Джеймс Осуалд
Естествена смърт (60)

60.

Маклейн седеше в затъмнената зала за видеоконтрол на затвора „Сохтън“ и наблюдаваше как огромен мъж влезе в стаята за свиждания и седна на свободна маса. Беше облечен небрежно: тъмно кожено яке, изтъркани джинси и тениска с нечетливо лого. Извън затвора Маклейн не би го разпознал, но можеше да се закълне, че го е виждал.

— Изглежда ми познат. Как се казва?

Надзирателят, който го съпроводи до залата, погледна лист хартия, защипан на клипборда му.

— Вписал се е като Дж. Калъм, с адрес в предградието Джопа.

— Някой проверил ли е дали е вярно? — В главата на Маклейн зазвуча алармен сигнал, но свитите рамене бяха повече от ясен отговор. Той си отбеляза името и адреса, след това се обърна към екрана тъкмо навреме, за да види как въведоха Макреди в стаята. Крадецът определено реагира отбранително при вида на едрия мъж, но не показа ужаса, който очакваше да види Маклейн. — Имаме ли звук? — попита той.

Пазачът поклати глава.

— Преди години се вдигна голям шум за човешките права. Направо се чудя как още ни позволяват да ги държим заключени.

Маклейн кимна в знак, че разбира абсурдността на ситуацията, и отново насочи поглед към екрана. Двамата мъже поговориха няколко минути, а езикът на тялото на Макреди показваше признаци на засилващо се безпокойство. Изведнъж се вцепени, отпусна ръце и се втренчи едва ли не като хипнотизиран в посетителя. След трийсетина секунди едрият мъж се изправи и си тръгна. Пазачът влезе и Макреди безропотно се остави да бъде отведен, след което записът свърши.

— Около половин час по-късно, по време на рутинната проверка на килиите, бе намерен мъртъв. Накъсал ризата си на ивици и я използвал, за да се обеси.

— Странно. Не показваше склонност към самоубийство.

— Така е. Не беше под специално наблюдение или нещо подобно. — Пазачът изглеждаше разтревожен. Може би се притесняваше, че той самият ще има проблеми около инцидента. Колкото до Маклейн, Макреди беше направил голяма услуга на света. И все пак по-добре първо да си беше поприказвал с него за местонахождението на Клоуи и за мистериозния му работодател. Сега оставаше само един човек, с когото можеше да разговаря.

— Аз знам какво ще й причинят, господин Робъртс. А вие?

Бе изминал още един час. Шейсет минути по-близо до момента, след който щеше да стане твърде късно. Ако вече не беше. Маклейн се беше върнал в участъка и се опитваше да изтръгне отговори от ужасения Кристофър Робъртс.

— С пирони ще заковат ръцете и краката й за пода. След това ще я изнасилят. Ще вземат нож и ще разпорят корема й. Още докато е жива, ще започнат да вадят органите й един по един. Ще бъдат шестима и всеки ще вземе по един орган. Вие един от тях ли щяхте да бъдете, господин Робъртс? А Фъргюс Макреди? Само вие двамата ще изпуснете шанса си за безсмъртие или каквото там си мислите, че ще получите в замяна, шантави копелета такива! Вие сте тук при мен, а Фъргюс е мъртъв.

Робъртс реагира на новината с тревожно изскимтяване, но не продума.

— Резултатите от лабораторията пристигнаха. Знаем със сигурност, че Клоуи е била в колата ви — излъга Маклейн. Криминалистите и лабораторията все още работеха на бавни обороти, дори с помощта на освободената Ема. Доста време щеше да мине, докато убедяха Дървеняка да се извини, особено, при положение че наистина имаше изтичане на информация. А още повече щеше да мине, докато някой обърнеше сериозно внимание на беемвето на Робъртс. — Къде я откарахте? При кого я откарахте? При Калъм ли?

Споменаването на това име предизвика слаба реакция. Клепачите на Робъртс нервно потрепнаха и той попита с тих глас:

— Как умря?

— Моля?

— Фъргюс. Как умря?

Маклейн се наведе над масата и приближи лице до Робъртс.

— Накъсал ризата си на ивици, усукал ги около врата си като примка, вързал другия край за горното легло, а след това се обесил.

Прекъсна го тихо почукване. Маклейн се оттласна от масата.

— Влез.

Детектив Макбрайд подаде глава през открехнатата врата.

— Дойдоха едни резултати, които положително ще искате да видите, сър.

— Какви резултати, Стюарт?

— Отпечатъците от врата на Дейвид Браун, сър. В приемлива степен съвпадат с отпечатъците на вашия човек Калъм. Установихме, че той има и досие. Бил е член на улична банда в Тринити. Преди десетина години е излязъл от полезрението ни и никой не го е виждал оттогава.

— Е, явно се е завърнал. Благодаря, детектив.

Маклейн се обърна пак към Робъртс. Време беше да смени подхода.

— Вижте, господин Робъртс. Знаем, че сте го извършили по принуда. Вие сте юрист, а не убиец. Можем да ви защитим, както вече направихме с жена ви, но трябва да ни сътрудничите. Ако скоро не намерим Клоуи, всичко ще е напразно.

Робъртс се размърда на неудобния си пластмасов стол и се вторачи в отсрещната стена. Отбягваше погледа на Маклейн, лицето му беше пребледняло.

— Добрали са се до Фъргюс. Те са били. Нищо не мога да ви кажа. Ако разберат, ще убият и мен.

След което Кристофър Робъртс не продума повече.

— Пусни Калъм за издирване.

Маклейн седеше в оперативната стаичка с детектив Макбрайд и Навъсения Боб и се бореше с отчаянието си от разговора с Робъртс. Освен това се тормозеше, че не се сеща с какви обстоятелства свързва едрия мъж. Името му беше познато, но записите от охранителните камери на затвора не показваха достатъчно добре лицето му.

— Опитай се и да намериш по-хубава негова снимка.

Дойде му наум, че не бе предвидено да участва в протичащото разследване за изчезването на Клоуи. Случаят беше на Навъсения Боб, но старият сержант му го преотстъпи с явно задоволство. Детектив Макбрайд се зае с разговори по радиостанцията си. Мекият му глас изпълваше тишината, докато Маклейн гледаше закачените на стената снимки. Изчезналото тяло на момичето и съхранените й органи. Защо му е на някого да ги краде? За какво са му притрябвали?

— Боже, колко съм глупав! — Антъни скочи като ужилен.

— Какво? — Навъсения Боб вдигна поглед, а детектив Макбрайд приключи разговора си.

— Толкова е очевидно. Трябваше да се сетя още преди дни.

— Кое?

— Къде са откарали трупа на момичето. — Маклейн посочи снимките на стената. — Където възнамеряват да убият Клоуи.