Джеймс Осуалд
Естествена смърт (56)

56.

Закъсня достатъчно, за да може да свърши нещо полезно, освен да се пречка. Дъгит замина за управлението — несъмнено, за да покаже на началниците си колко е усърден в работата си. Сигурно изобщо не му беше хрумнала мисълта, че хората му щяха да бъдат много по-полезни, ако издирваха Клоуи Спайърс.

Входът на криминологичната лаборатория бе блокиран от униформени полицаи, а когато Маклейн приближи, Дъгит пресичаше паркинга, плътно следван от двама сержанти и окованата в белезници Ема Беърд помежду им. Тя изглеждаше ужасена, а очите й се щураха наляво-надясно в търсене на приятелски настроено лице.

— По дяволите, какво търсиш тук, Маклейн? — Дъгит го видя пръв.

— Опитвам се да ви попреча да допуснете голяма грешка, сър. Не тя е човекът, когото търсите.

— Тони, какво става? — попита Ема. Чул гласа й, Дъгит се обърна и даде нареждания на сержантите:

— Откарайте я в участъка и започвайте да работите по процедурата възможно най-бързо.

— Сигурен ли сте, че идеята е добра, старши инспекторе? — Маклейн наблегна на думата старши.

— Охо, ето го галантния рицар на бял кон, препускащ да спаси приятелката си. Не ме учи как да провеждам разследванията си, Маклейн.

— Тя е една от нас, сър, а вие се отнасяте с нея като с хваната на улицата наркоманка.

Дъгит се обърна към Маклейн и забоде пръст в гърдите му.

— Тя е съучастница в убийството на Джонас Карстеърс. Знае кой го е убил, сигурен съм, и възнамерявам да изтръгна от нея тази информация, преди още някой да умре.

Глупости. Резултатите от кръвния анализ още не бяха излезли. Дъгит отново беше поел в погрешната посока.

— Тя не е никакъв съучастник, сър. Джонас Карстеърс е убит от Сали Дент.

— Какви ги бръщолевиш, Маклейн? Ти пръв я посочи като заподозряна. Не се опитвай сега да се измъкнеш.

— Вярно ли е? — Ема впи очи в него. Изненадата й бе огромна, но на крачка да премине в ярост.

— Защо тази жена е още тук? — попита Дъгит. Докато Маклейн си отвори устата, двамата сержанти я поведоха към чакащата наблизо патрулна кола.

— Трябваше да ме оставите да поговоря с нея, сър. — Маклейн процеди думите през здраво стиснатите си зъби. Докато стояха на паркинга, от сградата на криминалистите се проточи върволица от служители, понесли компютри към един микробус.

— Какво? И да предупредиш гаджето да замете следите си? Не си познал, Маклейн.

— Тя не ми е гадже, сър. Просто сме приятели. И ако бяхте оставили нещата на мен, щях да разбера какво става, без да се налага… това. — Той посочи тълпата от полицаи и изумени криминалисти. — В момента провалихте цялата операция относно изтичането на информация от този отдел, а също и заличихте всяко желание за сътрудничество от тяхна страна. Не забравяйте, че те са хората, които вършат огромната работа по обработката на местопрестъпленията. Великолепен пример за образцова полицейска дейност. Поздравявам ви, сър.

Маклейн се оттегли, като остави зад гърба си Дъгит със зяпнала от изумление уста. Чак тогава видя Ема, която наблюдаваше всичко през отворения прозорец на колата, достатъчно близо, за да е чула всичко. Погледите им се кръстосаха за миг-два — твърде кратко, за да успее да разчете изражението й, след което тя демонстративно се обърна на другата страна.

Антъни имаше само едно желание: да се прибере вкъщи и да се наспи, а ако не успее, да пресуши бутилка уиски някъде навън. Всичко се беше прецакало, главата му бе пълна с демони, Клоуи Спайърс беше изчезнала преди близо четиридесет и осем часа, а той не се сещаше кога за последно е виждал леглото си. Арестът на Ема бе последната капка, най-зрелищната до момента издънка на Дъгит. Не бе в състояние да разсъждава трезво, но трябваше да проучи още едно нещо. И вместо да спре такси за вкъщи, се качи в патрулна кола и се върна в участъка. Независимо от късния час, в сутерена кипеше трескава дейност. Компютрите на криминалистите бяха свързани и включени, а специалистите претърсваха данните в тях. Майк Симпсън вдигна поглед от кълбо преплетени кабели и се намръщи, като го видя да влиза в стаята.

— Какво желаете? — Тонът му беше гневен и обвиняващ. Маклейн вдигна ръце в знак, че се предава.

— Спокойно, Майк. С какво съм го заслужил?

— Ами например с това, че натопихте Ема. Или че ни натресохте цялата тази простотия. — Майк огледа всичките си колеги, които с помътнели очи се взираха в трепкащите монитори или бърникаха из компютрите.

— Не съм натопил Ема. Опитах се да я защитя.

— Дъгит казва друго.

— На него ли вярваш или на мен? Мислех те за по-умен.

Изражението на Майк поомекна.

— Може и така да е, но я превърнахте в заподозряна.

— Аз съм детектив, Майк. Това ми е професията. Сещаш ли се за друг, който има достъп до всички снимки от местопрестъпления и би се подписал с инициалите ЕБ? Естествено, че бях длъжен да проуча нещата. Само дето си мислех, че ще е по-удачно да я попитам лично и насаме. Тогава със сигурност щяхме да избегнем всичко това.

Майк сви рамене.

— И въпреки всичко, върху главите ни се стовари ужасно много работа.

— Е, ако вината е моя, съжалявам. Ще те почерпя бира.

Това значително разведри Майк. По всяка вероятност никой досега не бе проявявал подобна щедрост към него.

— Приемам, сър. Сега, ако не възразявате, трябва да разнищя това до полунощ. Опитваме се да приключим и утре сутрин да върнем оборудването на криминалистите, за да не спъваме работата им.

— Има още нещо…

— Какво? — Техникът театрално отпусна рамене.

— Фъргюс Макреди. Компютърът му още ли е при теб?

— Да, защо?

— Вече знаем за „Пенстемин Алармс“, но дали не е открил слабите места и на други системи? За кого другиго е работел?

— Колко назад във времето искате да проверим? — Техникът направи уморена и отчаяна физиономия. — Бил е в бизнеса с охранителни системи повече от десетилетие.

— Не знам. Да речем, година. За кого е работел, когато го заловихме? Ами пощата му?

Майк се надигна от стола и отиде до друг компютър, забутан в далечния ъгъл на стаята. Маклейн го последва и се загледа в монитора, където се изреждаха различни сведения. Накрая се появи списък по азбучен ред.

— Ето го, сър. Изпратени и получени имейли през седмицата, преди да изземем компютъра на господин Макреди. Като гледам, клиентите му не са били кой знае колко много.

Един от тях обаче веднага привлече погледа на Маклейн. Над двайсет съобщения бяха разменени между Фъргюс Макреди и мъж на име Кристофър Робъртс, служител на адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“.