Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (16)

16. „Топърс“

От другата страна на Шадоу стрийт, на половин пресечка надолу по хълма на „Пендълтън“, в ресторант „Топърс“ предлагаха чудесни пържоли в лъскава черно-бяла обстановка стил ар деко с изобилие от рисувано стъкло и неръждаема стомана. Келнерите бяха облечени в черно и бяло и единственият цвят беше този на порцелановите съдове — имитация на „Тифани“ — и на празнично поднесената храна.

Сайлъс Кинсли седеше в сепаре до прозореца в съседния на салона за хранене бар. Скритото осветление, още по-приглушено и артистично оформено, отколкото в ресторанта, засенчваше ръбовете на всички повърхности и засилваше блясъка на лъскавите предмети.

С Нора често бяха идвали тук да хапнат пържоли, а понякога само за питие. В годината след смъртта й не беше посещавал никое от местата, на които бяха ходили заедно, уверен, че извиканите спомени ще бъдат твърде болезнени. Сега ходеше почти само там, където бяха прекарвали време заедно, защото тъкмо спомените го крепяха. Колкото повече време минаваше от смъртта й, толкова по-близо се чувстваше до Нора, което вероятно означаваше, че бързо приближава към собствената си смърт, за да я срещне отново.

Въпреки че краят на работното време не беше настъпил, в бара вече прииждаше тълпа от чиновници, вероятно търсещи подслон в бурята и отпускане от напрежението в работата си.

Сайлъс не беше практикувал като адвокат от години, но още беше в състояние да долови подробностите, които подсказваха дали свидетелските показания са истина, или не. В настоящата съсипана икономика, при тези бързи промени и ежедневно безсмислено насилие, при трудностите в личния живот имаше много неща в поведението на клиентите, които подсказваха защо са се насочили точно към „Топърс“ — копнееха да избягат не само от тревогите в работата си, но и от времето, в което живееха. Музиката, която звучеше като фон, беше биг бендът на Глен Милър, Бени Гудман и Арти Шоу. Предпочитаните напитки бяха мартини, джин с тоник и „Сингапур слинг“; те носеха духа на трийсетте години на двайсети век, а не слабото бяло вино и диетичната бира на безрадостното, обсебено от здравословен начин на живот поколение. Не зачитайки закона, клиентите си носеха свои пепелници, както хората от времето на сухия режим са си носели пиене в кафяви хартиени торбички, а някои дори пушеха, без това да предизвика възраженията нито на персонала, нито на останалите посетители. Усещането за бунт се долавяше и в музиката, при все че по-голямата част от посетителите вероятно не можеха да изразят срещу какво се бунтуват.

Сайлъс се загледа през прозореца на сепарето си на изток, нагоре по хълма, където през дъжда се виждаха светлините на „Пендълтън“. Срещу него на масата седеше Пери Кайзър, който беше работил като отговорник на екип в строителната компания, преустроила „Бел Виста“ в „Пендълтън“ през 1973 година. Току-що бяха сервирали мартинито на Кайзър и той възнамеряваше да се наслади на първата глътка, преди да сподели историята си.

Беше едър мъж, от тези, които не напълняват с възрастта. Въпреки голата глава и белите мустаци изглеждаше така, сякаш още бе в състояние да върши всякаква работа на строеж. Двамата със Сайлъс бяха най-възрастните посетители в заведението и единствените, които помнеха суинг музиката на биг бенд от детството си, когато още беше предпочитана за танци и често се пускаше по радиото.

Пери Кайзър беше баща на Гордън Кайзър, който беше работил като адвокат във фирмата „Кинсли, Бекинсейл и Фортис“ през осемдесетте и деветдесетте години. Това беше много преди Сайлъс да се пенсионира, да изгуби жена си, да се премести в сегашния си апартамент и да бъде обсебен от историята на сградата. Не беше срещал Пери Кайзър, докато беше шеф на Гордън, но връзката със сина се оказа съществена, за да го накара да сподели изживяване, за което не беше говорил с никого.

Поговориха кратко за Гордън, за времето, за остаряването и след второто отпиване от мартинито Пери Кайзър отвори темата, която ги беше събрала.

— При ремонта на стара сграда, била тя театър, училище, административен или жилищен комплекс като „Пендълтън“, навремето винаги се стигаше до смъртни случаи. Обикновено не убийства. Злополуки, инфаркти, такива неща. И твърде често в голяма бригада се намират по двама-трима със слабост към историите за духове. Не че си ги измислят те, не казвам такова нещо, но ако има някакви легенди, свързани с обекта, работниците ги знаят и говорят за тях по време на обедната почивка. В такава атмосфера, когато се случи някоя странна дреболия, дето иначе никого не би впечатлила, значението й се раздува прекомерно. Дори разумните хора започват да си въобразяват, че виждат неща, и при това вярват, че наистина са ги видели. Разбираш ли какво имам предвид?

— Силата на внушението — каза Сайлъс.

— Да. Но в „Пендълтън“ не беше така. Наистина се случи нещо между края на ноември и първи декември седемдесет и трета. Загубих най-добрия си дърводелец, напусна работа заради нещо, което видял, дори не пожела да каже какво, просто искаше да се махне оттам. Други работници, сериозни момчета, се кълняха, че виждали привидения, които наричаха хора сенки. Тъмни силуети, минаващи през стаята, коридора и дори през стените, пъргави като котки, по-бързи и от погледа.

— Ти виждал ли си ги?

— Не. Аз не съм. — Кайзър оглеждаше другите посетители, колебаеше се дали да продължи, сякаш беше размислил за намерението си да сподели преживяното. — Не и хората сенки.

Сайлъс настоя:

— Каза между последните дни на ноември и първи декември. Помниш ли колко дълго продължиха странните явления?

— Доколкото помня, започнаха на двайсет и девети ноември, четвъртък. Последното трябва да е било на първи декември. Не ми изглеждаш изненадан от приказките, че сградата е обитавана от духове.

— Не вярвам да е обитавана от духове, но както казах по телефона, в това място има нещо странно. Като че ли в „Пендълтън“ се случват ужасни неща на всеки трийсет и осем години.

— Провел си проучване, посветил си му много часове. Защо?

Сайлъс се поколеба и сви рамене.

— Няма какво друго да правя.

— Да си пенсионер е тъпо, а?

Саркастичната нотка в тона на Кайзър подсказваше, че не вярва на този отговор и има нужда от по-убедителен, за да продължи.

— До голяма степен. Откакто загубих жена си, единствено това успя да събуди интереса ми. Обичайните развлечения — телевизия, филми, книги — не си струваха вниманието. Вероятно и това не си струва. Може да се окаже, че не е нищо особено. Но тъй или иначе съм се захванал.

Кайзър обмисли отговора за кратко и кимна.

— Аз още си имам моята Джени. Ясно ми е, че ако не беше така, и аз бих се захванал с нещо. — Той отново огледа хората в бара, сякаш очакваше да види някой познат.

Сайлъс се върна към причината за срещата им.

— Каза, че явлението продължило от четвъртък, двайсет и девети, до първи декември. Това е било събота. Работехте ли в събота?

Кайзър отмести погледа си от тълпата, струпана край бара, и го насочи към мартинито си, взря се в него, като че ли можеше да разчете бъдещето в кристално прозрачната течност.

— През първите шест месеца работехме с голям екип, шест дни в седмицата, за да спазим сроковете. Към края на седемдесет и трета вече бяхме на петдневна работна седмица и се занимавахме с довършителните работи. В онази съботна сутрин бях там, за да направя списък на последните детайли, които трябваше да довършим, за да сме готови до Коледа.

Зад витрината пороят препълни канавките и настилката заблестя от стичащата се вода. Шадоу стрийт се надигна като огромна бурна вълна в нощно море, а на върха й се появи „Пендълтън“, но не изглеждаше величествен и гостоприемен както преди, а приличаше на страховит военен кораб с огромни оръдия, готови за битка.

— Отговорникът на бояджиите, Рики Ниймс, беше там същата събота и си правеше свой списък горе. Заради това… — Той се поколеба. — Заради това, което се случи, си тръгнах по-рано, без да довърша списъка. А Рики… повече не го видяхме. Чудесен бояджия, най-добрият, но няколко пъти годишно се отдаваше на запои, изчезваше за по три дни. Всеки път, когато се връщаше, казваше, че е бил болен от грип или нещо подобно, но знаехме, че не е истина. През по-голямата част от времето не пиеше, а когато не пиеше, беше много добър човек, затова преглъщахме порока му. Само че Рики така и не се върна след събота. Повече никой не го видя. Полицаите регистрираха изчезването му, но решиха, че се е напил, сбил се е с неподходящ човек и е бил убит и захвърлен някъде. Аз мисля, че не са си правили труда да търсят Рики, тъй като беше ерген и нямаше семейство, което да настоява за отговори. Дори и да са се постарали, може да не са го открили… мисля, че е бил завлечен право в ада или някакво подобно място.

Подобно изказване не беше типично за отговорник по строителни работи, който през целия си живот е градил здрави основи. Пери отново се умълча и отбягваше погледа на Сайлъс, като оглеждаше хората в бара и отпиваше от мартинито си.

При снемане на свидетелски показания идват моменти, когато всеки добър адвокат усеща, че един въпрос би попречил на откровенията и че са необходими търпение и мълчание, за да излезе наяве дълбоко заровеното късче истина. Сайлъс чакаше.

Когато най-сетне очите на Пери Кайзър срещнаха тези на адвоката, в непоклатимия му поглед се четяха решимост, настойчивост и предизвикателство, което означаваше, че очаква да срещне скептицизъм, но също, че в крайна сметта ще постигне доверие.

— И така, в онази събота аз съм в сутерена, там, където щеше да бъде спортната зала, и съставям списъка си. Внезапно изпод сградата се раздава шум, някакви ударни инструменти, тимпани. После прераства в грохот и подът започва да вибрира. Решавам, че е земетресение, затова отивам в коридора… а той не изглежда както трябва, не е чисто и светло, както го направихме, а влажно, мръсно и покрито с мухъл. Половината от лампите не светят. По стените и тавана има плесен, като на места е черна, но има петна в искрящожълто, по-ярко от лампите отгоре. От двете страни на коридора има екрани, спуснати от тавана, с пулсиращи кръгове от синя светлина. Някои от плочките по пода са напукани. От дълго време не е поддържано. Няма логика. Затова решавам, че проблемът е в мен, че ми има нещо, че халюцинирам, щом виждам коридора по начин, по който не изглежда. После го забелязвам… онова нещо. Не е игра на сенките, Сайлъс. Не звучи реално, но е истинско, като теб сега.

— По телефона каза, че не си разказвал на никого за това.

— Никога. Не исках хората да ме възприемат по начина, по който гледат на хаховците, убедени, че са били отвлечени от извънземни.

— На мен ми се струва, че мълчанието ти през всичките тези години прави историята ти по-правдоподобна.

Кайзър допи мартинито си на един дъх.

— И така… намирам се в края на коридора пред спортната зала. Това нещо стига до средата, близо до вратата за инсталационното помещение. Голямо е. Колкото мен. По-голямо. Светло като ларва и подобно по форма, но не съвсем, защото прилича и на паяк, при все че не е насекомо, твърде месесто е за паяк. Мисля си — кой е сложил опиат в термоса ми с кафе? Нищо на този свят не изглежда по този начин. Отмества се към стаята на охраната, чува ме и ме подушва, сетне се обръща към мен. Изглежда пъргаво, но може и да не е, защото не прави нищо.

Предвид историята на „Пендълтън“ и зловещите откъслечни записки от дневника на Андрю Пендълтън, Сайлъс беше подготвен да чуе, че Кайзър е имал необичайно преживяване, за което намекна по телефона. Това обаче беше твърде странно и надхвърляше представите на Сайлъс.

Пери Кайзър продължаваше да се взира в очите на Сайлъс и да търси признаци на недоверие. Адвокатската интуиция на Сайлъс му подсказваше, че този човек не лъже, че не може да лъже за подобно нещо.

— От сините екрани идва глас. „Унищожи“, нарежда той. „Унищожи“. Нещото тръгва към мен. Сега забелязвам колко е пухкаво, не прилича на никое животно, пухкава плът и светла кожа. Влажно е, вероятно от пот, но някак млечна, не знам какво е. Има израстък, подобен на глава, но без очи и оформено лице. Разполага с нещо като хриле на врата, но не и с уста. Тръгвам назад към северното стълбище и чувам как бързо редя молитва, без дори да осъзнавам, че съм я започнал. Сигурен съм, че съм мъртъв. Пристъпвам заднешком към вратата на стълбището и тогава нещото… ми заговаря.

Изненадан, Сайлъс попита:

— Заговори ти? На английски?

— Не виждах уста, но то говореше. С такъв скръбен глас. Не можех да преценя дали беше скръб, или отчаяние. Каза: „Помогни ми. Някой да ми помогне, за бога“. С гласа на Рики Ниймс. Бояджията, който в този момент беше на третия етаж и правеше списъка си. Не знам… дали наистина беше Рики, или нещото имитираше гласа му. Питах се възможно ли е да е Рики. През целия си живот… не съм бил страхливец. От нищо не съм се плашил след войната в Корея.

Сервитьорката спря до масата им, за да попита дали желаят второ питие. Сайлъс имаше нужда да пийне още едно, но не искаше да го прави. Пери също отказа.

— И аз съм се бил в Корея — вметна Сайлъс. — Ден след ден си живял с този страх и накрая претръпваш.

— А в коридора на сутерена, Сайлъс, съм толкова ужасен, че не ми остават никакви сили и сякаш никога не съм бил в Корея. Държа топката на вратата и не мога да я завъртя. Краката ми омекват. Стоя прав единствено благодарение на това че съм се облегнал на вратата. Тогава всичко се променя. Светлината се усилва. Мръсният под, мухълът и сините екрани избледняват. Коридорът връща нормалния си вид — чист и свеж. Съществото, което приближава към мен, също избледнява, сякаш е било просто сън. Но съм буден. Не е било сън. Със сигурност беше нещо, но не сън.

Пери се загледа за миг в дъждовната вечер навън, преди да продължи:

— След това се качвам горе да потърся Рики, а той е там и всичко с него е наред. Чул е ритъма, наподобяващ тимпани, но нищо друго не му се е случило, а аз не знам как да му кажа какво съм видял, без да звучи налудничаво. А трябваше да му кажа. Трябваше да настоявам да се махне от там, да направи списъка в понеделник. Казах му, че стига за днес, но той не ме послуша, така че го оставих там да умре.

— Не е така. Не си можел да знаеш. Кой би могъл?

— На следващия ден, неделя, влязох в църква. Не бях ходил от известно време. Имах нужда да го направя. В понеделник отидох на работа с пистолет под якето. Не вярвах пистолетът да ми помогне. Кое би могло? Оръжието все е нещо… Но… това беше краят. Нямаше повече хора сенки и картини, каквито бях видял. Дори и нещо да се е случило в събота, не е имало друг освен Рики Ниймс да го забележи. През следващия месец довършихме работата.

Дясната ръка на Сайлъс беше студена и влажна от конденза по чашата му за уиски. Избърса пръстите си в салфетка.

— Някакви предположения?

Пери Кайзър поклати глава.

— Само това, което казах по-рано. Зърнах ада. Това преживяване ме промени. Честите изповеди и редовното вземане на причастие започнаха да ми се струват подходящи.

— И никога не си споделил с жена си или сина си?

— Реших… че щом съм зърнал ада, значи съм имал нужда от разтърсване. Да ме промени. Промених се, но нямах смелостта да призная на жена си защо беше необходимо. Разбираш ли?

— Да — отговори Сайлъс. — Не съм сигурен за ада. В момента не съм много сигурен в нищо.

Сервитьорката се върна и остави сметката на масата.

Сайлъс се зае да пресметне бакшиша и да извади пари от портфейла си, а Пери отново се загледа към клиентите пред бара.

— Какво им има?

Изненадан, Сайлъс попита:

— И ти ли го усещаш?

— Има нещо. Не знам точно какво. Предимно двайсет, трийсетгодишни са, нали така? Твърде много се стараят за възрастта си.

— За какво се стараят?

— Да бъдат безгрижни. Трябва да е естествено, когато си млад. Виждат ми се, не знам… някак притеснени.

Сайлъс отвърна:

— Струва ми се, че са дошли тук заради стила на заведението, музиката и атмосферата, защото искат да избягат в безопасно време.

— Никога не е имало такова време.

— По-безопасно — поправи се Сайлъс.

— Трийсетте? В навечерието на войната?

— Но е имало край. Сега… може и да няма край.

Все още загледан в хората около бара, Пери промълви:

— Мислех, че е просто защото аз остарявам.

— Кое?

— Усещането, че всичко се разпада. Или по-скоро, че бива сривано. Постоянно ме преследва този кошмар.

Сайлъс прибра портфейла си.

Пери Кайзър продължи:

— Всичко рухва, всеки гледа себе си. По-лошо. Всеки е срещу всеки.

Сайлъс погледна към Шадоу стрийт, където зад проливния дъжд се издигаше „Пендълтън“.

— Всеки срещу всеки — повтори Пери, — неспирни убийства, самоубийства, навсякъде, ден и нощ.

— Това е просто кошмар — промълви Сайлъс.

— Може и така да е. — Пери го погледна. — А сега какво?

— Прибирам се у дома да седна и да помисля малко.

— У дома — кимна Пери. — Но аз ще опитам да не мисля.

— Благодаря за отделеното време и затова че беше честен с мен.

Станаха от сепарето и едрият мъж сподели:

— Предполагах, че ще ми олекне, след като разказах това след толкова време. Не се получи.

Шумът от хората в бара беше неспокоен. Смехът им звучеше пискливо.

Докато чакаха палтата си в малкото фоайе, Пери попита:

— Имаш ли деца?

— Не, никога не сме имали.

— Ние имаме деца, внуци, правнуци.

— Би трябвало да ти олеква от това.

— Точно обратното. Достатъчно възрастен съм, за да знам, че не мога да ги защитя. Не и от най-лошото. Почти от нищо.

Сайлъс се възпротиви, когато Пери настоя да даде на момичето от гардероба бакшиш за двамата.

Навън, на страховития вятър, те вдигнаха качулките си. Стиснаха си ръцете. Пери Кайзър тръгна надолу по хълма. Сайлъс се отправи нагоре към „Пендълтън“.