Джеймс Осуалд
Естествена смърт (65)

65.

Болницата му бе болезнено позната. Толкова пъти бе посещавал баба си тук, че им беше загубил бройката. Всичките сестри му се усмихваха и го поздравяваха, докато вървеше по коридора. Повечето от тях познаваше и по име. Вървящият до него Макбрайд се беше изчервил от цялото това внимание. Към тях се приближи млад, изморен и напрегнат лекар.

— Инспектор Маклейн?

Маклейн кимна и попита:

— Какво се е случило, докторе?

— Трудно е да се каже. Никога не съм виждал такова нещо. Калъм е млад и изключително здрав, но органите му отказват един по един. Ако не успеем да спрем процеса и да го стабилизираме, ще умре до броени часове.

— Часове? Вчера беше съвсем здрав. Повече от здрав. — Маклейн усещаше наранените си ребра и си спомни как се бе сбил с мускулестия мъж преди по-малко от денонощие. Поредното парче от мозайката дойде на мястото си, оформяйки картина, която не му се искаше да види.

— Изхождаме от хипотезата, че е някаква реакция към стероиди. Не е натрупал тази маса само с вдигане на железа и някоя от приеманите субстанции го е направила свръхчувствителен към нещо, което сме му дали. Но досега не съм виждал толкова бързо развитие. Снощи обработих нараненото му око и като изключим лека хипервентилация, всичко му беше наред.

— Той говори ли с вас?

— Какво? Не, не е обелил и дума.

— Не се е съпротивлявал, не е опитвал да се самоубие?

— Не, но беше завързан, а трима полицаи не се отделяха от него.

— Къде е сега?

— Преместихме го в единична стая в отделението за коматозни пациенти.

— Така че да не безпокои никого, ако започне да буйства?

— Ами да, но сме закарали при него цялото оборудване за интензивно лечение. Елате, ще ви покажа пътя.

— Няма нужда, знам къде е. Убеден съм, че имате хиляда по-важни неща, отколкото да се притеснявате за убиец, който така или иначе няма къде да отиде.

Оставиха леко озадачения лекар зад гърба си. Маклейн тръгна пръв по километричните безлични коридори, а Макбрайд подтичваше подпре му като вярно куче.

— Какво правим тук, сър?

— Тук съм, за да разпитам единствения оцелял заподозрян за убийство, преди тази мистериозна болест да убие и него — каза Маклейн, докато се приближаваха към търсената стая. Униформен полицай с видимо отегчено изражение седеше на неудобен пластмасов стол пред вратата и четеше роман на Иън Ранкин^[1]. — А ти си тук, защото Навъсения Боб е развил шесто чувство и знае кога да се скрие, щом реша да направя нещо, което шефката няма да одобри.

— Инспекторе. Сър. Никой не ми е съобщил, че… — Полицаят пред вратата се изпъна в стойка мирно, докато се опитваше да скрие книгата зад гърба си.

— Не се паникьосвай, Стив. Искам само да поговоря със затворника. Защо не идеш да си вземеш едно кафе? Детектив Макбрайд ще постои на пост вместо теб.

— Какво искате от мен? — попита Макбрайд, когато полицаят забърза по коридора.

— Пази тук. — Маклейн отвори вратата и влезе. — И не пускай никого вътре.

Стаята бе малка и неуютна, единственото прозорче откриваше гледка към огрените от слънцето бетон и стъкло. До стената бяха строени два пластмасови стола, а тесен шкаф до леглото изпълняваше функцията на нощно шкафче. Джетро Калъм лежеше в центъра на сложна плетеница от бръмчащи апарати. По тръбички в тялото му се вливаха и от тялото му се източваха противни на вид течности. Нямаше нищо общо със здравия бодигард, с когото Маклейн се сби преди ден. Потънало в планина от възглавници, лицето му бе изпито и бледо, очите — хлътнали в орбитите. По-голямата част от косата му беше окапала, а по възглавницата имаше цели кичури. Кожата на скалпа бе осеяна с яркочервени петна. Ръцете лежаха върху одеялата, мускулите бяха все така солидни, но си личеше, че им липсва тонус. Не се беше смалил, обаче масивното телосложение вече му пречеше да диша спокойно, обездвижваше го по-ефективно от кожените ремъци, с които бе привързан към леглото.

— Дойде. Знаех, че ще дойдеш. — Гласът на Калъм едва се чуваше сред шума на животоподдържащата апаратура, но това отново не бе неговият глас. Беше другият, онзи, който заплашваше и обещаваше. Гласът със странната хипнотизираща сила.

Маклейн взе един от столовете и подпря с него дръжката на вратата. Отдалечи от ръката на мъжа и звънеца за сестрата. След това се наведе и за миг-два се вгледа в апаратурата. От електрокардиографа към щипката на пръста на мъжа бяха проточени кабели. Антъни откачи щипката и я закачи на своя пръст. Апаратът изпиука няколко пъти тревожно, сетне се успокои и зацъка равномерно. Той разгледа и другите апарати, но май само електрокардиографът бе включен към системата за интензивно наблюдение. Огледа го и щракна един след друг всички прекъсвачи, които видя. Медицината поддържаше тялото живо, но Джетро Калъм бе изчезнал в момента, в който бе убил Дейвид Браун. Каквото и да се бе вселило след това в душата му, сега бавно поглъщаше и тялото.

— Разкажи ми за момичето. Маклейн седна на втория стол.

— Кое момиче?

— Знаеш за кого говоря. Момичето, което са убили по време на онзи ритуал.

— А, тя ли? — Гласът на Калъм долетя отдалече, сякаш излизаше от корема на болен от емфизем вентрилок, но бе изпълнен със зловещо задоволство. — Малката Маги Доналдсън. Малка сладурана. Беше на не повече от шестнайсет. Разбира се, девствена. С това ме привлече. Само че те я омърсиха. Един след друг. Старецът. Той знаеше какво да прави. Затвори ме в нея, а после я разпориха. Всеки взе частица от мен.

— Защо го направиха?

— За какво хората бихте направили всичко? За вечен живот.

— А ти? Какво ще стане с теб?

— Аз продължавам напред. В теб.

Маклейн погледна жалката фигура, умираща пред очите му. Значи, за това беше всичко. По тази причина му се случиха всичките онези гадости, след като откриха мъртвото момиче в къщата на Фаркър. Затова умряха невинни хора, използвани за чужди цели. Затова Алисън Кид бе прегазена на улицата. Идваше му да удуши мъжа. Толкова лесно можеше да сключи ръце около шията му и да изцеди живота от него. Или още по-добре, да забие нещо в ослепялото му око, докато стигне до мозъка. В джоба на сакото си имаше химикалка — достатъчно добро оръжие. Искаше се само подходяща точка на пробождане и подходящ натиск. Имаше толкова много начини да убиеш човек. Толкова много…

— Няма да стане твоята. — Маклейн се отърси от чуждите мисли в главата си. Барнаби Смит, Бакън Стюарт, Джонас Карстеърс, Гавин Спенсър. Всички бяха седели спокойно и незавързани, докато някой ги бе убивал и разрязвал. Както и Фъргюс Макреди. Беше отнел живота си по чужда воля. Сега вече Антъни знаеше защо. Били са роби на този глас, свързани с него посредством зверствата, в които са участвали. Той обаче не бе убил момичето, не бе планирал да убие и Клоуи. Между него и това чудовище нямаше връзка.

— О, има, инспекторе. Ти затвори кръга. Ти също си част от това, колкото и те. Може би дори повече. Притежаваш силата на духа, която липсваше на всички тях. Във вените ти тече неговата кръв. Ти си идеалният съсъд за мен.

Този път убедителният глас настъпваше заплашително към него като черна стена. Маклейн видя моменти от ужасяващи сцени: изкривеното от болка лице на Смит, докато ножът прониква в покритите му с посивели косми гърди; все още биещото сърце на Джонас Карстеърс изпод оголените ребра; седящият спокойно Гавин Спенсър, чиито очи единствено показваха истинското му душевно състояние, докато бавно прерязваха гърлото му. Всеки образ идваше с изблик на сила, чувство на безгранично удовлетворение и радост. Можеше да ги има, да е част от това. Можеше да живее вечно.

— Отказвам. — Маклейн се оттласна от стола и отиде до леглото. Пресегна се към банката с физиологичен разтвор и затвори вентила. — Сега разбирам. Не исках да повярвам, но явно ще ми се наложи. Нуждаеш се от насилие, за да преминеш от едно тяло в друго. Иначе си безпомощен. Със смъртта на това тяло ще умреш и ти. Ще се върнеш там, откъдето са те призовали с нечистия ритуал.

— Какво правиш? Заповядвам ти да убиеш това тяло. — Калъм взе да дърпа ремъците и чаршафите, които го приковаваха към леглото, но силите не му стигнаха и той скоро се отпусна, повален от клокочеща кашлица.

— И сам се справяш добре с убиването на това тяло. — Маклейн се отърси от поредния натрапчив импулс, който този път бе по-слаб, по-отчаян. Седна на стола и се загледа в развалината в леглото. — Предполагам, не си възнамерявал да останеш толкова дълго в горкия Джетро, но е трябвало да прикриеш следите си, а за това ти е било нужно време. Той не е бил достатъчно силен, за да те носи, нали?

— Убий ме. — Гласът не бе нищо повече от затихващ шепот. — Избави ме.

— Не и този път. — Маклейн се настани удобно на стола. Чакаше и наблюдаваше как сетните издихания на Калъм напуснаха тялото му като бягащи насекоми. — Този път ще умреш от естествена смърт.