Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (19)

19. Апартамент 2-G

Спаркъл Сайкс излезе безшумно от дрешника си и тръгна предпазливо през спалнята след шестокракото пълзящо нещо, прилично на бебе мутант, родено след световна ядрена война, каквото би се явило в будните кошмари на страдащ от фобии към насекоми, фунги и плъхове наркоман. Само че не беше бебе. Представляваше някакъв хибрид, но между какво и какво? Нещо, забъркано в казана на вещица от разни ДНК. Светлосиво със зелени петна, приличаше на оживял труп; тя се боеше, че може да се обърне и да я погледне и лицето му да е толкова отвратително, че да я убие с вида си или да я докара до лудост.

Върху скрина „Бидермайер“ стоеше четирийсет и пет сантиметрова бронзова статуетка на Диана, римската богиня на луната и лова. Тежеше поне седем килограма. Спаркъл я грабна за врата и я стисна с две ръце — странна, но пък елегантна бухалка в случай на нужда.

В мига, в който се въоръжи, тя забеляза нещо озадачаващо. Промъкващото се чудовище, което изглеждаше солидно като пода, по който пълзеше, беше станало някак прозрачно, дотолкова, че се виждаше шарката на персийския килим под него.

Ако беше употребила алкохол или лекарства, щеше да си помисли, че халюцинира. Въпреки че твърде добре познаваше различните ефекти на наркотиците, беше пълен въздържател с единствена страст към кафето от всякакъв вид.

Уплахата, от която Спаркъл се почувства замаяна, бързо прерасна в ужас, толкова сковаващ, че едва се насили да продължи преследването на този пълзящ кошмар. Тя изостана няколко стъпки назад и спря, щом шестокракият урод промени посоката си при отворената врата на спалнята. Вместо да мине през прага към коридора, съществото стана още по-прозрачно, потъна в стената и изчезна.

Тя остана вцепенена за секунди, а после забърза към вратата. Уплашена, че нещото я е усетило и дебне, скрито от погледа й, Спаркъл остана в спалнята, внимателно се наведе да надникне през вратата и видя, че коридорът е празен. Явно гротескният нашественик не беше минал през стената, а беше влязъл в нея.

Стената не беше толкова дебела, че да побере подобно създание. Изглежда, с влизането в стената то беше напуснало „Пендълтън“ и беше преминало в друга реалност или измерение.

Ръцете й се бяха изпотили и статуетката на Диана започна да й се изплъзва. Тя я остави на пода, избърса дланите си в панталона и хукна към стаята на Айрис, чиято врата беше отворена.

Момичето беше в леглото върху цял куп възглавници, подпрени на таблата, и четеше книга. Не реагира на появата на майка си. В голяма част от случаите зад бронята на аутизма тя не показваше, че забелязва присъствието на околните с повече от бегъл поглед.

Спаркъл се разходи из стаята, надникна в банята в очакване да зърне тромавото чудовище, излязло от картина на Бош или от разказ на Лъвкрафт. Всичко беше нормално.

Не искаше да остави дъщеря си сама, затова седна на ръба на едно кресло и зачака пулсът й да се успокои. Айрис обаче беше дръпнала завесите, които майка й спусна по-рано, и при силния блясък на светкавиците, разсекли небето, Спаркъл скочи и излезе от стаята.

Искаше да се върне в дрешника без прозорци. След видяното обаче голямата спалня й се струваше като територия на извънземни, където очакването на следващото посещение щеше да я изнерви още повече от бурята. Освен това искаше да бъде близо до Айрис, за да чуе, ако я повика.

Тя се запъти към кухнята, която не гледаше към вътрешния двор. През деня единствената естествена светлина тук идваше от високо разположени прозорци на южната стена, поставени в ниша над общия коридор на етажа, чийто таван беше много по-нисък от тези в апартаментите. Прозорците бяха оборудвани с щори, задвижвани с дистанционно, и тя ги беше затворила по-рано.

Спаркъл си направи еспресо и отново се сети за мескалина. Пейот. Беше изпитала сериозно унищожителния му потенциал. Зачуди се дали някой не беше сложил от този халюциноген или някакъв друг в храната й. Звучеше параноично, пък и тя не беше от момичетата, които излизат с всекиго, но не можеше да намери друго обяснение за онова, което беше видяла.

Талман Рингълс, Тал, Тали, красив и харизматичен преподавател, съблазняващ студентки, знаеше всичко за халюциногените: мескалин, LSD, кората от лоза аяхуаска, псилоцибин и други субстанции от сорта на магическите гъби… Когато прелъсти Спаркъл в края на втори курс — разсъжденията му върху стихотворението на Емили Дикинсън за светкавиците „362“ покориха сърцето й — не знаеше за религията му, в която единственото свещено бе кой да е наркотик, променящ съзнанието.

След отказа й да участва в духовните му пътешествия беше сипал тайно в кафето й мескалин. Вместо да „се докосне до лицето на Бог“, както Тал беше описал ефекта на това тайнство, Спаркъл пропадна в ад от халюцинации, спомените за които още я преследваха.

Тя заряза Талман Рингълс, нещо ново за него, и малко след това откри, че я е предал още преди случката с кафето, когато я увери, че не бива да се тревожи от забременяване, тъй като си е направил вазектомия. Последствието от тази лъжа беше Айрис.

Шесткракото чудовищно бебе й приличаше на ужасно завръщане на наркотичното въздействие, въпреки че досега не беше изживявала подобно завръщане.

Притеснена, задето остави Айрис сама, но все още разтърсена от светкавиците, седна до кухненската маса с гръб към високо разположените в нишата прозорци. Когато бурното небе проблесна, не можеше да го види до ръбовете на щорите. Щом обаче гръмотевицата разтърси нощта, осветлението в кухнята примигна и тази фалшива светкавица беше достатъчна, за да извика в съзнанието й смъртния танц на майка й.

Централна тема в съществуването на Спаркъл бяха светкавиците, както онези, раздиращи небето, така и поредица метафорични мълнии — като Тал, отравянето с мескалин и Айрис — които внезапно променяха живота й, в повечето случаи към лошо, но понякога и за добро. Втората истинска мълния, която прогори нов път в живота й, настъпи по здрач, точно година след като татко й Мърдок загина пред погледа й.

Спаркъл обичаше татко си колкото самия живот, но любовта на майка й Уендълин към него беше по-силна от тази към живота. За една година скръбта й не премина в тъга, както се случваше обикновено с времето, а прерасна в неистова мъка и тя заживя в отчаяние, което я раздели от дъщеря й. На първата годишнина от смъртта на Мърдок, която природата реши да отбележи с нова буря, задаваща се откъм морето, Спаркъл потърси майка си за утеха, първоначално без особен успех. След като се изкачи по витата стълба на каменната кула в северозападната част на къщата, тя намери Уендълин навън под дъжда на вдовишката площадка, най-високата част от конструкцията, загледана в буреносните облаци, поглъщащи и последната дневна светлина. Майка й беше облечена в синя рокля, която татко й особено харесваше, и стоеше боса на платформата с чадър в ръка, който не я пазеше много от носения от вятъра дъжд.

Деветгодишната Спаркъл я умоляваше да се върне в къщата. Уендълин все едно не забелязваше дъщеря си, загледана в страховитите светкавици, които срещаха тъмната вода на морето с мрачното небе на хоризонта, в по-близките мълнии, връхлитащи брега и за кратко образуващи огнени вълни. Изглеждаше като изпаднала в транс от нетърпение, с лека усмивка, сякаш очакваше съпругът й да се яви във вид на ангел и да се завърне при нея от бурята.

Миг след като Спаркъл видя, че майка й не е хванала чадъра за дървената дръжка, а за металната пръчка отгоре, мълнията беше привлечена от металната втулка, премина в пръчката, оттам в ръката и в тялото на жената. Чадърът избухна в пламъци в момента, в който отхвръкна от нея, и се завъртя под дъжда; тя също се завъртя, но не падна, а беше вдигната нагоре от милион волта и понесена с отпуснати крайници в кратък танц, подобно на плашилото от „Магьосникът от Оз“. Ръцете й се вдигнаха, сякаш се протягаше в екстаз за нов залп небесен огън. Получила мощ от бурята, която я изпълни за миг, Уендълин се завъртя към парапета и се издигна над него в здрача и дъжда, мъртва, преди още да е паднала върху живия плет, който едновременно я обгърна и прониза, обърната с лице към жестокото небе.

Малката Спаркъл, стъпила с обувките си с гумени подметки на мократа вдовишка площадка, осиротяла и травмирана, застанала неподвижна в пълен шок, в този миг разбра, че светът е мрачно и трудно място и животът е по-добър за тези, които не му позволяват да ги пречупи, че за да си щастлив, е необходимо да притежаваш сила и кураж и да не позволяваш да бъдеш сплашен от нищо и никого. Тя плака, но мълчаливо. Стоя там дълго, преди сълзите да престанат да текат и дъждът да отмие солта от лицето й.

През последните двайсет и три години нищо и никой не бяха в състояние да я накарат да се разтрепери освен светкавиците — нито хора, пресекли пътя й, нито страхът от провал независимо в какво начинание. Не се боеше от опасностите, нито от рисковете, които плашеха останалите хора. Единствено мечът на бурята събуждаше ужаса й и сега, когато допи еспресото си, почувства, че е време да преодолее и тази фобия, ако иска да преживее опасността, която предвещаваше шесткракото видение.

Без да има гръмотевица, светлината в кухнята примигна отново и Спаркъл си даде сметка, че не смее да остане и за миг в непрогледна тъмнина в присъствието на неземното същество, ако токът спре. За всеки случай беше оставила фенер във всяка стая на апартамента. Взе един от шкафа до печката.

Токът не угасна, но тя реши, че въпреки светкавиците трябва да остане при Айрис, докато разбере какво се случва. При дадените обстоятелства не искаше да рискува да разстрои емоционалното момиче, като го кара да се премести от стаята си в кухнята или другаде, където прозорците не се виждат толкова добре. В непредвидена ситуация най-добрият начин да опази Айрис беше да я поддържа спокойна.

Докато вървеше към стаята на дъщеря си, Спаркъл хвърли поглед през отворената врата на кабинета и видя концентрични кръгове от синя светлина на екрана на телевизора, който беше изключен последния път, когато мина покрай него. Айрис не би го включила. Момичето не обичаше телевизията заради постоянно променящите се изображения, които всяваха в душата й хаос, изнервяха я и я плашеха.

— Не знаеш какво ще се покаже след това, просто се появява — беше казала веднъж.

Спаркъл влезе в кабинета и се загледа заинтригувана в зловещите сини кръгове. Явно беше някакъв тестов образ, какъвто не беше виждала досега.

Опита се да изключи телевизора, но батериите на дистанционното май бяха изхабени. Приближи се, за да го изключи от копчето, но спря в мига, в който равен, вероятно компютърен глас заговори:

— Възрастна. Женска. Руса коса. Сини очи. Метър и петдесет и пет.

Спаркъл се намръщи, щом чу описанието си.

— Възрастна. Женска. Руса коса. Сини очи. Метър и петдесет и пет. Над земята. Втори етаж. Южно крило.

— Какво е това, по дяволите?

Телевизорът изрече:

— Унищожи. Унищожи.