Джеймс Осуалд
Естествена смърт (12)

12.

Участъкът вреше и кипеше от оживление, когато Маклейн дойде на другата сутрин. След индийската храна, която си взе по пътя към къщи, и ранното лягане сега се чувстваше много по-добре в сравнение със зомбираното си състояние от предния ден. Беше подранил с половин час за инструктажа по случая „Смит“ и се надяваше да използва времето, за да отхвърли поне малко от бумащината, която го чакаше. С приближаването си към залата дочу боботещия глас на Дъгит, който долиташе през отворената врата:

— Направо супер! Не можеш да се отървеш от тези копелета, а като се заприказваш с тях, всичките се оказват луди за връзване…

Антъни надникна вътре с надеждата да види разположението в стаята, преди да влезе. Старши инспекторът използва същия момент, за да приключи разговора си с неколцина униформени сержанти и да се озърне.

— А, Маклейн. Добре. Радвам се, че си подранил. Може да помогнеш в разчистването.

— Разчистването ли, сър? — Маклейн също се озърна и видя, че неколцина полицаи са се заели да слагат всичко в кутии, да свалят снимки от стената и да трият написаното по дъските.

— Да, Тони. Нощес го хванахме. Няма съмнение относно вината му, отпечатъците му са навсякъде в библиотеката на Смит.

— Хванали сте убиеца? — На Маклейн му беше трудно да съвмести резултатите от разследването до снощи с току-що чутото. Надяваше се, че не е зяпнал. — Как?

— Е, не точно „хванали“ — отговори Дъгит. — Към единайсет и половина въпросният мъж влязъл в някаква кръчма на Сейнт Андрюс Скуеър. Отишъл в тоалетната и си прерязал гърлото. Ножът е същият от убийството на Смит.

— Добре ли е?

— Разбира се, че не е добре, тъпако. Мъртъв е. Смяташ ли, че щяхме да прибираме всичко, ако беше в килията и чакаше за разпит?

— Не, сър. Разбира се, че не. — Маклейн продължи да наблюдава как полицаите разтребват и опразват стаята. — Кой е той?

— Нелегален имигрант. Името му е Акимбо или нещо от рода. Представа нямам как се произнасят тези чуждестранни имена.

— Кой го е идентифицира!?

— Някаква женска от криминалистите. Май се казваше Беърд. Проверката на отпечатъците не доведе до нищо, но след това й хрумна умната идея да провери регистрите на нелегалните имигранти. Този и бездруго е трябвало да бъде зад решетките. Предстояло е да го върнат в Дръндаристан или там, откъдето е пристигнал.

Маклейн се опита да не обръща внимание на расистките намеци на Дъгит. Старши инспекторът беше живо олицетворение на всичко лошо, с което асоциираха полицията. Колкото по-скоро се пенсионираше, толкова по-добре.

— Шефката положително ще остане доволна, както и всички нагоре по веригата. Знам, че имаше силен натиск за бързи резултати.

— Напълно си прав. Затова докладът трябва да се напише бързо и да е на бюрото на Джейн до края на деня. Не мисля, че прокурорът ще реши да задълбае, но за всеки случай трябва да спазим всички надлежни процедури. Трябва да присъстваш на аутопсията — просто за да сме сигурни, че няма да има неприятни изненади. Все пак уликите са достатъчно стабилни. По дрехите му е открита кръв от групата на Смит. ДНК анализът ще го потвърди, убеден съм. Това е нашият човек.

Страхотно. Поредният късмет да наблюдава как режат поредното човешко тяло.

— Кога ще е аутопсията, сър? — Маклейн погледна часовника си. Беше седем сутринта.

— В десет, поне така мисля. По-добре се обади и разбери сам.

— Десет часа. По това време имам уговорена среща… — Антъни замълча. Знаеше, че няма никаква полза от оплаквания пред Дъгит. Само щеше да го провокира за някоя от прословутите му тиради. — Ще променя графика си.

— Промени го, Маклейн.

 

 

Оперативната им стаичка беше празна, когато Маклейн най-сетне успя да се откопчи от Дъгит и да се добере до задното крило на участъка. Вестникът на Навъсения Боб лежеше на едната маса, а на другата детектив Макбрайд прилежно бе подредил купчина папки. Прегледа ги набързо. Бяха обирите за последните пет години. Измежду страниците се подаваха ъгълчетата на бележки с написани върху тях въпроси. Е, поне някой е бил зает с работа.

На едната стена в кръг бяха закачени снимките на органите и предметите от зазиданото мазе — разположени така, както ги бяха намерили. В средата на кръга висеше снимка формат А3 на сгърченото и осквернено тяло на момичето. Все още се взираше в нея, когато след няколко минути вратата се отвори колебливо.

— Добро утро, сър. Чухте ли новината? — Кожата на Макбрайд беше сякаш изтъркана с шкурка. Косата му бе леко влажна от взетия душ, а на гладкото обло лице бе изписано изражение на наивна надежда и възбуда.

— Новината? А, убиецът на Смит. Не ти ли се струва малко странно?

— Кое, сър?

— Защо го е извършил? Защо е влязъл в къщата на някакъв старец и го е разпорил? Защо е натикал далака в гърлото му? Защо се е самоубил няколко дни по-късно?

— Нали е бил незаконен имигрант?

Маклейн се ядоса.

— Не започвай и ти с тези глупости, моля те. Не всички идват да изнасилят жените ни и да отнемат работата ни. Стига ми да го чувам от Дървеняка.

— Нямах това предвид, сър. — Лицето на Макбрайд стана още по-розово, а ушите му направо се зачервиха. — Исках да кажа, че може да е имал зъб на Смит, понеже той е бил председател на Имиграционната апелативна служба.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Алисън… Полицай Кид ми каза, сър.

Сега беше ред на Маклейн да се изчерви.

— Извинявай, Стюарт. Не исках да ти се нахвърлям така. Какво друго знаеш за Смит, което съм пропуснал?

— Ами, сър, бил е на осемдесет и четири години, но все още е работел ежедневно. Членувал е в управителните съвети на десетина компании и е притежавал контролните пакети в поне две новосъздадени биотехнологични фирми. Непосредствено след края на войната е поел от баща си ръководството на търговската му банка и я е развил до статута на най-голямата финансова институция в града, а точно преди да се спука интернет балонът^[1], я е продал. Оттогава се е занимавал основно с учредяване на фондове за различни благотворителни цели. В къщата му са работели трима служители, като в нощта на убийството и тримата са имали почивен ден. Това не е необичайно, защото често ги е отпращал и вечер, за да остава сам.

Маклейн изслуша и останалата част от историята, като не пропусна да отбележи факта, че младежът бе запомнил наизуст всеки дребен детайл. Като изключим незначителната връзка на Смит с нелегалната имиграция и репатрирането, абсолютно нищо не го свързваше с мъжа, който го беше убил.

— Как беше името на убиеца?

Този път Макбрайд извади бележника си и наплюнчи пръст, за да прелисти страниците.

— Джонатан Около. Пристигнал от Нигерия. Преди три години поискал убежище, но му било отказано. До април е бил в бежански лагер „в очакване да бъде репатриран“, така поне гласят документите. Никой не е сигурен как е успял да избяга, но за последната година има още няколко аналогични случая на изчезнали от въпросното място.

— Имаме ли имената им?

— Не, сър, обаче съм сигурен, че можем да ги получим. Защо?

— Всъщност не знам. Дъгит ще иска час по-скоро да се отърве от този случай. Същото искат и шефката, и всички над нея. Ако имах поне малко мозък в главата, и аз щях да искам същото, но имам гадното чувство, че нямаме никаква представа каква всъщност с ролята на Джонатан Около. Предпочитам да съм подготвен, ако името му отново изскочи отнякъде.

— Ще се поразровя, сър.

Макбрайд отбеляза нещо в бележника си и грижливо го прибра. Маклейн се зачуди къде е неговият. Вероятно бе останал горе в кабинета при цялата онази работа, която го чакаше.

— Какви са задачите ти за днес, детектив?

— С детектив сержант Леърд трябва да разпитаме някои от жертвите на старите обири, сър. Започваме веднага щом се появи.

— Е, Навъсения Боб винаги е предпочитал нощните смени. — От физиономията на Макбрайд, Маклейн разбра, че досега не е чувал да наричат сержанта Навъсения Боб. — Виж какво, Стюарт. Като пристигне, предай му да проведе въпросните разпити сам. Ако се почувства самотен, да окачи униформата ти на стола до себе си. В следващия един час искам от теб да разбереш колкото се може повече за този Около и приятелчетата му. След това двамата с теб отпрашваме за Каугейт, за да наблюдаваме как доктор Кадуоладър ще го реже.

— Задължително ли е, сър?

Червенината по лицето на Макбрайд избледня до пепелявосиво.

— И преди си присъствал на аутопсии, нали, детектив?

— Тъй вярно, присъствал съм. Точно затова предпочитам да бъда някъде другаде.

 

 

Намери бележника си, където го беше оставил — на бюрото, под плика с роклята на мъртвото момиче. Маклейн го прибра в джоба си и си напомни да върне роклята при другите улики. Листчето с номера на Карстеърс още лежеше до телефона. Той се обади в кантората и уговори по-късен час, след това включи компютъра и придърпа книжата. Разбираше нуждата от строга отчетност и спазване на процедурата, но му се искаше някой друг да върши всичко това вместо него.

Работата го погълна и Маклейн се концентрира изцяло върху нея, макар че през цялото време можеше да види роклята с крайчеца на окото си. Когато най-сетне достигна онова, което оптимистично би могло да се приеме за среда на купчината, извади бележника си, отблъсна стола от бюрото и заразлиства страниците.

Почти веднага се натъкна на странните фигури, които беше видял — или поне смяташе, че е видял — върху пода на мазето. Те навеждаха на мисълта, че убийството е било вид ритуално жертвоприношение, но скритите стенни ниши предоставяха далеч по-очевидни и интригуващи улики. Затова се беше съсредоточил върху имената, консервираните органи и личните вещи. В школата обаче все им повтаряха, че най-неочевидните неща често са ключът към загадката. Маклейн погледна часовника си. Беше девет и половина. Изгаси компютъра, взе роклята и се отправи надолу към оперативната стая. Навъсения Боб беше там и четеше вестника си. Макбрайд се беше вторачил в лаптопа и ожесточено пишеше нещо.

— Добро утро, сър. — Навъсения Боб сгъна вестника и го пусна в кутия под масата.

— Добро утро, Боб. Взе ли снимките от местопрестъплението?

Навъсения Боб погледна Маклейн, но той не реагира и затова Боб сам трябваше да донесе кутията от ъгъла. Сложи я на масата и извади наръч лъскави фотографии.

— Какво търсите, сър?

— Трябва да има серия от снимки на пода, на около метър от стените.

— Чудех се защо фотографът е заснел тези — каза Боб и взе още няколко снимки.

Той започна да ги нарежда на масата, като от време на време поглеждаше номерата на обратната им страна.

— Аз го помолих да ги направи — обясни Маклейн, докато ги оглеждаше внимателно една по една. Всички изглеждаха еднакво — бледи от светкавицата, а на гладкия дървен под не се виждаха никакви очертания. Той извади бележника си и погледна скиците, които бе нахвърлил. Беше сигурен, че е видял тези шарки. — Това ли са всички снимки? — попита, след като внимателно ги бе разгледал, без да открие това, което търсеше.

— Да, доколкото ми е известно — отвърна Боб.

— Би ли отишъл при екипа, обработил местопрестъплението, да провериш за всеки случай? Търся снимки на пода, където се виждат тези фигури — разясни Маклейн и показа на сержанта скицираното в бележника си.

— Не може ли Макбрайд да го направи? — запротестира Боб. — Знаете, че относно техническите подробности е много по-добър от мен.

— Съжалявам, Боб, но той идва с мен. — Маклейн се обърна към младока: — Приключваш ли?

— Почти, сър, минутка само. — Макбрайд натисна още няколко клавиша, след което затвори лаптопа. — Пускам го към принтера и на излизане ще вземем разпечатките. Освен ако предпочитате сержант Леърд да ви придружи на аутопсията, сър. — В гласа му прозвуча надежда.

Маклейн се усмихна.

— Опасявам се, че Боб току-що е закусил, а аз нямам никакво желание да разбера какво.