегантните общи пространства бяха допринесли за бързото разпродаване през 1976 година при най-високата цена на квадратен метър в историята на града. Трийсет и седем години по-късно някои от първоначалните собственици още живееха в апартаментите си, но други жилища бяха препродадени по няколко пъти.

Едва предишния ден Сайлъс научи, че кръвопролитната история на „Пендълтън“ не е приключила през 1935 с убийствата, извършени от Нолан Толивър. Не само че по-неотдавна бе имало проява на насилие от странен характер; очевиден беше фактът, че инцидентите се случваха през точно определен период от време, на всеки трийсет и осем години с разлика от дни, което означаваше, че скоро може да се очаква подобно зверство.

Маргарет Пендълтън и двете й деца София и Алегзандър бяха изчезнали вечерта на втори декември 1897 година. Трийсет и осем години по-късно, на трети декември 1935 година, бяха убити семейство Осток и седем от прислужниците им. През 1973 година, трийсет и осем години след трагедията с Осток, никой не беше живял в „Бел Виста“, тъй като по това време сградата бе преустройвана в луксозен комплекс с апартаменти; нямаше загинали обитатели. Въпреки това в края на ноември и началото на декември същата година занаятчии и работници, извършващи преустройството, били толкова обезпокоени, че някои от тях напуснали работата си и през всичките години така и не бяха споделили какво са видели. С единия от тях, Пери Кайзър, Сайлъс имаше среща в пет часа.

Той напълни отново чашата си с кафе. Не беше прибрал брендито. Поколеба се и реши този път да не прибавя от него.

Щом затвори бутилката, долови движение с периферното си зрение, нещо тъмно и мигновено. С учестен пулс той се обърна към отворената врата на коридора. Светлината от кристалните аплици на тавана разкриваше стени, боядисани в кремаво, персийска пътека, блестящ махагонов под, но нито следа от вмъкнал се нарушител.

Скорошните открития бяха опънали нервите му. Ако съдбата на „Пендълтън“ й вещаеше отново да се превърне в дом на смъртта, както и друг път през декември, времето може би изтичаше. Беше четвъртък, първи декември 2011 година.

Настроението на Сайлъс не му позволяваше да омаловажи пробягалия силует като илюзорен. Остави чашата си с кафе и предпазливо излезе от кухнята, вдигна глава и се ослуша за чуждо присъствие.

Трапезарията беше вляво, кабинетът и тоалетната — вдясно. В тях нямаше никого.

След трапезарията беше разположена просторната дневна с чугунена камина и богато декорирана варовикова облицовка, която се издигаше до високия четири метра и двайсет сантиметра таван, украсен с орнаменти във вид на тръстика и гипсови корнизи, редуващи яйцевидни форми и стрели. Точно срещу камината струи дъжд се виеха, подобно на змии, по високите прозорци.

В отсрещния край на дневната, в преддверието, ключалката и веригата на входната врата бяха заключени.

От другата страна на коридора срещу дневната никой не се спотайваше в спалнята или в някой от двата дрешника. Тишината сякаш беше по-интензивна от всякога, затишие в очакване, въпреки че беше възможно да си въобразява тази свръхестествена липса на звуци.

Когато приближи открехнатата врата на обширната баня, облицована в бял мрамор със златисти нишки и с големи огледала по стените, стори му се, че чува отвътре приглушени гласове или може би онзи неразпознаваем шум, припълзял откъм стените през нощта. Щом прекрачи прага обаче, оказа се, че банята е също толкова тиха и безлюдна колкото останалите помещения.

Той се загледа в едно от огледалата вътре, сякаш отражението можеше да разкрие нещо, което не би могло да се види директно. Огледалата бяха едно срещу друго и той се озова между много образи на Сайлъс Кинсли, които бяха или в една линия с него, или обърнати с гръб.

От много време не се беше взирал в отражението си в огледалото — напълно съзнателно. Изглеждаше доста по-стар, отколкото се чувстваше. Беше остарял с десет години за трите, изминали след смъртта на Нора.

Той местеше поглед от едно към друго лице, едва ли не в очакване да открие това на непознат, на злонамерен Друг, скрит в безкрайността от намаляващи Сайлъс Кинсли. Що за странна идея? Естествено, отраженията бяха на един и същ стар мъж.

Когато се върна в антрето, чу тих, заплашителен стържещ звук, не тътен изпод земята, а по-скоро напомнящ метро, минаващо под сградата, въпреки че в града не беше построено такова. „Пендълтън“ се разтресе и Сайлъс се олюля с нея. Земетресение, помисли си той, но през всичките петдесет и пет години, откакто живееше в този град, никога не беше усещал трус и не беше чувал под която и да е част от целия щат да има значителна сеизмична линия. Разтърсването продължи десет-петнайсет секунди и отшумя без никакви последствия.

* * *

В кабинета Свидетел се завъртя в кръг в желанието си да усети пространството. Можеше да остане тук само няколко секунди или най-много минута-две. Стаята не беше типично мъжка, а изпълнена с топлота, едната стена беше покрита със снимки на Сайлъс Кинсли с някои от клиентите, които беше защитавал така умело, Сайлъс и покойната му съпруга Нора на различни екзотични пътувания, двамата със свои приятели по празненства.

Кинсли мина покрай отворената врата на път към кухнята. Не погледна в тази посока. Свидетел очакваше адвокатът да се върне, след като осъзнае със закъснение, че е мернал нещо с периферното си зрение, но звуците от кухнята не подсказваха предстояща конфронтация.

Как би реагирал, ако открие непознат — здрав млад мъж в ботуши, джинси и пуловер — в апартамента си, появил се като по чудо? Със страха, характерен за старец, изгубил силите си с напредването на възрастта, или с хладнокръвието на адвокат, запазил своята увереност след триумфите в съдебната зала в продължение на десетилетия?

Две от стените в стаята бяха заети от етажерки от пода до тавана, препълнени с книги. Повечето от тях бяха книги по право, посветени на възлови дела, описващи прецеденти, и дебели биографии на важни личности от историята на американското правосъдие.

Свидетел прокара ръка по гърбовете на книгите с благоговение. Там, откъдето идваше той, нямаше закони, нито адвокати, съдии, съдебни заседатели и съдебни процеси. Невинните бяха помитани от брутално натрапваното убеждение за превъзходството на примитивното, от вяра в погрешни неща, от бунт срещу реалността и въздигане на идиотския постулат за съществуването на една-единствена истина. Той лично беше убил много хора и със сигурност нямаше да му бъде потърсена сметка за кръвта, която беше пролял. Въпреки това силно уважаваше закона точно както човек, изпаднал в безбожно отчаяние, може да се прекланя пред идеята за Бог, която е бил неспособен да прегърне.