Джеймс Осуалд
Естествена смърт (46)

46.

— Имате ли минутка, сър?

Маклейн стоеше на вратата на най-голямата оперативна стая в сградата. Всичко изглеждаше като копие на разследването на смъртта на Барнаби Смит, само дето вместо снимката на банкера сега на стената бе закачена тази на Джонас Карстеърс. За пореден път Дъгит бе успял да притисне, приласкае и изкомандва по-гол ямата част от свободния личен състав да вземе участие в разследването му, като подходът му пак се свеждаше до непрестанни разпити, отново и отново, докато отнякъде не изскочеше следа. Той самият бе застанал на няколко крачки встрани, с ръце на хълбоците, и наблюдаваше действията на хората си, сякаш активността сама по себе си беше знак, че ще стигнат до положителен резултат. По всяка вероятност искрено вярваше в това. По природа си беше чиновник.

— Мисля, че беше в принудителен отпуск до понеделник, нали? — Старши инспекторът не изглеждаше особено очарован да го види.

— Изскочи нещо. Разбрах се с шефката.

— Не се и съмнявам.

Маклейн игнорира заядливата забележка. Случаят бе по-важен.

— Чудех се докъде е стигнало разследването за Карстеърс.

— Дойде да злорадстваш ли? — На слепоочието на Дъгит се изду вена, а бузите му се зачервиха.

— В никакъв случай, сър. Просто името му изскочи в едно от моите разследвания. Ритуалното убийство.

— А, да. Безнадеждният случай. Джейн ти го възложи само защото смяташе, че занимавайки се с него, няма да създаваш много проблеми. Бас ловя, че вече съжалява за решението си.

— Всъщност вече установихме кой е един от извършителите.

— Арестува ли го?

— Мъртъв е от близо петдесет години.

— Значи, си установил грънци.

— Не бих казал, сър. — Маклейн устоя на изкушението да цапардоса началника си в лицето. Щеше да е забавно, но с повече от сериозни последствия. — Открих връзка между него, Джонас Карстеърс, Барнаби Смит и чичо ви.

Е, добре, последното подмятане може и да не беше умен ход, ама тоя тип си го просеше. Маклейн неволно отстъпи една крачка, когато старши инспекторът настръхна и несъзнателно сви ръце в юмруци.

— Да не си посмял да споменаваш това тук. — Гласът на Дъгит се снижи до застрашително ръмжене. — Следващото нещо, което сигурно ще кажеш, е, че е заподозрян, нали? Пълни глупости.

— Точно така мисля. Той, Карстеърс, Смит и още двама. Освен това според мен е замесен и шести човек. Някой, който все още е жив и прави всичко възможно да не се доберем до него.

— Включително като убива съучастниците си? — Дъгит се засмя на глас, което поне поуталожи гнева му. — Знаем кой е убил Смит и Бакън Стюарт. Въпрос на време е да заловим и болното копеле, което е видяло сметката на твоя приятел, адвоката.

Боже мой, как така е станал старши инспектор?

— Следователно сте близо до разрешаването на случая? Имате ли заподозрян?

— В тази връзка исках да ти задам няколко въпроса относно взаимоотношенията ти с Карстеърс.

— Това не го ли изяснихме вече? Едва го познавах.

— И все пак си имал вземане-даване с кантората му през изминалата година и половина.

Маклейн потисна въздишката си. Колко пъти трябваше да го повтори, докато най-сетне го набие в оплешивяващата глава на старши инспектора?

— Беше приятел на баба. Кантората му се грижеше за делата й години наред. Чисто и просто оставих нещата постарому и след като тя получи инсулт. Така ми се стори най-лесно. Никога не се бях срещал с Карстеърс, контактувах със служител на име Стивънсън.

— И за цялата тази година и половина нито веднъж не си виждал Карстеърс? Нито веднъж не си говорил с човека, който е бил толкова стар и близък семеен приятел, че баба ти му е поверила да управлява немалкото й имущество? С човека, който толкова те е харесвал, че ти е оставил в наследство собственото си имущество?

— Не. А и за пръв път чух за това от вас на сутринта след убийството му. — Маклейн знаеше, че в този момент трябва да спре, само да отговори на въпроса и да замълчи, но нещо го накара да развее червения плащ пред Дъгит. Просто не се сдържа. — Не знам дали сте наясно, сър, но когато си инспектор, не ти остава много свободно време. Бях страшно доволен, че има кой да се занимава с тези неща, след като баба получи удара. Така не ми се наложи да добавя управлението на имуществото й към планината от документи, които ме затрупват всекидневно. Предпочитам да съм на улицата и да ловя лошите.

— Не ми допада тонът ти, Маклейн.

— На мен пък не ми пука, сър. Дойдох тук, за да разбера дали няма напредък по убийството на Карстеърс, но тъй като очевидно не сте постигнали такъв, няма да ви губя повече времето.

Маклейн понечи да се обърне, за да не даде на Дъгит възможност да му отговори, обаче си помисли: „По дяволите, защо пък не? Така и така съм започнал, дай да карам докрай.“

— А, и още нещо. Определено трябва да отворите отново случаите на Смит и Стюарт, сър. Да огледате резултатите от анализите с непредубедено око, да прочетете още веднъж свидетелските показания, ей такива неща.

— Не си позволявай да ми казваш как да си водя разследванията. — Дъгит сграбчи Маклейн за ръката, но той се освободи от хватката му.

— Всички са се познавали, сър: Карстеърс, Смит, проклетият ви чичо. Следвали са заедно в университета, служили са заедно в армията. Подозирам, че заедно са изнасилили и убили момичето. Сега пък измират по забележително сходен начин. Не смятате ли, че това заслужава поне една бегла допълнителна проверка?

Не изчака отговор и остави Дъгит да се пържи в собствения си сос. Старши инспекторът или щеше да изкрещи на някого да провери въпросната информация, или да притича да се оплаче на шефката. Никое от двете не му даваше повод за безпокойство, докато вървеше по коридора към оперативната си стая. Безпокоеше го предчувствието, че тримата са замесени в ритуалното убийство, както и че има връзка между смъртта им. По един орган за всеки от убийците на момичето, по един орган, изтръгнат от тях самите и натикан в устите им. Само че съвпаденията се нуждаеха от сериозно потвърждение, за да издържат на по-сериозна атака. В момента малко им трябваше, за да бъдат разбити на пух и прах.

 

 

— Ами ако е още жив?

Лица с изписана на тях почуда се вдигнаха към Маклейн, когато влезе в стаята. Навъсения Боб дори свали за миг вестника си, макар краката му да останаха на масата, което означаваше, че може и да си е дремвал. Макбрайд се беше прегърбил над лаптопа и се взираше в иконките. Когато отмести поглед от екрана, Маклейн с изненада установи, че младият детектив е блед като платно и със зачервени очи, сякаш не е спал с дни. Костюмът му не беше изгладен, както обикновено, а косата отдавна не беше виждала гребен.

— Шестият мъж. Който не е тук. — Маклейн посочи фотографията с отбора млади гребци, която бе закачена на стената. — Ами ако е жив и е узнал, че сме намерили трупа, и се опитва да прикрие следите си?

Навъсения Боб продължаваше да го гледа с празния поглед на току-що събудил се човек.

— Вижте сега. Тялото е изчезнало, както и всичките извадени органи и стъкленици. Останали са единствено другите предмети. Знаем, че по тях липсват отпечатъци от пръсти или следи от ДНК, така че от предметите особена полза няма. Дори и да се натъкнем на някое име, ще ни е изключително трудно да го заковем за нещо. Връзката с Бърти Фаркър не е достатъчно основание. Тъй де, баба е познавала трима от тях, но не мисля, че е имала нещо общо със случая. Да не забравяме обаче, че допреди месец трима от петимата бяха още живи.

Макбрайд бе първият, който успя да догони мисълта на Маклейн.

— Но нали знаем, че Джонатан Около е убил Барнаби Смит, а Бакън Стюарт е убит от ревнивия си любовник.

— Сигурен ли си, детектив? Аз лично не съм. Според мен това разследване беше претупано, за да не изпадне старши инспекторът в неудобно положение. По същия начин разследването на убийството на Смит бе прекратено, след като заловихме Около. Дъгит няма никаква идея кой е убил Джонас Карстеърс. Вече знаем, че всички са свързани с ритуалното убийство и някой е извадил техни органи. Три сходни убийства са повече от съвпадение.

— Всъщност има нещо, което може да обясни това, сър. — Макбрайд завъртя лаптопа към Маклейн. — Опитах се да проследя изтичането на информация, за да си изясним как имитаторът е разбрал толкова подробности за убийството на Смит, след като не бяхме съобщили нищо на пресата. Сетих се, че всички фотографии на криминалистите са цифрови. Копирането им е изключително лесно. Хиляди снимки се събират във флашка с размерите на пощенска марка. Не мога обаче да тръгна по кабинетите им и да ги разпитвам, пък и не се сещам защо му са на някого копия, освен, за да ги продаде на вестниците.

— В Бразилия щеше да им вземе добри пари.

— Моля?

— Смъртта е неразделна част от тяхната култура. Имат специализирани вестници, в които се публикуват снимки от фатални инциденти. Понякога фотографите пристигат на местопроизшествието преди полицията и линейките. Въпросните вестници се продават направо на улицата. Снимки като тези щяха да си спечелят голяма популярност.

Макбрайд потръпна.

— Откъде знаете всичко това, сър?

— Ползата от скъпото образование. Знам по нещо за много неща. Освен това гледам „Дискавъри“. Та какво казваш за Смит и снимките?

— А, да. Ами, предположих, че след като някой ги е продал, сигурно е било онлайн. Затова започнах да търся нерегламентирани снимки.

— От наблюдаван компютър в участъка? На това му се вика смелост.

— Не, сър. Майк ми услужи с лаптопа си. Той е извън системата. В противен случай трябваше да поискам писмено разрешение от Дървеняка, а вие го знаете що за птица е.

— Детектив, говорехме за снимките. — Маклейн посочи екрана.

— Да, сър. Ами… попаднах на доста. От местопрестъпления, автомобилни катастрофи. Предполагам, че има доста от Бразилия, както споменахте току-що, само че не знам езика. Като испански е, но малко по-различен.

— Защото в Бразилия се говори португалски.

— Португалски, ясно. Както и да е, попаднах на нюзгрупа, скрита зад сериозна защита. Имаше информация за Смит, Бакън Стюарт, Джонас Карстеърс. Дори и за двете самоубийства. Имаше и много други неща, но снимките, които разпознах, бяха качени от потребител с псевдоним ЕБ.

Маклейн кликна на страницата. Придвижи мишката надолу и преброи над сто снимки, а освен нея имаше още десетки страници.

— Който и да е, трябва да има достъп до всяка снимка в участъка — каза той. — Колко фотографи има сред криминалистите?

— Десетина, оторизирани да снимат. Предполагам, че техниците и помощният персонал също имат достъп. Но спокойно може да е и някой от офицерите, сър. Всички ние имаме достъп до тези снимки.

— Има ли начин да проследим този ЕБ?

— Съмнявам се, сър. Утре Майк ще хвърли един поглед, но сървърите са анонимни, а до тях се стига през чуждестранни акаунти. Това е далеч над възможностите ми, обаче изяснява как външен човек може да се е запознал с детайлите по убийството на Смит. И си мисля, че ако някой изпитва удоволствие да гледа подобни снимки, е само въпрос на време да направи и следващата стъпка.

По дяволите! Допреди малко беше толкова сигурен. Все още беше, но не можеше да пренебрегне тази хипотеза.

— Чудесна работа, Стюарт. Изготви възможно най-бързо писмен доклад, а аз ще се постарая шефката да разбере кой е авторът му. В това време ще поработя върху теорията за шестия мъж, който полага всички усилия да не го разкрием.

— Името си ли чух?

Маклейн се обърна и видя на прага шефката. Макбрайд скочи от мястото си като ударен от ток. Навъсения Боб кимна и свали краката си от бюрото.

— Наредих на детектив Макбрайд да разследва изтичането на вътрешна информация за местопрестъпленията. Мисля, че е разрешил загадката. — Маклейн набързо й препредаде току-що наученото. През цялото това време Макинтайър нервничеше като момиченце, на което му се ходи до тоалетната, но не знае как да помоли.

— Страхотна работа, детектив — каза тя накрая. — Бог ми е свидетел, нуждаехме се от добри новини.

Маклейн усети накъде вървят нещата. Беше изписано на лицето й.

— Искате ли да…? — И се запъти към вратата.

— Не, няма проблем, Тони. Това е мое задължение. Сметнах, че е правилно аз да ти го кажа. Да го кажа на всички вас. — Макинтайър изпъна униформата си, сякаш не знаеше как да продължи. — Става въпрос за полицай Кид. Състоянието й се е влошило. Лекарите са направили всичко по силите си, но травмите са били прекалено тежки. Преди около час е починала.