Джеймс Осуалд
Естествена смърт (14)

14.

Кантората „Карстеърс Уедъл“ заемаше огромна къща в грегориански стил в западната част на града. Повечето модерни адвокатски кантори се бяха преместили в специално построени офиси по Лодиан Роуд или по-нататък, в посока Гогърбърн, но това малко съдружие бе устояло на промените. Маклейн си спомняше времето — не толкова отдавна, когато всички стари семейни фирми от Единбург, адвокати и борсови брокери, търговски банкери и вносители на изискани вина, държаха кантори в импозантните стари сгради на западните квартали. Сега улиците бяха изпълнени с ресторанти в сутерените, бутици, спортни клубове и скъпи апартаменти. Времената се меняха, но градът неизменно се адаптираше.

Подрани с цял час за срещата, обаче секретарката му каза, че това не е проблем. Покани го в стилна чакалня, обрамчена с портрети на мъже със строги изражения и обзаведена с удобни кожени фотьойли. Приличаше повече на клуб, отколкото на нещо друго, но поне беше хладно в сравнение с усилващата се жега навън.

— Инспектор Маклейн. Радвам се да ви видя отново. — Антъни се озърна за източника на гласа. Не чу да се отваря врата, но пред него бе застанал белокос мъж, гледащ през очила с кръгли метални рамки, протегнал ръка за поздрав. Маклейн я стисна.

— Господин Карстеърс. Срещали ли сме се преди? — В мъжа имаше нещо познато. Може би се бяха засичали в съда, когато Маклейн беше свидетелствал. Не беше изключено адвокатът да го е подлагал на кръстосан разпит.

— Мисля, че да, но преди доста години. Естер устройваше прекрасни партита, обаче престана, когато вие постъпихте в университета. Така и не разбрах защо.

Маклейн си представи върволицата от хора, редовно посещавали къщата на баба му. Единственото, което си спомняше за повечето от тях, беше преклонната им възраст. Разбира се, баба му също беше стара, така че в това нямаше нищо необичайно. Сега Джонас Карстеърс също беше стар, но по онова време със сигурност е бил прекалено млад, за да се вписва в компанията.

— Мисля, че тя винаги е предпочитала уединението, господин Карстеърс. Правеше всичко това, защото смяташе, че за мен е добре да съм сред хора. Когато напуснах дома й и се преместих в Нюингтън, спря.

Карстеърс кимна, сякаш се съгласи с тази логика.

— Моля, наричайте ме Джонас — рече той и извади от жилетката си джобен часовник, отвори го, за да види колко е часът, след което с плавно, отработено движение го плъзна обратно на мястото му. — Какво ще кажете да хапнем заедно? Наскоро зад ъгъла откриха ново заведение и чух, че било много добро.

Маклейн се замисли за купчината, чакаща го на бюрото му, както и за мъртвото момиче, за което няколко часа повече нямаха никакво значение. Навъсения Боб провеждаше разпити, а Макбрайд имаше задача да изрови максимално количество информация за Около. Щеше само да им пречи.

— Звучи ми добре, Джонас, но след като ще бъда там не по служба, трябва да спреш да ме наричаш инспекторе.

Антъни обикновено не посещаваше такива заведения. Наскоро отворено и сбутано в сутерен, то бе препълнено, а приглушената глъчка издаваше задоволството на клиентите от приятния спокоен обяд. Заведоха ги до малка маса в сепаре, чийто прозорец гледаше към ниша под нивото на тротоара. Вдигнал очи към небето, Маклейн установи, че може да наднича под полите на минаващите жени, след което се концентрира върху менюто.

— Казаха ми, че приготвяли доста сносно риба — сподели Карстеърс. — Дивата сьомга би трябвало да е много добра по това време на годината.

Маклейн си поръча сьомга, като потисна желанието да добави и пържени картофи, а за пиене се ограничи с газирана вода. Тя пристигна в синя бутилка с форма на водна капка и етикет на уелски.

— В миналото аптекарите съхранявали отровите в сини шишета. Така знаели, че не бива да пият от тях. — Той напълни чашата си и предложи да налее и на адвоката.

— Е, в Единбург си имаме достатъчно отровители, убеден съм, че и ти го знаеш. Ходил ли си в Музея на патологията в Сърджънс Хол?

— Ангъс Кадуоладър ме разведе преди няколко години. По онова време още бях сержант.

— А, да, Ангъс. Той притежава смущаващия навик да напуска театъра по средата на представлението. Несъмнено по служба.

Докато пристигне храната, си поговориха за полицейската работа, правни въпроси и неколцината общи приятели и познати. Маклейн бе отчасти разочарован, че сьомгата му е задушена, а не с препечена коричка. Не че не оценяваше изтънчената храна, по-скоро рядко намираше време за нея. Не помнеше кога за последно е бил в ресторант като този.

— Не си женен, нали, Тони? — Въпросът на Карстеърс бе зададен достатъчно невинно, обаче предизвика неловка тишина, тъй като Маклейн си спомни последното си посещение на подобен ресторант. Тогава придружителката му беше доста по-млада, по-красива от него и в пълно неведение относно съдбоносния въпрос, за който той събираше цялата си смелост.

— Не — отговори. Съзнаваше, че гласът му прозвуча глухо, но не можеше да направи нищо по въпроса.

— Приятелка?

— Не.

— Срамота. Млад мъж като теб трябва да има жена, която да се грижи за него. Сигурен съм, че Естер би…

— Имаше една жена. Преди няколко години. Бяхме сгодени. Тя… тя почина. — Все още виждаше лицето й, склопените очи, гладката и бяла като алабастър кожа. Устните — посинели, а дългата черна коса — разпиляна около тялото, влачено от бавните ледени води на река Уотър ъф Лийт.

— Съжалявам. Не знаех. — Гласът на Карстеърс пресече спомените му, но Маклейн някак разбра, че старият адвокат го лъже. В града надали имаше много хора, които не помнеха историята.

— Каза, че искаш да се срещнем относно завещанието на баба — рече той, подхващайки първата тема, за която се сети.

— Да, така е. Реших обаче, че ще е добре първо да видя какво става със стария семеен приятел. Едва ли ще се изненадаш, че Естер ти е завещала всичко. Нямаше на кого другиго да го остави.

— Честно казано, никога не съм се замислял по въпроса. Още ми е трудно да възприема дори факта, че я няма. Постоянно трябва да си напомням, че вечер не се налага да ходя на свиждане в болницата.

Карстеърс не каза нищо. Известно време се храниха в мълчание. Адвокатът изяде порцията си и избърса уста с мека бяла салфетка. След това проговори:

— Кремацията е в понеделник, единайсет часа, в „Мортънхол“. Публикувахме съобщение в „Скотсмън“.

Маклейн кимна и остави рибата си недоядена. Макар че беше изключително вкусна, бе изгубил апетит.

Когато се върнаха в кантората, Карстеърс го отведе до голямо помещение в задната част на къщата, което гледаше към добре поддържана градина. В единия ъгъл на стаята имаше старинно бюро, но адвокатът го покани да седне в един от кожените фотьойли, разположени пред студената камина, а той самият се настани в другия. Ситуацията напомни на Маклейн за вчерашния разговор с шефката. Официална неофициалност. На ниската махагонова масичка между тях лежеше дебела папка, привързана с черна панделка. Карстеърс се наведе напред, взе папката и развърза панделката. Маклейн не пропусна да отбележи, че независимо от възрастта си, адвокатът се движеше забележително пъргаво и елегантно. Приличаше на млад актьор, играещ ролята на старец.

— Това е описание на имуществото на баба ти към деня на смъртта й. От дълги години се грижим за нейните дела — по-точно, откакто почина дядо ти. Освен недвижимия имот, тя притежаваше и сериозен портфейл от ценни книжа.

— Така ли? — Антъни искрено се учуди. Знаеше, че баба му е финансово осигурена, но никога не бе давала признаци, че е богата. Обикновена възрастна жена, наследила семейната къща. Лекарка, която се беше трудила усилно и бе излязла в заслужен отдих с добра пенсия.

— О, да. Естер беше проницателна инвеститорка. Някои от предложенията й изненадваха дори нашия финансов отдел. Рядко губеше пари.

— Как така не съм чувал нищо за това? — Маклейн не можеше да определи дали е шокиран или по-скоро ядосан.

— Баба ти ме упълномощи да я представлявам много преди да получи инсулт, Антъни. — Гласът на Карстеърс беше топъл и успокояващ, сякаш знаеше какъв смут са всели думите му. — Освен това изрично настоя да не ти разкривам размера на състоянието й преди смъртта й. Беше доста старомодна. Подозирам, че се опасяваше да не се откажеш от кариерата си, знаейки, че ще наследиш голямо имущество.

Маклейн нямаше как да оспори този аргумент. Звучеше толкова типично за стила на баба му, че чак си я представи как седи в любимото си кресло пред огъня и му чете лекция колко е важно да се труди упорито. Освен това имаше дяволито чувство за хумор и сега някъде там горе сигурно се заливаше от смях. Изненада се, че докато си мислеше за нея, на устните му заигра усмивка. За пръв път от месеци насам тя изплува пред очите му като бликаща от енергия, жизнена възрастна дама, а не като полумъртвата мумия, в която се бе превърнала.

— Имаш ли представа каква е стойността на всичко? — Въпросът прозвуча грозно, но не се сети какво друго да каже.

— Оценката на имота е направена от нашия отдел. Стойността на акциите е изчислена по цените при затваряне на борсата в деня след смъртта й. Очевидно налице са още ценни вещи, например със сигурност мебелите и картините в къщата, както и някои други предмети. Естер имаше набито око за тези неща. — Карстеърс взе един лист от папката и го завъртя така, че Маклейн да може да го прочете.

Той го вдигна с треперещи пръсти и се опита да вникне в различните колонки с числа, докато очите му се спряха на подчертаната и удебелена сума отдолу.

— По дяволите!

Баба му беше оставила имот и акции на стойност над пет милиона паунда.