Джеймс Осуалд
Естествена смърт (33)

33.

Гара Уейвърли беше особено натоварена. Фестивалът на изкуствата бе в разгара си и към гарата имаше кошмарен наплив от пътешественици с огромни раници на гърба, таксита с надути клаксони и загубили се туристи. Като се добавеха една линейка, няколко патрулни коли и спрени влакове — хаосът беше пълен.

Маклейн наблюдаваше гореописаното от тротоара, свързващ Принсес стрийт, която бе до хотел „Балморал“, с Маркет стрийт. Преди да построят релсите и гарата, на това място имаше застояло смрадливо езеро, в което се събираха отходните води на Стария град. Понякога му се искаше отново да го наводнят.

Този път доктор Бъкли го беше изпреварил на местопрестъплението. Масивният съдебен лекар се бе навел над релсите и изучаваше някаква пихтиеста маса. Щом се приближи, Маклейн осъзна, че това е било човешко същество, вероятно жена. След като беше паднала от Северния мост, минала през остъкления покрив на гарата и рухнала на пътя на нощния влак, идваш от лондонската Кингс Крос, не беше останал много материал за оглед.

— Още един смъртен случай?

Докторът вдигна очи.

— А, инспекторе. Тъкмо си мислех, че може би ще се появите. Да, мъртва е. Вероятно още при удара в стъклото. Горкичката.

Маклейн се огледа за някой униформен, който да поеме част от задълженията по процедурата. Двама полицаи се мъчеха да държат зяпачите надалеч, но освен тях наоколо не се мяркаше никой друг.

— Кой ви повика? — попита той доктора.

— Сержант Хаусман беше тук допреди минута. Мисля, че е дошъл пръв.

— Къде е сега?

— Аз съм лекар, инспекторе, не детектив. Май отиде да поговори с началник-гарата.

— Извинете, докторе. Имах много тежка сутрин.

— И аз съм на същия хал. А, ето го и него.

Големия Анди си проправяше път през тълпата, следван по петите от Ема Беърд и нейния фотоапарат. И двамата скочиха от перона и пресякоха напряко релсите.

— Анди, дай да я покрием с платнище или нещо от сорта — каза Маклейн, докато около него присветваха светкавици на мобилни телефони. — Не ми харесват всичките тези зяпачи наоколо.

— Вече съм се погрижил, сър. — Големия Анди посочи неколцина железничари, които се бореха с преносим заслон. На лицата им се четеше нежелание да се приближат, така че в крайна сметка се наложи да го сглобят Маклейн и сержантът. Беърд започна да фотографира, а през главата на Антъни се стрелна обезпокоителна мисъл. Беърд беше официалният фотограф на криминалистите. Кой друг, ако не тя, би имал лесен достъп до снимките от убийството на Барнаби Смит?

Всъщност и всеки от стотината полицаи, които бе привлякъл Дъгит, както и човек от администрацията, който по някакъв повод бе влязъл в залата по време на краткото разследване. Изхвърли мисълта от главата си.

— Какви са подробностите? — попита.

— Не са много, сър. Случило се е преди около половин час. Двама полицаи горе на моста записват данните на очевидците, но малцина са готови да сътрудничат. Вероятно се е качила на парапета и е скочила. Имала е малшанса да уцели остъкления участък и да мине през него. И още по-голям малшанс, тъй като в същия момент влакът е навлизал в гарата. Каква ли е вероятността всичко това да се случи накуп?

— Мен ако питаш, дяволски малка. А свидетели от перона?

— Ами като начало, машинистът на влака. На перона е имало малко хора, но хаосът е пълен. Колкото са избягали, толкова са и дошли да гледат сеир.

— Да, знам. Постарай се максимално, става ли? Опитай се да намериш някаква стая, където да се проведат разпитите. Не мисля, че има какво толкова да научим, но трябва да спазим процедурата.

— Началник-гарата в момента ни освобождава един от офисите, сър. Ще ми се да имам на разположение още двама-трима полицаи.

— Обади се в участъка и им кажи да ти изпратят някой, който е бил достатъчно глупав все още да се мотае там. Аз ще поема отговорността. Трябва да преместим трупа, преди целият град да е блокиран.

Маклейн приклекна до пихтиестите останки. Жената бе облечена в делови костюм — бежова памучна пола до коленете, блузка, някога бяла. Изпод дантелата й се виждаше ръбчето на сутиена. Сакото имаше големи подплънки на раменете, разнищени от падането, от които висяха дълги конци. Краката й бяха разголени, потрошени и нарязани, но наскоро избръснати. Обута бе със стигащи до глезените боти на висок ток от черна кожа, които бяха актуални през 80-те години на миналия век, но пак излизаха на мода. Невъзможно беше да се каже как е изглеждало лицето й, гръбнакът бе неестествено извит, а главата й — размазана в чакъла между траверсите. Дългите кестеняви коси, както и ръцете, бяха потънали в кръв.

— Бога ми, мразя този тип самоубийци.

Маклейн вдигна глава и видя клекналия до него Кадуоладър. Патологът изглеждаше уморен. Наведе се над мъртвата и започна да опипва кожата й с облечената си в ръкавица ръка. Наведе се още по-ниско и надникна под арката на пречупения й гръбнак.

— Може ли да я преместим? — попита Маклейн. Кадуоладър се изправи и изви гръб като котка.

— Разбира се. Тук не мога да кажа нищо повече от това, че е получила почти всички контузии след смъртта си. Няма сериозна кръвозагуба. Повечето хора загиват още преди да се ударят в земята. — Той погледна нагоре. — В нашия случай — в покрива. Ако е имала късмет, и с нея е станало така.

Инспекторът се обърна и кимна на чакащия шофьор на линейката. Той скочи и донесе носилка заедно със санитаря. Двамата вдигнаха мъртвата жена. Маклейн с облекчение видя, че нищо не се откъсна и не падна от нея, докато я слагаха в черния чувал и дърпаха ципа. Ема Беърд се зае да снима от близък план вдлъбнатините в чакъла, светкавицата й къпеше в светлина камъчетата. Патологът беше прав — по земята нямаше петна от кръв, само от масло. По средата стърчеше някакво растение с жълто цветче.

— Къде е влакът? — попита той, без да се обръща към конкретен човек.

Нисък мъж се приближи. Оредяващата му коса бе зализана назад с гел, а на мустаците им липсваха само няколко милиметра, за да бъдат идентични с тези на Хитлер. Носеше оранжева светлоотразителна жилетка и стискаше уоки-токи.

— Казвам се Брайън Алегзандър, сър. — Мъжът протегна пълната си ръка и се здрависа с Маклейн. — Аз съм мениджър по експлоатацията. Дали ще отнеме много време, сър?

— Имаме мъртва жена, господин Алегзандър.

— Да, знам. — Мъжът прояви поне малко благоприличие и се позасрами. — Има обаче още десет хиляди други живи, които чакат влаковете си.

— Покажете ми влака, който я е блъснал.

— Ето го, инспекторе. — Господин Алегзандър посочи лъскав червен междуградски влак, леко килнат на една страна, който беше спрял на двайсетина метра по-нататък, в посока Англия. Вагоните му се бяха усукали, а погледнато от този ъгъл, се създаваше абсурдното впечатление, че влакът е спукал гума. — Наложи се да изтеглим композицията малко назад. За късмет вече бе почти спряла. От трийсет години работя в железниците и мога да ви кажа, че ако движещ се влак удари някого, от тялото обикновено не остава много.

Маклейн се приближи до локомотива. Досега не си беше давал сметка колко големи са тези машини. Извисяваше се над него като великан и излъчваше топлина и мирис на дизелово гориво. Тясно петно размазана кръв по предното стъкло маркираше мястото, където жената се бе ударила с пълна сила в него. Най-вероятно тогава трупът бе отскочил и паднал на релсите, а влакът го беше избутал дотам, където бе намерен. Той се обърна и извика:

— Госпожице Беърд!

Тя дотича.

— Моля ви, направете няколко снимки. — И посочи релсите пред влака. — Опитайте се да хванете и мястото на удара.

Докато криминалистката си вършеше работата, Маклейн забеляза, че господин Алегзандър хвърли едно око на часовника си. В същото време се приближи Кадуоладър, който оглеждаше преценяващо влака.

— И тук няма много кръв. — После вдигна глава към остъкления покрив и дупката в него. — Може ли да се качим там?

— Разбира се. Последвайте ме. — Отговорникът по експлоатацията ги поведе към края на перона, а оттам — към централната сграда. Ема Беърд направи още няколко снимки и се затича да ги догони. Настигна ги тъкмо когато влизаха през врата с табелка Вход за външни лица забранен. Изкачиха се по тясно стълбище и на последната площадка спряха пред друга заключена врата, а господин Алегзандър взе да търси ключа.

Излизането на покрива на гарата бе необикновено изживяване. Пред тях се откри изцяло нова панорама — гледка към Северния мост и основите на хотел „Норт Бритиш“. За Маклейн той си оставаше с това име, а не с новото „Балморал“. Ако питаха него, Балморал беше замък в Абърдийншър.

Железни перила обаждаха пътеката, която пресичаше стъкления покрив. Той приличаше на огромна оранжерия от викторианската епоха, само дето стъклото беше дебело, матово и армирано. Счупеният участък бе досами пътеката, за радост на Маклейн. Не беше въодушевен от идеята да повери тежестта на тялото си на стъклото, макар че уж било по-здраво от необходимото. Веднъж вече не беше издържало и това му стигаше.

Кадуоладър клекна до дупката и погледна надолу към релсите.

— И тук няма кръв — заяви накрая, докато Беърд правеше поредните снимки. Момичето беше всичко, но не и небрежно. Маклейн погледна нагоре към парапета на моста над тях, като се опитваше да прецени височината.

— Приключихме ли вече тук? — попита господин Алегзандър.

Маклейн окончателно реши, че не го харесва, макар да беше наясно, че работата на гарата трябваше да се възстанови възможно най-бързо. Не му се слушаше конско от Макинтайър, ако железниците подадяха оплакване.

— Ангъс? — Той погледна към патолога.

— Допускам, че е умряла от удара. Вероятно си е счупила врата. Раните са по-скоро от влака. Ако е била жива при удара, това би обяснило малкото количество кръв по земята.

— Усещам, че ще продължиш с „но“, нали? — каза Маклейн.

— Ами, ако не е кървяла обилно след удара с влака, а и почти не се забелязват следи от кожа тук, защо косата и ръцете й са целите в кръв?