Джеймс Осуалд
Естествена смърт (50)

50.

Манди Кауи беше от момичетата, които изглеждаха ужасно сутрин. Маклейн нямаше особен опит с тийнейджърите, поне не с тези, които не седяха с бутилка бира в ръка по автобусните спирки и не крещяха обиди по адрес на всеки минувач. Манди не беше като врякащите кифли, израснали в Тринити^[1] и Крегмилър^[2], но беше не по-малко враждебна, докато седеше на кухненската маса срещу него, втренчена в купата омекнал корнфлейкс.

— Манди, успокой се, не си загазила. Точно обратното. — Вече подозираше, че генетично й е заложено да не оказва съдействие на полицията. — Тук съм не в качеството си на полицай, а като приятел на майката на Клоуи. Тя ужасно се безпокои, че снощи Клоуи не се е прибрала. Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

Манди нервно се размърда на стола си. Ако бяха в стаята за разпити, Маклейн би изтълкувал това като признак, че знае нещо, но не иска да го каже. Тук можеше само да гадае дали е така.

— Имаше ли приятел? Може да са си уговорили среща. — Усети как предположението му увисва във въздуха. Подразни се, когато майката на Манди се намеси:

— Спокойно, пиленце. Можеш да отговориш на инспектора. Той няма намерение да те арестува.

— Госпожо Кауи, може ли да поговоря за минутка насаме с дъщеря ви?

Тя го погледна, сякаш е откачил. После грабна чашата си с кафе толкова рязко, че разля малко от кафявата течност на кухненската маса.

— Само за минута. Имам си работа за вършене. — Сетне се потътри навън с розовите си чехли във формата на зайчета.

Маклейн изчака няколко секунди, след като вратата се затвори, а от стълбите се разнесе скърцане. Манди впери очи първо в тавана, а после в недоядената закуска.

— Виж какво, Манди. Ще бъда откровен с теб. Ако знаеш нещо, което може да ни помогне да намерим Клоуи, сподели го. Няма да кажа нищичко на родителите ти, обещавам. Става въпрос не за теб, а за Клоуи. Трябва да я намерим. Колкото повече време минава, откакто е в неизвестност, толкова по-малки са шансовете ни.

Помежду им тегнеше тишина, нарушавана само от тежките стъпки на госпожа Кауи в банята на горния етаж. Маклейн се опита да улови погледа на момичето, но Манди изглеждаше изцяло погълната от купичката храна. Беше почти готов да се откаже, когато тя най-накрая заговори:

— И няма да кажете на мама?

— Не, Манди. Обещавам. Няма да кажа и на майката на Клоуи.

— Запозна се с едно момче в интернет.

Очакваше се.

— Изглеждаше… Не знам. Изглеждаше свестен. Занимавал се с комедия. Откачи от радост, когато Клоуи му сподели за билетите за Бил Бейли. Каза, че и той щял да бъде на шоуто. Само че не се появи.

— Как трябваше да се срещнат? — Маклейн се опита да си спомни името на третото момиче. С нея щеше да разговаря по-късно. — Знаеше ли, че ти и Керън ще сте с Клоуи?

— Не знам дачи Клоуи му е казала. Мисля, че дори не му беше дала телефона си. Не е толкова глупава. Беше взела обаче един от онези откачени тоалети от магазина на майка си и го облече снощи. Може да му е казала да се оглежда за момиче с дрехи от 20-те години на миналия век. Че е лесна за разпознаване.

И лесна за отвличане на улицата след шоуто. Може да е решила да се прибере пеша, защото не е далеч, а парите за такси да използва за нещо по-интересно.

— Това момче има ли си име?

— Да, казал, че е Фърги. Не знам обаче дали това е истинското му име.

— Той от колко време… Клоуи от колко време си приказваше с него? — Маклейн не беше наясно как протичат разговорите в интернет.

— Не много. Няколко дни, може би седмица.

Прекалено кратко време, за да повярваш на някой непознат. Дали и той е бил толкова глупав на нейните години? Нямаше как да не признае, че най-вероятно е бил. Преди появата на интернет обаче трябваше да събереш кураж, за да отидеш и заговориш харесваното момиче, а и нещата бяха далеч по-невинни. Днешните деца бяха по-отракани, спор нямаше, но си оставаха все така наивни. Фърги. Името веднага извика в ума му образа на Макреди, макар че в града сто на сто съществуваха хиляди Фъргюсовци и Фъргюсъновци. Трябваше да разсъждава обективно и безпристрастно, а не да си прави прибързани изводи, основани само на предположения.

— Спомни си точно кога снощи се разделихте с Клоуи. — Едва сега Маклейн извади бележника си. — Разкажи ми всичко от момента, в който е свършило шоуто.

Керън Бекуит разказа същата история, само дето не се наложи толкова дълго да я обработва, за да се разприказва. Маклейн сравни версиите им, докато стоеше пред „Асембли Румс“ на Джордж стрийт, наблюдаваше неделния поток от коли и се опитваше да си представи как ли е изглеждало мястото в единайсет вечерта. Снощи по същото време с Ема бяха наблизо, в „Гилфърд Армс“, на не повече от пет минути пеша оттук. Керън и Манди си бяха хванали такси, за да се приберат. Клоуи ги беше изпратила до стоянката на Касъл стрийт. Той извървя същия кратък път, огледа околните сгради, като си отбеляза разположението на охранителните камери. Човек не можеше да направи нищо в центъра на града, без да го заснемат.

От стоянката имаше само един логичен маршрут обратно към магазина — по Принсес стрийт, по Северния, после по Южния мост и накрая нагоре по Кларк стрийт. Отнемаше не повече от половин час и почти по целия път имаше камери. Знаеше кога за последно са видели Клоуи. Знаеше с какво е била облечена. Сега беше само въпрос на време да прегледа записите, а съдейки по броя им, това щеше да продължи доста.

— Тук има нещо, сър. Ще хвърлите ли едно око?

Маклейн отклони поглед от трепкащия екран, изпълнен с размазани фигури, хаотично движещи се по осветените в оранжево улици. Детектив Макбрайд седеше в съседство, а увереното му боравене с техниката бе доста смущаващо.

— На какво попадна? — Маклейн се плъзна със стола си към младежа, за да види неговия екран. Макбрайд завъртя контролното копче обратно на часовниковата стрелка и върна записа на 23:15 часа.

— Това е стоянката за таксита на Касъл стрийт, сър. — Натисна бутона за възпроизвеждане с нормална скорост и посочи екрана. През лятото и особено по време на фестивала централните улици бяха по-многолюдни нощем, отколкото денем. — Мисля, че тези там са нашите три момичета. — Натисна паузата и посочи три вървящи фигури, уловени за ръка. Средната носеше права карирана пола, горнище без ръкави и шапка клош. Около врата й бе усукана познатата му боа от пера. До нея Керън и Манди изглеждаха доста обикновени в тесните си джинси и тениски.

— Това е тя — каза Маклейн. — Може ли да видим накъде се е запътила?

Макбрайд превъртя записа напред и видяха как момичетата се наредиха на опашката за таксита. Клоуи изчака двете си приятелки да се качат, след което пое надолу по хълма към Принсес стрийт.

— Тук трябва да сменим камерите. — Макбрайд направи нещо със стряскащата гора от копчета на пулта и картината се видя от друг ъгъл. Клоуи вървеше по улицата, сама и с уверена походка. Проследиха я и на още две камери, после до нея плавно се приближи черна кола и тя спря.

Ако не знаеше за какво става дума, Маклейн би казал, че наблюдава класически пример за наемане на улична проститутка. Клоуи се наведе към прозореца на колата, очевидно говореше с шофьора. Езикът на тялото й не показваше признаци на притеснение и тревога, след няколко секунди отвори вратата и се качи. Колата потегли в посока на хотел „Балморал“.

— Може ли да увеличим тази снимка, за да видим номера на колата? — попита Маклейн.

— Така става само по филмите. Тези камери не са с висока резолюция, а осветлението е отвратително. Има една камера с по-добър ъгъл, но точно снощи изгоряла.

— Трябва да се постараем да я издирим. Черно или тъмносиньо беемве тройка. Вижда ли се на някоя от другите камери?

Макбрайд натисна някакви бутони и се видя как колата завива от Принсес стрийт към хълма Маунд. За секунда се появи в обсега на друга камера, след това — нищо.

— Покритието не е толкова добро извън централните райони. Може да проверим и записите от други камери, като пресметнем времето и скоростта. Не е изключено да изскочи някъде.

— Колко време ще отнеме?

— Нямам представа, сър. Може веднага да ни излезе късметът, може да отнеме цял ден.

— Добре, започвайте. Вижте дали все пак няма да идентифицирате номера на колата. Даже да не е целият, пак ще е от полза. Изпратете кадъра и на Ема, тя е спец по снимките…

При тези думи Маклейн замръзна.

„Тя е спец по снимките.“ Ема бе обработила фотографиите от местопрестъплението в Сайтхил и направила видими странните фигури, които бе видял на пода. Преди това на монитора й имаше нещо друго. Галерия със снимки. Дали ги беше подготвяла за архивиране, или ставаше нещо по-страшно? ЕБ. Ема Беърд.

— Добре ли сте, сър? Изглеждате като ударен с мокър парцал. — Детектив Макбрайд бе обърнал към него кръглото си бледо лице в сумрака на видеозалата.

— Мисля, че знам кой може да е качвал снимките от местопрестъпленията в интернет.

Молеше се на господ да греши.