Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (27)

27. Тук и там

Бейли Хоукс

Бейли гледаше как Дайм изчезва в апартамента си. Нещо не му беше в ред на този човек. Може би стресът от ситуацията му беше дошъл в повече, но това би означавало, че психиката му е по-слаба от тази на малкия Уини. Дайм никога не беше проявявал интерес към останалите обитатели на „Пендълтън“, никога не се беше съгласявал да участва в управителния съвет или някоя група, никога не беше присъствал на коледните събирания в залата за тържества. Влизаше в разговор, ако се размине с някого в коридора, но можеше да се нарече приказлив единствено в сравнение с монах, дал обет за мълчание.

Имаше пистолет. Беше прострелял два от странните сини екрани, които ги нямаше в коридора преди онова, което Туайла Треърн наричаше „скок“. Дайм не се съгласи с предложението на Бейли Хоукс да обиколят сградата и да се съберат с останалите обитатели и отговори с пренебрежителен, ако не и враждебен тон. А изказването му „Онова, което се изкачва, няма да започне да слиза надолу, ако измислиш нова дефиниция на «долу»“, беше пълна безсмислица.

Бейли реши, че трябва да започнат търсенето на останалите съседи в южното крило на третия етаж, да продължат надолу и да се върнат обратно в северното крило, след като Дайм се стегне, ако това изобщо беше постижимо. Херман Шуселман, който живееше сам в 3-E, в момента беше в болница, така че не беше част от пътуването им във времето. Сенатор Бландън от 3-D в този час вече вероятно беше полупиян и още по-антипатичен и от Дайм; като че ли беше по-разумно да остави и политика за по-късно.

— Какво беше всичко това? — попита Кърби Игнис, очевидно излязъл през входната врата на сестрите Къп навреме, за да чуе разговора на Бейли с Дайм.

— Нямам представа. Ще му дадем малко време да свикне, да се успокои. Нека проверим дали Сайлъс е тук, преди да претърсим южното крило.

Апартаментът на адвоката се намираше в предната ъглова част. Бейли натисна звънеца, но не чу позвъняване. Очакването му остана без отговор. Оказа се, че вратата не е заключена — всъщност ключалката беше повредена — а след като не последва отговор на въпроса на Бейли „Има ли някой?“, с Кърби влязоха и претърсиха апартамента на възрастния човек.

Кърби носеше фенерчето, което беше взел от Туайла Треърн, децата и жените останаха с фенерчето на Спаркъл, а Марта имаше пистолет. При спомена за краткото, но живо описание, направено от жените на съществото, което бяха видели, демона на Сали от килера и срещата с мистериозния плувец рано сутринта Бейли стискаше деветмилиметровата берета с две ръце.

Подобно на останалите помещения, които бяха видели след скока, в апартамента на адвоката липсваше всякакво обзавеждане, беше овехтял, мръсен, мухлясал и отдавна изоставен, полуосветен от фунгите или каквото бяха, потънал в слаб здрач като преди самото залязване на слънцето. Кърби нямаше полицейско или военно минало, но беше умен и бърз и разбираше какво прави въоръженият му приятел. Отгатнал какво се иска от него, следваше Бейли, сякаш и преди бяха претърсвали в екип, докато проверяваха апартамента стая по стая.

С приближаването на последното помещение, основната баня, видяха светлина с цвят на тъмна урина, по-слаба, отколкото другаде. С всяка стъпка миризмата на мухъл, лека, но проникваща в този „Пендълтън“, се изостряше и сякаш изпълваше въздуха и с вкус. Спряха на прага, а лъчът на фенерчето разкри нещо, което приличаше на абстрактна арт инсталация на умопомрачен скулптор: светлозелени, покрити с черен мухъл змиевидни форми по стените, неподвижни, но разкривени, сякаш бяха внезапно парализирани по време на възбудата от полов акт, скупчени плътно по вертикалните повърхности, но простиращи се и по част от пода, изпаднали в летаргия, зимен сън. На няколко места в тази зловеща маса растяха снопове гъби в същия цвят, някои с размера на юмрука на Бейли, други два пъти по-големи, с дебели стъбла и сбръчкани като кесийки шапчици с форма на камбанки.

— Две разновидности — отбеляза Кърби Игнис, — но един организъм.

— Организъм? Имаш предвид животно?

— Фунгите са организъм. Мисля, че е точно това.

— Но все пак не е подвижно като нещата, които останалите са видели.

— Предлагам да не влизаме, за да проверим.

При все че змиевидните образувания не се раздвижиха, започнаха да пулсират, сякаш някакви буци преминаваха през тях — като змии, погълнали мишки.

Том Тран

Скрит под черен мушамен дъждобран и широкопола шапка за дъжд, Том Тран едва преди минути беше стъпил от преустроената сграда за карети на калдъръмената алея, свързваща постройката с „Пендълтън“. Затвори вратата зад себе си, направи една крачка и бурята не просто отслабна, а спря. Дъждът внезапно престана, калдъръмът изсъхна, а безоблачното небе беше осеяно със звезди и ярка пълна луна.

Объркан, с още капещи дъждобран и шапка, Том се беше завъртял в кръг — и беше открил, че сградата за карети я няма, както и по-големия нов гараж зад нея. В двата края на калдъръмената алея трябваше да има порти между „Пендълтън“ и задната сграда — една, водеща към алеята, и друга — към тясната пътека. Те бяха там, но висяха на стената, висока два метра и четирийсет, която стърчеше над главната сграда, бронзовите елементи бяха огънати, липсваха пръчки, пантите бяха изпочупени, вече нямаше връзка с липсващата постройка за карети.

С известно закъснение Том беше осъзнал, че зад изчезналите сгради и зад самия Шадоу Хил цялата източна част на града вече не светеше… дори не беше там. Нощната тъма на изток изглеждаше необятна, на места разкъсвана от езерца лунна светлина, които не показваха нищо и изглеждаха влажни и мъгливи като от призрачен пейзаж в отвъдното.

Като дете Том беше научил, че смъртта носи различни костюми, не само черна роба с качулка, и освен това се крие зад безчетен брой лица. Смъртта беше навсякъде като легион, от чието внимание не можеш да се измъкнеш, но имаше места, на които силите й бяха по-многобройни. Том усещаше, че на изток, в необяснимата необятна тъмнина, се крие цяла армия от смърт и всяко поле или гора бяха бойно поле.

Разнебитената порта на задната стена на вътрешния двор също беше отворена и наклонена, едната от трите панти беше откъсната от зидарията, а другите бяха покрити с ръжда. „Пендълтън“ имаше вид на изоставен преди десетки години и на Том му хрумна налудничавият въпрос дали ще изглежда по-измъчен и остарял за възрастта си, ако се погледне в огледало.

Осветлението във вътрешния двор не работеше, а в трите крила на „Пендълтън“ светлините бяха много по-бледи, жълтеникави като драконови очи, каквито не беше виждал досега. Дърветата ги нямаше, фонтанът седеше килнат, градините — обрасли с растителност, която не можеше да различи на лунната светлина.

Том почувства, че не е на себе си в същата степен, както светът не бе същият в този момент, и тръгна по пътеката, озадачен и разтреперан. Чувстваше се като герой от приказките за духове и призраци, които майка му беше му разказвала като дете във Виетнам преди толкова години. Движеше се през изкривена версия на „Търсенето на блажената земя“, „Вълшебното съкровище на гарвана“ и „Къщата на вечността“. Нещо, подобно на бамбук, но по-скоро месесто, отколкото твърдо, с дълги въздушни корени се беше провесило на места над пътеките. Висящите клони постоянно се отъркваха в лицето му, сякаш носеха нещо животинско у себе си, удряха го по бузата или се увиваха около ухото му, гъделичкаха го по носа, а той ги отмахваше смразен и разтреперан от допира.

Стигна до вратите между двора и партерния етаж точно срещу вътрешния вход към фоайето, извади ключовете от джоба на дъждобрана си и се готвеше да влезе в „Пендълтън“, когато чу шум зад гърба си — пъшкане, сякаш нещо изпускаше със съскане въздух под налягане. Чуваше се и хлопащ, стържещ звук, като че подплашени коне блъскат с тежките си копита и ги влачат за кратко, преди да съберат сили да ги вдигнат отново.

Том се обърна назад към осветената от луната пътека и не видя нищо, което би могло да издава тези звуци, но вниманието му беше привлечено от движение на прозореца на третия етаж на южното крило. На фона на драконовата светлина зад френските прозорци се виждаше призрачнобялото лице на Филдинг Удел, който може би не беше забелязал Том. В мига, в който Удел реагира на нещо, което видя в източния край на вътрешния двор, хлопащото, стържещо ехо замря в нощта. Съскането и изпускането на налягането не спряха, но ритъмът и характерът на тези обезпокоителни звуци се промениха. С рязко движение, което ясно изразяваше страха, че може да бъде забелязан, Удел се отдръпна от прозореца. След секунда хлопащо стържещият звук се възобнови. Каквото и да беше разтревожило Удел, в момента приближаваше Том по ветровитата пътека, без още да се вижда заради високата растителност и делящите ги един-два завоя.

Отново се обърна към вратите, мушна ключа и откри, че не работи. Размърда го настрани в ключалката, след това напред-назад, опита отново, но без успех. Или ключалката беше остаряла също като сградата, или беше сменена от ключар.

Чу вик зад гърба си, пронизителен като на пищящо дете, нетърпеливо, капризно дете, и в момента, в който Том се обърна да посрещне каквото и да беше това, се чу нов вик, по-гневен от предишния, породен от по-остра нужда. На по-малко от десет метра създание с шест крака, с ръста на Том и два пъти по-едро, се промъкваше зад завоя по пътеката през гъстата растителност, която я заобикаляше.

Или дверите на ада се бяха разтворили, или Том беше загубил разсъдъка си, тъй като нямаше начин подобно нещо да съществува извън болните фантазии на някой психопат.

Джулиан Санчес

Щом тръгна през трапезарията, Джулиан веднага разбра, че и в нея няма мебели. Първо, килимът липсваше и второ, стъпките му по пода, настлан с варовикови плочи, резонираха по различен начин в стените, не като в обзаведено помещение.

Гласовете от преди малко сега не се чуваха. Той стоеше и слушаше. По начина, по който различаваше разположението на мебелите с вътрешния си радар, твърде точно усещаше и присъствие. Дори и хората, застанали неподвижно, издават звуци — преместват тежестта си от крак на крак, дишат плитко, облизват устните си, изсмукват храна между зъбите си, шумолят с дрехите си, часовниците им тиктакат — но с изключение на звуците, които самият той издаваше, тази стая звучеше празна.

Джулиан не беше сляп по рождение. Загуби зрението си на единайсетгодишна възраст, след като вследствие на ретинобластом се наложи отстраняването на двете му очи. Следователно разполагаше със запас от зрителни спомени от над десет години, а това му помагаше да си представя образи и цели сцени — включително цветове — по признаци, достъпни за останалите му четири сетива. При обиколката на апартамента видя с въображението си всяка стая с пълни подробности, въпреки че всъщност не беше зървал и едно кътче от мястото.

Необяснимата промяна, която беше настъпила, го остави неспособен да си представи заобикалящото го пространство. Усещането за празнота, мръсотията и останките, миризмата на плесен и мухъл и друга неразличима воня променяха помещенията до такава степен, че той не можеше да си ги представи изобщо, сякаш беше незрящ по рождение и нямаше никакви визуални спомени.

Когато пристъпи предпазливо в дневната, Джулиан отново чу приглушените гласове. Говореха на чужд език, който не можеше да различи. По-рано бяха тревожни, като че ли предупреждаваха за нещо. И сега бяха тревожни, но звученето им вече беше войнствено. Джулиан си представи десетина души, а може би и повече, гласовете им идваха от всички страни, приличаха на конклав, събран специално, за да го проучи, да го анализира. Да го съди.

— Кой е там? — попита. — Кои сте вие? Какво искате?

В този момент гласовете сякаш се приближиха и го притиснаха, речта им беше неясна, а той си представяше как прииждат към него от другите стаи през стените и вратите.

Джулиан се придвижи напред към мястото, което трябваше да е средата на дневната, и след като на пътя му не се изпречиха никакви мебели, той изрече по-силно от преди:

— Кои сте вие? Какво искате?

През първите една-две години след ослепяването си се беше чувствал уязвим и се тревожеше за много неща, които биха могли да му се случат заради недъга. Но не можеш да прекараш живота си в очакване на катастрофа или нападение във всяка секунда; страхът изчезва от само себе си. След четирийсет години живот без зрение не се чувстваше неуязвим, но в достатъчна безопасност и започна да вярва, че най-лошото, което може да му се случи, вече се е случило, когато беше на единайсет.

Изведнъж косата му настръхна и усети студ по тила; оказа се, че страхът е бил там през цялото време. Свадливите приказки утихнаха до заплашителен шум и той отново почувства, че говорещите са ужасяващо близо, достатъчно, че да ги докосне. Протегна ръце и установи, че се е отместил от средата на стаята, без да осъзнава, защото докосна стена. Гипсът вибрираше едновременно с говора на гневния хор, като че ли гласовете идваха от стената.

Сали Холандър

Освободена от всякакви емоции, тя още лежеше на пода в кухнята си, а несвързани образи от избледняващата й личност изникваха в най-мрачните и скрити части на съзнанието й. Като че ли гледаше през вода към нощното небе от дъното на езеро, а образите се оформяха от едри капки светлина, валящи като дъжд; всяка капка разцъфтяваше в цветове и сцени и щом се удареше в повърхността на езерото, пръсваше се; всяка сцена проблясваше за миг като гледана на обратно рисунка върху стъкло, преди да изтече в мрака. Познати образи, които вече не можеше да свърже с имена, места, които разпознаваше, но не можеше да назове, моменти от изгубено време, които можеше да са отпреди час, седмица или десет години, се рееха един след друг в този басейн, отначало цветни, но после в черно-бяло и нюанси на сиво.

Струваше й се, че потъва в тинята, в мътилката на мястото, където ще намери последен покой, и безцветните вече моменти от избледняващото й съзнание станаха още по-мрачни, обзе я внезапен, мъчително нежен копнеж, силна носталгия по онова, което не можеше да си припомни, към онова, което й се беше изплъзнало завинаги, и същевременно изпита пронизваща любов към светлината, към живота, звуците и ароматите, вкуса и гледките, а след малко бе завладяна от едно-единствено желание: да убива. Тя вече не беше себе си, беше създание без минало и пол, трансформирана в гладък сив нападател, единствен по рода си, с едно-единствено име: погром. То се изправи. Раздвижи се. Прогледна.

Бейли Хоукс

През прага на банята на Сайлъс Кинсли Бейли гледаше как подобният на серпентина организъм тупти или „храносмила“, както твърдеше Кърби Игнис. Светлината от фенерчето предизвика ускоряване на пулсирането, а сноповете гъби с подобни на камбанки шапчици също се активизираха. Сбръчканите участъци върху всяка от тях, които Бейли оприличи на кесийки, започнаха да се разтварят и да се обелват откъм шапчиците и израстъците вече не приличаха толкова на гъби, колкото на набъбнали фалоси, разтягащи препуциума преди страстното изхвърляне. Бейли и Кърби едновременно осъзнаха участието си в това действие. Бейли изрече:

— Назад!

Кърби добави:

— Ще изпусне спори.

Те бързо се отдръпнаха от прага на банята и се насочиха през спалнята към отворената врата, където спряха, за да проверят дали нещото няма да се отдели от стената, за да ги последва. Или не можеше да се движи, или не беше в настроение да ги гони, защото нищо не изпълзя от слабо осветената баня.

В общия коридор вън от апартамента Бейли затвори вратата и му се прииска да я заключи или да има стол, с който да я залости. Празните помещения на „Пендълтън“ очевидно бяха голи от дълго време по неизвестни причини и вероятно нямаше да намерят чукове и пирони или някакви други инструменти, с които да запечатат стаите с нещата в тях или да си направят убежище, където да не може да проникне нищо смъртоносно.

Том Тран

Излъчващо пулсираща мрачна светлина, нещото приличаше на огромна мутирала грудка, пораснала под земята в радиоактивна почва, с безброй меки туморни израстъци, хранещи се първоначално с минерали от земята, но след това с насекоми и червеи, като по този начин бяха прибавяли тяхната ДНК към собствения си организъм и накрая бяха приели и облика им с виещо се сегментирано тяло, щръкнали от него крака, гадни антени и чифт рогати жила, с които да хапят и поразяват. Може да беше извънземна форма на живот, паднала на Земята във вид на шушулка със семена с някой метеорит, самостоятелна от самото начало. Или постепенно бе постигнала самостоятелност, живеейки под земята като паяка дортреп, като е придръпвала нищо неподозиращи плъхове, зайци, кучета и може би дори деца, особено такива, погребани в масови гробове, хранила се бе с тях и бе поглъщала тяхното ДНК, развила беше умствените си способности и накрая бе излязла на повърхността бог знае с каква цел.

Отново изпищя с онзи измъчен глас на ядосано дете. Нямаше начин да разгадае намеренията му по трите сребристи отразяващи очи, въпреки че Том виждаше в тях същия глад, който чуваше в пронизителния му глас.

Асиметричната фигура на чудовището и странните му разнородни черти, все едно събрани от различни същества, предполагаха, че в най-добрия случай бе слабо функциониращо — тромаво по природа и непохватно в действията. Помисли си да се втурне към него, да го заобиколи, като излезе от пътеката, мине през преплетените растения и продължи към източната порта. Отново беше момче, бърз като вятъра, страхът го беше върнал в безпомощността на детството, когато компенсираше ниския си ръст и липсата на сила с бързина, съобразителност и неуморимост. Преди обаче Том да е успял да помръдне, нещото се втурна напред със съскане и изпускане на пара, скъси разстоянието от десет на пет метра по-бързо и от рак. Спря и започна да го оглежда, сякаш и той му изглеждаше странен, колкото и то на него.

Не чу щракването на бравата зад гърба си, не чу и вратата да се отваря. Извика от ужас, когато бе хванат за ръката и дръпнат вътре. По-малко склонен бе да вярва, че има шанс за спасение, отколкото че зад него има нещо също толкова ужасяващо и злонамерено като това на пътеката. Бързото като картечен огън туптене на сърцето му бумтеше толкова силно в ушите му, че почти заглуши подканянето на Падмини Бахрати:

— Бързо! Влизай!

Все пак я чу, обърна се към нея и се шмугна вътре. Падмини хлопна тежката врата и светкавично бързо щракна ключалката.

Когато Том Тран се надигна, за да погледне още веднъж към вътрешния двор, изпита неизразима благодарност, задето френските врати бяха направени от бронз, а не от дърво, защото принцът на ада седеше точно пред тях. Отблизо не приличаше толкова на мек тумор, а по-скоро на смесица от извадени вътрешности, като че ли бе преобърната наопаки твар, а всичките му издутини изглеждаха хлъзгави заради млечната течност, проблясваща на жълтеникавата светлина, която струеше от стъклата към коридора.

Гледаше го втренчено със сребристите си очи, а челюстите му се движеха, сякаш съществото си представяше как го вкусва, и в този момент му хрумна, че по-тъмните форми в полупрозрачното му тяло, тези плътни подутини вероятно са по-малки създания, които беше погълнал, и сега лежаха цели в червата му като преплетените тела от масовия гроб край На Транг. Именно създание, подобно на това, би могло да оживее — или да възникне като анимирана антитеза на живота — дълбоко заровено сред човешките останки в джунглата на На Транг във Виетнам, никога неродено, а появило се сред тъмата, разложението и причинената от него топлина като уместен символ на ужасите в На Транг. Накрая беше дошло за Том Ван Лунг, познат тук като Том Тран, вече четирийсет и пет годишен, който като десетгодишно момче беше станал свидетел на онази касапница — избити от картечници хиляди жени, мъже и деца в естествената падина на отдавна пресъхналото езеро, още непокрити с плътното одеяло на пръстта. С татко му бързо бяха свили в един завой в горния край на ужасяващата дупка и бяха намерили прикритие между дърветата, преди властите да се върнат с булдозера, докаран нетърпеливо, преди да започнат да убиват. Джунглата около гроба зад него и баща му беше зловещо тиха — свидетел в наситенозелени одежди.

— Дори не се опитва да влезе — промълви Падмини.

Том очакваше създанието да се хвърли към вратите, но то не го стори. Не блъсна стъклата с челюстите си.

— Защо не се опитва? — попита Падмини.

Нещото се обърна и се отдалечи по витата пътека.

— Явно все пак не е На Транг — заключи Том.

— Какво?

— На Транг никога няма да престане да ме иска.

Въпреки че страхът му намаля и сърцето му престана да бие така лудешки, внезапно го прониза студ като ледена висулка, паднала от висока стреха, и той потрепери.

Доктор Кърби Игнис

Това изживяване не можеше да се опише като дежа вю. Кърби нямаше усещането, че е бил тук преди, при същите обстоятелства в този бъдещ „Пендълтън“. И все пак, колкото и да бяха необичайни, тези обстоятелства не му се струваха толкова чужди и неразбираеми. Беше изненадан от нещата, които беше видял, но изпитваше любопитство, не беше шокиран. Въпреки странните радикални промени, през които беше преминал този свят, беше му някак познат или, ако не точно познат, поне логичен. Още не можеше да го обясни, но усещаше, че започва да го схваща, че в ума му се формира теория, която бавно нараства, все още подсъзнателно, но в крайна сметка щеше да придобие яснота. Очевидният хаос може да беше само привиден и да съществуваха логична историческа причина и рационален ред, които само чакаха да бъдат открити.

С Бейли бяха оставили жените и децата с един пистолет и един фенер в апартамента на Къп. Случката с отделящата спори колония от гъби в банята на Кинсли доказваше, че бързата реакция е съществена за оцеляването, но колкото повече хора участваха в претърсването, толкова по-бавни щяха да бъдат.

Стигнаха до третия етаж на южното крило през задната врата на Къп. Високо поставеният телевизор в ъгъла между късия и дългия коридор не пулсираше със синя светлина. Екранът беше счупен. В кухината имаше колония от светещи гъби, което показваше, че мониторът не е работил дълго време.

От лявата им страна беше асансьорът, чиито врати стояха отворени, а вътрешността му, покрита с неръждаема стомана, лъщеше в синьо. На Кърби Игнис свободната кабина му се видя като покана да влезе и да се повози. Предвид изживяването на Уини и срещата на самия Кърби с изцапания с кръв иконом, излязъл от северния асансьор от 1935 година малко преди скока към това бъдеще, той предпочете да използва стълбите.

Горното ниво на мезонета на Гари Дай им се падаше вдясно, точно срещу южния асансьор. Вратата беше счупена. Лежеше върху прага, сцепена и покрита с прахоляк; пантите на касата бяха огънати и наполовина изскубнати от дървото. Обратно във времето през 2011 година Гари беше в Сингапур, значи скокът не би трябвало да го е довел в този „Пендълтън“.

Въпреки това влязоха на горното ниво на 3-B, където излъчващите фунги бяха повече, отколкото на всяко друго място, а Бейли не спираше да вика „Има ли някой?“, докато се движеха от преддверието към дневната. Думите прокънтяха в другите помещения и по вътрешната стълба за долния етаж на апартамента, но никой не отговори.

Зад западните прозорци се простираше хипнотично полюшваща се трева и подредени в кръг разкривени черни дървета, осветени от слънцето, но и от луминесцентната ливада. Тревожната, но безспорна привлекателност на този бъдещ свят беше различна от красотата на сегашното минало не само заради пейзажите, но и във фундаментален смисъл.

Красотата е истина, истината — красота. Философите от векове твърдяха, че красотата е доказателство за сътворение от висша сила, защото живите същества функционират също толкова добре, дори и да са грозни. Ако животните, в това число и хората, бяха машини за месо, а растенията — за целулоза и хлорофил, произвеждани от сляпа и лишена от разум природа, и ако пейзажите се формираха от геоложки процеси, а не бяха вдъхновени от велик творец, нямаше причина те да са привлекателни за окото, което означава, че красотата е израз на милост, дар за света.

Кърби не беше достатъчно заинтригуван, за да си създаде мнение относно връзката между красотата и божественото в света, който беше напуснал. Но като гледаше през прозорците на Гари Дай, му се струваше, че онова, което радваше окото в този свят, не беше истинско и добро, а зло и измамно. Това, което правеше гледката съблазнителна, не беше истинската хармония, тя някак липсваше, а нейната тайнственост и чувството, че навън може да има всичко и може да се случи всичко, а това покоряваше дивата страна на човешкото сърце, която в стария свят трябваше да бъде потискана в интерес на цивилизацията. Тук нямаше цивилизация, съществуваше единствено сърцето на мрака, завладяващо със своята необятност, примамливо заради суровата бруталност, която обещаваше, заради предлаганата свобода на лудостта и на безсмислената смърт.

Оттук ритмичното поклащане на светещата ливада сякаш предлагаше мистично изживяване, но Кърби подозираше, че всеки опит да стигне дотам щеше да бъде кратък и белязан от префинена жестокост.

Въпреки вида си на благ дядо той беше нетолерантен по природа и смяташе човешкия род — не като отделни личности, а като вид — за глупав до крайност, егоистичен, алчен и завистлив. Повечето хора бяха влюбени във властта, насилието, бяха използвачи и мародери. Кърби често си мислеше, че светът би бил по-добро място, ако кучетата бяха най-интелигентните създания, които го населяват. Не му липсваше изчезналият град, защото и най-хубавите градове бяха прекрасни само от разстояние и отблъскващи в различна степен отблизо. Ала този тук беше свят без градове, без хора, несъмнено и без кучета и други невинни създания, не завръщане към условията на рая, а мръсен и неестествен.

— Мисля, че не е необходимо да проверяваме всяка стая — каза Бейли. — Ако имаше някой, щеше да се обади. Каквото и да открием, докато претърсваме, ще е поредният циркаджийски номер, а не е нужно да се излагаме на риск заради едната тръпка.

Когато излязоха от апартамента на Гари Дай, отвореният асансьор още беше празен, но от кабината се чуваха гласове, мърморещи на чужд език — а може би по-скоро от шахтата. Звучаха точно така, както ги беше описал Бейли: злокобни, напрегнати, заплашителни. В света от миналото езикът беше инструмент единствено на хората, но Кърби подозираше, че това не са човешки гласове.

Завиха към дългия южен коридор и видяха в другия му край да пулсира син екран, въпреки че не прозвуча обезпокоителният компютърно симулиран глас.

От лявата страна имаше два апартамента, първият беше на Мак и Шели Рийвс. Кърби нямаше много време за радио, но в редките случаи, когато беше слушал шоуто на Рийвс, беше го харесвал.

Вратата беше отворена. Първите две стаи бяха празни като на другите места. Никой не отговори на повикването на Бейли.

— Може да са били на театър или на ресторант по време на скока — предположи Кърби.

— За тяхно добро да се надяваме, че е така.

Докато вървяха към вратата на 3-H, апартамента на Филдинг Удел, синият екран заговори: „Двама възрастни, мъжки пол. Над земята. Трети етаж. Южен коридор. Унищожи. Унищожи“.

По примера на Мики Дайм Бейли стреля в екрана.

— Някаква система за сигурност? — зачуди се Кърби.

— Явно.

— За какво й е на изоставена сграда?

— Нямам представа.

— Мислиш ли, че има някой, който я следи?

— Засега мисля, че не. Засега.

Вратата за апартамента на Филдинг Удел беше заключена. Звънецът не работеше. Бейли потропа силно. Никой не отговори.

Бейли се провикна през вратата:

— Господин Удел? Господин Удел? Аз съм Бейли Хоукс. Живея в 2-C. — Изчака. Отново заговори: — Господин Удел, събираме се в апартамента на Къп, за да преживеем това заедно.

Когато не последва отговор, а само тишина, Кърби предположи:

— Може да е бил извън сградата, когато се случи.

— Струва ми се, че не излиза често от апартамента си.

— И възнамеряваш да разбиеш вратата, за да провериш добре ли е?

Бейли се замисли за миг.

— Познаваш ли го?

— Срещал съм го един-два пъти.

— Доста е ексцентричен.

— Меко казано ексцентричен — съгласи се Кърби.

— Чудя се дали и той като Марта не е държал оръжие по време на скока. Като познавам Удел, ако разбием вратата, а той е въоръжен, може да се застреля или да застреля мен, а може би и двамата.

Тръгнаха към южното стълбище в западния край на коридора и се запътиха към втория етаж.

Свидетел

Седеше в помещението, някога служило за библиотека или кабинет, отстрани на дневната, чиято врата беше отворена, и слушаше как жените взаимно си вдъхват кураж.

През комуникатора от охранителната система в дясното си ухо чуваше всеки сигнал за унищожаване. Имаше период в далечното минало, когато Свидетел бе извършителят на нужните убийства. Малкото издръжливи екземпляри, които оцеляваха след погром, а после и след Заличител, идваха да търсят подслон в „Пендълтън“, щом се озовяха пред сградата, тъй като явно само тя им приличаше на убежище в променения свят. Тези стени обаче се превръщаха в последния им капан. Свидетел създаваше добро първоначално впечатление у опърпаните и изтощени оцелели, защото изглеждаше като тях, не като погромит. Някога наброяващи милиони, погромитите сега бяха едва неколцина, защото бяха избивали продължително и ефикасно и не им бе останала достатъчно работа, за да оправдае съществуването на голям брой от тях. Свидетел посрещаше хората, спасили се от погром, канеше ги в предполагаемата си крепост и след като му се доверяха, ги убиваше безпощадно.

От много години не се бяха появявали случайно оцелели и той вече не убиваше. Единствената му задача от дълго време беше да е свидетел, единствен пазител на историята на света преди погром и уредник на тази славна сграда.

Предвид неговата самота и безпощадния товар на знанието му — съпоставката между някогашния свят и онова, в което се бе превърнал — вероятно трябваше да очаква, че ще се промени. Постепенно беше обзет от чувство за болезнена загуба. Усети, че в него се надига нещо като угризение и дори жалост.

Сто и шестнайсет дни по-рано изпълнената с меланхолия рутина на изолираното му съществуване беше нарушена. Започнаха първите колебания, необяснимите кратки завръщания в „Пендълтън“, какъвто е бил през 1897 година на върха на този хълм над един по-малък град, който след това се бе разраснал. Колебанията продължиха два дни и за кратки проблясъци настоящето и онзи момент в миналото заемаха една и съща точка в континуума на времето. После настъпи преходът, захвърляйки Андрю Норт Пендълтън, съпругата му и двете им деца в това безмилостно бъдеще, в което сред непрестанно мутиращите същества нямаше такива, които не убиват, свят на постоянно брутално хищничество.

Свидетел не беше убил съпругата и децата. Единственият останал в този район, а може би и в целия свят погромит беше нападнал малката София. Той беше нанесъл първото парализиращо ухапване и с това пробождане започна унищожаването на семейството. В резултат на други заплахи при обратния преход само бащата беше върнат отново в 1897 година, защото единствено той остана жив.

Свидетел вече знаеше от опит, че тайнственият феномен се беше случвал през всеки трийсет и осем години в миналото, като бе започнал през декември 1897. Интересното беше, че за него това бяха трийсет и осем дни между отделните случаи откъм този край на пътешествието. Времето, разделящо събитията в миналото, бе попречило на хората да забележат повторяемостта. Колкото до Свидетел, тук далеч по-краткият интервал внушаваше усещането за ускорение на инерционната сила на инцидентите.

Трийсет и шест дни, след като семейство Пендълтън премина в това време, колебанията започнаха отново и трийсет и осем дни след Пендълтън семейство Осток и прислугата им корабокрушираха на тукашния бряг. Трийсет и осем дни след Осток изпаднал в недоумение мъж на име Рики Ниймс дойде сам от миналото, строителен работник от 1973 година, застигнат от злощастна съдба малко след пристигането си.

Всяка група, транспортирана от по-ранна епоха, поне оцелелите от нея, оставаха в бъдещето с трийсет и осем процента по-кратко от предишната. Мъртвите оставаха завинаги. Андрю Пендълтън и семейството му бяха преседели тук най-дълго — триста и осемдесет минути. Осток прекараха около двеста трийсет и пет, което беше с трийсет и осем процента по-малко. Преходът, при който загина Рики Ниймс, трая около 146 минути. Ако тенденцията се запазеше, сегашните пътешественици щяха да бъдат захвърлени тук за деветдесет цяло и шест десети минути, което представлява шейсет и два процента от сто четирийсет и шест цяло и една десета. Свидетел не разбираше причината за периодичността или важността на числото трийсет и осем, но беше убеден в продължителността на всеки преход, защото в природата му беше заложено да следи изминаващото време с точността на часовник.

Не беше наясно и с причината за това явление — дали беше естествен феномен без дълбок смисъл, или зад него се криеше определена цел. Ако „Пендълтън“ непреднамерено бе построен върху разлом в пространствено-времевия континуум, всичко бе плод на чиста случайност. Ала случайност или не, бяха намесени сили, непонятни за Свидетел, които притежаваха такава мощ, че успяваха да прегънат времето и да съберат заедно различни епохи, нещо невъзможно според законите на физиката — или поне според всеобщата представа за законите на физиката.

Изострящото се у него усещане за ускоряване на инерционната сила го държеше в очакване на приближаваща кулминация, не просто край на този феномен, а нещо, надхвърлящо представите му. Вероятно очакванията му бяха плод на насилието, разигравало се пред него толкова дълго време, на унищожението на цивилизацията и може би грешеше, но вярваше, че когато настъпи краят на преходите, ще настане катаклизъм по-лош от всичко, което беше виждал в живота си.

Застанал в празната библиотека, заслушан в жените в съседната стая, си помисли, че много би ги харесал, ако ги познаваше по-добре. До известна степен вече ги харесваше и се надяваше да не загинат тук, при все че шансовете им да оцелеят през следващите деветдесет минути бяха минимални. Той нямаше да ги убие, но не можеше и да ги спаси.

Том Тран

В западния коридор на партера Том грабна ръцете на Падмини, разцелува ги и надълго и нашироко й благодари, задето го бе спасила от мицела или каквото там беше, протегнал се към него чак от масовия гроб в На Транг. Тя го наричаше ракшаса, което в превод било раса на демони, таласъми, и макар да не беше много наясно с хиндуизма, на Том му се стори, че това е не по-лошо обяснение от всяко друго за въпросното създание.

— Баба — промълви тя, — какво се случи? Знаеш ли защо всичко се е променило?

В Индия „баба“, както го нарече, беше ласкаво обръщение към старец или детенце. Едва на четирийсет и шест, но повече от два пъти по-възрастен от нея, Том Тран не се обиждаше. Понякога възприемаше Падмини като дъщерята, която така и не беше имал. А тя беше толкова сладка, че само най-отявлените злобари биха могли да си внушат неприязън към нея.

— Моят опит показва — каза той и пусна ръцете й, — че светът се обърква напълно от време на време и се случват безумия, но не и като това.

— Заключих главния вход откъм улицата — каза тя.

— Добре, добре — отвърна той, загледан в двора зад френските врати, където ракшаса беше изчезнало сред странната растителност.

— Исках да сляза долу при охранителя да проверя какво знае.

— Да — съгласи се Том, като започваше да възвръща донякъде самообладанието си, — точно това трябва да направим.

Забързаха заедно по необяснимо мръсния и слабо осветен коридор към южното стълбище и той забеляза, че високо на стената в дъното е поставен малък квадратен телевизор, който не беше там преди. Стойката му се беше откачила и телевизорът висеше под ъгъл, а екранът беше тъмен.

Приближиха вратата към стълбището, но тя се отвори, те спряха стреснати, а оттам се появи Сайлъс Кинсли с пистолет в едната ръка и фенер в другата.

— Господин Кинсли — заговори Падмини, — светът се е побъркал, кискела, нищо не функционира.

— Да, знам — отговори адвокатът. — Какво видяхте?

— Демони — отвърна Том и се зачуди какво ли означава фактът, че Сайлъс Кинсли не се изненада ни най-малко от тази дума.

Падмини обясни:

— Отиваме в стаята на охраната да проверим какво знае Върнън Клик.

— Той е мъртъв — уведоми ги адвокатът. — Стаята на охраната не изглежда както преди. Няма какво да търсим долу.

Айрис

Твърде много са и сякаш всички говорят едновременно; онова, което имат да си кажат, не свършва. Айрис не може да запази гората около себе си и да следва Бамби сред толкова много приказки, гласовете бръмчат около нея, бръмчат. Не само чува гласовете, но ги усеща да стържат в ушите й, думи с остри малки зъби, няма нежни гласове, само тревожни и груби. Думите я давят, стягат врата й като въжето, което едва не удуши заека Тропчо. Става й все по-трудно да диша.

Старицата има оръжие, а оръжията са нещо лошо. Ловецът уби Гобо, приятеля на Бамби, рани Бамби в рамото, всичко се изцапа с кръв и Бамби искаше да легне и да заспи, просто да заспи, само дето този сън щеше да е смъртта.

Айрис запушва ушите си с ръце за малко, но после се тревожи, че няма да чуе писъка на сойката, ако дойде. А трябва да я чуе, защото тя предупреждава с писъка си цялата гора за наближаваща опасност, когато ловецът е сред дърветата.

Не смее да вдигне поглед, убедена, че няма да издържи гледката на всички тези говорещи хора, всичко се променя, нищо не е както трябва, втренчва се в пода. С наведена глава, скръстени пред гърдите ръце, с длани, скрити под мишниците, тя се опитва да е колкото може по-малка, надява се да не я забележат.

Котките отново са на пода, никой не ги гушка, бродят наоколо. Гледа ги, защото й помагат да мисли за животните в гората. Сеща се за прекрасните кошути Фалин, леля Ена, леля Нетла и Марена и се успокоява, щом се появяват в съзнанието й.

Едната котка разваля спокойствието на Айрис, щом я поглежда от няколко метра и вижда, че оранжевите й очи са променени, целите са черни и приличат на мастилени езерца. Котката се движи по различен начин от преди, не пристъпва величествено, а по-скоро като болна. Тръпки я побиват от нея. Другата котка се появява в полезрението й и също има странни черни очи. Отваря уста, а вътре нещо помръдва, сякаш котката е хванала мишка с шест опашки, сиви опашки, които се показват и прибират между зъбите й.

Гората вече я няма и надали ще се появи повече в тази стая, има твърде много гласове, твърде много промени, всичко е различно, дори котките, нищо не е нормално, нищо не е безопасно. Трябва да открие гората на друго място, далеч от тревожните гласове и ухилените котки.

Тихо като зайчето Тропчо, по-чевръсто и от катеричка, Айрис се измъква от стаята през арковидната врата, опитва се да открие младите букове, дивите цветя, трънливите храсти, елшите, търси безопасна горска поляна, където се преплитат леска, прещип и зърнастец, а слънцето преминава през тях като златна паяжина — сигурната тайна поляна, на която е роден Бамби.

Бейли Хоукс

Не претърсиха внимателно втория стаж, минаха набързо през него. Бейли, Туайла, Уини, Спаркъл, Айрис и Кърби живееха там, а бяха част от групата. Според Спаркъл съседите от апартамента до нейния, семейство Шелбрук от 2-H, бяха на почивка, както и семейство Кордован от 2-E. Апартамент 2-I беше празен и обявен за продажба. Роули и Джун Тюлис от 2-D, собствениците на „Топърс“, прекарваха дълги часове в ресторанта; и двамата трябва да са били на работа по време на скока.

Бейли продължаваше да вика, без да получи отговор. С Кърби слязоха по северните стълби към партера и видяха трима души до вратите към фоайето да приближават по коридора срещу тях. Бейли разпозна Падмини Бахрати, а до нея Том Тран и Сайлъс Кинсли, облечени в дъждобрани.

Петимата се срещнаха пред тоалетните, които се използваха предимно при събития в залата за празненства. Светлината от гъбите напомни на Бейли за маслените лампи с похлупаци от слюда, осветяващи каменните стени на една пещера в пустинята на Афганистан, използвана като оръжеен склад от талибаните; почувства по-остро от всякога, че това не бе просто приключение с пътуване във времето, а продължителна война, в която бяха въвлечени. Доколкото му беше известно, все още не беше загинал никой от техните хора, но враждебните действия можеха да започнат във всеки момент. По блуждаещите погледи на Падмини, Том и Сайлъс съдеше, че и те изпитват същото чувство.

Уини

Не беше забелязал, че Айрис излиза, докато не погледна към нея и не видя, че е преминала през арката и е в далечния край на съседната стая — мъгляв силует, придвижващ се през надвисналата като завеса зловеща жълтеникава светлина.

В повечето от книгите, които беше чел Уини, винаги имаше герой, а понякога и повече от един. Той, разбира се, се идентифицираше с героя, а не със злодея. Не беше трудно да си злодей, а да си герой не беше никак лесно. От известно време Уини беше осъзнал, че пътят към успеха и щастието се крие в приемането на предизвикателствата. Майка му обичаше да пише песни, но не беше лесно да се постигне хармония между мелодията и текста. Тя работеше с часове, композираше, изглаждаше. Но беше щастлива и постигаше успех. Беше герой по свой собствен начин. Таткото на Уини, Фаръл Барнет, не можеше да се нарече точно злодей. Не взривяваше църкви, не палеше малки кученца и не съсичаше възрастни жени с брадва. Но не можеше да се нарече и герой, тъй като твърде често избираше лесния път. Беше му много по-лесно да се озове гол до някоя празноглава хубавица, която му е намигнала, отколкото да остане верен на жена си. Уини го беше виждал няколко пъти да се напива с приятелите си. Най-лесно от всичко беше да се гипсираш. И да тормозиш сина си пред очите на всички, че трябва да бъде мъж, също беше лесно. Трудно беше ти да си този, когото тормозят, и да приемаш това с усмивка. Много по-лесно бе да изпратиш последната си публикувана снимка, отколкото да дойдеш и да видиш сина си и може би да го заведеш в някой увеселителен парк или на друго място. Таткото на Уини не беше лош до степента на злодей, но беше прекрачил границата с тъмната страна. А щом си се озовал там, става много лесно да се подхлъзнеш още повече. Уини не искаше да върви по лесния път, защото искаше да бъде щастлив. Въпреки че беше известен, богат и имаше милиони фенове, Фаръл Барнет не беше щастлив. Уини виждаше колко е нещастен баща му, а това го караше да се чувства тъжен, гневен и уплашен. Постоянно си мислеше, че нещо ужасно ще се случи с неговия старец, и не искаше да става свидетел на това. Не можеше да каже на татко си да приема предизвикателства, вместо да избира лесния път, защото нямаше желание да се озове с глава, завряна в тоалетната. Веднъж един от приятелите по чашка на Фаръл се сби с него, двамата бяха пияни и Фаръл напъха главата на нещастния човек в тоалетната. За щастие водата беше пусната преди това. Уини не можеше да спаси татко си. Можеше единствено да отбягва лесния избор, да се стреми към трудния и да се надява.

Ето защо се втурна след Айрис, щом тя се скри от погледа му в съседната стая. Това, че беше избрал трудния път, все още не го превръщаше в герой. Беше в долния край на хилядаметрова скала, героите бяха на върха, а той едва започваше да се катери. Все пак героите трябваше да са не само смели, но и много умни. Би било умно да каже на останалите, че Айрис бяга, но той не се сети за това, преди да премине под арката в съседната стая. В този миг, преди да е успял да каже нещо, майка му, госпожа Сайкс и двете възрастни жени се развикаха едновременно. Умният герой не би се занимавал с предположения, той би изпитал увереност във фактите, но Уини предположи — глупаво, глупаво — че викат него и Айрис, че ги гонят. Той продължи бързо през съседната стая, изтича по коридора чак до другия край. Айрис се шмугна през летящата врата. Той бързо я последва през кухнята, в мокрото помещение, през задната врата на Къп и в късия западен коридор в южния край на третия етаж.

Айрис беше изчезнала. Не беше много по-напред от Уини. Ако беше завила по дългия южен коридор, още щеше да чува стъпките й. Тишина.

От лявата страна на Уини беше асансьорът, от който едва беше успял да се спаси по-рано. Ако Айрис беше влязла в кабината, вече сигурно се беше превърнала в храна за буболечката. От дясната му страна беше апартаментът на Гари Дай. Вратата беше разбита, но преди доста време.

Изведнъж оттам се чу глас, силен и приятен, глас на момиче, вероятно на Айрис, въпреки че не я беше чувал да говори. Тя си пееше нещо, без текст, само с на-на-на и ла-ла-ла. Той я повика шепнешком, а после по-силно, но Айрис не му отговори. Това не беше весела песничка от онези, които съпровождат детските игри. Беше от напевите, при които, ако последваш до източника, ще откриеш момиченце в старовремски мухлясал погребален тоалет, с разядена зеленясала кожа, с трески от ковчега и мръсотия между зъбите.

Никой не го последва от апартамента на Къп. Къде беше майка му? Ами госпожа Сайкс?

След като е толкова важно да избереш трудната работа и си се захванал с нея, няма как да се откажеш, щом трудното стане прекалено трудно, а мама я няма да ти помогне. Това ще е наистина женчовско, а ако нещата вървят в тази посока, по-добре да намериш тоалетна и сам да си навреш главата в нея.

Песента звучеше, сякаш пееше малко момиче, но такова, което крои нещо; напомняше на морска сирена — като русалките, които примамват моряците към скалите, където да потънат. Уини не беше моряк и не беше пораснал достатъчно, че да бъде сексуално привлечен от сирена. А Айрис със сигурност не беше русалка, беше просто едно объркано момиче, което щеше да бъде убито. Уини набързо реши, че в живота му няма нещо особено важно предвид перспективите за отбора по борба на госпожица Грейс Лаймън, саксофона, голям колкото самия него, и музикалната кариера. Прекоси прага, стъпи на изкъртената врата, която се разклати под краката му, и смело пое към светлината, излъчвана от гъбите, в търсене на певицата.

Спаркъл Сайкс

Преди Дим и Пепел изглеждаха почти еднакво, с едва доловима разлика в гънките на ушите и цвета на гърдичките. Една забеляза какво се е случило с тях и всички останали го видяха само миг след като жената издаде звук на отвращение: Дим и Пепел вече не само не си приличаха, не приличаха и на котки. Нещо се беше вселило в тях и сега си пробиваше път навън, а докато изразяваше себе си, променяше самата им субстанция. Претърпяха няколко метаморфози, като общото помежду им бе само, че и двете бяха настръхнали топки от биологичен хаос: гущер, кръстосан с паяк, свинска зурла, око, поставено над друго, уста над зурлата, потрепващи антенки, опашка на скорпион… При все че беше романист, и то успешен, на Спаркъл не й се случваше често да вижда литературата в живота по начина, по който виждаше живота в литературата, но това тук й напомни за някои от творбите на Томас Пинчон — шест жанра в една и съща книга, ужас, извиращ от ужас, примесен с трескава наслада от цялото това нихилистично безумие.

В продължение на десет секунди беше парализирана и скована от новия, но не и подобрен вариант на Дим и Пепел. След това се обърна към Айрис, протегна се към нея въпреки паниката, която подозираше, че я беше обзела, но Айрис я нямаше на мястото, на което беше стояла — нито някъде другаде — сякаш си беше представила гората така живо, че беше преминала през вълшебна врата, за да бъде с елените. А Уини беше отишъл с нея.

Туайла осъзна, че децата са изчезнали в същия миг, в който Спаркъл направи това откритие, и ужасът, който споделиха, приличаше на светкавица, прескочила между очите им. Щяха да се втурнат само след части от секундата, да викат момичето й, момчето й, да претърсват отчаяно този съсипан с времето „Пендълтън“, тази безрадостна сграда, ала в този миг бяха притеглени една към друга от инстинкт за сестринска закрила, когато съществата, които вече не бяха Дим и Пепел, изпаднаха в пълно безумие.

Джулиан Санчес

През последните четирийсет години беше постигнал мир със слепотата и тъмнината се беше превърнала в негов приятел. Без визуални стимули, които да го разсейват, хубавата музика беше величествена архитектура от звуци, през която се движеше. Аудиокнигите бяха светове, в които се вживяваше до такава степен, че едва ли не оставяше в тях следи след себе си. А когато се замислеше за себе си, живота и онова, което евентуално следваше, потъваше в тази тъмнина по-дълбоко, отколкото бе по силите на повечето зрящи, и там откриваше невидима светлинка, лампата, която му бе помагала неотклонно да следва пътя си през годините.

С ухо, долепено до гипсовата мазилка, заслушан в заплашителните гласове, които идваха от стените, Джулиан се уповаваше на тази своя вътрешна лампа да го предпази да не потъне в мрака на пълния ужас. Невежеството беше баща на паниката, знанието — баща на спокойствието; трябваше да открие съседи, които да му обяснят какво се случва.

Тръгна покрай стената към преддверието и входната врата, която беше открехната, въпреки че я беше заключил. Щом мебелите можеха да се изпарят изведнъж и чистите повърхности да се изцапат само за миг, нямаше смисъл да си блъска главата как заключените ключалки са се отключили.

Винаги досега вземаше белия бастун, когато излизаше от апартамента си, защото външният свят не му беше така добре познат като собствените му стаи. Бастунът обаче не беше подпрян на масичката в преддверието и му се стори безсмислено да го търси по пода, след като масичката също я нямаше. Бастунът не беше паднал, не беше преместен, а се беше изпарил, както и всичко останало.

Гласовете в стените замлъкнаха в момента, в който Джулиан прекрачи прага към общия коридор. Мястото му се стори различно от преди, пусто и недружелюбно. Той предположи, че конзолните масички, картините и пътеките ги няма. Една след друга го връхлитаха различни миризми: тънък остър мирис, чийто произход не можеше да определи, бегла воня на гранясало, може би мазнина за готвене, оставена толкова дълго на открито, че се е сгъстила, нещо подобно на лъх от крехките страници на пожълтели с времето книги, прахоляк, мухъл…

За един миг почувства, че не е сам. Но в следващия вече не беше сигурен. После коридорът му се стори безлюден. В тази странна обстановка инстинктите му на незрящ не бяха надеждни както обикновено.

Първоначално възнамеряваше да завие надясно и да продължи по северния коридор до апартамент 1-C, приятелката му Сали Холандър би трябвало да си е у дома в този късен час. В апартамента между неговия и нейния не живееше никой, собственикът беше починал преди няколко месеца и съдбата на имота още не беше ясна.

После обаче чу тихи гласове, които говореха на английски, нищо подобно на зловещото мърморене от по-рано, и му се стори, че приближават откъм западния коридор. Докато вървеше опипом към ъгъла между коридорите, тапетът се прокъса и се намачка под ръката му, сякаш беше античен. Откри вратата към малкия офис, използван от главния портиер, и мина покрай нея.

Тук, на партера, таваните и общите пространства, дори коридорите бяха високи по три и шейсет. Щом стигна до ъгъла, стори му се, че чува тих звук отгоре. Спря се, но звукът не се повтори. Въображение.

Сред приближаващите хора Джулиан разпозна мелодичния глас на Падмини Бахрати. Облекчен, че е открил помощ, продължи към ъгъла и зави по западния коридор.

— Падмини, има някакъв сериозен проблем — каза Джулиан и в момента, в който заговори, по главата и раменете му се посипа нещо, вероятно гипсова мазилка.

Туайла Треърн

Уини и Айрис не бяха отвлечени. Бяха побягнали от ужас. Това бе аксиома във вярата на Туайла. Нямаше да я подложи на съмнение. Бяха избягали, не отвлечени, избягали.

Не остана и помен от котка в двете пищящи създания, всяко — гротескна смесица от части като от събраните накуп делириуми на доживотен пияница; не спираха да се променят, да се огъват, сливат, преобразяват. Очни ямки, пълни със скърцащи зъби, разтворени устни, под които наднича кървясало око, невероятни комбинации, нереално бързи метаморфози, водещи до все по-безумни форми, като че тритон, прилеп, крастава жаба и какво ли още не се бяха смесили във вещерски котел.

Чудовищата фучаха рязко из стаята без следа от предишната си котешка грация, пищяха, квичаха и съскаха, но и съскането им не приличаше на котешко. Изглежда, не можеха да се движат съвсем добре заради малформациите си, но въпреки това бяха ужасяващи. Настръхваха, трепереха, изпълнени с енергия като насекоми, внезапно променяха посоката си, като че ли се блъскаха в невидими бариери.

Невъоръжени, но решени да се бранят взаимно, Туайла и Спаркъл се отдръпнаха едновременно в опит да се отстранят от пътя на тези непредвидими фурии, които въпреки странните си тела бяха бързи като хлебарки. Всеки път, когато жените бяха на крачка да се измъкнат от стаята, бяха принудени да се забързат в друга посока, за да избегнат някое от безумните създания, препречило пътя им към арката.

Марта имаше оръжие и беше готова да го използва, но двата звяра се движеха толкова бързо и хаотично, че не можеше да се прицели. Туайла виждаше, че застрелването на някое от тях е равносилно на улучването на колибри с прашка или камък, нещо, което беше видяла да опитват едни жестоки момчета, когато беше момиченце; момчетата не постигнаха попадение в птичка, но едното от тях уцели другото в челото и то изпадна в безсъзнание. Ангажирана с усилието да държи далеч от пода шлейфа на вечерния си тоалет и полата — притисната плътно около тялото си, докато се щураше насам-натам, Една се отдели от сестра си. Туайла и Спаркъл също бяха в друга част на стаята. Ако Марта събереше кураж да стреля, можеше по грешка да уцели някого вместо нещо.

Беше неизказано, но съвсем ясно, че Туайла и Спаркъл възнамеряват да хукнат след Уини и Айрис при първа възможност и че ако едната не успее да напусне стаята жива, другата ще търси и двете деца, всички бяха едно семейство сега, съдбата им беше да оцелеят заедно или да загинат заедно, никой нямаше да бъде изоставен сам.

Бившите котки рикошираха в различни невидими бариери и една в друга, изпищяха за миг с демонична злост и се тръшнаха с потръпващи тела, сякаш напълно изтощени.

Изумени, че успяха да се отърват незасегнати, Туайла и Спаркъл се втурнаха едновременно през арковидната врата, през която трябва да бяха излезли децата.

Марта Къп каза:

— Чакайте! Ето, вземете пистолета.

Туайла погледна гърчещите се чудовища и отвърна:

— Задръж го, ще ви потрябва.

— Не — настоя Една, — децата са по-важни от нас.

— Елате с нас.

— Ще ви забавим — възрази Марта, хванала пистолета за цевта, докато заобикаляше малките изчадия. — Можете ли да стреляте?

— Татко имаше оръжия — отвърна Туайла. — Ходила съм на лов, но много отдавна.

Марта пъхна пистолета в ръцете на Туайла и я подкани:

— Вървете, вървете, намерете ги!

Падмини Бахрати

Парченца от светещото нещо се посипаха през жълтеникавите сенки по главата и раменете на господин Санчес. Чак тогава Падмини осъзна, че нещо голямо лазеше по тавана.

Всъщност видението в двора, от което беше спасила Том Тран, не приличаше толкова на ракшаса, расата от зли демони от хиндуистката митология, колкото това, което се спускаше от тавана върху гърба на Джулиан Санчес. Слабо, но жилаво, сиво и плешиво, със заострена като куршум глава, ужасяващи зъби, дяволски ръце с по шест пръста: видът му можеше да произлиза от всякакъв пъклен подземен свят, който би хрумнал някому.

След миг на шок и объркване двата лъча на фенерите се срещнаха, кръстосаха и фокусираха върху господин Санчес, повален на колене, докато демонът на гърба му впиваше щипките на краката си в бедрата му, натискаше гръдния му кош с колене и дърпаше главата му назад с огромните си ръце; на бузата му бе оставил следа от ухапване, от която капеше кръв. Демонът извърна лицето си към неговото с омазана с кръв уста, но не се готвеше за ужасяваща целувка, а да го погълне. Имаше намерение да го убие, но не просто да изсмуче въздуха от тялото на жертвата си и с него живота й, а да изсмуче и самия господин Санчес, душата му.

Плашещата бързина на ракшаса, ужасяващата интимност на нападението, очевидната невъзможност на господин Санчес да се съпротивлява, пулсирането на гърлото на незрящия човек, сякаш преглъщаше виковете си един след друг, неспособен да издаде и звук през вакуума на засмукващата уста… Тази чудовищна гледка събуди у Падмини всички отдавна погребани страхове от детството й, възроди ги и през тялото й премина тръпка, пърхаща като криле на прилеп през всичките й нерви.

Вероятно бяха изтекли само две или три секунди от момента в който фенерите на доктор Игнис и господин Кинсли осветиха лицето на демона, до този, в който господин Хоукс влезе в действие. Изтича напред, стиснал пистолета с две ръце. Щом приближи, очите на ракшаса се разшириха и се извъртяха. Отлепи уста от устата на жертвата си и плъзна навън толкова дълъг и кръгъл сив, гладък език, че може изобщо да не беше език; разхлаби хватката около господин Санчес, дългите пръсти се отделиха от брадичката му, а другата ръка пусна сграбчения кичур коса на слепеца. Въпреки бързината, с която се случваше всичко, Хоукс се оказа достатъчно пъргав, за да допре дулото на пистолета до плешивия сив череп и да дръпне спусъка два пъти, преди ракшаса да е успял да скочи върху него.

Изстрелите прокънтяха в коридора, а нещо тъмно опръска стената. Демонът се строполи на разстояние от господин Санчес, а той самият падна на лявата си страна. Господин Хоукс мина покрай слепия и изстреля още три куршума в гърдите на нападателя, въпреки че раните в главата, изглежда, го бяха убили.

За миг Падмини не можеше да помръдне не защото се страхуваше да не бъде нападната, а заради това, че когато пистолетът опря в главата на ракшаса и той извъртя ужасяващите си очи към Хоукс, нещо я стресна в лицето му, видя прилика с някого, когото познаваше. Изстрелите бяха факт и съществото беше мъртво, преди Падмини да се сети за името. Беше й се сторило, че в този дяволски образ беше съзряла черти от лицето на госпожица Холандър, хубавата Сали Холандър, която работеше за сестрите Къп и живееше сама в апартамент 1-C. Сигурно така й се беше сторило, разбира се, след като бе толкова разтърсена от случката и объркана от кръстосаните лъчи на фенерите.

Тя отиде при господин Санчес и коленичи до него заедно с Том Тран. Незрящият мъж беше жив, но явно беше парализиран, макар и да я нямаше типичната за парализата отпуснатост; мускулите му бяха стегнати, а ставите — сковани, сякаш се бореше с някакъв неумолим натиск.

Изкуствените му очи — не от стъкло, а реалистични пластмасови полусфери — никога не се бяха насочвали директно към нея по време на разговорите им. Сега, когато изрече името му, те започнаха бързо да мърдат напред-назад, без да се спират на нищо конкретно, сякаш беше толкова дезориентиран, че не можеше да прецени къде се намира тя по гласа й. Падмини сложи ръка на рамото му, отново изрече името му и явно при комбинацията от допир и звук той успя да се ориентира; невиждащите му очи престанаха да шарят и той се обърна към лицето й.

Устата му се отвори, но очевидно не беше способен да заговори. Устните му лъщяха от нещо тъмно, мокро и гъсто, което първоначално й заприлича на кръв. Когато обаче господин Кинсли се наведе и освети с фенерчето си лицето на горкия господин Санчес, Падмини забеляза, че веществото не е червено, а е в различни нюанси на сиво, най-вече оловно и графитено със сребристи отблясъци.

— Внимавайте — предупреди ги остро господин Хоукс, като се изправи от тялото на ракшаса, — не докосвайте Джулиан, отдръпнете се от него.

— Ранен е — възрази Падмини, — има нужда от помощ.

— Не знаем от какво има нужда.

Тази забележка се стори безсмислена на Падмини, но преди да е успяла да поиска обяснение от Хоукс, забеляза, че проблясващата сребристосива материя, която се беше събрала по устните на слепеца, мърда и вместо да се стича надолу, пълзи като жива нагоре към ноздрите му и от долната му устна към бузата.

Уини

На светлината от фунгите горното ниво на изоставения мезонет на Гари Дай приличаше на призрачен град не заради отблъскващата обстановка, а заради долавяно присъствие — нещо, което се спотайваше зад всеки ъгъл и дебнеше във всяка мрачна сянка. Уини забеляза прегърбени силуети с издути глави, мършави тела, подобни на плашила, избягали от постовете си в царевичните ниви, фигури с дълги роби и качулки. Те обаче се размиваха вероятно защото никога не бяха съществували, или пък се плъзваха зад гърба му, за да го огледат, докато започва да печели известна увереност както във филмите, в които брадвата се забива в главата на героя миг след като си е помислил, че най-лошото е отминало.

Уинстън Треърн Барнет бе дълго име, а Уини беше по-сигурен от всякога, че е кръстен на безстрашен човек. Таткото на майка му се беше казвал Уинстън и всички го бяха наричали Уин, но той беше загинал при експлозия във въглищна мина. Бащата на Уин Треърн се възхищавал на Уинстън Чърчил и беше кръстил сина си на британския лидер. Не беше лесно да следваш подобни примери. Уини не би приближил до въглищна мина освен под дулото на пистолет, опрян в главата му. Може би щеше да участва във война някой ден — стига все пак да развиеше бицепси и да покриеше физическите норми — но не вярваше, че някога ще е достатъчно умен да управлява успешно цялата армия на един народ. Първо, защото нямаше да знае какво да каже на генералите си, да не говорим за това, че можеше стотици милиони хора да го гледат по телевизията в очакване да им обясни защо е изпратил шести флот — ако имаше шести флот — на най-зле замислената мисия в историята на войната. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да запази хладнокръвие и достатъчно смелост, за да намери Айрис.

Звънливото й пеене се чуваше и заглъхваше и всеки път звучеше по-зловещо от предишния. Уини продължаваше да си представя малкото мъртво момиченце в погребална рокля с мръсотия и трески от ковчега между твърде острите зъби. Опита се да потисне този безумен образ, но в съзнанието му се появи друго момиченце, което приличаше на кукла на вентрилоквист и въпреки че оператора й го нямаше, тя продължаваше да пее, стъкленосините й очи проблясваха мрачно, а във всяка ръка държеше по един нож. Докато стигне до вътрешните стълби към долния етаж на мезонета, заслушан в песента без думи на Айрис, разнасяща се отдолу, Уини се беше изпотил под мишниците, а косъмчетата по тила му така бяха настръхнали, че сигурно щяха да издрънчат като струни на китара, ако духът на някой музикант прокараше пръсти по тях.

Въпреки че Уини беше стоял в апартамента на Гари Дай едва минута, майка му и госпожа Сайкс трябваше вече да са дошли. Колкото и да не му се искаше, трябваше да приеме, че когато ги чу да крещят едновременно зад него, това не е било заради бягството на Айрис и задето той я последва, нещо друго трябва да се беше случило там — със сигурност не беше нещо добро. Вероятно бяха изпаднали в голяма беда и той трябваше бързо да се върне и да защити майка си. Но ако си дребен за възрастта си и ръцете ти не са по-дебели от солетки, майка ти ще иска да защити теб, вместо да очаква обратното, а това ще я разсее, ще я подложи на още по-голям риск и накрая всички ще умрат или ще се случи нещо още по-лошо.

След като трябваше просто да намери Айрис, а не да я спасява, Уини реши, че може би ще се справи с тази задача, стига да не му се налага да убива дракони или да побеждава великан с боздуган. А и трудно би успял да повдигне боздуган, дори и да имаше такъв. Не смееше да мисли, че майка му може да е в беда, ако го направеше, щеше да е краят му; това би доказало, че у него няма и следа от Уинстън, щеше да си остане завинаги Уини, от когото никой няма полза. Ето защо съсредоточи мислите си върху Айрис, стегна се за онова, което може би го очакваше, и се спусна до първата площадка на стълбите.

В тясното стълбище светлината от гъбите беше по-слаба отколкото на останалите места, цареше мрак. Щом стигна площадката, доволен от тихите си стъпки, стъпало по стъпало, пеещото момиче като че ли се отдалечи към стаите. Уплашен, че гласът ще заглъхне завинаги, Уини слезе бързо до втората площадка.

Пространството долу беше по-светло от стълбището, огряно повече от луната, отколкото от жълтото сияние на фунгите. Уини беше на две стъпала от пода, когато нещо тъмно бързо се стрелна през тази част от стаята, която виждаше. Твърде бързо, за да се различи, махаше като с крила, но се движеше във въздуха без пляскане или свистене.