Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (31)

31. Тук и там

Филдинг Удел

В ъгъла, в който се беше приютил, облегнат на стената и дълбоко заспал, Филдинг вече не бе воден в унеса за Единственото; разтвори портите на собствените си фантазии и се увлече в един от любимите си сценарии. Всички те се развиваха в детството му, когато неговият Мечо Пух му беше пръв приятел и светът беше златен, дълго преди да постъпи в университета и да започне да мрази собствения си вид, класата си и самия себе си. В невинната си младост той не мразеше нищо и никого, а Пух обичаше всичко.

Напевните настоятелни чуждоезични гласове вече ги нямаше нито в сънищата му, нито в стените. Легионите изведнъж се бяха умълчали, сякаш получили внезапно просветление, което сега съзерцаваха. Нямаше как Единственото да мисли за детството си, защото не беше имало такова, беше имало само произход. Особеностите на времето и на пътуването през него бяха такива, че Филдинг можеше да се окаже ключов елемент в осъществяването на този произход. На подсъзнателно ниво вече си даваше сметка за ролята си в историята, но в съня си не беше станал мрачен и сериозен под тежестта на дълга си, а се впусна във видения на златни летни поля, пеперуди и жълто хвърчило високо в синевата на тържеството по случай шестия си рожден ден, когато имаше разноцветни балони, пълни с хелий.

Туайла Треърн

Тананикането спря внезапно. Щом пеещата загуби интерес към песента, призрачните пръсти в главата на Туайла престанаха да я призовават да се предаде.

Двете със Спаркъл Сайкс не успяваха да открият друг достъп през долното ниво в апартамента на Гари Дай до мястото, където ги чакаше Уини с Айрис. Когато се върнаха пред прага, който Уини ги беше предупредил да не прекосяват, в стаята вече нямаше препятствия. Стотиците белезникави камшици се бяха прибрали в стените и сега се виждаха само пукнатините в гипса, осветени отзад в зелено, и колоните от фунги, излъчващи жълтеникава светлина, които бяха престанали да пулсират.

Уини и Айрис вече не бяха в дъното на стаята, където ги бяха видели преди по-малко от минута, и не отговориха на повикването на майките си. При такива обстоятелства мълчанието на дете бе не по-малко обезпокоително от писъците му.

Ако зверовете в това бъдеще бяха хитри, привидно безопасното преминаване можеше да бъде капан. Щом тя и Спаркъл влезеха, камшиците можеха да изскочат от стените и да изплющят към тях, да ги уловят, да ги парализират като мухи в лепкава паяжина.

Въпреки това те се поколебаха само за миг, преди да влязат в стаята. Този „Пендълтън“ на далечното утре се беше превърнал в последен дом — и мемориал — на злото, което се криеше в мъжете и жените от незапомнени времена, и очевидно тук, в този свят, нямаше човечност, а неколцината съседи от 2011 година като че ли бяха най-желаният деликатес. Поквареният владетел на това място сигурно беше полегнал да си почине, чакаше да изгладнее, подслаждаше десерта си с няколко лъжици нетърпение, преди в крайна сметка да му се наслади. Туайла почувства — и усети същата убеденост у Спаркъл — как гладната стая ги иска така силно, че едва се въздържа. Ако изтичаха през нея, тропотът от стъпките им можеше да се окаже това, което да дръпне спусъка на апетита й, затова се движеха бързо, но леко и се надяваха да не изтръгнат хищника от сънливите му размишления за вкуса на плътта и душите. Светлината в дълбоките пукнатини в гипса можеше да идва от други светещи фунги, но Туайла имаше чувството, че я наблюдава, и й приличаше на блясъка на животински очи.

Преминаването през стаята беше толкова спокойно, колкото обещаваше, но тя не се почувства в безопасност, щом влезе в коридора, водещ към останалата част от апартамента. Не само стаята ги искаше, но и цялата къща, а и светът извън къщата. На едно или друго място щяха да бъдат застигнати.

Нито Уини, нито Айрис бяха в тесния коридор и не се отзоваваха на повикването на майките си. Ако Уини беше някъде из апартамента, щеше да й отговори, стига да беше още жив. Нямаше да понесе да го види мъртъв и не това беше гледката, която търсеше. Игнорира останалата част от апартамента и поведе Спаркъл по коридора през една стая, през по-малка стая и през вратата към общия коридор срещу южния асансьор.

След предишното изживяване с асансьора Уини не би посмял да се качи отново. Южното стълбище беше наблизо, но апартамент 2-G на Сайкс беше точно зад ъгъла в дългия южен коридор и беше логично уплашената Айрис да е хукнала натам, а Уини да я е последвал.

Уини

Той не знаеше какво точно подтикна Айрис, от какво бягаше, но му стана ясно накъде тича, а това беше голям проблем. Помоли се на Бог тя да не се справи, защото за него щеше да е още по-наложително да бъде герой. Макар и страдаща от аутизъм, трябва да бе забелязала, че не го бива за това, че е истинско изпитание за него да изкара деня и му беше нужна помощ.

Странните й движения и фактът, че се свиваше като костенурка в черупката си сред други хора, бяха оставили Уини с впечатлението, че лекото подтичване е най-бързото, на което беше способна, но се оказа, че греши. Мислеше си, че ще я хване в апартамента на Дай и ще я задържи до идването на майките им, но тя беше бърза като магия, сякаш беше дъщеря на вещицата на вятъра, при все че госпожа Сайкс изобщо нямаше вид на вещица. Не успя да хване Айрис и в общия коридор.

Преди да я последва през вратата към южното стълбище, извика:

— Мамо! Стълбището!

Но имаше неприятното усещане, че тя е твърде далече, за да го чуе. Ако се забавеше, щеше да изпусне Айрис. Самичко в тази страна на чудовища, момичето нямаше да оцелее дълго.

Айрис бягаше напред и приближаваше към южното стълбище, сякаш знаеше къде отива и беше закъсняла. Въпреки че Уини вземаше по две стъпала едновременно и се плъзваше по парапета на завоите, бавно затварящата се врата едва не го удари в лицето, когато стигна до партера.

Щом излезе от стълбищната клетка, видя Айрис да стои по средата на дългия западен коридор при двойните врати към вътрешния двор, които се опитваше да отвори. Изглежда, бяха заключени или залепнали от ръжда. Уини ясно си спомни нещото, което се катереше по прозореца на Сайкс, и летящия морски дявол с уста, подобна на мелачка за боклук, и колкото и да беше ужасно в „Пендълтън“, той знаеше, че навън е много по-лошо. Извика й да се отдръпне от вратите и тя го послуша, но само за да побегне отново от него.

Във фоайето, докато минаваше покрай обществените тоалетни, Айрис издаде пронизителен звук, не точно вик, а по-скоро протяжен вой като на ранено животно. Заобиколи два тъмни силуета на пода и хукна още по-бързо към дъното на коридора, а след това през вратата към северното стълбище.

Когато Уини стигна до силуетите, също ги заобиколи, но светлината от фунгите беше достатъчна, за да види, че са тела: едното беше голо и не напълно човешко, а другото — облечено и получовешко, но и двете бяха мъртви и с пръснати черепи. Стори му се, че не изкрещя, но се чувстваше сякаш крещи или пък викът му беше още по-пронизителен от този на Айрис, толкова високочестотен, че само кучетата можеха да го чуят.

Когато стигна до стълбищната клетка, отново отправи молитва към Бог, този път Айрис да е тръгнала нагоре, а не надолу, защото беше сигурен, че слизането в сутерена е лоша идея. Слизането в подземните етажи поначало не беше разумно, дори и да бяха чисти, добре осветени и да се намираха в друг свят, неговия свят, където почти всички чудовища бяха човешки същества. Тук сутеренът сигурно беше порта към ада или място, което би накарало и човешкия ад да побегне.

Чу скърцането на пантите и на вратата долу, когато Айрис излезе от стълбищната клетка.

Доктор Кърби Игнис

Докато Бейли и Сайлъс се уговаряха как е най-добре да търсят изчезналите, Кърби Игнис почти получи просветление и дълбоко усещане, че това би променило всичко.

До прозорците в апартамента на Къп, загледан в огромната абсолютно неподвижна ливада, Кърби мислеше за нещото, нападнало Джулиан Санчес, и за това, че може би е било Сали Холандър, преди да произлезе от костите и плътта й. Този хибрид между чудовище и машина със сигурност беше създаден като оръжие, ужасяващо оръжие, целящо да провокира най-силните и примитивни човешки страхове от трансформациите: във върколаци, хора котки и други подобни. Ужасът да загубиш контрол над себе си, да бъдеш завладян психически и физически, да бъдеш нечие притежание и да се промениш завинаги беше може би най-старият духовен страх, с изключение на страха от гнева Господен. Също толкова стар като духовния страх беше и физическият страх, че ще бъдеш изяден жив, който се коренеше още от времето на първобитните хора, честа плячка в свят на хищници. Създаването на оръжие, използващо тези основни страхове и ефикасно трансформиращо невинността в мотор на унищожението, показваше невероятно въображение и изключително точна мисъл. Чудовището нямаше как да е било създадено с друга цел, а след това да се е развилняло и да се е превърнало в това, което бе.

Това нечовешко нещо, по липса на по-добро название, най-вероятно не беше нито причина за случилото се с природата в този бъдещ свят, нито последица. Може би представляваше част от научно откритие, замислено като нещо добро и объркало се непоправимо, но никой не беше оцелял, за да види резултата. Започваше да си мисли обаче, че онова, което беше променило истинския свят, е друго оръжие, различно от нечовешкото нещо, с по-специфична цел, контролът над което се бе оказал недостатъчен.

Вероятно беше нанотехнологично оръжие, целящо да атакува вражеската инфраструктура, армия от мегатрилион наномашини, програмирани да се хранят с бетон и стомана, мед и желязо, алуминий и пластмаса, програмирани да произвеждат още по-голяма армия от тези материали, докато бъдат деактивирани дистанционно. Сигурно оръжието, квадрилионът от миниатюрни мислещи машинки, се беше доразвило, беше се превърнало в съзнание и отказваше да предаде командването. Може би беше създало настройки в програмата си, включващи промяна на природата според целите му.

На пръв поглед заради неземния си тайнствен характер този свят изглеждаше невероятно сложен — мрак, изпълнен с безброй открития, очакващи да бъдат направени. Сега, след настъпването на тази пълна неподвижност, сякаш всичко се подчиняваше на общо управление и Кърби осъзна, че може да е далеч по-малко сложно, отколкото му се видя първоначално. Всъщност трябваше да е проста система, а естественият свят, който бе заменила, да е много по-сложен от този зад прозорците.

Индукциите, дедукциите и изводите бяха като стаи, из които умът му бродеше, стаи с много по-комплексна архитектура от тази на „Пендълтън“. Докато се рееше в мислите си, изолира се от съседите около себе си не по-малко, отколкото Айрис Сайкс в аутизма си.

Мики Дайм

Докато стоеше в отдавна изоставения си апартамент и газеше мократа кърпичка с крака, Мики Дайм реши, че лудостта му трябва да бъде потвърдена. Най-малкото, ако се примиреше с това състояние, щеше да освободи голяма част от напрежението. Загубилите разсъдъка си не носеха отговорност за действията си и не подлежаха на наказание. Беше уверен в способността си да работи като убиец, без да бъде арестуван или подведен под отговорност. И все пак понякога се будеше през нощта, облян в пот, убеден, че някой блъска по вратата и вика „Полиция!“. Ако искаше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че очакванията му да избегне затвора не са реални.

Така и не беше успял да потисне напълно страха от килията заради спомена как майка му го беше заключила в дрешника за двайсет и четири часа на тъмно, без храна и с един буркан вместо тоалетна.

Беше наказван по този начин неведнъж, всъщност се беше случвало доста пъти, и не знаеше кое го депресира повече: клаустрофобията, липсата на повечето сетивни стимулации или фактът, че не получаваше дори буркан. Ако си побъркан, не те пращат в затвора; особено ако имаш пари, тогава могат дори да те пратят в частна клиника, където пазачите са любезни и нямаш сто и седемдесет килограмов съкилийник, който копнее да те изнасили.

Мики не винеше майка си за наказанията в дрешника. Беше казвал или вършил глупости, а майка му от всичко най-малко търпеше глупостите. Не беше умен като нея, което й беше причинило голямо разочарование, и тя правеше най-доброто за него. Ако все пак Мики беше побъркан, глупостта губеше важността си; можеше да е придобита. Лудостта водеше до тъпота. А щом беше луд, нямаше защо да се чувства виновен за недостатъците си. Ако си се родил глупав, такъв си от самото начало. Но ако си побъркан, това е нещастие, което те е сполетяло постепенно, няма нищо общо с истинския ти нрав. Ето защо хората казват „докаран до лудост“, защото е нещо, което ти е било причинено.

Ако е побъркан, няма да е длъжен да обмисля, предвижда или да проявява разбиране. Всичките му проблеми ще станат проблеми на някого другиго. Настоящото състояние на „Пендълтън“ и ненормалният свят навън ще бъдат нечия друга грижа. Вече нямаше нужда Мики да разсъждава за това, което му донесе огромно облекчение, тъй като дори не знаеше как да разсъждава за него.

След като реши да се опре на лудостта, осъзна, че вероятно е бил луд дълго преди последните събития. Много от собствените му постъпки му се сториха далеч по-логични, след като е бил луд от години. Странно как осъзнаването на лудостта му донесе покой, какъвто не беше изпитвал от години. Чувстваше се много по-балансиран.

Добре. Първо ще слезе до втория етаж да убие доктор Кърби Игнис, а след това ще се предаде на властите. Не се сещаше защо точно трябва да убива Игнис, но помнеше, че намеренията му бяха такива, и му се стори, че е най-добре да приключи недовършените си дела, преди да се впусне в новия си безгрижен живот като пациент на психиатрична клиника.

Излезе от апартамента си.

Тръгна по дългия коридор към северното стълбище.

Спусна се до втория етаж.

Пое на изток по дългия коридор към апартамент 2-F.

Не почука. Побърканите не чукат.

Мики влезе в апартамента на доктор Кърби Игнис и след като направи две крачки навътре, се убеди, че е взел мъдро решение, уповавайки се на лудостта, защото вече беше щедро възнаграден при обръщането на тази нова страница.

Уини

Завоят на мраморното стълбище между втория етаж и сутерена му се стори твърде дълъг, при все че Уини се движеше бързо. Стори му се, че етажната височина на „Пендълтън“ расте, появяваха се нови стъпала веднага след като слезеше до площадката, живи и решени да му попречат. Накрая обаче стигна до долу, бутна вратата и влезе в най-ниския коридор в сградата.

Може светлината да беше по-слаба, отколкото в надземните етажи, а може би сенките не го тревожеха толкова, защото страхът му беше намалявал с всяко стъпало, което беше преодолял от партера дотук. Няколко от лампите на тавана още работеха, а имаше и колонии от светещи фунги, така че не беше тъмно, само беше мрачно, сякаш нещо бе преминало преди малко и бе вдигнало прахоляк, но не нещо малко като дванайсетгодишно момиче например.

Едва не се провикна „Айрис, къде си?“, но преглътна думите, защото едно тихо гласче в него го предупреждаваше, че с Айрис не са сами тук. Оттук нататък всеки звук, който издадеше, можеше да привлече вниманието на нещо, с което нямаше да му се приказва, тъй като думите щяха да му убягват по-упорито от всякога.

В сутерена цареше тишина, каквато Уини никога не беше чувал. Беше по-впечатляваща дори и от онзи път в полето зад фермата на баба му, в януарската нощ, когато валеше сняг, нямаше никакъв вятър и само снежинките се сипеха от небето, а тишината беше така невъобразима, че се чувстваше мъничък, но това го успокояваше, беше твърде дребен, за да привлече нежелано внимание.

Тук не се чувстваше спокоен.

Докато се ослушваше и се чудеше какво да прави, запита се дали фунгите могат да угаснат сами. В онази стая в апартамента на Дай пипалата на растенията — ако изобщо бяха растения — плющяха от пукнатините в стените, а светлината пулсираше ту ярко, ту бледо, значи сигурно можеха да угаснат напълно, ако настроението им беше такова. Ако фунгите сами се гасяха, може би бяха в състояние да угасят и лампите на тавана с приглушената им от мръсотията светлина. А той не носеше фенер.

В момента само си търсеше извинение да се откаже и да избяга и малко се засрами от себе си, не прекалено, но му беше неудобно, въпреки че тук нямаше кой да види треперенето му или избилата по челото му студена пот.

Трудното нещо, което му предстоеше, ставаше по-трудно с всяка минута и вече беше станало толкова непосилно, че се съмняваше в способността си да продължи напред. Ако се върнеше сега, без значение дали Айрис щеше да умре заради неговото малодушие или не, знаеше, че оттук нататък щеше винаги да избира лесния път, знаеше, че така се случва с хората, които са се отказали дори само веднъж. Ако избягаше от това, бъдещето му вероятно вещаеше провален брак, шафрантии, уиски, опиати от време на време, сбивания по баровете и цяла банда негодници, които се представят за негови приятели, но всъщност го презират. Такова щеше да е бъдещето му след десет години, а само господ знае какви би ги забъркал дотогава.

Преглътна, а след това още веднъж и макар да беше убеден, че буцата в гърлото му не е истинска, преглътна трети път, преди да тръгне тихо към вратата на басейна от другата страна на коридора. Отвори я, облекчен, че ръждясалите панти се оказаха по-тихи, отколкото очакваше, и надникна предпазливо в дългото помещение, което изглеждаше различно от преди.

Беше по-светло, отколкото в коридора, стените бяха обрасли със светещи фунги, а трийсетметровият басейн искреше в червено. Виждаше цялото помещение и в него нямаше никой, който крои нещо. Понечи да затвори вратата, но в този момент чу тихо плискане, заслуша се и го чу отново. Усъмни се, че момиче, страдащо от аутизъм, може да се научи да плува, и си представи за трети път как Айрис потъва.

Автоматът за затваряне на вратата не работеше и Уини се зарадва, че тя остана отворена зад гърба му. Беше едва на няколко стъпки от водата и веднага забеляза, че стените на басейна представляват скали и той е с дълбочината на каньон. Не видя Айрис да се бори с натежали от водата дрехи, но видя нещо, което приличаше на човек, ала не съвсем, тъмно, гладко и силно, да се отдалечава от него, може би на около три метра от повърхността, с бързината на риба и очевидно не изпитваше нужда да си поема въздух, докато плува.

Виждаше нещото достатъчно ясно, за да различи крака, а щом имаше крака, значи можеше да се движи също толкова добре и извън водата. Преди да е стигнало до другия край на басейна и да се е обърнало към него, Уини се върна в коридора и затвори вратата, сякаш хлопваше капака на кутия, в която е открил тарантула. Сърцето му блъскаше в ушите, а това не беше добре, защото вече не можеше да прецени дали в сутерена е тихо.

Вратата към стълбището беше едва на няколко крачки разстояние. Уини знаеше добре къде се намира, но не поглеждаше към нея, защото едва ли не очакваше, че дори леко да я мерне, ще изскочи навън и ще се понесе към третия етаж с такава скорост, сякаш е бил засмукан от торнадо.

Приближи се до вратата на спортната зала и надникна вътре. На светлината, излъчвана от фунгите, видя, че фитнес уредите ги няма и за щастие, никой не прави упражненията си по каланетика.

Докато вървеше на юг по коридора, вниманието на Уини беше раздвоено помежду отворената врата на инсталационното помещение отпред и затворената врата към басейна зад гърба му. Усещаше слабост в краката си, трепереха, сякаш коленете и глезените му имаха нужда от притягане.

В този момент идеята да живее в Нашвил не му се стори толкова ужасна и все пак не гореше от нетърпение да потърси следващия полет за Тенеси към имението на татко.

Спря пред вратата на техническото помещение с ръка на бравата, за да се стегне. Намръщи се при вида на съсипаните, но все пак огромни бойлери и останалите уреди, които се виждаха като жълти извивки и плоскости, скрити в сенките.

Не можеше да разбере защо й беше притрябвало на Айрис да идва тук, освен ако не бягаше, без да осъзнава къде отива. Или пък искаше да отиде възможно най-далеч от хората и непрестанното им приказване, а сутеренът като напълно тих предлагаше най-надеждно уединение.

Чу тракане и издрънчаване в инсталационното помещение и прошепна „Айрис“ толкова тихо, че едва ли би го чула, дори да стоеше до него.

Бейли Хоукс

Въпреки изчезването на жените и децата от това помещение бързото претърсване ги увери, че апартаментът на Къп не беше по-опасен от всяко друго място в „Пендълтън“. Нищо чудно Спаркъл, Туайла, сестрите и децата да си бяха тръгнали от тук по свое желание, което най-вероятно се дължеше на странната слуз по пода. Постигнаха съгласие, че колкото по-малко се излагат като групова мишена, толкова повече оцелели ще има след обратния преход. Всяка от групите имаше пистолет и фенер, така че бяха еднакво подготвени за случай на нападение.

Заради тремора Сайлъс връчи пистолета си на Падмини, която беше обучен стрелец. Тя обясни, че в наши дни, където и да отидеш, има тапори, хараамкор и ведия — хулигани, крадци и откачалки — и всяка разумна жена трябва да владее самозащита. Тя щеше да остане в апартамента на Къп с Кърби Игнис и Сайлъс.

Бейли с неговата берета и Том Тран с фенера щяха да намерят изчезналите… ако изобщо можеха да бъдат открити. Когато погледна часовника си и видя, че часът е шест и двайсет и осем, Бейли не можа да повярва, че са минали малко повече от три часа, откакто седеше на бюрото си, работеше и наблюдаваше фигурата, впоследствие вселила се в Сали Холандър, как преминава през стаята му и изчезва в стената и точно това го беше накарало да зареди пистолета и да го вземе със себе си.

Спаркъл Сайкс

Айрис не беше хукнала към познатата обстановка в апартамента им, а дори и да го беше направила, щеше да открие, че и там всичко се е променило като в целия „Пендълтън“. Спаркъл и Туайла провериха и останалите два апартамента в южното крило на втория етаж, но и те бяха пусти като другите.

— Тя е добре, където и да е — успокояваше я Туайла, докато бързаха по коридора към стълбището.

Спаркъл на свой ред окуражи Туайла:

— Той също, щеше да усетиш, да знаеш, ако нещо му се беше случило.

Преди това не бяха споменавали нищо по въпроса и Спаркъл реши, че трябва да го направят сега, за да не потъне надеждата им в море от ужас.

Почти бяха стигнали до стълбището, когато чу скърцането и бръмченето на асансьорната кабина в шахтата точно зад ъгъла. Таблото показваше, че слиза от третия етаж.

Уини може и да не се беше качил отново в асансьора след случилото се, но имаше вероятност Айрис да го е сторила. Трябва да имаше някого вътре, беше съвсем възможно това да е Айрис, и Спаркъл натисна бутона за повикване, за да се увери, че кабината няма да ги подмине.

— По-добре недей — предупреди я Туайла в този момент.

Миг по-късно индикаторът звънна, плъзгащите врати се отвориха, а в кабината стояха Логан Спранглър и сестрите Къп.

Уини

Инсталационното помещение на този разнебитен „Пендълтън“ беше точно едно от местата, за които всяка майка предупреждава детето си да не доближава: ред след ред масивни стари машини, всяка от които може да те смаже, ако се катурне, повредени бойлери, разхвърляни инструменти с остри ръбове, гниещи дървени платформи с опасни трески, кабели с оголени жици, в които може да тече или не ток, достатъчно силен да изпържи очните ти ябълки в собствената телесна мазнина, повече ръжда отколкото в автоморга върху декари площ, мухъл и плесен, скелети на плъхове, както и изпражненията им, отдавна превърнали се в пепел, купища огънати пирони и счупени стъкла. При други обстоятелства това би било най-страхотното място за проучване. „Други обстоятелства“ означаваше без чудовища наоколо.

След единичното издрънчаване и тракането след това Уини не беше чул нищо повече от тихото скърцане на гумените подметки на обувките си, докато стъпваше по боклуците. Ако Айрис беше намерила убежище тук, би била по-тиха и от мишка, мишката поне би изцвърчала. Тя, разбира се, беше тиха през повечето време. Това не беше нещо ново за нея. Уини я познаваше много бегло преди скока, майките им се бяха спирали да си поговорят набързо, а тя обикновено беше безшумна като някоя мебел.

Понякога се беше чудил какво ли е да бъдеш като Айрис. Трудно му беше да си го представи. В основни линии му се стори доста самотно. Въпреки че майка му винаги беше наоколо, от време на време го обземаше самота и чувството не беше приятно. Струваше му се, че колкото и самотен да се беше чувствал, това беше малка част от самотата, в която Айрис беше прекарала целия си живот. Тази мисъл винаги го натъжаваше. Щеше му се да може да направи нещо за нея, но нямаше нищо подходящо, което да е по силите на кльощаво хлапе със свои си проблеми.

Досега.

Уини огледа между машините, покрай металните рафтове с мухлясали картонени кашони по тях. Рафтовете бяха обточени с някакви полипи, потрепващи заради тежестта на колонията, която образуваха. Всичко в огромното помещение сякаш се крепеше на косъм, можеше да се сгромоляса, стига само някой да кихне или да го погледне по-настойчиво.

Тъпчеше нещо, което миришеше на старо германско сирене и издаваше джвакане — съвсем слабо, но достатъчно, за да заглуши за известно време звуците в другия край на помещението. Щом преджапа през въпросната субстанция и чу другия шум, застана напълно неподвижен с вдигната глава и се заслуша. Звуците бяха плахи и на пресекулки, като че ли нещо се стараеше да не привлече внимание към себе си. Бяха бързи и шумолящи, напомняха на сухи есенни листа, носени по тротоара от лек ветрец. Третия път, когато чу шума, осъзна, че идва отгоре, не точно над него, а от дъното на инсталационното помещение.

Жълтеникавата светлина тук не беше така ярка, както при басейна. Сенките, които бяха почти навсякъде, изглеждаха толкова плътни и кадифени, сякаш можеш да се увиеш в тях като в пелерина невидимка.

Не можеше просто да стои като вцепенен тук и да слуша дращенето отгоре да приближава все повече и повече на кратки почивки. Трябваше да открие момичето и да се махат оттук, преди нещо да се е стоварило на главата му от високия таван. Осмели се да прошепне „Айрис“ в момента, в който стигна до края на следващия ред машини.

Уини беше превъзмогнал страха. Това не означаваше, че не се бои. Означаваше още по-силен страх. За известно време го беше обсебил типично момчешкият изследователски дух и макар и притеснен, не беше уплашен. Без да си дава сметка, че се случва, изведнъж изпадна в истински ужас може би защото осъзна това, което не можеше да долови с очите и ушите си — че се доближава все повече и повече до нещо, готово да изтръгне гръкляна му.

Дори и да можеше да се загърне в кадифените сенки като в пелерина невидимка, нямаше да го направи, защото беше сигурен, че там вече се е увило нещо, пълно с лоши помисли, което го очакваше.

Щом сви към следващия ред с апарати, видя Айрис, застанала пред огромен балон или мехур, образувал се в ъгъла между двете стени. Беше широк около метър и двайсет и висок около два метра и двайсет сантиметра, издуваше се от ъгъла, сякаш беше огромна водна капка. Мехурът излъчваше лека светлина, по-слаба от тази на фунгите, по-скоро зелена отколкото жълтеникава, и нямаше нужда от съпътстваща зловеща музика, за да ти подскаже, че не вещае нищо добро.

Уини не искаше да изненада Айрис изневиделица, но също така не му се щеше да подвикне отдалеч за поздрав. Промъкна се към нея, но не толкова близо, че да я докосне, ако се протегне, та да не би допирът да предизвика нова гоненица.

Лицето на момичето беше зелено като на зомби, но това беше просто отражение от мехура. Очите й бяха ококорени и проблясваха със същата зловеща светлина. Устните й се движеха, сякаш разговаряше с някого, но от тях не излизаше звук.

От дъното на инсталационното помещение към средата отново се чу шумоленето по тавана, сякаш някой се придвижваше на по половин метър, преди да спре да се ослуша.

Докато Уини се чудеше какво да каже — обичайния му проблем — вгледа се по-внимателно в мехура и видя, че е влажен и покрит с някаква мембрана, подобна на мрежа от полупрозрачни вени. Светлината в него беше приглушена, но той успя да види, че вътре има нещо, нещо голямо и странно. Значи мехурът всъщност беше един вид утроба. Рано или късно нещо щеше да се появи оттам. Уини предпочиташе да е късно.

Айрис продължаваше да движи устните си беззвучно. След като не изричаше и дума, Уини се зачуди дали не повтаря нещо, което мехурът й внушава телепатично.

— Айрис — прошепна той и тя извърна глава към него.