Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (15)

15. Апартамент 2-А

Уини не обичаше да слуша музика докато чете, защото тя му напомняше за татко му, а той не одобряваше прекаленото четене. Татко му настояваше той да се занимава с други неща, като да се включи в отбора по борба в училище. Естествено, нямаше отбор по борба за четвърти клас. Във всеки случай не в училището „Грейс Лаймън“. Въпреки че, съдейки по гигантския портрет от късните години на госпожица Грейс Лаймън във фоайето на училището, тя като нищо би могла да е състезателка по свободна борба. Татко му държеше той да посещава тренировки по футбол, таекуондо, кикбокс и най-вече да се научи да свири на музикални инструменти като китара или пиано, но, за бога, в никакъв случай на флейта или кларинет. Уини не знаеше защо татко му смята някои от инструментите за мъжки, а други — за женчовски. Беше наясно, че ако пуснеше музика, без значение на кой изпълнител, баща му щеше да влезе в главата му до такава степен, та нямаше да бъде в състояние да се концентрира върху книгата.

Никога не включваше и телевизора, докато четеше, но предишния ден, сряда, телевизорът сам се беше включил два пъти на канал сто и шест, който беше местен канал, и връзката беше прекъсната. Вместо обичайните звездички на екрана пулсираха кръгове от синя светлина от центъра към краищата.

Първия път, когато се случи, тъй като никога не беше виждал нещо подобно, Уини помисли, че телевизорът се е повредил. Опита се да го изключи, но дистанционното не работеше. Тъй като пулсиращата синя светлина не беше придружена от звук, той реши да продължи да чете, за да види дали ще се изключи от само себе си.

След десет минути изпита чувството, че телевизорът го наблюдава. Е, не самият телевизор, а някой, който го използваше, за да шпионира другите. Това звучеше ужасно налудничаво и със сигурност би го отвело право на кушетката на психиатъра в битката за попечителство и в Нашвил, в къщата на неговия татко, музиканта мъжкар. Затова той беше издърпал щепсела от контакта и екранът беше потъмнял.

По-късно, когато се върна в стаята си, щепселът беше включен отново. Вероятно госпожа Дорфман, домашната помощничка, го беше направила. Тя беше мила, но се бъркаше във всичко. Когато чистеше, вечно разместваше нещата, като например фигурките на Уини от Света на драконите, все ги подреждаше, както на нея й харесва. Работеше на пълен работен ден, но си отиваше, не живееше тук. Ако живееше тук, досега да бе протрила килимите с непрестанното си чистене.

И така кабелът на телевизора беше включен отново вчера — сряда — вечерта. Дълго след като Уини се беше настанил да чете, телевизорът се беше включил пак. Както и предишния път светлинни кръгове трептяха от центъра към външните ръбове на екрана. Напомняха му на светлината от хидролокаторите в подводниците от старите филми, само че тази беше синя вместо зелена.

Отново се почувства, сякаш го наблюдават.

Тогава от трептящите сини кръгове плътен глас произнесе една-единствена дума: „Момче“.

Може думата да се бе вмъкнала в повредения канал от някой друг близък канал. Може да беше чисто съвпадение, че Уини беше момче и телевизорът, който сякаш го наблюдаваше, каза „момче“, а не „банан“ или нещо друго.

„Момче“, чу се отново и Уини дръпна щепсела.

В сряда вечерта той не можа да заспи дълбоко. Постоянно се будеше в очакване телевизорът да започне да пулсира със синя светлина, независимо че беше изключен от контакта.

Естествено, през мрачния четвъртък, докато Уини беше в училището за борци на Грейс Лаймън, госпожа Дорфман беше включила телевизора отново, докато бе довеждала стаята до стерилна чистота. Помисли си да го изключи пак, преди нещо да се случи. Част от него обаче искаше да узнае за какво става въпрос. Беше странно по интересен начин, не толкова страшно, че да получиш удар или да се напишкаш в гащите, а само да те побият тръпки.

И ето че около половин час, след като майка му каза „Обичам те, малкия ми мъж“ и излезе от стаята, и докато дъждът потропваше по прозореца от поривите на вятъра, очакваното се случи. Уини забеляза с периферното си зрение, че екранът на телевизора е изпълнен с трептящи кръгове от синя светлина. Той вдигна поглед от книгата си и тасът отново изрече: „Момче“.

Уини не знаеше какво да каже на хората, които се опитваха да завържат разговор. Стори му се още по-трудно да реши какво да отговори на телевизора, който сякаш го гледаше и го поздравяваше или каквото означаваше тази единствена дума.

„Момче“, повтори.

Стори му се малко побъркано да отвръща на телевизора, щеше да е като че ли говори с мебелите. Уини остави книгата и попита:

— Кой си ти?

Въпреки че звучеше глупаво, не можа да измисли нищо друго.

Гласът беше плътен, но в същото време някак плосък, като на отегчен четец на съобщения по система с високоговорители.

— Момче. Над земята. Втори етаж. Западно крило.

Изглежда, телевизорът известяваше Уини за местоположението му в „Пендълтън“. Той знаеше къде е. Нямаше нужда да му казват. Ако наистина някой наблюдаваше Уини през телевизора, не го биваше в разговорите повече от самия Уини.

Разбира се, нямаше как някой да гледа. Телевизорите предаваха еднопосочно. Приемаха сигнал. Не излъчваха. Тук се случваше нещо друго, някаква безобидна мистерия, която щеше да разнищи, стига да си напънеше ума за достатъчно дълго време. Не беше голям умник, но не беше и глупав, дори не наполовина толкова глупав, колкото момчетата в някои от романите, които беше чел.

— Момче. Черна коса. Сини очи.

Уини скочи от креслото.

— Над земята. Втори етаж. Западно крило.

Черна коса, сини очи: някой някъде го виждаше през телевизора. Нямаше съмнение в това. Безобидната мистерия изведнъж се разрасна.

Уини не хареса начина, по който гласът му трепереше, когато попита:

— Какво искаш?

— Момче. Черна коса. Сини очи. Над земята. Втори етаж. Западно крило. Унищожи. Унищожи.

Тъй като беше нисичък за възрастта си, кльощав и още чакаше бицепсите му да се появят, Уини реши, че ако направи нещо тъпо, хората ще се убедят, че е страхлив женчо. Излезе ли ти веднъж име на женчо, никога не можеш да се отървеш от него, освен ако не спасиш сто дечица от горящо сиропиталище или не обезоръжиш терорист и го пребиеш така, че да плаче за майка си. Уини нямаше да е пораснал достатъчно, че да набие някого в близките десет години, ако изобщо успееше някога. Не знаеше наблизо да има сиропиталище, а дори и да знаеше, можеше да се наложи да чака цял живот да стане пожар, ако не го запали сам. Затова се стремеше да не изрича или прави нещо, което можеше да го накара да изглежда като женчо. Никога не се издаваше, ако се уплашеше от страшен филм. Когато случайно се поряза, не плака и не показа притеснение от вида на кръвта. Буболечките го стряскаха с всичките си крака и антени, затова се насилваше да хваща големи бръмбари, които не жилят, за да ги изучава в дланта си.

Когато телевизорът каза „унищожи“, много от момчетата от четвърти клас в училище „Грейс Лаймън“ биха се уплашили, а някои от тях биха побягнали да се скрият. Вместо това Уини остана спокоен и тръгна — без да тича — към кухнята, където топлият въздух ухаеше на канела. Майка му гледаше нещо през стъклото на горната фурна.

Уини каза:

— По-добре ела да видиш какво има на моя телевизор.

— Какво има?

— Не мога да го обясня. Трябва да видиш.

Като посочи към телевизора, поставен под горните шкафове до хладилника, тя отговори:

— Покажи ми на този, миличък.

— Мисля, че го има само на моя. Той се включи сам. Този не е. По-добре ела да видиш.

Уини забърза — но не се затича, сякаш бе подплашен или нещо подобно — и чу, че майка му го последва. Помисли, че телевизорът ще се е изключил, когато се върне в стаята. Не би могъл да докаже и тя нямаше да му повярва, освен ако не се появеше убиец — татуиран мускулест смешник, облечен в черно и тежковъоръжен. За негова изненада кръговете от синя светлина продължаваха да трептят на екрана.

— Това е някаква проба — каза майка му.

— Не. Това е 106, не работи. И говори.

Преди Уини да може да обясни повече, плътният плосък глас прозвуча иззад синята светлина:

— Възрастен, женски пол и момче. Над земята. Втори етаж. Западно крило. Унищожи. Унищожи.

Намръщена, майка му попита:

— Каква е тази шега?

— Не е моя шега — увери я Уини.

— Възрастен, женски пол. Черна коса. Тъмнокафяви очи. Метър и шейсет и пет.

Тя грабна дистанционното от масичката до креслото, но то не работеше. Не можеше нито да смени канала, нито да изключи телевизора.

— Унищожи. Унищожи.

Майка му приближи телевизора и попита:

— Това DVD ли е?

— Не. Това е… не знам, нещо друго.

Тя все пак провери DVD-то.

Уини сподели:

— Случи се и преди, но тогава не казваше друго, освен „момче“.

— Кога преди?

— Два пъти вчера.

— Защо не ми каза?

— Нямаше нищо за казване. Просто изрече „момче“.

— Някой си прави извратени шеги.

— Но как ни вижда?

— Не ни вижда.

— Да, но знае как изглеждаме.

— Това не означава, че ненормалникът ни вижда. Означава, че знае кои сме, кой живее в този апартамент. Това е грижа на охраната. Бързо ще разнищим тази история. Ще се обадя на дежурния.

Тя дръпна щепсела и екранът изгасна.

Уини се почувства по-добре след изключването, а увереността на майка му го накара да се чувства в безопасност; но не за дълго.

В момента, в който тя се отдалечи от телевизора, стената се промени. Пред нея имаше ниски шкафове, а над тях — етажерки с книги, но внезапно взе да се нагъва. Трансформацията започна от тавана и продължи надолу като вода, която отмива нещо и оставя друго на негово място, като че ли шкафовете, етажерките и предметите върху тях никога не бяха съществували, а бяха просто реалистична картина, която сега се разтваряше. Над спускащите се вълни по стената нямаше шкафове и етажерки и тя нямаше вид на нова, а беше мазна и покрита с петна, мазилката се лющеше и изпод нея се подаваха тъмните пипала на осаждена плесен.

Майка му тихо ахна от изумление и вдигна дланта си напред, сякаш искаше да спре промяната, но вълните забързаха към края на стената, плъзнаха се по пода, превземаха гладкия махагон и оставяха след себе си криви, мръсни дъски, а след това започнаха да изяждат килима и всичко се случваше толкова бързо, че Уини и майка му нямаха време да се замислят дали и те няма да се изпарят, не и до момента, в които странната вълна не достигна краката им.

Тя се отмести назад и сграбчи Уини за ръката, за да го дръпне към себе си, но вълните се разцепиха като от сърф и заобиколиха обувките им, като отмиха килима под краката им, без да ги засегнат. И точно като вълна, достигнала брега, се оттегли назад и остави всичко, както си беше преди, килимът цял, а махагонът лъскав. Вълните се върнаха нагоре по стената, изтривайки промяната, която бяха направили, възстановиха шкафовете, етажерките, книгите и телевизора, сякаш вълшебник бе съжалил за магията си и я беше отменил, за да поправи грешката си.

Вълните се отдръпнаха в ъгъла между стената и тавана. Не се върнаха веднага. Може би никога нямаше да се върнат. Може и да беше приключило, каквото и да беше.

Сърцето на Уини биеше лудо като на бегач малко преди финала. Не можеше да диша. Сякаш нещо беше заседнало в гърлото му. За миг си помисли, че може да си е глътнал езика от стреса, беше чел за хора, на които се беше случвало, когато ги нападнат. Отврати се от тази мисъл, макар да се оказа, че неговият език е на мястото си.

Майка му още го стискаше за ръката. Държеше го много здраво, като че ли се страхуваше да не бъде отнесен от нещо. Известно време не каза нищо, както и Уини, тъй като нямаше смисъл да бърборят за това. Знаеха какво бяха видели и никой от тях не можеше да го обясни, защото беше толкова невъзможно, че изпълваше съзнанието и не оставяше място за друга мисъл. В този момент Уини се сети за кръговете синя светлина на телевизора и плътния глас, повтарящ „Унищожи. Унищожи“, а вероятно и майка му се беше сетила, защото каза:

— Хайде, да вървим — и го дръпна към вратата на спалнята.

— Къде отиваме? — попита той.

— Не знам… някъде, където и да е, извън „Пендълтън“.