Даниел Стийл
Хотел Вандом (13)

13.

През следващите два месеца животът им изглеждаше абсолютно нормален. Братът на Натали и жена му пристигнаха в града и тя и Юг вечеряха с тях. Двамата мъже се харесаха и се разбраха чудесно. Джеймс смяташе, че Юг е свестен човек и идеален за сестра му. Говориха за бизнес цяла вечер, а Натали разказа на снаха си за проектите, по които работеше.

Бизнесът на Натали процъфтяваше, тя все още работеше и в хотела. В някои отношения сякаш Юг нямаше дъщеря, защото тя не бе част от живота на Натали и никой не знаеше дали някога ще бъде. Тя вече не се измъчваше от невъзможността да се сприятели с Елоиз. Момичето се намираше в друга част от живота на Юг и връзката им вървеше отлично без нея. Беше солидна и невероятно интимна. Не можеха да живеят заедно, защото мястото на Юг бе в хотела, а Елоиз щеше да се прибере през декември. Но във всяко друго отношение отношенията им бяха идеални.

Юг беше доста зает и обичаше да говори с Натали за работата си. Тя беше интелигентна жена, интересуваше се от всичко и често му даваше добри съвети. В края на май, за Деня на паметта, отидоха в Хемптън и докато вечеряха в „Ник и Тони“, тя спомена нещо за художествена изложба, която искала да види в музея на модерното изкуство. Юг й съобщи, че заминава за Париж следващия уикенд.

— По работа ли? — учуди се тя.

Юг й споменаваше за пътуването си за първи път и тя предполагаше, че се е наложило внезапно.

— Не, за да се видя с Елоиз. Тя започва стажа си в „Жорж V“ на първи юни. Обещах й да отида, преди да започне работа.

Натали замълча за миг, после кимна. От време на време нещо й напомняше, че Юг има и друга част от живота, която тя не можеше да сподели. Това нараняваше чувствата й, но тя се опитваше да не мисли по въпроса. Понякога й се струваше, че Юг има съпруга, а тя е неговата любовница, жената, която обичаше, но криеше. Искаше й се да замине за Париж с него, а и разполагаше с време, но беше невъзможно. Не и преди той да разкаже на дъщеря си за тях, а Юг дори вече не обещаваше, че ще го направи.

— Малко е странно — подхвърли тя, но не го попита дали ще съобщи на Елоиз за връзката им.

Знаеше, че той пак ще измисли някакво оправдание. Например колко щяла да се разстрои Елоиз, а той не можел да рискува подобно нещо. Пък и Натали не искаше да се разочарова отново, ако храни напразни надежди.

— И аз бих искала да отида в Париж.

— Може би следващата година — меко каза той, чувствайки се като пълен идиот.

Понякога Натали се чудеше дали Юг ще скъса с нея, когато Елоиз се прибере през декември, за да не му се налага да съобщи новината на дъщеря си. Всичко това започваше да й напомня за човека, с когото бе живяла цели осем години, но който отказваше да се обвърже. Юг изглеждаше отдаден на любовта им, но след като все още не бе разказал на Елоиз за тях, Натали си даваше сметка, че не е съвсем така. Тя беше като призрак, в който той бе влюбен, а само Елоиз бе истинска.

— Какво ще стане, когато дъщеря ти се прибере през декември? — тъжно попита тя.

— Тогава ще трябва да й кажа.

Но и двамата знаеха, че не е така. Юг можеше да си играе тази игра вечно, стига Натали да му позволи. Тя се почувства изключително депресирана, когато чу, че Юг заминава за Париж и дори не й обещава да каже на дъщеря си за връзката им. Той се страхуваше прекалено много да не я разстрои, отчужди или изгуби и все още не бе готов да поеме риска, дори и заради жената, която обичаше.

Натали не проговори по пътя към хотела и Юг долови напрежението, но не каза нищо. Не искаше да повдигат отново тази тема. Чувстваше се виновен. Натали се разходи сама по плажа на следващата сутрин и той осъзна, че все още е разстроена. Не можеше да я успокои, освен ако не обещаеше да говори с Елоиз в Париж. А пък не искаше отново да наруши обещанието си. Чувстваше се като кретен.

Натали не проговори повече по въпроса. Когато я остави пред дома й в неделя вечер, тя не го покани да се качи, което не се бе случвало преди. Обади й се на другия ден и я попита дали може да се отбие при нея. Натали се държа мило, приготви вечеря, но той усети, че между двамата се бе издигнала невидима стена. Беше я разочаровал прекалено много пъти с нежеланието си да съобщи на Елоиз за връзката им и внезапно това се бе превърнало в огромен проблем.

— Слушай, знам, че звучи откачено — каза той в края на вечерята. — Разбирам, че не трябва да пазя тайна от нея, но това пък ни оставя време да заздравим напълно връзката си. Ще й кажа, когато се прибере у дома. Просто не искам да рискувам преди това. Тя има прекалено много други възможности, особено с момчето в Париж. Млада е и не проявява разбиране като нас. Може да реагира твърде остро. Но ти обещавам, че след като се върне у дома, ще говоря с нея.

Натали се взря в него за момент, после поклати глава.

— Аз също вече не проявявам разбиране, макар да не съм млада. Положението е обидно за мен. Аз съм пазената в тайна жена. Приятно ти е да си с мен, но не искаш да кажеш на дъщеря си. Какво означава това? Срамуваш ли се от мен? Не съм ли достатъчно добра? Как да го разбирам? Честно казано, чувствам се отвратително.

— Знам, че е така, и ужасно съжалявам. Положението е много неприятно. Аз и Елоиз бяхме сами почти шестнайсет години. Говорили сме по този въпрос хиляди пъти. Знаеш защо още не мога да й кажа.

Изглеждаше доста разстроен, но Натали се чувстваше още по-зле.

— Може би никога няма да го направиш. Откъде да знам, че ще й кажеш, когато се прибере у дома? Спим заедно от шест месеца, но тя още е в неведение. И може би никога няма да узнае.

Натали вече не знаеше в какво да вярва.

— Слушай, отивам в Европа само за седмица. Не съм я виждал от Великден. Може да отида и още веднъж през есента, а после тя ще се върне.

— И тогава какво? Ами ако ти нареди да скъсаш с мен и започне да те притиска? Откъде да знам каква власт има момичето над теб? Струва ми се, че засега тя печели. И може би аз ще загубя накрая. Преживяла съм го преди.

— Тогава е било различно. Той е избягал с най-добрата ти приятелка.

— Не е различно. Той не можеше да се обвърже. Виждам, че и ти не можеш. Не смееш да кажеш истината на дъщеря си. Нямаш смелост.

Това бе най-големият упрек, който някога му бе отправяла, но Юг знаеше, че го заслужава, затова не възрази. Не възнамеряваше да съобщи новината на Елоиз в Париж, затова не искаше да обещава това. Обичаше Натали, но отношенията с дъщеря му означаваха прекалено много за него, за да поеме подобен риск. И не знаеше как би постъпил, ако Елоиз започнеше да го моли да се раздели с Натали, когато се прибереше у дома. Мисълта беше напрано ужасяваща.

Не остана при нея, а се прибра в хотела. Нямаше да я види повече, преди да замине. Знаеше, че това е лош знак. През целия полет до Париж не престана да мисли за нея. Звънна на мобифона й, когато пристигна, но тя не вдигна. Юг подозираше, че вече й е писнало, но не можеше да направи нищо. Не можеше да забрави думите на Елоиз в Рим: че държи да е единствената жена в живота му.

И колко далеч би стигнала, за да му покаже, че му е казала истината? Ами ако я загубеше за години? Не беше справедливо от страна на Натали да го кара да поема подобен риск. Каза си, че Натали не го разбира, защото няма собствени деца. Но в сърцето си знаеше, че е нечестен към нея, и се мразеше заради това. А сега изглеждаше, че и Натали го мрази. Не вдигаше телефона си и дори не отговаряше на съобщенията му, изпълнени с извинения и любов. Щом още я пазеше в тайна, тя вече не вярваше на думите му и не искаше да има нищо общо с него. Все пак Юг таеше надежда тя да се успокои до връщането му у дома.

Опита се да се забавлява с Елоиз в Париж, но времето бе кратко, а и тя бе заета. Искаше да обзаведе малкия апартамент, който двамата с Франсоа бяха наели. Юг я заведе в ИКЕА и накупиха всичко за един ден. И тя, и Франсоа бяха нервни и притеснени от предстоящия стаж и непрестанно се караха. На всичкото отгоре започна и транспортна стачка. Автобусите и метрото не работеха, също и влаковете, а накрая затвориха и летището. Градът бе задръстен от частни коли и велосипеди, с които хората ходеха на работа.

В „Риц“ обаче бе чудесно както винаги и Юг заведе младежите няколко пъти, когато не се караха. Но прекара много малко време насаме с дъщеря му, а и тревогите за Натали не го оставиха през цялата седмица. Ала моментът отново не бе подходящ да съобщи на дъщеря си за нея. Елоиз бе прекалено изнервена и щеше да реагира лошо. Той изпита едва ли не облекчение, когато си тръгна.

Стори му се странно да я остави с Франсоа. Елоиз си живееше живота, но не искаше да позволи подобна свобода на баща си. Юг си помисли, че и двете жени до него бяха неразумни. Чувстваше се изтощен, когато се качи на самолета за Ню Йорк. Транспортната стачка бе приключила предишния ден и самолетът му бе претъпкан с хора, чиито полети бяха отменени по време на стачката. Последният удар бе, че багажът му изобщо не бе качен на самолета.

Шофьорът на хотела го взе от летището и той потегли към града, доволен, че се е прибрал. Пътуването му в Европа не бе особено приятно. Звънна на Натали от колата, но отново се включи гласовата й поща. Обади се в службата й, но му казаха, че я няма. Не успя да я открие никъде. Но където и да се намираше, очевидно все още му беше сърдита. Когато влезе в кабинета си, откри защо. Дженифър му подаде писмо, което Натали оставила за него в началото на седмицата. Имаше надпис „Лично“, затова секретарката не го бе отворила. Пликът беше доста дебел. Юг влезе в кабинета си и затвори вратата, за да го прочете на спокойствие.

Писмото съдържаше всичко онова, което не искаше да чуе. Натали го обичала лудо и би била щастлива да прекара остатъка от живота си с него, но била почтена жена, а не мръсна тайна, която да крият от деветнайсетгодишно момиче. Ако той не я обичал достатъчно, за да разкаже за нея на дъщеря си след седем месечна връзка, очевидно в живота му нямало място за нея. Тя не възнамерявала да му позволи да я унижава повече, като крие любовта им. Съчувствала му и разбирала страховете му, но ако шестнайсетте години, които е посветил само на дъщеря си, стрували нещо, тогава Елоиз би му простила почти всичко, особено факта, че обича жена, която също го обича. В края на писмото Натали заявяваше, че му пожелава всичко най-хубаво и го молеше да не я търси повече. Беше го подписала простичко: „Обичам те. Натали“. И това бе всичко. Край.

Юг беше зашеметен, все едно в стаята бе избухнала бомба. Знаеше, че си го е заслужил, но не бе искал да се случи. И бе наясно, че единственото, което можеше да промени нещата, бе да разкаже на Елоиз за Натали, а не бе готов да го направи. Не и през следващите шест месеца. А може и Натали да бе права. Кой знае дали ще се реши да говори с Елоиз и тогава. Юг бе отвратен от липсата си на смелост, но истината бе, че отношенията му с дъщеря му бяха по-важни от връзката с Натали. Не му оставаше друго, освен да приеме решението й. Обичаше я, но както тя бе споменала в писмото си, явно не достатъчно, за да я уважава и да се държи с нея по подобаващ начин. Натали заслужаваше нещо повече. Не беше мръсна малка тайна. Ала Юг просто не можеше да й даде всичко, което заслужаваше. Очите му се напълниха със сълзи, когато сгъна писмото, пъхна го в плика и го прибра в чекмедже на бюрото си, което заключи. Отпусна глава на ръцете си и поседя така няколко минути, после стана и излезе от стаята с мрачен вид.

— Всичко наред ли е? — попита Дженифър.

Той се поколеба, после кимна и отиде във фоайето. Дженифър не знаеше какво съдържаше писмото, но се досещаше. Бе наясно, че рано или късно на Натали щеше да й писне и да се оттегли. Видът на Юг й каза, че точно това бе станало. Дженифър се бе надявала това да не се случи, но седем месеца бяха прекалено дълго време да чакаш мъж да разкаже за теб на детето си. Секретарката изпитваше искрено съжаление и към двама им. Очевидно Юг обичаше Натали, но обичаше дъщеря си повече. А и нямаше да е лесно, ако й бе казал за приятелката си. Елоиз никога нямаше да одобри присъствието на друга жена в живота на баща си, независимо коя бе тя.

Дженифър не видя Юг през останалата част от деня. Той обикаляше из хотела, наваксваше с работата и накрая се прибра горе, заключи вратата, сложи надпис „Не безпокойте“, легна и плака, докато заспа.