Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (29)

29. Тук и там

Бейли Хоукс

Едва не се поколеба да стреля, когато видя бледия призрак на Сали Холандър в лицето на нещото, нападнало Джулиан Санчес, красотата й, преобразена в смъртта като лика на бог на змиите. Но дори и съществото да бе някога Сали, вече не беше и нямаше да бъде тя. Ако се беше поколебал, щеше да бъде ухапан, не можеше да каже с какви последствия — въпреки че скоро щеше да ги види при Джулиан Санчес.

До този момент от живота си Бейли беше поддържал оптимизма си и в най-мрачни моменти, независимо в мирно време или на война, и беше сигурен, че ще запази вярата си по време на кризата, тъй като трудностите и смъртната опасност не бяха нищо ново за него. Загубата на Сали Холандър обаче не само попадаше в различна категория, но имаше и различно измерение от загубите, които беше преживявал досега — с изключение на загубата на майка му. Един морски пехотинец губеше приятели по време на война и страдаше, но смъртта по дефиниция витаеше на бойното поле и никой не правеше такъв избор, без да е наясно с рисковете и да ги приема. Сали беше домашна помощничка, готвачка, добър човек, приятна жена, която очевидно беше преживяла трудности в младостта си. Когато бе започнала работа при Къп, не бе имала основания да очаква, че ще бъде изнасилена — онова, което й беше сторено, трябва да беше нещо като изнасилване — и убита в „Пендълтън“. Бейли беше така съсипан от несправедливата й смърт, както не му се беше случвало от дълго време. През целия му живот нещо не беше наред в този свят: разрастваща се корупция във всяка сфера, поругани добродетели, растящ егоизъм и ето го бъдещето, резултат от всичко това. Ако оцелееше, щеше дълго да тъгува за Сали, но гневът му щеше да продължи по-дълго, силен гняв към идеите и силите, довели цивилизацията до подобна разруха.

За да насочи гнева си в правилна посока, да схване причината за този ад на земята, трябваше да разбере какво става тук. Докато Кърби Игнис осветяваше, изпълнен с любопитство, изпръсканата стена, Бейли осъзна, че мозъкът е много по-тъмен от този на човешките същества — плътни сиви сенки със сребристи отблясъци. Нямаше кръв.

— Като че ли не е съвсем мъртво — констатира Кърби.

Бейли погледна тялото на демона и разтревожен попита:

— Какво? Къде?

Кърби посочи тъканта по стената и каза:

— Мозъкът. Катери се.

Вместо да се стича надолу към пода, лепкавото вещество се беше разпръснало настрани от първоначалното петно във всички посоки, като изтъняваше в краищата. Първоначално изглеждаше като течност, която попива в сух, порест материал. Когато погледна отблизо обаче, Бейли забеляза, че растящото тъмно петно на стената не е влага, просмукваща се в сухия гипс. Всъщност беше гъмжило от невъобразимо малки неща, толкова малки, че не можеше да ги различи поотделно, вероятно бяха микроскопични създания, които можеха да се видят като цяло, като колония.

— Престават да се движат — каза Кърби, — явно нямат дълга устойчивост извън черепа.

— Те? Какви са тези те?

Кърби се поколеба, почеса глава със свободната си ръка и заговори:

— Ами, не съм много сигурен… но ако съм поне донякъде прав… пред нас има милиони, не, стотици милиони микроскопични компютри, нанокомпютри, притежаващи способност да мърдат, за да се придвижват върху подходяща повърхност, когато е необходимо.

— Какво означава това, по дяволите?

— Свързани тези стотици милиони нанокомпютри вероятно изпълняват мозъчните функции на това създание или поне по-голямата част от тях, стига у него да има известно количество влажен интелект.

— Влажен интелект?

— Биологичен мозъчен материал.

Кърби насочи лъча на фенерчето към изходната рана в черепа на демона, където по ръбовете на натрошената кост се струпваше още от лепкавата материя, сякаш оценяваше щетите.

— Очаквам да спрат да функционират до минута — каза Кърби. — Добре че стреля първо в главата. Вероятно това е единствената рана, която би го убила.

— Откъде си научил тези неща, от „Стар Трек“? Колко напред в бъдещето сме?

— Може би не толкова далеч, колкото си мислиш. При директен контакт между мозъка и милиардите наномашини, които се съдържат в тази телесна маса, раните в торса или крайниците биха се затворили бързо. Освен това не съществува притеснението от загуба на биологична кръв, предполага се, че не го възпрепятства и болка.

— Искаш да кажеш, че това е машина? — попита Бейли. — Не прилича на робот.

— Подозирам, че е хибрид, биологичен вид и машина, нещо като андроид, но не фабрично произведен. — Фенерът освети цилиндричния език, увиснал от устата на мъртвия демон. От кухината в него се стичаше още от сивата лепкава материя, която не даваше признаци на живот. — Това вече не е мозъчна тъкан. Изглежда по същия начин, защото са наномашини, но предполагам, че функциите им са доста по-различни от тези на мозъчните колонии. В момента са инертни, защото няма мозък, който да ги активира.

— Това е извън моята компетенция — заключи Бейли.

Кърби кимна.

— Никой от нас не прави изключение. Изказвам единствено предположения.

— Поне разполагаш с основа за догадките си. Аз нямам и толкова.

— Не смея да твърдя, че съм прав. Не съм футурист. А може и да съм, след като вече го изживях.

Коленичила до Джулиан Санчес, Падмини Бахрати се обади с тревожен глас:

— Нещо става тук.

— И не е нищо добро — добави Сайлъс Кинсли, който се беше надвесил и осветяваше падналия незрящ човек.

Филдинг Удел

Трябваше да стои далеч от прозорците, за да не бъде забелязан от Управляващия елит. Надяваше се, че се е отдръпнал от стъклото навреме и че не са го видели.

Вероятно преди малко наистина беше почукал Бейли Хоукс, както твърдеше, когато се провикна през вратата. Обаче нямаше как да е сигурен. Филдинг можеше да отвори вратата само за да открие, че ужасяващото нещо от вътрешния двор броди от апартамент на апартамент и изтрива паметта на всички, за да забравят какво са видели, докато машината им е била повредена и луксозната обстановка във фалшивия „Пендълтън“ е показала мизерното си лице.

Въпреки че всичките му подозрения се бяха оправдали и теориите му се бяха потвърдили, той не знаеше как да постъпи. Без компютър бе лишен от цел, а без мебели нямаше дори къде да седне и да размишлява. Разходи се из зле осветените стаи в продължение на няколко минути, но състоянието им го потисна.

През последните няколко дни както обикновено Филдинг беше седял пред компютъра си и бе работил върху проучването си така устремено, та не се беше сещал, че е време да си ляга, а след това беше ставал рано всеки ден, преди да е наваксал и половината от необходимия сън. Сега, лишен от търсенето на истината, което да го разсейва, изтощението започна да се проявява, изострено от емоционалния и интелектуален товар на това опустошително събитие. Крайниците му бяха така натежали, че почти не можеше да ги вдигне, и ако краката му бяха като чугунени, клепачите му тежаха като олово.

Филдинг седна на пода, опрял гръб в ъгъла, с крака, опънати пред себе си и ръце, скръстени в скута. Замисли се за невероятното наследство, което беше получил, и за обзелата го непоносима вина за нечестно придобитото богатство в този беден свят. Очевидно в някакъв момент след десетки социални и климатични катаклизми, след като дори силовото поле на куполите не беше успяло да спаси градовете, състоянието му беше изчезнало и той беше станал като всички останали, затворник на Управляващия елит с промит мозък. Това беше истината и той не можеше да направи нищо, за да я промени. Изненада се, щом осъзна, че му се иска да получи обратно състоянието си, и не се чувства ни най-малко виновен за това желание. Би трябвало да изпита облекчение, че най-сетне е просяк, но сърцето го болеше за парите му. Зачуди се защо е тази промяна, но беше прекалено уморен да мисли за това.

Започна да се унася, а от стените, на които се беше облегнал, се разнесе хор от мърморещи гласове, сякаш бавачки и икономи от отминали времена му пееха приспивна песен, за да го отведат в страната на сънищата. Усмихна се и си припомни Мечо Пух, с който спеше като малък, колко мекичък беше и как го гушкаше.

Марта Къп

Създанията, произлезли от телата на Дим и Пепел, лежаха на пода, осветени от аплиците и жълтеникавата светлина от фунгите. В началото потреперваха, после дишаха тежко от изтощение, а накрая застинаха мъртвешки. След кратка неподвижност частите от различни видове започнаха да се отделят една от друга, смесеният организъм бързо се разпадна и се превърна в купчина от откъснати крайници, изпаднали очи, странни зъби, уши — сякаш бяха парчета от чудата играчка конструктор в традициите на „Лего“. Разглобени, отделните части започнаха да се разтапят в сива лепкава материя.

Една каза:

— Дим и Пепел трябва да са яли нещо наистина развалено.

— Може и да не са. Може да е влязло в тях по друг начин.

Една попита с пресекващ глас:

— С какво котенцата ни заслужиха подобна съдба?

— По-добре те, отколкото ние — отсече Марта.

Обичаше котките, но не изпадаше в сантименталности като сестра си, която избродира образите им и им шиеше празнични костюми.

— Дори няма тела, които да кремираме — добави Една. — Като изгубени в океана моряци са.

— Стегни се, мила.

След кратко подсмърчане Една отрони:

— Липсват ми прекрасните ни мебели.

— Ще се върнем при тях.

— Мислиш ли, че ще можем?

Марта се взираше в купчините сива пихтия и вместо да отговори на въпроса, нареди:

— Ако отново се превърнат в котки, не ги вдигай.

Сайлъс Кинсли

Падмини и Том се отдръпнаха на няколко крачки, за да могат Сайлъс и Бейли да осигурят достатъчно светлина от фенерите си на доктор Кърби Игнис, който коленичи до Джулиан Санчес. Незрящият човек явно беше парализиран, още беше скован, но това не беше най-тревожното в състоянието му.

Доскоро Сайлъс би си помислил, че полудява при подобна гледка, но не изпитваше никакво съмнение, че трансформацията на Джулиан от човек в нещо друго беше реална. Първите и най-явни признаци бяха китките, които се движеха напред-назад към пръстите, в които костите изместваха живата плът, издължаваха се, като увеличаваха и дължината, и ширината на двете му ръце. Метаморфозата не беше светкавична като превръщането във върколак по филмите, но въпреки това беше доста бърза.

Кърби Игнис се беше осмелил да хване едната от променящите се китки, нещо, което Сайлъс не би могъл да се насили да направи, и съобщи:

— Пулсът му трябва да е почти двеста удара в минута.

— Трябва да му помогнем — промълви Падмини, но измъченият й тон подсказваше, че не знае как Джулиан може да бъде спасен.

Кърби посочи следата от ухапване върху бузата на Санчес.

— Очевидно зъбите на онова нещо са като игли, инжектират паралитично вещество. А и цилиндричният език… явно е предвиден за езофагеална интубация. Влиза в гърлото… в гърлото на жертвата. Слиза още по-надолу… за да влее рояка в стомаха.

— Рояк? — попита Бейли. — Какъв рояк?

— Сивата пихтия. Наномашини, нанокомпютри, милиарди малки машинки, които превръщат самата жертва в хищник.

Въпреки че не можеше да откъсне поглед от променящите се пръсти, Сайлъс забеляза, че и цялото тяло се променя, но не всичко се виждаше заради дрехите. Чехлите на Джулиан бяха паднали и единият чорап се беше изхлузил от крака му, също уголемен и с различна форма.

— Щом нещото е отчасти машина — заговори Бейли, — значи представлява оръжие. И Джулиан също се превръща в оръжие.

Познатите тремори, от които Сайлъс страдаше периодично, го връхлетяха и сега, предизвикани от силните емоции също тъй лесно, както в други случаи от прекомерна умора. Стисна плътно устни, но устата му се изкриви като при парализа. Дясната му ръка трепна силно и той реши, че е по-разумно да пъхне пистолета в джоба на дъждобрана си.

Спомни си видението, за което му беше разказал Пери Кайзър в бара на „Топърс“: „Разруха, всеки мисли за себе си. По-лошо. Всеки е срещу всеки… Убийства, самоубийства, навсякъде, денонощно, неумолимо“.

В момента, в който насочи вниманието си към Санчес, изкуствените очи, чифт пластмасови полусфери, изскочиха от орбитите си и се търкулнаха по бузите му. На мястото им не останаха празни дупки, а се появиха нови очи, целите сиви, с черен център като на нещото, което го беше ухапало. Ухапаният скоро щеше да започне да хапе.

— Отдръпни се — нареди Хоукс на доктор Игнис. — Не можем да позволим да му се случи това.

Кърби Игнис се отмести, а Бейли коленичи. Допря дулото на пистолета си в главата на Джулиан, изрече:

— Бог да е с теб — и стреля в мозъка на мъжа, който приличаше повече на човешки от този на Сали Холандър.

Свидетел

Погромът настъпи на два етапа, първият беше планиран, а вторият — неочакван. В промеждутъка започнаха различни промени, които подготвяха „Пендълтън“ за нова цел. При внезапното завръщане на погромитите, които трябваше да са се самоунищожили след приключването на мисията си, повечето от тези промени в сградата така и не бяха извършени. Сред малкото, осъществени докрай, беше създаването на поредица от тайни проходи, през които господарят на това царство да се движи дискретно и да наблюдава поданиците си. След смъртта на всички вярващи Свидетел се превръщаше, така да се каже автоматично, в управляващ принц на замъка. Можеше да обхожда сградата по тайни стълбища, задънени коридори и скрити врати.

От мрака на помещението, някога служило за дамска тоалетна, през увисналата на ръждясалите си панти врата Свидетел наблюдаваше високия мъж — някой го беше нарекъл Бейли — да унищожава погромита, който завладяваше тялото на незрящия. Искрено съжаляваше, че трябва да убие човека, когото наричаха Джулиан, но действаше със същата непоколебимост и увереност, с която беше застрелял в главата нападателя на Джулиан.

Обитателите от предишни периоди в историята на сградата не бяха пристигали въоръжени тук. Поне четирима от настоящите пътешественици обаче бяха въоръжени по време на прехода. Свидетел реши, че това е свързано с насилието в ежедневието на тяхното време, за разлика от предишните епохи, и предположи, че може да се окажат по-подготвени да оцелеят от предшествениците си.

Бяха стреляли в няколко от охранителните монитори, които все още функционираха. Въпреки че не беше в правомощията му и бе в противоречие с целта на целия му живот дотук, Свидетел използва безжичната връзка, за да деактивира останалите компоненти от системата за сигурност. Погромитите нямаше да престанат да ги преследват, но може би не със същия успех.

При този четвърти тайнствен преход в рамките на сто и четиринайсет дни във времето на Свидетел той започваше да вярва, че последната му роля вероятно е различна от предишните. Имаше доказателство — беше пред погледа му в този момент — че деветдесетте минути, колкото се предполагаше, че ще продължи това преминаване, може да са най-важният час и половина в историята на света. Оставаха седемдесет и една минути и най-силните му опасения бяха, че може да не избере правилния подход, който да предотврати мрачното бъдеще.

Доктор Кърби Игнис

Застанал над изтерзаното тяло на Джулиан Санчес, загинал насред метаморфозата си, Кърби Игнис бе толкова дълбоко разтревожен от видяното дотук, за пръв път през своите петдесет години, че умът му трескаво се луташе между индукции, изводи и дедукции и пак обратно, прескачаше от рояка данни към няколко еднакво стъписващи теории, прелиташе през възможни пътища на обяснение с такава скорост, че не можеше адекватно да обработи мислите си и да стигне до разумна посока на действие. Мечтаеше си да е сам в семпло обзаведения си апартамент с аквариума, италианската опера, изпълнявана на китайски, и чаша зелен чай. Мечтите му обаче нямаше да се сбъднат в този „Пендълтън“, затова се налагаше да им сложи юзди и да ги усмири.

Виждаше страха на Том, Падмини, Сайлъс и Бейли. Това беше първичен, интуитивен ужас, който те сдържаха, защото житейският опит на всички ги беше научил колко важен е самоконтролът. Страхът на Кърби беше по-различен от техния, беше емоционален, но не колкото техния, изпитваше по-скоро студен страх (докато при тях той беше горещ), по-скоро основан на интелекта, защото имаше нужните знания, за да вникне в значението на света, в който се бяха озовали. Можеше да им обясни някои неща, така че да разберат пълния потенциал на заплахата, пред която бяха изправени. Но колкото и да ги уважаваше, беше сигурен, че прекалената информираност ще тласне част от тях, ако не и всички, от контролирания страх към паниката, която би подложила групата им на много по-голям риск.

Том Тран се обърна към Бейли.

— Казахте, че онова е превръщало господин Санчес в оръжие?

Бейли посочи към мутиралите останки на незрящия човек и отговори:

— Можеш сам да се увериш в това.

— Оръжията се изработват. Кой може да изработи подобно оръжие?

— Във времето, от което идваме, никой. Направил го е някой между тогавашното и сегашното време.

Том поклати глава.

— Имам предвид защо би му било нужно на някого да прави подобно оръжие? Съществуват ли хора на този свят, които биха сторили подобно нещо?

— А що за хора са създали атомните оръжия? — попита Кърби. — Те не са били чудовища. Имали са добри намерения. Може би краят на Втората световна война кара войните да изглеждат толкова ужасни, че да станат немислими.

— Всички сме наясно с резултата — вметна Бейли.

Кърби кимна.

— Предлагам единствено да не се хвърляме в теории за извънземни. Тези същества са създадени в нашето минало, не на друга планета.

Падмини попита:

— Онова, което нападна горкичкия господин Санчес… Това някогашната… госпожица Холандър ли беше?

— Заприлича ми на нея — отвърна Сайлъс. — Мисля, че беше тя.

— Сигурен съм, че беше тя. Че е била тя — съгласи се Бейли.

— Значи в сградата има и друго — предположи Падмини. — Онова, което е ухапало госпожица Холандър, което я е променило. То още е някъде наоколо.

Уини

Нещото профуча точно пред него в апартамента на Гари Дай и Уини застина на второто стъпало от пода. Промъкването, бързите движения и пълзенето бяха достатъчно ужасни. До голяма степен беше успял да превъзмогне страха си от буболечки, като ги вдигаше, държеше ги в ръцете си и ги изучаваше. Бръмбари, гъсеници, стоножки, паяци — без кафявите, защото цветът им вероятно се дължеше на кръвта, която са изсмукали от плътта ти. Никога не се беше страхувал от същества с крила, дори и от прилепи. Ала онова, което мерна долу, беше доста по-голямо от прилеп, достатъчно голямо, че да помъкне кокер шпаньол, ако не и немска овчарка. Уини не беше и наполовината от теглото на немска овчарка. Това му даваше тема за размисъл.

От друга страна, не можеше да прекара живота си, застанал на предпоследното стъпало. Такъв живот не си струва, без значение колко е дълъг. Замисли се за момчетата в някои от книгите, които беше чел, как те винаги бяха готови за приключение. Сети се за Джим Найтшейд в „Задава се зло“, който не се колебаеше да излезе в нощта, независимо със или без приятеля си Уил. То се знае, ако се казваш Джим Найтшейд, не е трудно да си куражлия. А ако всички те наричат Уини и съвсем наскоро — със закъснение — си открил, че Дядо Коледа не съществува, трябва да застанеш на това стъпало, да събереш малко слюнка в пресъхналата си уста, докато убеждаваш сам себе си, че няма да се напишкаш в гащите, и трябва да бъдеш смел.

Тананикането на Айрис най-сетне накара Уини да слезе от стъпалата в стаята долу. Освен това, което беше доловил преди в този мелодичен, но зловещ глас — песента на мъртвото момиче с мръсотия по зъбите или на другото като кукла на вентрилоквист с ножове в ръцете — Уини усети меланхолия и дори отчаяние. Трябваше да направи това заради Айрис. Не беше съвсем наясно защо й го дължи, но знаеше, че е така. Може би защото само те двамата бяха деца в тази бъркотия. Пълнолунието хвърляше през високите прозорци много повече светлина от фунгите. Майка му беше написала прекрасна песен за лунната светлина, но Уини никога нямаше да признае колко я харесва, защото беше момичешка. Лунната светлина в текста на майка му беше много по-хубава от тази студена като в края на октомври светлина, която караше скелетите да танцуват в празните кабинети по биология и призоваваше разни неща от ковчезите да бродят из гробищата и да дебнат млади двойки, заети с онова, което вършат младите двойки в паркирани коли.

Сянката профуча. Спусна се, а Уини се наведе. Крилата не издаваха звук, не раздвижваха въздуха и Уини осъзна почти толкова бързо, колкото би го сторил Джим Найтшейд на негово място, че нещото в стаята е само сянка, а истинското е отвън, зад прозорците. Навън в този свят от бъдещето, който нямаше нищо общо с атракциите от Дисниленд, същество, огромно като батут в заден двор, се стрелкаше от небето покрай прозореца. Приличаше повече на морски дявол, отколкото на птица — без пера, белезникаво, с дълга, покрита с шипове опашка.

Уини стоеше като хипнотизиран, изпълнен със страхопочитание към нещото, тъй като беше прекалено огромно и странно, за да е във въздуха. Струваше му се едва ли не, че прозорците са стени на огромен аквариум и морският дявол плува, а не лети. Издигна месестите си крила в нощното небе и замахна с тях както когато замяташ одеяло на раменете си, тичаш из апартамента и се правиш на Супермен, което Уини не беше вършил доста отдавна и не би сторил никога повече, след като татко му и неговият антураж бяха дошли неочаквано, завариха го в този момент и не спряха да го наричат Кларк Кент ден и половина, докато свитата на Барнет се мотаеше наоколо.

При следващото прелитане пред прозореца — този път ужасно близо — като Боинг 747, бръмчащ покрай контролната кула, Уини успя да види по-ясно лицето му, което беше твърде странно и отвратително, за да остане в съзнанието му, ако изобщо се надяваше някога отново да заспи. Устатата му не беше цепка, приличаше повече на кръгъл отвор, а зъбите му напомняха остриетата на боклукомелачката. Окото от тази страна на устата му се въртеше, издуто като на жаба, забелязала апетитна пеперуда на съседното стръкче трева, и Уини не изпитваше и капка съмнение, че го беше забелязало и се чудеше как да се добере до него.

Френските прозорци бяха с бронзови рамки, но след всичките тези години вероятно бяха корозирали и можеха да се разпаднат, връхлетени от нещо голямо. Вместо да стои и да гледа ненадеждните прозорци, Уини продължи да следва мелодията, която заглъхваше и отново се усилваше, заглъхваше и се усилваше, докато не откри Айрис.

Не пееше момичето.

Като че ли стаята пееше на нея.

Бейли Хоукс

С мъртвите Сали Холандър и Джулиан Санчес Бейли беше преброил всички от партерния етаж. Само Том Тран живееше в сутерена, но той вече беше с тях. Беше време да се върнат в апартамента на Къп.

Бейли си спомни изживяването по време на сутрешното плуване, убеден, че колкото повече знаят за това място, толкова по-добре ще бъдат подготвени да се справят с изпитанието, и му се прииска да слезе в сутерена и да види как изглежда басейнът в това бъдеще. Кърби се съгласи да го придружи. Бейли предложи останалите трима да се качат на третия етаж, но те настояха петимата да останат заедно.

Докато слизаха по витото стълбище и вървяха по ниския коридор към басейна, Сайлъс разказа накратко за посещението на Мики Дайм в инсталационното помещение, силното изригване на синя енергия от вулканичната тръба и въоръжените скелети, които вероятно принадлежаха на последните собственици, застанали на пост в дълбокото си укрепление в неизвестното минало.

Демонът, който Сали беше видяла в килера, същият, който я беше нападнал по-късно, продължаваше да дебне. Ето защо всяка затворена врата беше като капак на кутия за фокуси, от която можеше да изскочи нещо доста по-смъртоносно от глава на клоун върху спираловидна пружина. Останалите стояха настрана, докато Бейли и Кърби проверяваха дали влизането е безопасно.

Докато партньорът му буташе вратата откъм страната на пантите, Бейли влезе бързо с приведена стойка. Помещението се оказа не така тъмно, както очакваше. Колонии от светещи фунги, плътно обрасли по стените, разкриваха, че нищо не дебне тук, но ярката светлина идваше от водата.

Това не беше гостоприемното сияние, сред което обичаше да плува, нямаше ги трепкащите отражения на движещата се вода по стените. Точно както и сутринта дългият правоъгълник беше червен, не непрозрачен, сравнително бистър, но смущаващ заради асоциацията с кръв. Този басейн нямаше дъно или поне не такова, което се вижда. Зад ръба вместо някогашните керамични плочки скални стени се простираха надолу, сякаш на стотици метри. Светлината бликаше от неравномерно разположени цепнатини в скалата и достигаше дълбини, където рубиненочервената вода най-сетне постепенно потъмняваше и придобиваше гравитацията и загадъчността на черна дупка в космоса.

Петимата стояха на ръба, загледани във водната бездна, без да говорят, защото нямаше нищо за казване, нямаше логично обяснение. Лицата им бяха осветени, като че ли се бяха събрали около огън.

Миг по-късно Падмини посочи.

— Вижте!

На около десет-дванайсет метра дълбочина се появи силует, сякаш от тунел в скалата. Приличаше на човек, извиваше мускулите си като акула, преплува дължината на басейна, после още веднъж в обратната посока и се гмурна дълбоко, дълбоко, далеч от погледа.

Бейли предположи, че беше същото нещо, което беше сграбчило глезена му, докато бягаше от басейна по-рано същия ден. Може би тъкмо това същество бе причинило трансформацията на Сали Холандър, а по-късно и тази на Джулиан.

Спаркъл Сайкс

Айрис и Уини не бяха излезли от апартамента на Къп през предната врата. Ако го бяха направили, трябваше да минат покрай Спаркъл, Туайла, Марта и Една. Щяха да ги забележат.

Туайла тръгна напред през някогашната трапезария, по късия коридор, през кухнята с проядени от термити шкафове и изпочупени гранитни плотове. Туайла провери килера за продукти, Спаркъл — нишата, където преди държаха пособия за почистване.

В продължение на години беше живяла безстрашно, плашеха я само светкавиците, а сега беше загърбила и последния си страх. Беше родила Айрис, защото да не го стори би означавало да се поддаде на страха. Когато разбра за състоянието на Айрис, вече беше написала първия си бестселър, не просто успешен, а феноменален, и беше достатъчно богата, за да повери дъщеря си на отличните грижи на други хора. Ала това щеше да е проява на страх, липса на увереност в способността й да се справи. Нямаше и сега да се остави на страха, че ще изгуби Айрис, защото нямаше да я загуби. Тук, в бъдещето, зад прозорците нямаше буря, нямаше вероятност да бъде овъглена като родителите си, а ако по някаква приумица на съдбата я заплашваше метафорична мълния, може би щеше да е дяволски добра — като мълнията с Айрис, с печалбата от лотарията, с успеха на първата й книга. Ако пък не беше добра и я удареше силно, щеше да поеме удара и да го превърне в нещо добро, щеше да вземе мълнията и да я огъне, да я деформира. Тя беше Спаркъл Сайкс, това вълшебно име Спаркъл Сайкс, много бързи потоци, които винаги се движат напред, бистри, сладки и искрящи, чаровни и завладяващи, и нямаше нещо, което да я постави в подчинение, нямаше такова нещо.

Спаркъл с фенера, а Туайла с пистолета се чувстваха добре заедно, сякаш се познаваха и си имаха доверие от цяла вечност: през мокрото помещение, през отворената задна врата, в коридора, към връзката между двата коридора, към стълбището, от което не се чуваха стъпки, и обратно към отворената врата на апартамента на Гари Дай. Беше напълно отдадена и знаеше, че Туайла се чувства по същия начин, действаха като по телепатия, нямаше нужда да се уговарят какво ще правят, Спаркъл не заставаше пред мерника на Туайла, Туайла не пресичаше лъча на фенера.

Изведнъж някъде от апартамента на Гари Дай се чу пеене. Младо момиче. Трябва да беше Айрис. Спаркъл обаче не можеше да бъде сигурна, защото никога не беше чувала дъщеря си да пее.

Апартаментът на Гари Дай изглеждаше като останалата част от „Пендълтън“: празни стаи, голи стени, подове и тавани, покрити с мръсотия прозорци, които учудващо бяха още здрави след толкова време, всичко напомняше скелета на гигантско животно, останало без плът, но запазило силното си въздействие. Снопчетата светещи гъби покриваха като бради костите и светлината им предлагаше колкото видимост, толкова и измама, като оформяше сенки там, където не би трябвало да ги има.

Тези стаи, подобно на останалите, които беше видяла след скока, изглеждаха като свърталища на плъхове или като запуснати складове, но досега не беше видяла нито един гризач. Не беше забелязала и насекоми, освен крехките черупки на няколко отдавна мъртви буболечки.

Зад прозорците на основното помещение се носеше нещо, което хем приличаше, хем не на скат, толкова голямо, та сякаш бе извадено от някое море от юрския период. Беше твърде огромно, за да лети, освен ако странната му плът не беше осеяна с торбички, пълни с лек газ. При изпълнението на въздушния си балет създанието показа част от тревожното величие на безкрайното поле с белезникавата светеща трева, която се поклащаше ритмично, както никакъв вятър не би го причинил; а създаваше тревожно усещане, защото беше неестествена, гъвкава и еластична, но по начин, който пораждаше у Спаркъл асоциация със смъртоносни дракони.

Въпреки че летящият скат беше впечатляващ, с Туайла не се спряха да го гледат, а продължиха през стаята, привлечени от пеенето на момичето. Стигнаха до вътрешната стълба в апартамента и чуха, че песента идва отдолу.

Щом се озоваха на площадката и тръгнаха по второто рамо, Туайла внезапно спря.

— Усещаш ли го?

— Какво да усещам?

— Шепотът, който звучи под мелодията.

Спаркъл вдигна глава, не беше сигурна какво има предвид Туайла.

— Не го чувам. Чувам само песента.

— Не да го чуеш. Да го почувстваш. Аз го чувствам под мелодията.

Спаркъл реши, че това е жаргон на музикантите — почувствай шепота под мелодията — който не означава нищичко за страничен човек. В този момент обаче почувства шепота и тръпки, подобни на ледени пръсти, я полазиха по гърба. Не беше изпитвала такова нещо досега. Беше шепот, но не такъв, който достига до ушите, нещо, възникнало в главата й, с непознати за нея думи. Със сигурност бяха думи, но звучаха по-скоро като тихо дишане в мозъка й, вибрираха в най-съкровените кътчета на съзнанието й, сякаш имаше косъмчета по мозъчния вентрикул като мустаците на котка, които са силно чувствителни към мислите на околните, както ушите са чувствителни към звука. Но към чии мисли?

За да се увери, че това не се случва единствено на нея, без да осъзнава напълно какво прави, Спаркъл хвана рамото на Туайла.

— Господи, усещам го. Шепота.

— Синкопиран с мелодията — каза Туайла.

— В главата ми е. Какво е това в главата ми?

В странната светлина на растящите неща, в отражението от лъча на фенера очите на Туайла блестяха като на котка, докато мърдаха наляво, надясно, нагоре, надолу, като че ли се опитваше да проследи невидимия мислещ по шепота. После каза:

— Къщата е.

— Къщата… какво?

— Къщата ни говори. Но не просто говори. Иска… иска да ни накара да правим разни неща.