Джеймс Осуалд
Естествена смърт (34)

34.

Маклейн остави Навъсения Боб да координира огледа и тръгна към участъка. Докато си проправяше път през тълпата туристи и купувачи на гарата, живеещи в щастливо неведение, размишляваше върху разследванията, с които жонглираше в момента. Всички бяха важни, но лъвският пай от вниманието му все пак бе зает с мъртвото момиче, намерено в мазето. В това нямаше никакъв смисъл — та нали беше стар и студен случай. Вероятността да открие виновника за смъртта й и да го накара да си плати беше нищожна. От друга страна, самият факт, че извършената несправедливост е останала толкова време ненаказана, още повече влошаваше нещата. Или може би защото никой друг не се интересуваше от вътрешната му необходимост да се нагърби с този допълнителен товар?

— Трябва да се срещна с Макреди и да разбера откъде е задигнал онова копче за ръкавели. Обади се за кола и да отидем на гости на нашия обирджия.

Детектив Макбрайд усърдно чукаше по клавишите на лъскавия лаптоп. Спря, затвори папката, която обработваше, и направи кратка пауза, преди да отговори:

— Не ми се вижда разумно, сър.

— Защо, детектив?

— Защото адвокатът на господин Макреди вече е подал официално оплакване, че при ареста на довереника му е използвана прекомерна сила, както и че е бил задържан по-дълго от необходимото без предявено обвинение.

— Моля? — Маклейн побесня. — Това копеленце влиза в къщата на баба ми в деня на погребението й и си въобразява, че може да извърти подобен номер?

— Да, сър, разбирам ви. Няма да му се размине, но по-добре известно време да стоите настрана от него.

— Аз разследвам убийство, детектив. Той разполага с информация, която може да ме отведе до убиеца. — Маклейн погледна Макбрайд, на чието лице ясно бе изписано неудобство. — Между другото, кой ти каза това?

— Главен инспектор Макинтайър, сър. Каза да стоите настрана от Макреди, ако не искате да си навлечете неприятности. — Вдигна ръце в знак на защита. — Това са нейни думи, сър, не мои.

Маклейн уморено потърка слепоочията си.

— Страхотно, направо страхотно. Копчетата за ръкавели тук ли са?

Макбрайд се разрови из някакви книжа на масата, после му подаде двете пликчета. Маклейн ги пъхна в джоба на сакото си и се запъти към вратата.

— Хайде, идваш ли? — попита той.

— Но аз си помислих, че… Макреди…

— Няма да ходим при Фъргюс Макреди, детектив. Поне не сега. Просто ще подходим от различен ъгъл.

„Дъглас и Футс“, бижутерите на Нейно Величество кралицата, заемаха непривлекателно магазинче в западния край на Джордж Стрийт. Изглеждаше така, сякаш си стоеше там още преди Джеймс Крейг^[1] да е начертал плановете за Новия град. Несъобразяването му със съвремието се изразяваше и в липсата на табелка „Отворено“. Вратата беше заключена и човек трябваше да натисне звънеца, за да му отворят. Маклейн показа служебната си карта и ги въведоха в задно помещение, което наподобяваше стаичка на иконом в провинциално имение през XIX век. Почакаха няколко минути в тишина, след което ги поздрави старец в раиран черен костюм, приблизително на същата възраст. На кръста му бе завързана тънка кожена престилка.

— Инспектор Маклейн, толкова се радвам да ви видя. Моите съболезнования за баба ви. Толкова интелигентна дама, благословена с добър вкус.

— Благодаря ви, господин Тедър. Много мило от ваша страна. — Маклейн пое протегнатата ръка на мъжа. — Мисля, че тя с удоволствие идваше тук. Често се оплакваше, че магазините в града не са това, което са били едно време, но че човек винаги може да разчита на добро обслужване в „Дъглас и Футс“.

— Стараем се да дадем най-доброто от себе си, инспекторе. Допускам обаче, че надали сте дошли тук само за размяна на любезности.

— Така е, прав сте. Надявах се да ми кажете мнението си за това. — Той извади пликчетата от джоба си и ги подаде на бижутера.

Господин Тедър погледна копчетата за ръкавели през найлона, сетне се пресегна през тезгяха и включи голяма настолна лампа.

— Може ли да ги извадя?

— Разбира се. Моля ви, само внимавайте да не ги размените.

— Няма такава опасност. Разликите помежду им са големи.

— Искате да кажете, че не са от един и същ чифт?

Господин Тедър извади от джоба си малък монокъл, закрепи го на окото си и се наведе над първото копче. Около минута го търкаля между пръстите си. След това го върна в пликчето и повтори процеса с второто копче.

— Чифт са — каза накрая, — но едното с било използвано редовно, а другото е почти като ново.

— Как разбрахте, че са чифт, сър? — попита Макбрайд.

— И двете имат еднакви щемпели, при това поставени от нас през 1932 г. Изключително качество, изработени по поръчка. Вероятно са част от комплект за млад мъж, включващ и копчета за риза и пръстен с печат.

— Имате ли идея на кого са принадлежали?

— Момент да проверя… 1932-а… — Господин Тедър се пресегна към прашен рафт, пълен с дневници с кожени подвързии. Бавно прокара пръсти по тях, докато стигне до търсения, и го извади. Беше доста тънък. — В началото на 30-те са направени малко поръчки. Заради Голямата депресия, както можете да се досетите. — Той остави дневника на тезгяха, внимателно го отвори на последната страница и прегледа съдържанието, изписано с красиви калиграфски букви и поизбледняло от времето мастило. Пръстът му проследяваше редовете по-бързо, отколкото Маклейн успяваше да разчете думите, написани с тесен наклонен почерк. След малко спря и запрелиства страниците една по една, докато накрая намери търсената. — Ето, да. Това е. Златен пръстен с печат. Чифт златни копчета за ръкавели, инкрустирани с кръгли рубини. Прилягащ комплект копчета за риза, шест броя, отново златни, инкрустирани с рубини. Продадени на господин Мингис Фаркър от Сайтхил. Аха, разбира се, банка „Фаркър“. Те не изпитваха затруднения между войните. Ако си спомням правилно, спечелиха цяло състояние от превъоръжаването.

— Значи, ако съм разбрал правилно, копчетата са принадлежали на Мингис Фаркър, така ли? — Маклейн вдигна пликчетата.

— Той ги е купил, но тук е записано, че е поръчал на кутията да се гравира надпис: „На Албърт Мингис Фаркър по случай пълнолетието му. 13 август 1932 г.“.

— Маклейн, трябва да си поговорим. Ела в кабинета ми.

Маклейн се закова намясто. Дъгит се показа от кабинета на Макинтайър в момента, в който с детектив Макбрайд минаваха покрай него. Бавно се обърна, за да се изправи лице в лице с дразнителя си.

— Спешно ли е? Имам важна следа в случая с ритуалното убийство.

— Сигурен съм, че човек, мъртъв от шейсет години, може да почака още ден-два, инспекторе. — Лицето на Дъгит беше червено като домат, което бе лош знак.

— Така е, но и убийците не стават по-млади с времето. Искам да заловя поне един от тях жив.

— Както и да е, това е важно.

— Добре, сър. — Маклейн се обърна към Макбрайд и му подаде пликчетата: — Детектив, занеси ги в оперативната стая и се постарай да изровиш колкото може повече сведения за Албърт Фаркър. Трябва да има доклад за смъртта му.

Макбрайд взе пликчетата и забърза по коридора. Маклейн го изпрати с поглед — достатъчно дълго, за да подчертае важността на задачата пред Дъгит, сетне го последна до кабинета му. Беше по-голям от неговата стаичка, имаше място дори за два фотьойла и ниска масичка. Дъгит затвори вратата към безлюдния и тих коридор, но не седна.

— Искам да знам какви точно са били отношенията ти е Джонас Карстеърс — каза той.

— В какъв смисъл? — Стаята сякаш се смали и изтръпнал, Маклейн се подпря на вратата.

— Знаеш какво имам предвид, Маклейн. Бил си пръв на местопрестъплението, открил си трупа. Защо Карстеърс те е поканил в дома си?

— Откъде знаете, че го е направил, сър?

Дъгит вдигна от бюрото си лист хартия.

— Защото в ръката си държа разпечатка на телефонен разговор между вас. Проведен, бих добавил, само няколко часа преди смъртта му.

Маклейн се зачуди как Дъгит се е добрал до разпечатката, но се досети, че обаждането на Карстеърс беше пренасочено от участъка към радиостанцията на Макбрайд. Разбира се, че е било записано.

— След като сте прочели разпечатката, сър, би трябвало да знаете, че Карстеърс искаше да подпиша някакви документи, засягащи имота на починалата ми баба. Покани ме на вечеря, предполагам, вероятно защото е разбрал, че ми е невъзможно да го посетя в кантората през деня.

— Това изглежда ли ти като обичайно поведение на адвокат? Можеше просто да ти изпрати документите по куриер.

— Дали е обичайно за старши съдружник в престижна адвокатска кантора да се занимае лично с изпълнението на нечие завещание? Или да присъства на нечие погребение? Господин Карстеърс беше стар приятел на баба ми. Предполагам, че е приел за свой личен дълг да се погрижи за коректното уреждане на делата й.

— Ами тези поверителни съобщения, които баба ти му е поръчала да ги предаде? — Дъгит четеше от листа. — За какво се отнасят?

— На официален разпит ли съм подложен, сър? Ако е така, не трябва ли да го записваме? Освен това да го водите в присъствието на още един полицейски служител?

— Разбира се, че не е официален разпит, човече! Не си заподозрян. Само искам да разбера обстоятелствата около откриването на трупа. — Лицето на Дъгит почервеня още повече.

— Не виждам каква връзка има завещанието на баба ми.

— Не виждаш ли? Добре, тогава ми обясни защо преди няколко дни самият Карстеърс е променил собственото си завещание.

— Нямам представа за какво говорите, сър. Запознах се с него едва преди седмица. Дори не бих казал, че го познавам.

Дъгит остави разпечатката на бюрото си и вдигна друг лист. Оказа се копие на заглавната страница от някакъв документ с букви, размазани по обичайния за факсовете начин. Най-отгоре бяха телефонният номер и името на изпращача — кантора „Карстеърс Уедъл“.

— Според теб каква е причината да завещае цялото си състояние на теб?