Джеймс Осуалд
Естествена смърт (8)

8.

Две минути след като се запозна с него, Маклейн реши, че не харесва Томи Макалистър.

Не помогна и фактът, че двамата му подчинени не бяха в кабинета, когато се измъкна от офиса на шефката. Изгуби няколко минути в търсене, преди да се сети, че им е наредил да разпитат жертвите на старите обири. Участъкът бе полупразен. Почти всички бяха ангажирани със случая на Смит, но той успя да хване една от младите полицайки и да я убеди, че е в неин интерес да му осигури служебна кола. В момента го чакаше в ъгъла на стаята с бележник в ръка, очевидно изнервена. Е, налагаше се да поработи, ако искаше да стане детектив.

— Желаете ли кафе, инспекторе? А вие, полицай? — Макалистър се отпусна в голямото кресло от черна кожа, в което според него изглеждаше много важен. Носеше костюм, но сакото бе захвърлено на близкия шкаф. Ризата му бе измачкана, с петна от пот под мишниците. Разхлабената вратовръзка и навитите ръкави целяха да създадат впечатление, че е спокоен, но Маклейн забелязваше как ги стрелка с нервен поглед, как си играе с пръстите на ръцете си и потропва с крак.

— Не, благодаря — отговори той. — Няма да останем дълго. Исках само да уточня няколко факта относно къщата в Сайтхил. Господин Мърдо тук ли е?

При споменаването на това име Макалистър сгърчи лице в гримаса. Наведе се напред и натисна бутон на старинния интерком върху бюрото си.

— Джанет, би ли се обадила на Дони? — Вдигна пръст от бутона и погледна Маклейн, като кимна отривисто към прозореца зад себе си. — Някъде на двора е. Поне така мисля.

Женски глас, приглушен от стъклото, съобщи по уредбата на Дони Мърдо да се яви в офиса. Маклейн огледа стаята, но не видя нищо, което да изглежда не намясто. Цареше пълна бъркотия, шкафовете с папки бяха повече от допустимото. Стените бяха осеяни с предупреждения, сметки, залепени бележки и всякакви други хартийки. В единия ъгъл бяха струпани триножници, колчета и други занаятчийски инструменти.

— Чия е къщата? — попита Маклейн.

— Моя е. Купих я с пари в брой. — Макалистър отново се облегна в креслото с поглед, издаващ гордост.

— От колко време я притежавате?

— Бих казал, от около година и половина. Джанет може да ви съобщи всички подробности от тежките процедури. Преди време човек можеше да постигне всичко, каквото пожелае, стига да познава правилните хора, а сега всичко минава през комисии, огледи и преразглеждания. Стана трудно да печелиш насъщния си, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Напълно, господин Макалистър.

— Наричайте ме Томи, инспекторе.

— От кого купихте къщата?

— О, някаква нова банка тъкмо беше открила клон в града. Май се наричаше „Мидийстърн Файнанс“. Нямам представа защо я продаваха. Може би бяха решили да скъсят позициите си в недвижими имоти и да инвестират в акции. Мисля, че я притежаваха отскоро. — Макалистър отново се наведе напред и натисна бутона на интеркома. — Джанет, би ли изровила документите за къщата на Фаркър? — Не изчака отговора й.

— Малко странен обрат в дейността ви, господин Макалистър, не смятате ли? — каза Маклейн. — Да ремонтирате стара къща, това имам предвид. Спечелихте парите си със строеж на блокове в Бонириг и Ласуейд, нали?

— Така си е. Добри времена бяха. Сега обаче е трудно да се намери евтина земя за застрояване около града. Хората се оплакват, че съсипваме природата, а после се оплакват, че цените на жилищата са хвръкнали до небесата. Не може хем така, хем онака, инспекторе, нали? Или строим повече къщи, или не стигат за всички и цената скача.

— Защо не съборите тази стара къща и не построите на нейно място кооперация?

Макалистър сякаш се накани да отговори, но почукване по вратата го спря. Тя се отвори и на прага смутено запристъпя свъсен мъж.

— Влизай, Дони, настанявай се. Не се притеснявай. — Макалистър не стана от креслото. Дони Мърдо погледна Маклейн, след това полицайката, а на лицето му се изписа изражение на уловено в капан животно. Беше човек, който в миналото си прекалено често се бе сблъсквал със закона. Беше заел отбранителна стойка, с прегърбени рамене, отпуснати до тялото ръце, леко присвити крака, сякаш готов да побегне при първия признак на опасност. Имаше огромни длани, а на кокалчетата на юмруците му бяха татуирани думите ЛЮБОВ и ОМРАЗА.

— Ето документите, които поиска, Томи. — Секретарката, която по-рано ги въведе, сега се шмугна в офиса и остави на бюрото дебела папка. Стрелна Маклейн с неодобрителен поглед и излезе, затваряйки вратата подире си.

— Предната вечер си работил по старата къща в Сайтхил, нали, Дони? — Маклейн забеляза как мъжът потърси с очи погледа на шефа си. Макалистър седеше изправен в креслото си, с ръце на бюрото. Кимването бе почти незабележимо.

— Ъхъ, там бях.

— С какво точно се занимаваше?

— Ами… ние чистехме мазето. Щяхме да го правим на фитнес зала.

— Ние? Доколкото си спомням, казал си, че си бил сам, когато си открил тайната стая.

— Тъй си беше. Истина ви говоря. Момчетата ми помагаха, ама по-късно ги пратих да си ходят. После чистих сам, та на другата заран да почнат измазването.

— Сигурно много си се стреснал, като си намерил трупа.

— Не видях много, само една ръка. После извиках господин Макалистър. — Дони огледа ръцете си и взе да човърка под ноктите, забил очи в пода, за да не срещне погледа на някого от присъстващите.

— Благодаря ти, Дони. Много ми помогна. — Маклейн се изправи и протегна ръка на работника, който за момент се сепна, но после подаде своята.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, инспекторе? — попита Макалистър.

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми дадете копие на пълната документация. Трябва да се опитам да проследя бившите собственици до времето, когато е било убито горкото момиче.

— Всичко е тук, заповядайте. — Макалистър посочи папката с длан, но не се надигна от креслото. — Къде другаде ще е на сигурно място, ако не в полицията, нали?

Маклейн взе папката и я подаде на полицайката.

— Благодаря за сътрудничеството, господин Макалистър. Ще се постарая да ви върна документите колкото се може по-скоро.

Чак когато понечи да тръгне, Макалистър се надигна.

— Инспекторе?

— Кажете, господин Макалистър.

— Случайно да знаете кога ще можем да възобновим работата си по къщата? И бездруго се забавихме достатъчно на този обект. Всеки ден ми струва пари, а съм безсилен да предприема каквото и да било.

— Ще говоря с криминалистите и ще видя какво може да се направи. Сигурен съм, че няма да отнеме повече от ден-два.

Щом излязоха, Маклейн седна до шофьорското място, оставяйки полицайката да кара колата. Не промълви нищо, докато не поеха по шосето.

— Знаеш, че лъже, нали?

— Макалистър ли?

— Не. Тоест да. Той е строителен предприемач, а те винаги крият по нещо. Сега просто иска да възобнови работата на обекта си. Имах предвид Дони Мърдо. Въпросната вечер може и да е бил в мазето, но не е разчиствал. Нито е размахвал чука. Ръцете му са прекалено деликатни за тази работа. Според мен не се е занимавал с физически труд през изминалите няколко години.

— Значи, някой друг е открил тялото. Кой ли?

— Не знам. Вероятно няма и връзка с убийството. — Маклейн разтвори папката и започна да прелиства купчината документи и писма. — Но възнамерявам да разбера.

 

 

— Ти изобщо включваш ли проклетия си телефон? — На дясното слепоочие на старши инспектор Дъгит се изду дебела вена, което винаги беше лош знак. Маклейн бръкна в десния си джоб, извади телефона и го отвори. Дисплеят бе черен, а натискането на бутона за включване не предизвика никаква реакция.

— Батерията ми пак е заминала. Този месец смених вече три.

— Е, вече си инспектор. Получаваш пари за това. Купи си нов телефон. За предпочитане работещ. Или си помисли за радиостанция за полицейската мрежа^[1].

Маклейн прибра в джоба си обекта на спора, после подаде папката на полицай Кид, която го бе придружила до строителния обект на Макалистър и в момента очевидно изпитваше огромно желание да избяга, преди да бъде въвлечена в спора между двамата висшестоящи офицери.

— Би ли занесла това на детектив Макбрайд? И му кажи да не я губи. Не желая по какъвто и да било начин да се чувствам задължен на Томи Макалистър.

— Кой е Макалистър? Някой от твоите информатори? — Дъгит погледна през рамото на Маклейн към оттеглящата се полицайка, без съмнение учуден защо и тя не работи по неговия случай.

— Собственикът на къщата, където бе намерено тялото на младата жена.

— А, да. Ритуалното ти жертвоприношение. Чух за него. Е, това май е точно по твоята част, нали? Богаташите и техните перверзни.

Маклейн пренебрегна подигравката. Беше чувал и по-злостни.

— За какво сте искали да ме видите, сър?

— Случаят „Смит“. Разбрах, че си говорил с Джейн. Значи, вече си наясно колко е важно да постигнем резултати, и то бързо.

Маклейн кимна, отчитайки фамилиарния тон, с който Дъгит произнесе малкото име на главния инспектор.

— Аутопсията започва след половин час, искам да присъстваш. Държа да си в течение на всичко още от момента на оповестяването му. Ще отговаряш за тази част от разследването. Аз ще водя разпитите на персонала, за да установя кой може да е имал зъб на човек като Смит.

Имаше логика разследването да се раздели по този начин. Маклейн се беше примирил, че се налага да работи с Дъгит, затова реши, че е по-добре да не се конфронтира с него от самото начало.

— Вижте, сър. Относно онази вечер. Съжалявам, че си пъхнах носа в чужди работи. Не беше уместно, знам. Разследването си е ваше.

— Това не е състезание, Маклейн. Имаме мъртъв човек, а убиецът му е на свобода. Ето кое има значение в момента. Докато постигаш резултати, ще те търпя в екипа си. Ясно ли е?

Толкова за добронамерените опити. Маклейн отново кимна — със затворена уста, защото й нямаше доверие, ме ще изрече думите, които трябваше да чуе Дъгит, а не тези, които се въртяха в ума му.

— Добре. Сега слизай в моргата и разбери какво има да ни каже твоят приятел, любителят на трупове Кадуоладър.

 

 

Доктор Шарп вдигна глава от бюрото си при влизането на Маклейн. Усмихна му се и се върна към пасианса, който редеше на компютъра.

— Още не се е върнал. Ще се наложи да почакаш — каза тя.

Маклейн нямаше нищо против. Гледката на разрязани тела не беше кой знае какво удоволствие, добре че в сградата имаше работеща климатична инсталация.

— Трейси, излязоха ли някакви резултати за мъртвото момиче? — попита той.

Тя изгаси монитора с въздишка и се обърна към струпаната входяща кореспонденция.

— Да видим… — Разрови купчината и издърпа един лист. — Ето. Хм. Преди повече от петдесет години.

— Това ли е всичко?

— Е, не всичко. Била е убита преди по-малко от триста години, но понеже са над петдесет, не можем да уточним, за съжаление. Не и с въглеродния анализ.

— Кажи ми нещо повече за него.

— Трябва да благодарим на американците. През 40-те години на миналия век започват ядрени тестове, но през 50-те нещата стават сериозни. Наситили са атмосферата с изкуствени изотопи. Пълни сме с тях — и ти, и аз. Всеки, роден след 1955 г., също. След смъртта изотопите започват да се разпадат. Използваме този процес, за да определим кога е настъпила, но анализът е приложим само до средата на 50-те. Горкото момиче е умряло преди това.

— Разбирам — излъга Маклейн. — А как се е запазила в това състояние? Какво са използвали?

Трейси отново се разрови в купчината, като този път извади снопче хартии.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо не можем да открием. Доколкото установиха тестовете, тя просто е изсъхнала.

— Напълно е възможно, Тони. Особено ако цялата кръв и всички телесни течности са били източени. — Маклейн се озърна и видя влизащия Кадуоладър. Патологът подаде на помощничката си кафява кесия. — Авокадо и бекон. Пастърмата беше свършила.

Трейси грабна кесията, бръкна и издърпа дълга кафява багета. При вида й червата на Маклейн закъркориха. Осъзна, че цял ден не е хапвал нищо. След това си спомни за какво е тук и реши, че яденето май не е най-добрата идея.

— За нещо конкретно ли си дошъл, или само да си побъбриш с асистентката ми? — Кадуоладър свали сакото си и го окачи на вратата, после облече чиста зелена престилка.

— Барнаби Смит. Разбрах, че следобед ще му правиш аутопсия.

— Това не беше ли случай на Дъгит?

— Смит е имал влиятелни приятели. Макинтайър е решила да привлече в случая всеки служител, който би ускорил разрешаването му. Натиск отгоре.

— Няма начин да е нямало, след като пак те е сложила да работиш със стария мърморко. Добре, да видим какво ще успеем да разберем от тялото на Смит.

Трупът ги чакаше в дисекционната зала, положен на една от масите от неръждаема стомана и загърнат с блестящо покривало от бяла гума. Маклейн застана възможно най-далеч, когато Кадуоладър се зае с Барнаби Смит, сякаш за да довърши започнатото от убиеца. Патологът работеше педантично, внимателно оглеждайки бледата вкочанена плът и зейналата рана.

— Субектът е в изключително добро за възрастта си здраве. Тонусът на мускулите свидетелства за редовни упражнения. Отсъстват следи от охлузване или рани от въжета, което отхвърля вероятността да е бил завързан по време на разрязването. Това съответства на позата, в която е било намерено тялото. По ръцете липсват следи от порязване или ожулване, тоест той нито се е борил с нападателя, нито се е опитвал да се защити от него.

Патологът премина към главата и шията на Смит, като притвори разреза, стигащ от ухо до ухо.

— Гърлото е прерязано с остро оръжие, по всяка вероятност не с медицински скалпел. Може би с макетен нож. Налице е известно разкъсване, което е показателно за разрез отляво надясно. Съдейки по ъгъла на проникване, убиецът се е намирал зад седналата жертва, държал е ножа в дясната си ръка и… — Той замахна с ръка.

— Това ли го е убило? — попита Маклейн, като се опита да не си представя какво е било усещането.

— Вероятно, но не е изключено да е бил вече мъртъв вследствие на ето това. — Кадуоладър посочи дългия разрез от слабините до гръдния кош на Смит. — След такава касапница сърцето би продължило да изпомпва кръв единствено ако е бил под упойка.

— Но очите му бяха отворени. — Маклейн си спомни изцъкления поглед.

— О, възможно е човек да е упоен и въпреки това в съзнание. Само че не е лесноосъществимо. Както и да е, Тони, не мога да кажа със сигурност какво е било използвано, докато нямам анализа на кръвта. Ще знам до края на деня, най-късно утре сутрин.

Патологът се върна към тялото и започна да отстранява органите. Вадеше ги един по един, оглеждаше ги и ги слагаше в бели пластмасови ванички, които подозрително приличаха на тези, в които продаваха малинов сладолед. Накрая Трейси ги претегляше. С нарастващо безпокойство Маклейн видя как Кадуоладър стигна до светлорозовите бели дробове. Как прокара пръсти по тях, сякаш ги галеше.

— На колко години е бил Барнаби Смит? — попита Кадуоладър, докато държеше нещо кафяво и хлъзгаво. Маклейн извади бележника си, после се усети, че няма никаква полезна информация за случая.

— Не знам. На преклонна възраст. Поне на осемдесет.

— Ясно, така си и помислих. — Патологът сложи черния дроб в нова пластмасова ваничка и я окачи на везните. Промърмори нещо под носа си. Маклейн познаваше това мърморене и усети присвиване в стомаха, което нямаше нищо общо с липсата на храна. Винаги разпознаваше ужасното чувство, съпътстващо усложненията в ситуации, които би трябвало да бъдат ясни и недвусмислени в хода на разследването. А Дъгит щеше да обвини него — дори да нямаше вина. Убий вестоносеца!

— Но има проблем. — Това не беше въпрос.

— О, най-вероятно няма. Може би просто съм твърде претенциозен. — Кадуоладър сякаш замете проблема с едно движение на окървавената си ръка. — Колко жалко. Цял живот се е старал да поддържа добра форма, а накрая някакъв злодей да му разпори корема.