Даниел Стийл
Хотел Вандом (23)

23.

През март Брад спеше в хотела при Елоиз всяка нощ. Не живееха заедно официално, но май нещата отиваха натам. Баща й не възразяваше. Брад бе чудесен младеж, а Елоиз бе невероятно зряла за годините си. Бе видяла много повече от живота, отколкото останалите момичета на нейната възраст. Двамата с Брад бяха великолепна двойка. Той не се оплакваше от дългото й работно време, интересуваше се от хотела. Интересът му към трудовото право също се засилваше. Никой от двама им не се страхуваше от тежка работа. Той учеше усърдно, докато тя работеше, и щеше да завърши през юни. После трябваше да изкара изпита за правоспособност. И започваше да си търси работа.

В една дъждовна вечер през март отидоха в „Уейвърли ин“, за да си починат от работа и учене. Натали все още бе на легло. Елоиз се отбиваше при нея колкото се може по-често и й носеше последните списания и филми. Натали бе на легло вече два месеца. Беше бременна в шестия месец и бебетата имаха шанс да оцелеят, ако се родят сега, макар че все още бяха изключителни дребни. Всяка допълнителна седмица намаляваше риска за живота им.

Елоиз говореше с Брад за предстоящата му работа, когато таксито им зави към хотела. Тя забеляза линейката, паркирана отпред. Зачуди се дали някой от гостите не бе получил инфаркт, после и двамата си помислиха за Натали. Брад плати на шофьора и двамата скочиха и се затичаха към хотела. Никой не й беше звъннал по време на вечерята, затова Елоиз предположи, че става дума за гост на хотела, но когато влетя във фоайето, видя баща си, качен на носилка с дефибрилатор на гърдите. Тя се втурна след санитарите уплашено и ги последва навън. Управителят на рецепцията, Брус и двама охранители ги следваха с ужасени лица.

— Какво стана? — попита Елоиз, когато санитарите качиха носилката в линейката.

— Не знам — отговори управителят. — Той се хвана за гърдите и падна пред рецепцията. Мисля, че е получил инфаркт.

— Защо не ми се обади? — извика тя остро, изпаднала в паника.

Брад застана до нея.

— Не остана време. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Натали знае ли? — бързо попита тя.

Брус поклати глава отрицателно.

— Не й съобщавайте — нареди Елоиз, после скочи в линейката, като погледна Брад извинително, преди да затворят вратите.

След миг сирената виеше и фучаха към болницата. Двама санитари седяха до Юг и го наблюдаваха внимателно. Той вече бе в съзнание и гледаше Елоиз със замаян поглед.

— Какво стана? — попита с дрезгав глас. — Имам силна болка в гърдите.

Във вените му бяха включени системи и санитарите му наредиха да не говори. Елоиз го хвана за ръката, преглътна сълзите си и се помоли безмълвно баща й да се оправи.

Откараха го бързо в кардиологията и я накараха да чака отвън. После й съобщиха, че баща й е прекарал лек инфаркт. По-късно щяха да му направят ангиограма.

— Не казвай на Натали — прошепна баща й уплашено. — Ще загуби бебетата.

— Няма да й кажа, а ти ще се оправиш — увери го Елоиз, и стисна ръката му.

Не можеше да си представи живот без баща си. Нуждаеше се от него прекалено много. Остана, докато го отведоха за ангиограмата. После звънна на Брад и му съобщи къде се намира. Той пристигна незабавно в болницата, където останаха да чакат с часове.

Докараха баща й обратно в два през нощта. Бяха му направили ангиопластика и го върнаха в интензивното отделение, за да го наблюдават. Елоиз звънна в хотела.

— Какво казахте на Натали? — тревожно попита тя.

— Обяснихме й, че един от гостите е пострадал, а баща ти е отишъл в болницата с него — отговори помощник-управителят.

— Идеално — успокои се Елоиз.

— Как е той?

Всички се тревожеха за баща й, който бе паднал като камък зад рецепцията.

— Направиха му ангиопластика. Увериха ме, че ще се оправи. Не знам колко време ще остане в болницата. В момента е упоен.

— Дръж ни в течение.

— Разбира се.

Тя се завъртя към Брад и се сгуши в прегръдките му. Прекараха нощта в хладната чакалня. Елоиз можеше да влиза и да наглежда баща си всеки час, но той спеше дълбоко. А на сутринта, когато се събуди, Елоиз и Брад бяха там. Брус им беше донесъл сандвичи в шест сутринта, както и термос с кафе. Елоиз не можеше да хапне нищо, но Брад умираше от глад и погълна два сандвича още преди охранителят да си тръгне.

Юг бе замаян и изглеждаше остарял с десет години. Навсякъде около него имаше монитори. Тя целуна баща си и го увери, че всичко ще е наред. Той заспа отново, преди Елоиз да излезе от стаята. И не изглеждаше добре.

Най-после, в осем часа, лекарят дойде да говори с нея. Усмихваше се, когато излезе от интензивното отделение, което успокои Елоиз.

— Можете да се приберете у дома и да си починете. Той се справя чудесно. Ще го задържим още няколко дни за наблюдение, после можете да си го вземете. Трябва да си почине няколко седмици, преди да се върне на работа, може би цял месец. Упражнения, диета, трябва да внимава с всичко. Това беше предупредителен изстрел, но мисля, че го закърпихме доста добре снощи. След няколко седмици почивка ще е чисто нов.

Елоиз се усмихна облекчено. Трудно щеше да повярва на думите на лекаря преди няколко часа.

— Жена му чака тризнаци и е на легло. Предполагам, че ще трябва да държим и двамата в леглото — каза тя, а лекарят се засмя.

— Стига да не започнат бурен секс, няма проблеми. Но след като тя е бременна с тризнаци, не мисля, че име подобен риск.

— Мога ли да го видя отново? — попита Елоиз.

— Преди няколко минути спеше — отговори лекарят — но можете да проверите.

Тя влезе при баща си, който се размърда, вдигна очи към нея и се извини за причинените неприятности.

— Не си причинил никакви неприятности, татко — меко каза тя, като го хвана за ръката. — Но вече трябва да внимаваш. И ти, и Натали трябва да сте на легло. Ще й правиш компания, докато се родят тризнаците. Лекарят каза, че можеш да ходиш на разходка всеки ден. Ние ще се погрижим за хотела.

— Ама че тъпа работа — оплака се баща й. — Не знам какво се случи. Добре съм. Сигурно съм бил прекалено изморен или нещо подобно.

Той изглеждаше по-жизнен, но все още изтощен, ала и самата Елоиз не изглеждаше много добре. Бяха прекарали тежка нощ.

— Не мога да те оставя да вършиш цялата работа — възрази баща й раздразнено.

— Няма да се връщаш на работа, докато лекарите не ти позволят — строго заяви тя. — Ние можем да се справим с всичко. Имаме нужда от теб, татко. Аз имам нужда от теб. Ще бъда изгубена без теб. Ти си всичко, което имам.

Очите й се насълзиха и баща й нежно я погали по ръката.

— Няма да ходя никъде. Кажи на Натали, че съм добре, и да не ражда, докато не се върна — усмихна се той.

— Ще си бъдеш у дома след няколко дни. Ще дойда пак по-късно. Брад е с мен и ти изпраща много поздрави.

— Радвам се, че е с теб. Предай на Натали, че я обичам. Обичам и теб — усмихна се той измъчено на дъщеря си, после затвори очи и се унесе.

Елоиз напусна стаята тихо, и двамата с Брад излязоха от болницата на огряната от слънцето улица. Струваше й се, че бяха прекарали цяла вечност в чакалнята. Брад спря такси и се върнаха в хотела. В таксито си говориха тихо за случилото се. Това бе най-страшната нощ в живота на Елоиз.

Служителите във фоайето ги очакваха с безброй въпроси. Елоиз изглеждаше изтощена, но не и съсипана, и всички изпитаха облекчение, когато чуха, че баща й е добре и ще се прибере след няколко дни.

Брад се качи в апартамента, за да се изкъпе и преоблече. Тази сутрин трябваше да отиде в университета. Елоиз отиде при Натали. Влезе в спалнята, където Натали лежеше и гледаше новините по телевизията. Вече не правеше нищо, освен да яде, спи и гледа телевизия, да звъни в службата си и да наблюдава как коремът й расте.

— Къде е баща ти? — незабавно попита тя с разтревожен глас.

Елоиз смяташе да премълчи, но нямаше как да скрие отсъствието на Юг за няколко дни. А и интуицията на Натали й казваше, че нещо се бе случило със съпруга й.

Затова момичето седна на ръба на леглото и й се усмихна.

— Добре е. Наистина е добре и ще се върне след няколко дни. Малко ни уплаши снощи. Получи лек инфаркт, но му направиха ангиопластика и казаха, че ще е чисто нов. А пък аз го накарах да си вземе четири седмици отпуска. Може да ти прави компания, докато се родят бебетата.

Елоиз издрънка всичко на един дъх и Натали я погледна с облекчение. Бе сигурна, че нещо лошо се е случило, и цяла нощ се бе тревожила.

— Благодаря ти, че ми каза истината — каза тя, и стисна ръката на Елоиз. — Наистина ли е добре?

— Да, честна дума.

— Мога ли да говоря с него?

— Той тъкмо заспа. Изкара дълга нощ. Можеш да му се обадиш след няколко часа, когато се събуди — каза Елоиз, като написа номера и сложи листа до леглото й. — Ще остана тук при теб, докато него го няма — предложи тя и мащехата й се зарадва.

Не искаше да е сама нощем, в случай че започнеше да ражда. Тя не можеше да помръдне без помощ и се тревожеше да не роди бебетата в леглото си без предупреждение. Беше ужасена, че може да се случи нещо такова, макар да не бе особено вероятно. Планираха да й направят цезарово сечение, когато настъпеше моментът за раждане.

— Благодаря ти — меко промълви тя. — Иска ми се да можех да отида при баща ти, вместо да лежа тук.

Натали се чувстваше безпомощна и безполезна, неспособна да свърши нищо, но пък залогът беше прекалено голям. Не можеше да си позволи да стане, дори и заради Юг.

— Той ще се прибере скоро у дома — напомни й Елоиз, после се върна във всекидневната и се просна на канапето.

Събуди се два часа по-късно, когато телефонът звънна. Баща й искаше да говори с жена си. Натали избухна в сълзи от облекчение, когато чу гласа му. Бъбриха си дълго време.

Елоиз й поръча обяд, после слезе да облече униформата си. Беше дежурна в три часа, но първо отиде в болницата да види баща си. Той вече бе настанен в частна стая с медицинска сестра и се зарадва страхотно на идването й. Благодари й отново за всичко, което бе направила предишната нощ, и за грижите за Натали. Жена му беше разказала за нежното отношение на Елоиз.

Тя прекара един час с баща си, после се върна в хотела, за да поеме смяната си. Яви се точно навреме и остана до единайсет вечерта. Едва изпълзя до апартамента, за да си вземе нощницата и да се види с Брад.

— Изглеждаш съсипана — каза той. — Лягай веднага.

Тревожеше се за нея, но тя поклати глава и взе нощницата си, която висеше на вратата на банята.

— Не мога. Трябва да спя при Натали тази вечер.

Брад я изпрати до апартамента на баща й. Остана да поговори няколко минути с леля си, после се върна долу.

След като той си тръгна, Елоиз нахлузи нощницата си и се метна в леглото до Натали. Елоиз бе толкова изморена, че скоро започна да се унася, но Натали хвана ръката й и я сложи на корема си. Невидими крачета ритаха във всички посоки.

— Как спиш с всичко това? — изуми се момичето, а Натали се усмихна.

— Не спя. Те подскачат през повечето време.

— Сигурно е странно — сънливо промърмори Елоиз.

Не можеше повече да държи очите си отворени. След секунда заспа дълбоко. Натали гледа телевизия до късно. Дните и нощите й бяха дълги, а ако имаше късмет и тризнаците си останеха в нея, оставаха още три месеца.

 

 

Два дни по-късно Юг се прибра от болницата. Изглеждаше блед и изморен, но определено много по-добре, отколкото когато получи инфаркта. Побърза да се качи в апартамента при жена си. Натали избухна в сълзи и го прегърна здраво. Той сложи ръце на огромния й корем, усети ритниците на бебетата и й се усмихна. Това бе всичко, което бе искал — да оживее и да се прибере у дома при нея. Не можеше да позволи нищо да му се случи сега, защото имаше прекалено много неща, за които да живее. Малко по-късно той легна до жена си, благодарен, че си е у дома.

Елоиз ги посещаваше колкото се можеше по-често, но откакто той постъпи в болницата, задълженията й се бяха утроили. Идваше да му иска съвет и му се обаждаше често по телефона, а той бе щастлив да се чувства свързан с дейността и решенията в хотела. Натали не харесваше това. Мислеше, че работата му е прекалено стресираща и едва не го бе убила, затова настояваше Юг да продаде „Вандом“. Искаше той да се обади на холандците и да приеме офертата им. Говореше само за това.

— Не може да става и дума — категорично заяви той на Натали, когато отново му заговори за продажбата на хотела. — Не мога да причиня това на Елоиз. Обича мястото ужасно много.

— Но обича повече теб — възрази тя. — Ако те загубим, това ще унищожи всички ни. Трябва да живееш и заради нея, и заради бебетата ни, а това място ще те убие, ако не забавиш темпото.

— Вземам си цял месец отпуска — напомни й той с надеждата да я умилостиви, но тя не можеше да говори за друго, освен за продажбата.

Не спомена и дума пред Елоиз, но вечно натякваше на Юг, макар да й бе заявил ясно, че няма да го направи. Това беше единственото нещо, за което спореха.

Той излизаше на разходка в парка всеки ден и се връщаше с дребни подаръчета за нея. Четири седмици след инфаркта изглеждаше по-добре откогато и да било, а Натали приличаше на планина. Всеки път, когато я погледнеше, той се засмиваше. Тя едва успяваше да помръдне.

Лекарката я посещаваше редовно, а акушерката — всеки ден. Вече бе април и Натали получаваше контракции. Вече бе в седмия месец и бебетата растяха добре.

Гледаха стара комедия и ядяха пуканки една вечер, когато Натали внезапно придоби озадачен вид. Лежеше в локва вода, която бързо намокри и неговия край на леглото. Юг се уплаши, че жена му отново е прокървяла, но когато погледна чаршафите, видя, че е само вода. Внезапно и двамата осъзнаха какво става.

— Мили боже! Водата ми изтече — паникьоса се тя.

Но на седем месеца тризнаците не бяха в голяма опасност. Макар да бяха доста дребни, вероятно всичките щяха да оцелеят. Юг се обади на лекарката, която му нареди да закара Натали в болницата веднага.

— Май шоуто започва — меко каза тя.

Бяха чакали събитието толкова дълго време. Хормоналното лечение миналото лято, инвитрото, а сега и седем месеца бременност, четири, от които тя прекара на легло. Беше готова да се изправи пред настъпващото събитие. Надяваше се, че и бебетата са готови.

Лекарката ги очакваше в болницата. Откараха Натали в родилното отделение веднага щом започнаха първите сериозни болки, изненадващо силни. Лекарката я бе предупредила, че щом водата й изтече, раждането може да започне веднага и май точно това се случваше. Натали държеше здраво ръката на Юг, който я успокояваше нежно и й помогна да се настани в леглото. Прегледаха я и тя незабавно изплака от болка.

— Разширението е вече осем сантиметра — обясни лекарката. — Сигурно си имала контракции цяла нощ.

Искаха тя да има контракции преди цезаровото сечение, за да дадат възможност на бебетата да се подготвят да дишат, когато се родят.

— Имах толкова контракции напоследък, а и бебета ритаха толкова много, че ми е трудно да определя — отвърна Натали.

Лекарката я прегледа отново и този път родилката изпищя. Юг потръпна, вторачен в нея. Болките му се струваха кошмарни. Мириам не му бе позволила да присъства на раждането на Елоиз и тази гледка му бе за първи път.

— Вече не можем да спрем раждането — каза лекарката. — Водата е изтекла и има риск от инфекция, а и разширението е настъпило доста бързо. Ще опитаме да забавим малко, за да й влеем лекарствата.

Смятаха да сложат Натали на системи, за да предпазят дробовете на бебетата, които не бяха съвсем готови да се появят на бял свят. Лекарката обясни, че най-добрият начин да забавят раждането е да сложат епидурална инжекция. Бездруго щяха да се нуждаят от нея за цезаровото сечение, тъй като нямаше да й позволят да роди по обикновения начин.

Извикаха анестезиолога и той направи инжекцията. Беше болезнена, но забави контракциите и даде времето, от което се нуждаеха, за да приготвят бебетата.

Натали лежеше на едната си страна, изтощена и разтревожена. Мониторът показваше биенето на трите сърчица и тя лежеше кротко, стиснала ръката на Юг, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Страх ме е — прошепна тя. — За тях, а не за мен.

— Всичко ще е наред — увери я той.

Искаше да му повярва, но не успя. Прекалено много неща можеха да се объркат. В осем сутринта й бяха влели всичко, от което тя и бебетата се нуждаеха, и спряха упойката. Болките веднага се завърнаха, но лекарката искаше тя да има контракции, за да подготви дробовете на бебетата. Увери ги, че няма да я оставят да се мъчи дълго и скоро ще пристъпят към цезаровото сечение. Юг реши, че това съчетава лошото и от двата свята — болезнено раждане, а после цезарово сечение, което си беше сериозна операция. Прегледаха я отново, но това само влоши положението.

— Искам да се прибера у дома — промълви Натали и избухна в сълзи.

Той също искаше да я отведе у дома, но засега трябваше да останат тук.

След малко в стаята влязоха още двама лекари и пет-шест сестри. Сложиха Натали на количка и я откараха в операционната. Юг държеше ръката й, а екипът ги следваше.

В операционната всичко се разви с такава скорост, че Натали дори не разбра какво точно става. Пристигнаха трима педиатри, докараха три инкубатора и я завиха с чаршаф. Помолиха Юг да застане до главата й. Включиха системи и в двете й ръце и Юг вече не можеше да я държи за ръка, но се наведе и я целуна, а тя му се усмихна през сълзи. После нещата се развиха още по-светкавично. Едно от бебешките сърца бе започнало да бие по неестествен начин и лекарите решиха да започнат процедурата.

Юг седна на стол до жена си. Мониторите продължаваха да писукат, но сега се чуваше биенето само на две сърца. Юг не посмя да попита какво става, защото не искаше да плаши Натали.

Лекарите сновяха забързано наоколо. Внезапно, когато Юг притисна лице в бузата на Натали, и двамата чуха тихо хленчене от другата страна на чаршафа.

— Имате си малко момченце — гордо заяви лекарката.

Юг и Натали се просълзиха, а педиатърът взе бебето, за да го прегледа и постави в инкубатор. След секунди чуха нов плач. Този звучеше по-силно.

— И момиченце.

Двамата се усмихнаха щастливо през сълзи. Вече не се чуваше писукането на монитора и Юг се зачуди дали бяха намалили звука, но за дълго време не последва нов плач. После чуха ритмично пошляпване, а лекарите си размениха мрачни погледи.

— Какво става? — задавено попита Натали.

Никой не отговори. Но и без да им кажат, те се досетиха. Нямаше трето гласче, а другите две бебета плачеха. Лекарката се приближи до тях и когато видяха лицето й, разбраха.

— Опитахме се да спасим второто момиченце, но сърцето му не издържа. Беше под килограм и съвсем мъничка. Съжалявам. — Беше искрено разстроена, а Натали се разрида горчиво.

Имаха две здрави бебета, но бяха изгубили третото.

Екипът заши Натали, а лекарката се върна да твори с тях.

— Малкото момиченце, което загубихте, е много красиво. Вече е идеално почистено. Бихте ли искали да го видите и подържите за минута?

Тя знаеше от личен опит, че понякога родителите си представяха, че бебето им е било откраднато или разменено, или зловещо деформирано. Натали кимна и след няколко минути й подадоха мъртвороденото бебе. Имаше малко сладко личице и черна коса като Юг. Натали захлипа, а Юг погали миниатюрното личице. После сестрата нежно взе мъртвото бебе и им донесоха другите две. Синът им плачеше неуморно. Имаше руса коса и приличаше на майка си, а дъщеря им имаше ангелско личице и къдрава черна коса. И двете бебета тежаха малко над килограм и половина. А онова, което не оцеля, бе наполовина по-дребно. Но и две деца си беше победа. Лекарката съсредоточи вниманието им върху живите бебета. Бяха в инкубатори засега, но им обясниха, че мога да си ги приберат у дома, когато наддадат до два килограма.

Натали вече бе зашита и покрита с топло одеяло. Трепереше неудържимо от шока, вълнението и операцията. А Юг имаше чувството, че са паднали в Ниагарския водопад. Беше щастлив и тъжен, развълнуван и отчаян заради изгубеното бебе. Задържаха Натали в операционната още един час, после я настаниха в стая. Мъртвороденото бебе бе отнесено някъде, а живите сияха в инкубаторите си.

Юг прегърна жена си и й каза колко се гордее с нея. Говореше й колко е смела, колко са красиви бебетата им. Натали обаче не можеше да забрави личицето на миниатюрното момиченце, което бяха загубили.

След като тя се поуспокои, звъннаха на Елоиз и й съобщиха, че има брат и сестра. Тя изчака безмълвно и Юг добави, че са изгубили едното малко момиченце. Елоиз също се натъжи, но изпита облекчение, когато чу, че Натали и другите две бебета са добре. Мащехата й щеше да се върне в хотела след четири дни, а близнаците — след няколко седмици.

— Как приема тя нещата? — попита Елоиз баща си.

Натали все още трепереше прекалено силно, за да може да говори.

— Добре е и прояви страхотна смелост. И двамата сме тъжни, но сме щастливи, че имаме двете бебета… и теб — добави той усмихнато.

— Мога ли да я видя? — попита момичето.

— Може би малко по-късно. Лекарите настояват тя да поспи.

Натали бе абсолютно скапана и не можеше да спре да плаче. В един момент лееше сълзи от радост, а в следващия — от мъка.

— Добре ли си, татко?

Тревожеше се за него, особено след инфаркта. Положението не беше леко и за него.

— Съвсем — отговори Юг.

— Ще съобщя на всички в хотела.

Дженифър окачи сини и розови балони навсякъде.

Елоиз работи усилено цял ден, после двамата с Брад отидоха в болницата. Видяха двете бебетата в инкубаторите им и тя реши, че са прекрасни.

Натали изглеждаше изтощена и все още имаше болки от операцията, затова не останаха дълго. Елоиз и Брад се върнаха в хотела и обсъдиха случилото се. Очевидно и Натали, и баща й бяха преживели много.

— Изглежда адски сложно — тъжно отбеляза Брад.

Не му се искаше Елоиз някога да преживее подобно нещо. Поговориха и за бъдещето, макар и двамата да бяха доста млади. Но връзката им се развиваше отлично и двамата знаеха, че искат да са заедно за дълго време. Брад напомни, че леля му бе чакала прекалено дълго да има деца. Изтъкна, че все пак бяха извадили късмет с оцеляването на другите две бебета. Натали можеше да роди прекалено рано и да изгубят и трите. Брад прегръща Елоиз цяла нощ, благодарен, че се бяха запознали. Искаше да я защитава и да се грижи за нея, и се надяваше да преодолеят всички затруднения, които животът им поднесе в бъдеще.

Юг искаше същото за жена си. Остана в болницата, за да се грижи за нея.

Седмицата, докато Натали лежа в болницата, беше трудна. Тъгуваше безкрайно за момиченцето, което бе умряло. Денят, в който го погребаха, бе трагичен. Само Натали, Юг, Елоиз и Брад присъстваха на скромната служба. Сърцето на Елоиз се сви, когато видя малкия ковчег. Беше бял с розови цветя. Натали плачеше неудържимо, но после, по настояване на Юг, се отбиха в болницата да видят другите две бебета. Бяха ги кръстили Стефани и Джулиън. Момченцето правеше смешни гримаси, а Стефани спеше спокойно. Приличаха на малки ангелчета. Брад и Елоиз бяха омагьосани от тях. Елоиз вече не се чувстваше изместена, а част от голямо семейство. Бебетата спечелиха сърцето й. Цяла седмица им бе купувала дребни подаръчета, а Брад непрестанно я закачаше за това.

Четиримата се върнаха в хотела и вечеряха заедно. Денят бе изтощителен и Натали си легна още преди да довършат вечерята.

След няколко дни, когато тя се поуспокои, Юг се върна на работа за първи път от повече от месец. Придружаваше жена си в болницата, когато Натали отиваше да храни близнаците. Млякото й беше обилно и след като ги накърмеше, тя оставяше кърма и в болницата. Но се тревожеше заради работата на Юг. Искаше й се да продаде хотела, преди да го убие. Поговориха по този въпрос една нощ в леглото.

Натали поклати глава, загледана в Юг, който изглеждаше по-щастлив, откак се бе върнал на работа.

— Няма да успея да те убедя да продадеш хотела, нали?

— Никога — усмихна се той. — Едва не допуснах тази грешка веднъж. Няма да я повторя. Един ден Елоиз ще го управлява, а може би и Стефани, и Джулиън. А тогава ние с теб ще пътуваме по света и ще се забавляваме.

Каза го сякаш това предстоеше съвсем скоро, но Натали знаеше, че ще минат години. Не можеше да си представи, че Юг ще предаде управата на „Вандом“. Можеше да сподели отговорностите с Елоиз, но още не бе готов да се пенсионира и тя се чудеше дали някога щеше да е готов. Хотелът, на който бе посветил двайсет години от живота си, бе неговата страст.

— Добре — въздъхна Натали примирено. — Съгласна съм. Всичките сте луди. Елоиз работи повече и от теб. Кара двойни смени през цялото време, докато ти беше болен.

Бе го направила и тази седмица.

— Просто не се убивай от работа — предупреди го тя. — Имам нужда от теб за дълго време. Юг Мартен.

— И аз имам нужда от теб — отвърна той и я целуна. — Ти си жената, която обичам, и ти си майката на децата ми. Обещавам ти, че един ден, когато Елоиз е готова, ще предам всичко в нейните ръце, а ние с теб ще се забавляваме.

Натали не повярва много на обещанието му, но най-после разбра, че Юг никога нямаше да продаде хотела. Вероятно не би и трябвало да го прави. Хотел „Вандом“ беше неговият живот.