Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (4)

4. Апартамент 3-C

В 4:13 сутринта Сайлъс Кинсли се събуди от тих звук, наподобяващ тътен, и му се стори, че сградата се тресе. Слабият шум и движението обаче утихнаха, докато той седне в леглото и се разсъни. Изчака в тъмното, заслуша се за миг и реши, че всичко е било просто сън.

Ала щом облегна отново глава на възглавницата си, шумът се усили откъм стената, на която беше подпряно леглото му. Тихият звук от приплъзване създаваше асоциации за змии, виещи се между гипсокартонените плоскости, което изглеждаше малко вероятно, ако не и напълно невъзможно. Никога досега не беше чувал нищо подобно. Подозираше — усещаше — че може да има нещо общо със смутното минало на сградата.

Това продължи около пет минути. Той лежеше, слушаше и се чудеше, без да се страхува, но беше нащрек за някаква промяна в шума, която да му помогне да определи произхода му.

Последвалата тишина доведе до онова напрегнато очакване, което предизвикваше безсъние. Наскоро навършил седемдесет и девет, вече заспиваше трудно, щом нещо прекъснеше съня му. Сайлъс беше пенсиониран адвокат по гражданско право, но и сега съзнанието му беше не по-малко ангажирано от времето, когато графикът му беше запълнен с клиенти. Той стана преди съмване, взе душ, облече се и вече пържеше яйца в масло, когато наситената розова светлина на зората изрисува в небето коралови рифове зад кухненския прозорец.

По-късно, след обяда, той заспа в креслото. Когато се събуди разтревожен около час по-късно, не си спомняше добре кошмара, от който се беше изтръгнал, освен че в него се разправяше за скални катакомби, в които нямаше останки от скелети, както в повечето катакомби, а празни погребални ниши, издълбани в криволичещите стени. Нещо тихо и невидимо, нещо с неумолимо намерение го беше издирило сред лабиринта от пътеки.

Ръцете му бяха студени като на мъртвец. Той се вгледа в белите полукръгове в основата на ноктите си.

Още по-късно в същия този мрачен декемврийски следобед Сайлъс стоеше до прозореца в дневната на апартамента си на третия етаж в „Пендълтън“, на върха на Шадоу Хил, загледан в улиците в подножието, избледняващи заради приближаващата стена от дъжд. Сградите от полирани червени тухли или от варовик, както и по-новите, по-високи и по-грозни, покрити със стъкло кули, изведнъж се уеднаквиха и посивяха и щом бурята ги връхлетя, заприличаха на призрачни постройки от отдавна умрял град, всяващ усещане за мор и опустошение. Нито топлата стая, нито кашмиреният пуловер успяваха да прогонят студените тръпки, които пърхаха в тялото му като ято насекоми.

Официалната версия гласеше, че преди сто и четиринайсет години Маргарет Пендълтън и децата й — София и Алегзандър — били отвлечени от тази къща и убити. Сайлъс беше започнал да се съмнява, че е имало отвличане. В онзи ден на тримата се беше случило нещо по-особено от убийство, нещо по-страшно.

Шадоу Хил се издигаше в самия център на града, а третият етаж на „Пендълтън“ беше последен. Сградата със западно изложение сякаш властваше над потопения в дъжд метрополис в подножието. И хълмът, и улицата носеха имената на сенки на дървета и сгради, които в слънчева утрин се издължаваха с всеки час, докато по здрач пропълзяваха до самия връх, за да срещнат нощта, идеща от изток.

„Пендълтън“ бе не просто великолепна къща, не някакво обикновено имение, а по-скоро неокласически дворец, построен през 1889 година, в разцвета на Позлатената епоха, на обща разгъната площ от пет хиляди и петстотин квадратни метра, като това не включваше огромния сутерен и отделната постройка за карети. Смесица от стиловете крал Джордж и френски ренесанс, сградата беше облицована с варовик, с изящно декорирани рамки на прозорците. Нито фамилиите Карнеги или Вандербилт, нито дори Рокфелер бяха притежавали по-внушителен дом.

Когато се нанесъл в имението си малко преди Коледа през 1889 година, Андрю Норт Пендълтън — милиардер от времето, когато милион долара още са били истински пари — го кръстил „Бел Виста“. То било известно под това име в продължение на осемдесет и четири години; ала през 1973 година в него били устроени отделни апартаменти и било прекръстено на „Пендълтън“.

Андрю Пендълтън пребивавал щастливо в „Бел Виста“ до декември 1897 година, когато се предполагаше, че съпругата му Маргарет и двете им малки деца били отвлечени и така и не били открити. От този момент Андрю заживял като окаян отшелник, чиято ексцентричност прераснала в сдържана лудост.

Сайлъс Кинсли беше загубил съпругата си през 2008 година след петдесет и три години брак. С Нора така и не бяха благословени да имат деца. Като вдовец от три години можеше да си представи как самотата и скръбта биха могли да отнемат разсъдъка на Андрю Пендълтън.

Въпреки това Сайлъс беше стигнал до извода, че самотата и загубата не са основните причини за упадъка и самоубийството на милиардера преди толкова много години. Андрю Пендълтън бе докаран до безумие и от ужасяващо познание, от загадъчно преживяване, което се бе борил да си обясни в продължение на седем години и от което бе дотолкова обсебен, че накрая сам беше посегнал на живота си.

Нещо като фикс идея бе обсебило и Сайлъс след смъртта на Нора. След като продаде дома им и купи този апартамент, беше ангажирал времето си с проучване на историята на забележителната сграда. Любопитството му прерасна в такава страст, че той прекарваше безкрайни часове в обществените хранилища на стари броеве на вестници отпреди повече от век и други архиви в търсене на факти, без значение колко маловажни бяха, стига да увеличаваха познанията му за „Пендълтън“.

Сега, въпреки че беше наблюдавал приближаването на бурята откъм низината нагоре по северния склон на Шадоу Хил, Сайлъс стреснато направи крачка назад, когато първите капки се удариха във френските прозорци, сякаш дъждът, погрешно приеман за климатично явление, беше злонамерена атака, конкретно насочена към него. Градът се размаза, денят сякаш притъмня, а сребристият ефект от лампата в дневната преобрази донякъде прозореца в огледало. Лицето му изглеждаше прозрачно върху мокрото стъкло и липсваха някои основни черти, сякаш това не беше неговото отражение, а ликът на някой друг, бледият образ на нещо не съвсем човешко, посетител от мистично царство, свързано за миг с този свят по силата на бурята.

Светкавици разцепиха мрачния ден и Сайлъс се извърна от прозореца, когато гръмотевица разтърси небето. Той отиде в кухнята, където флуоресцентните лампи под шкафовете осветяваха златистите гранитни плотове, а всички други лампи бяха загасени. Папките му за „Пендълтън“ бяха затрупали масата за хранене: статии от вестници, ксерокопия от обществените архиви, записки от интервюта с хора, твърдящи, че са преживели нещо в сградата преди 1974 година, и копия на запазените единайсет страници от собственоръчно написан от Андрю Норт Пендълтън дневник, който той се беше опитал да унищожи непосредствено преди самоубийството си.

Всяка част от оцелелите записки на Пендълтън представляваше непълен фрагмент, обгорял по края, тъй като той беше хвърлил дневника в горящата камина в спалнята си, преди да лапне дулото на оръжието си и да се простреля смъртоносно. Всичките единайсет текста бяха интригуващи и подсказваха, че Андрю Пендълтън е имал толкова необичайно преживяване, та граничеше със свръхестественото. Или може би в последния стадий на лудостта си беше страдал от деменция, заради която не е бил в състояние да различи кошмарите и халюцинациите от спомените за истински събития.

От единайсетте оцелели страници Сайлъс най-често се връщаше към един загадъчен, объркващ момент, свързан с дъщерята на Пендълтън, София, която била седемгодишна, когато изчезнала. Думите и всичките им възможни тълкувания така го бяха обсебили, че той ги беше запаметил: „някога розовата й кожа посивя, устните й станаха пепеляви, а очите й се замъглиха, хили се иронично, без следа от шеговитост, вече не е моята Софи и с всеки следващ миг е все по-малко Софи“.

Изгубеното семейство на Андрю Пендълтън не бе единствената трагедия в историята на прекрасната сграда. Вторият й собственик, Гифърд Осток, единствен наследник на значително състояние, спечелено от въгледобив и производство на железопътни вагони за въглища, живял в разкош в „Бел Виста“ от 1905 до 1935 година. Една нощ през декември 1935-а икономът Нолан Толивър изклал семейство Осток и цялата прислуга, преди да се самоубие. Толивър оставил нечленоразделна, написана на ръка бележка, в която твърдял, че ги е убил, „за да спаси света от пълен мрак“, и макар да поел отговорността за шестнайсет убийства, осем от труповете така и не били открити. До момента не бе ясно по каква причина и как Толивър е изхвърлил половината от жертвите си, нито защо не е сторил същото и с останалите осем.