Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (25)

25. „Топърс“

Мак и Шели Рийвс седяха на маса до прозореца в ресторанта с гледка към Шадоу стрийт, където дъждът се изливаше на посребрени от фаровете на колите струи, а пешеходците, сгушени в облеклото си за лошо време, бързаха под подскачащи чадъри.

Бутилката добро каберне совиньон, свещите и високите облегалки на сепарето допринасяха за романтичната атмосфера, а Шели все още всеки ден пораждаше желание у Мак след двайсет и две години брак. По-важното беше, че с минаването на годините изпитваше все по-нежни чувства към нея; физическият аспект на любовта им не беше толкова важен, колкото емоционалната страна, макар да нямаше изгледи дружно да положат обет за въздържание. А в интелектуално отношение винаги си бяха пасвали идеално.

Сепаретата в „Топърс“ им бяха любимо място, защото им осигуряваха уединение, а персоналът и клиентелата се отнасяха с тях като към всекиго другиго, не като към знаменитости. Повече от двайсет години сутрешното им предаване „Закуска с Мак и Шели“ се радваше на най-висок сред местните радиостанции рейтинг в часовия пояс между шест и девет сутринта. В град със сравнително малък брой чернокожо население успехът им в този стеснен формат ги направи още по-популярни.

Подмамени в нова радиостанция с обещанието, че ще бъдат излъчвани в три щата, в момента се намираха в триседмична пауза, преди да започне новото им предаване, което всъщност щеше да е старото им предаване, основано на хумористични пасове помежду Мак и Шели, които бележеха не само отношенията им в ефир, но и в живота. През всичките тези години бяха ставали в четири часа сутринта пет дни в седмицата и си бяха лягали в осем вечерта. По време на настоящата пауза обаче бяха подивели. „Почти неукротими сме, опасно близо до момента, от който може да не успеем да се върнем към цивилизацията“, беше заявил Мак, когато оставаше буден до десет вечерта, а понякога дори до дванайсет, и спеше до шест, а веднъж чак до седем и десет.

Бяха новодомци в „Пендълтън“, купиха апартамента едва преди десет месеца. Тази вечер уединението на сепарето в „Топърс“ им дойде добре, тъй като скоро разговорът се завъртя около съседите им в старото величествено имение.

Всичко започна с това, че докато келнерът ги водеше към масата им, мернаха Сайлъс Кинсли с някакъв мъж в другия край на преддверието да обличат палтата си, преди да излязат навън в бурята. Фирмата на Сайлъс се занимаваше с гражданско право, но откакто се беше пенсионирал преди пет години, беше техен личен адвокат. Обичаха Нора и тя им липсваше, както и на всички останали, и точно по време на една от обичайните им вечери у Кинсли решиха да продадат дома си в района Оук Гроув и да се преместят тук, на Шадоу Хил, в самото сърце на града.

Въпреки че заговориха за съседите си заради това, че видяха Сайлъс, не го обсъждаха дълго, той не даваше повод за клюки. Сайлъс беше очарователен и ексцентричността му се състоеше във вманиачаването му в историята на „Пендълтън“, което им се виждаше нормално и безобидно, особено в сравнение с интересите на непосредствения им съсед Филдинг Удел. Помежду си Шели и Мак наричаха Удел Малкото пиле или само Пилето за по-кратко.

Тя подхвана:

— Излизам тази сутрин в коридора да взема вестника, а Пилето вече е там и събира гигантската си купчина вестници и списания. Пощальонът сигурно е влюбен в Пилето, още няколко години, и ще може да се пенсионира благодарение на този абонамент. Преди да съм успяла да грабна вестника и да се шмугна обратно вътре, Пилето пита дали знам какво става с безцветното пропадниче.

— Пак ли се престори, че имаш проблеми със слуха?

— Не възнамерявам да го правя отново. Той знае, че работим в радиото, а за това е нужен добър слух.

— Внезапна омаломощаваща сърдечна аритмия.

— Това е твоето извинение. Не би повярвал, че и двамата страдаме от подобно нещо на нашата млада възраст.

— В такъв случай знаеш ли какво става с безцветното пропадниче?

— Казах му, че познавам един-двама безцветни, но никой не е пропаднал.

— Любимата ми съпруга. Той какво отговори?

— Обясни, че безцветното пропадниче е обречено на изчезване и резултатите ще бъдат катастрофални.

— Винаги е така. А какво е безцветно пропадниче?

— Оказа се, че било растение. Тревопасните животни го обичат.

— Кравите?

— Крави, овце, кози, като нищо и Голямата стъпка.

— Голямата стъпка тревопасно животно ли е?

— Всеядно, значи хапва всичко — безцветно пропадниче, котки, малки деца.

— Имам теория за Голямата стъпка — съобщи Мак. — Наясно съм, че е донякъде спорна, но според нея Голямата стъпка не съществува.

— Радикално. Ще си извоюваш цели три часа в уикенд изданието на „Между два бряга“ на Иън Пънет.

— И в какво се изразява въпросната катастрофа?

— Очевидно има треви, които растат добре само сред безцветно пропадниче, а други — в среда, богата на полени от първите треви. Може и да бъркам, защото в онзи момент сериозно си мислех за самоубийство. В крайна сметка става въпрос за някаква биологична верижна реакция, която ще доведе до изчезването на хиляди видове треви.

— Какво ще засадим на моравата си?

— Нямаме морава в апартамента.

— Недей да мислиш само за себе си. Ами предградията?

— Щом няма да им се налага да косят моравата си — отвърна Шели, — ще имат повече време да слушат радио. Май не правиш обобщението от безцветното пропадниче към по-широката картина.

— Предполагам, че Пилето го е сторил пред теб.

— Беше така добър. Ако загубим тревите, ще загубим всички тревопасни животни. Това означава, че ще загубим основния си източник на месо, мляко, сирене, вълна, кожа, костно брашно и еленовите рога, които закачаме над камината в ловните хижи. Ще настъпи период на глад. И на некачествени обувки.

Мак отпи от виното си и подхвърли:

— Днес видях Мики Дайм в „Бътъруортс“.

— Това име никога не ми е звучало като за мъжки магазин.

— Имаха разпродажба на вратовръзки.

— Звучи ми като сос за гофрети.

— Цели рафтове вратовръзки. Забелязах Дайм, но той не ме видя.

Шели каза:

— Миличкият ми, умееш да си много неподвижен, когато се правиш на манекен.

— Той си пада по копринените вратовръзки. Но първо си избърсва ръцете с мокри кърпички.

За повече драматизъм тя чукна чашата си с вино с показалец.

— Точно както го видях да прави на щанда за плодове в магазина. Подуши ли кърпичката преди това?

— Едва не я вдиша. Чудя се дали не беше напоена с кокаин.

— Този наистина харесва аромата на мокрите кърпички.

— С чистите си ръце започна да опипва копринените вратовръзки.

— Да ги опипва?

Мак направи демонстрация със салфетката си.

Шели си повя с листа за вината, сякаш това изпълнение беше покачило либидото й, и заключи:

— Има нещо сбъркано в този човек.

— Дори помириса някои от тях.

— Помириса вратовръзките? Не ми казвай, че ги е облизал.

— Не го направи. Може би му се искаше. Определено беше запленен от копринените вратовръзки.

— Колко време продължи всичко това?

— Аз го наблюдавах около пет минути. После си тръгнах. Не исках да присъствам на кулминацията.

Сервитьорката дойде да им изреди специалитетите на готвача, а след това Шели продължи:

— С такава майка Дайм не е имал шанса да стане нормален.

— За да бъдем честни, виждали сме я само веднъж. — Мак винаги се притесняваше да говори лошо за мъртвите. — Може просто да е имала лош ден.

— Рената Дайм ми заяви, че е безсмъртна.

— Но също така умря.

— Обзалагам се, че е била изненадана.

— Искаше да каже, че ще остане безсмъртна чрез книгите си — възрази Мак.

— И двамата се опитахме да прочетем една от тях, не си ли спомняш?

Той въздъхна.

— Едва не ослепях.

Отвън се чу сирена и шофьорите отбиха, за да направят път на полицейска кола с включени червени и сини лампи на покрива. Мак Рийвс погледна след нея, когато тя профуча по Шадоу стрийт към хълма, на който се намираше „Пендълтън“. Въпреки че патрулната кола не идваше оттам, нито пътуваше към огромното здание, на Мак му се стори, че то изглежда различно, не беше величествено както обикновено, не така дружелюбно, всъщност имаше необяснимо зловещо излъчване. Обзе го лошо предчувствие и той потрепери.

Наблюдателна както винаги, Шели попита:

— Какво има?

— Нищо. Не знам. Може би приказките за Рената Дайм ми развалиха настроението.

— Тогава няма да говорим повече за нея.