Джеймс Осуалд
Естествена смърт (15)

15.

Управлението му беше почти на път по маршрута от офиса на „Карстеърс Уедъл“ за участъка, достатъчно близо, че Маклейн да приеме отклонението за оправдано. Това, че колкото повече отлагаше връщането си, толкова повече увеличаваше шанса да се размине с Дъгит, естествено, нямаше нищо общо с решението му. Просто трябваше да поговори с някого за снимките от местопрестъплението. Поне така си каза.

Както винаги, криминологичният отдел беше почти безлюден. Отегчената рецепционистка му посочи пустите коридори, където поне работеше климатик. Долу в мазето, осветено от тесни прозорци високо в стените, Маклейн намери фотолабораторията. Вратата бе отворена и подпряна с метално столче. Той почука, извика „ехо“ и влезе. Стаята беше пълна с тихо бръмчащи апарати, чието предназначение му бе напълно непонятно. По протежение на цялата отсрещна стена, точно под прозорците, имаше дървен плот с цяла редица компютри, чиито огромни монитори примигваха и тихичко бръмчаха. В най-далечния край самотна фигура се беше привела над замъглена снимка. Изглеждаше изцяло погълната от заниманието си.

— Ехо? — подвикна отново той, но после забеляза белите слушалки. Бавно тръгна към служителката, като се опитваше да привлече вниманието й. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно чуваше какофонията, идваща от слушалките. Нямаше да стане по лесния начин.

— Боже мой! Ще ми докарате някой инфаркт. — Жената притисна ръка до гърдите си, дръпна слушалките от ушите си и ги пусна на бюрото. Кабелът им водеше до компютъра пред нея. Маклейн най-сетне я разпозна — беше на мястото на обира и търсеше отпечатъци. Видя я и в къщата на Смит.

— Съжалявам. Опитах се да ви предупредя, но…

— Да. Добре. Явно съм надула музиката малко повечко. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Важните клечки рядко ни посещават в мазето.

— Тук е по-хладно от нашата оперативна стая. — Маклейн не възропта, че го помислиха за важна клечка. Тъй като беше от новопроизведените инспектори, по-често се държаха с него като с новак. — Чудех се дали разполагате с оригиналите на снимките от къщата в Сайтхил.

— Сержант Леърд спомена нещо в тази връзка. — Тя се пресегна към мишката и бързо затвори няколко прозореца. Маклейн като че ли видя и снимки от местопрестъплението у Смит, но те изчезнаха, преди да се увери, че е прав. След това екранът се изпълни с фотографии, които му изглеждаха еднакви. — Четиридесет и пет цифрови снимки с висока резолюция на участък от пода. Помня, Малки се оплака, че сте го накарали да се върне в стаята с трупа. Странна работа, сякаш през всичките тези години не е снимал десетки, да не кажем, стотици трупове. Извинете ме, просто си дрънкам. Какво по-конкретно искате да разгледате?

Маклейн извади бележника си и запрелиства страниците, докато стигна до първата си скица. Опита се да си спомни кое беше поискал да се заснеме първо.

— На пода забелязах някакви фигури, близо до мястото, където стената беше разбита. Изглеждаха ето така. — Показа й рисунката си.

Жената кликна на първата снимка и я увеличи, докато запълни целия екран. На нея се виждаше гладък дървен под, в единия край посипан с натрошени камъчета, но без никакви надписи или фигури.

— Точно на това място ги видях. Възможно ли е да не са излезли заради светкавицата?

— Да видим. — Криминалистката взе да цъка с мишката, хвърчеше от меню на меню, като ги избираше със светкавична скорост. Каквато и програма да използваше, явно я познаваше като петте си пръста. Снимката посивя, замъгли се, освети се, изгуби контраст и накрая се превърна в негатив. В общи линии обаче си остана същата. Не се появи нищо повече от видяното на оригинала. — Опасявам се, че няма нищо друго. Сигурен ли сте, че не са били просто сенки? Понякога прожекторите хвърлят доста странни сенки, особено в затворени пространства.

— Възможно е, но по разположението реших, че е кръг с шест маркирани точки. Знаете какво намерихме в стената срещу всяка от точките, нали?

— Хм. Добре, остана да изпробвам още нещо. Вземете си стол, ще отнеме минута-две.

— Благодаря… Вие сте госпожа Беърд, нали? — Маклейн се настани на съседния стол, като не пропусна да отбележи, че е далеч по-удобен от този в кабинета му, да не говорим за тези в оперативната стая, които в сравнение с него бяха направо като тръстикови столчета. Оперативно-следствената група явно имаше по-голям бюджет от инспекторите. Или по-изобретателен счетоводител.

— Всъщност госпожица, но името е вярно. Откъде сте чували за мен?

— Нали съм детектив, работата ми е да знам.

Забеляза, че лицето й под катраненочерната рошава коса леко поруменя. Почеса несъзнателно чипия си нос, а очите й се върнаха на екрана, където едно пясъчно часовниче се изпразваше и обръщаше, изпразваше и обръщаше.

— Добре, господин всезнаещ детектив, след като сте толкова наблюдателен, кажете ми как така не забелязахте табелата на вратата? Тази, на която пише „Вход за външни лица забранен“.

Маклейн погледна през рамо към далечния край на стаята. Вратата за коридора зееше, а дръжката й бе подпряна със стол. Табела липсваше, като изключим номера на стаята — Б12. Учуден, той се обърна към госпожица Беърд.

— Ха-ха, хванах ви. Е, готови сме. — Тя погледна към екрана и кликна с мишката, за да фокусира единия ъгъл на обработената снимка. — Да се опитаме да увеличим… Така… Ето… Прав сте.

Маклейн се взря в екрана, примижавайки срещу светлината. Каквото и да беше направила криминалистката, по-голямата част от снимката бе станала чисто бяла. Парченцата от разрушената стена сякаш плуваха във въздуха и силно контрастиращи тънки черни контури се открояваха на фона им. Точно до тях, в най-светлия оттенък на сивото, се виждаха спираловидни фигури.

— Как го направихте?

— Ако ви обясня, ще ме разберете ли?

— Най-вероятно не. — Маклейн наведе поглед към бележника си, после го вдигна към екрана. Беше се усъмнил, че е видял нещо, и изобщо не харесваше посоката, в която водеше такава мисъл. — Може ли да направите същото и с останалите снимки?

— Разбира се. Е, поне ще започна, а като се върне Малки, ще го накарам да довърши. Тъкмо ще е доволен, че не е снимал напразно.

— Благодаря. Наистина много ми помогнахте. В един момент бях започнал да си мисля, че съм откачил.

— Ами, може и да сте. Необяснимо е как сте видели тези фигури, независимо кой и как ги е направил.

— При следващия очен преглед със сигурност ще попитам лекаря си. — Маклейн стана от стола, прибра бележника си и се приготви да си тръгне.

— Ще пратя файловете на вашия принтер. Докато се върнете, ще са готови.

— И това ли можете да направите? — Чудесата никога не свършваха.

— Няма проблем. И бездруго не е удобно да ги разнасяте из целия град. А и аз скоро потеглям във вашата посока. Ще дойдете в кръчмата, нали?

— Кръчмата ли?

— Да, Дъгит черпи всички, разследвали случая „Смит“. Подхвърлиха ми, че било голяма рядкост той да почерпи, когото и да било, така че сигурно ще е препълнено.

— Дървеняка да почерпи? — Маклейн поклати недоверчиво глава. — Заслужава си да се види.