Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (22)

22. Апартамент 2-F

Доктор Кърби Игнис прекара края на следобеда в креслото, пиеше зелен чай, слушаше италианска опера, изпълнявана на китайски, и наблюдаваше ленивото плуване на тропическите рибки в големия осветен аквариум, поставен до една от стените в дневната.

Кърби беше собственик на един от по-скромните апартаменти в „Пендълтън“, въпреки че можеше да си купи замък сред огромна територия. Беше спечелил сериозно състояние от многобройните си патенти, а хонорарите от тях продължаваха да текат към него все по-големи с всяка година.

Можеше да си позволи интериор от най-висока класа, но избра да живее простичко. Купи невзрачното си обзавеждане на разпродажби от различни складове, без да се интересува от друго, освен от функционалност и удобство.

Обичаше произведенията на изкуството, но не чувстваше потребност да ги притежава. В стаите му не беше закачена нито една картина. Имаше няколко хиляди книги, като вероятно стотина от тях бяха огромни албуми на художници, които харесваше. Фотографиите на велики картини го задоволяваха също толкова, колкото ако бяха оригинали, закачени по стените му.

Опростяване. Опростяване. Това беше тайната на щастливия живот.

В института „Игнис“ той разполагаше с пространство и оборудване, както и с екип от прекрасни мъже и жени. Напоследък обаче работеше по-често у дома, отколкото в офиса, като спестяваше от времето за пътуване, както и от ежедневните проблеми с бюрокрацията, в които можеха да го заместят други.

Животът на Кърби Игнис беше до голяма степен посветен на мисълта. Малко се интересуваше от материалното, за него бяха важни идеите и последствията от тях. Дори и сега, докато гледаше рибките и слушаше опера, съзнанието му беше ангажирано с решаването на сложен научен проблем, бъркотия от наглед противоречиви факти, която се опитваше да разплете в продължение на седмици. Ден след ден той разкриваше по малко информация, подреждаше я хронологично и очакваше, че до една седмица ще е изгладил нещата и ще има резултата, спретнат и пригледен като руло от лъскава нова панделка.

Живееше сам, но не беше самотен. Имало бе госпожа Игнис — прелестната Нофия, но тя беше почувствала нуждата от живот, различен от този, който искаше той. Бяха се развели с взаимна тъга, когато бяха на двайсет и шест — преди двайсет и четири години. Оттогава не беше срещал жена, която да му въздейства колкото Нофия. Въпреки това се радваше на известен брой приятелки в мрежата, като постоянно прибавяше още. Неведнъж му бяха казвали, че има специфично лице и може да изиграе ролята на забавния съсед, любимия чичо, чаровния ексцентрик — а скоро и обичния дядо. Лицето му предразполагаше към сприятеляване със заразителната си усмивка и изражението на добър слушател. Никога не се знаеше какво може да кажат хората и от време на време чуваше по някоя история, факт или мнение, които привидно нямаха нищо общо с работата му, ала го повеждаха в определена посока и по един или друг начин се оказваха полезни.

В интерес на истината слушаше тази музика, която му помагаше за решаването на проблема, заради разговор на едно парти. Кърби спомена, че размишлява по-задълбочено и ясно, ако слуша само инструментални изпълнения, тъй като певците и текстът го разсейват, а вятърничавата, но забавна приятелка на негов колега му предложи да слуша пеене на непознат език, при което ще възприема гласа като още един от инструментите. Обичаше италианска опера, но тъй като говореше италиански, сега й се наслаждаваше в изпълнение на оперна трупа, пееща не на друг език, а на китайски.

Червенокосата въздухарка с подобни на коледни гирлянди висящи обици и с малка татуировка на скачаща газела на опакото на дясната длан беше решила малкия проблем на Кърби, което никога не би се случило, ако той не обичаше да се вслушва в думите на най-невероятни събеседници.

Апартаментът му не разполагаше с прекрасна гледка към града. Прозорците на дневната бяха обърнати към вътрешния двор, което устройваше Кърби, защото той гледаше повече навътре в себе си, отколкото навън. Обичаше бурите и завесите бяха дръпнати. Гръмотевиците, барабаненето на дъжда по прозорците и свистенето на вятъра създаваха симфония, несравнима с тази от музикалната уредба. Стаята беше осветена единствено от приятната загадъчна светлина на аквариума и нещо му напомняше за великолепни сцени в черно-бели филми като „Булевардът на залеза“ и „Гражданинът Кейн“. Проблясването на светкавиците не будеше у него по-голямо чувство на страх от светещите отражения на кристален полилей в бална зала и допринасяше за атмосферата, така полезна за заниманието му в момента.

Поредицата от светкавици, които се спускаха по три, четири и дори пет едновременно, разтърсваше рамките на високите френски прозорци и по мебелите и стените отсреща се очертаваха тъмни сенки от рамките със светли квадрати. Не изгубен в мисли, защото мислите винаги го отвеждаха нанякъде, Кърби забеляза, когато особено ярко трио светкавици проектира образа от прозоречни рамки и стъклени квадрати по любопитно различен начин: с тъмна крива, спускаща се през горния край на един от прозорците, сякаш за да придаде оригиналност на декорацията.

Извърна се в стола си, за да установи откъде идва тази изпъкнала дъговидна сянка, видя някаква светла мокра извита материя от външната страна на прозореца, сякаш някой беше закачил флаг или коледна украса — оставаха по-малко от четири седмици до Коледа — на перваза на прозореца на третия етаж, а това беше в разрез с правилата на асоциацията на собствениците.

Кърби остави чашата си с чай и стана от креслото. Прекоси дневната с малко мебели на трепкащата светлина на аквариума.

Щом приближи прозореца, материята, подобна на парче плат или каквото там беше, се надигна, изду се. Той притисна дясната част на лицето си към стъклото и надникна към третия етаж. Видя нещо, което не беше архитектурен детайл — безформено и светло, преметнато върху част от фронтона над прозореца — но осветлението в двора не беше достатъчно, за да може да прецени какво е. Вееше се лекичко, а не буйно, като би се очаквало от транспарант или флаг на този вятър, вероятно беше натежало от дъжда.

Появи се светкавица, после още една и Кърби успя да види по-добре, макар и за кратко, нещото, което този път му заприлича на три светли торбички, всяка с размер на половината от двукилограмово чувалче с брашно, които се придвижваха едновременно по въже или ластик. Торбичките бяха гладки и издути, очевидно пълни с нещо, вързани заедно и покрити с материя, подобна на винил, точно това беше се издуло над прозореца, но вече се бе издигнало по-нагоре. Не можеше да прецени какво представлява, нито откъде се е взело, но мястото му със сигурност не беше там. При следващата светкавица му се стори, че мерна потрепване в два от сегментите, които бяха от по-твърд материал от останалата комбинация, но вместо да изясни естеството на предмета, лудешкото проблясване само го направи още по-загадъчен.

Кърби реши да открехне едно крило на прозореца и да подаде главата си под дъжда, за да погледне по-добре. Преди това обаче трябваше да вземе фенер от шкафа за принадлежности от първа необходимост в мокрото помещение.

Влезе от дневната в по-светлата трапезария, погледна часовника си и осъзна, че не е забелязал как е отминал денят. Имаше уговорка за питие и вечеря с един от директорите на института. Щеше да закъснее, ако не побърза. Каквото и да се беше издуло над фронтона или беше паднало върху него, не изглеждаше толкова тежко, че да счупи прозорец при по-силно развяване. Можеше да продължи разследването си сутринта на светло.

В дрешника към спалнята сложи вратовръзка върху ризата си и облече спортно сако.

Върна се в дневната, изключи китайската опера, но не загаси осветлението на аквариума.

Светкавицата отбеляза на стената модела от стъкла и рамки без любопитния детайл на сянка в горния край.