Джеймс Осуалд
Естествена смърт (45)

45.

Навъсения Боб направо сияеше от щастие, както се бе разположил на стария, покрит с косми диван. Всички кучета бяха заключени в кухнята, а той бе почерпен с чай с бисквити. Маклейн знаеше, че по това време на деня сержантът не искаше нищо друго от живота.

Емили Джонсън ги прие и ги информира, че е преровила всички стари сандъци на тавана. Сега и тримата се бяха събрали във всекидневната и се ровеха в купищата черно-бели снимки.

— Мисля да повикам професионален оценител — каза тя. — Горе има толкова вещи, които просто си мухлясват. Може да организирам благотворителен търг. Да дам приходите за болните деца. На мен пари не ми трябват, а и никой от предметите няма сантиментална стойност за мен.

Маклейн се замисли за собственото си положение. И той бе получил изненадващо огромно семейно наследство, което не харесваше и нямаше желание да запази. Може би това беше начинът — да разпродаде всичко и да основе благотворителна фондация.

— Госпожо Джонсън, ще ви бъда благодарен, ако ни дадете време да разгледаме всички вещи на Албърт, преди да започнете разпродажбата. — Последното, което желаеше, бе да загуби някоя важна улика по време на търга.

— Не се безпокойте за това, инспекторе. Години ще ми отнеме да подредя всичко. Между другото, намерих ето това.

Госпожа Джонсън се изправи, извади нещо от китайската купичка на камината и го подаде на Маклейн. В ръката си държеше облицована с кожа кутийка за бижута със силно захабени ръбчета. От обратната й страна с полуизтрити златни букви пишеше „Дъглас и Футс, бижутери“. Отвътре бе подплатена с драпирано тъмнозелено кадифе, а на капачето имаше посвещение: „На Албърт Мингис Фаркър по случай пълнолетието му. 13 август 1932 г.“. Забити в дупчиците си в кадифето, вътре се намираха четири малки копчета за риза, всяко с по един блестящ рубин, приличен на кървава сълзичка. Други две копчета бяха без скъпоценния си камък, а мястото за пръстена бе празно.

— Вие сте намерили копчетата за ръкавели, които допълват комплекта.

— Така е, а това потвърждава подозренията ми. — Маклейн затвори кутийката и я върна на жената. — Формално погледнато, откраднатите копчета за ръкавели ви принадлежат. Боб, изготви разписка, съгласно която след края на разследването копчетата да бъдат върнати на госпожа Джонсън.

— Няма нужда, инспекторе. Не искам тези ужасни неща. Не понасях Бърти. Честно казано, изобщо не се учудвам, че може да е убил някого. Все пак връхлетя върху автобусната спирка.

— Добре ли го познавахте?

— Не, за щастие. Беше връстник на Тоби, поне така мисля, и много харесваше Андрю, съпруга ми. Направо тръпки ме побиваха, като ме погледнеше изпод надвисналите си вежди. Чувствах се омърсена само от присъствието му в стаята.

— Ами къщата в Сайтхил? Някога ходили ли сте там?

— О, боже. Наричахме я „резиденцията на император Мин“. Убедена съм, че някога е била великолепно място, но изглеждаше толкова нелепо сред околните общински къщи. Освен това се намира много близо до затвора. Недоумявах защо старият Фаркър не вземе да я събори и да се приключи. Не че не можеше да си го позволи.

— По-скоро си мисля, че се е опитвал да запази някаква тайна.

Маклейн се пресегна към един от дебелите кожени албуми, които госпожа Джонсън бе оставила на масичката за кафе. Срещу него Навъсения Боб си взе още една бисквитка и продължи да разглежда албума, който вече бе започнал.

— Знаел е какво е извършил синът му и се е постарал да го прикрие. Дори след смъртта му от банка „Фаркър“ са задържали празната къща. Продали са останалата част от имението. За какво им е било да запазват нея? Стара и уважавана компания като тяхната е зачела последната воля на своя основател, но след като е била изкупена от „Мидийстърн Файнанс“, всякакви предишни уговорки са отпаднали.

— Намерили сте труп в къщата? — Госпожа Джонсън обхвана с ръка гърлото си, а цялото й тяло се вцепени.

— Съжалявам, че не ви казах по-рано. Да, така е. Тялото на момиче, скрито в мазето. Смятаме, че е била убита след края на войната.

— Боже мой, през цялото това време! Била съм на толкова много проклети партита в тази къща, без да знам. Как е умряла?

— Да кажем само, че е била убита, госпожо Джонсън. По-скоро ме интересува кой може да е помогнал на Албърт Фаркър и дали някой от замесените все още е жив.

— О, разбира се, доколкото зная, той имаше приятели. Искам да кажа, че с Тоби бяха… Нали не мислите, че Тоби е замесен?

— В момента съм склонен да допускам всичко. Знам, че Фаркър е виновен. Свекър ви е починал отдавна, а за мъртвото момиче не може да се направи кой знае колко. Има обаче и друг съучастник, който е жив. И аз няма да се откажа, докато не го изправя пред правосъдието.

— Вижте това. — Навъсения Боб се намеси в разговора с триумфална нотка в гласа. Завъртя отворения албум и го сложи върху останалите на масичката. Маклейн се наведе напред, за да види по-добре, и бе възнаграден с черно-белите образи на петима мъже в бели панталони и пуловери. Всички бяха млади, около двайсетгодишни, с еднакви прически, модерни точно преди началото на войната. Четирима стояха рамо до рамо и държаха трофей — плакет във формата на дървен щит. Петият се бе изтегнал в краката им на земята, а зад младежите се виждаха лъскава спортна лодка, гребла и река. Под фотографията бе залепено пояснение: „Единбургски университет, четворка скул с кормчия. Регата «Хенли», юни 1938 г.“, но онова, което го заинтересува повече, бяха подписите на самата снимка.

Тобаяс Джонсън

Албърт Фаркър

Барнаби Смит

Бакън Стюарт

Джонас Карстеърс