Джеф Вандърмиър
Агенцията (8)

007: Суеверие

Двайсет минути по-късно Контрол вече беше успял да натъпче Уитби, Грейс и щатния лингвист Джесика Хсию в тясното пространство пред видимата част от стената със странните думи, написани от ръката на директора. Не си направи труда дори да премести книгите или нещо друго. Искаше да седят неудобно близко — да се сближим в тази телефонна будка с долепени колена. Тихо прошумоляване на дрехи, дишане, скърцане на обувки, неочаквани миризми — всичко щеше да се усили. Това трябваше да бъде свързващо преживяване. Може би.

Само помощник-директорът имаше нормален стол. Така щеше да си запази илюзията за ръководната си позиция или по-скоро, той щеше да избегне по-късните й оплаквания от неговата дребнавост. Вече беше пропуснал покрай ушите си натъртеното: „Толкова съм благодарна, че това е по програма“ — явно вече беше разбрала, че е преместил разпита на биолога. Накара го да чака, докато се шегуваше с някого в коридора, което той прие като микроотмъщение.

Бяха се сместили около най-малката конферентна маса-табуретка на света, върху която Контрол бе поставил саксията с растението и мишката. Всичко с времето и на мястото си, макар че мобилният телефон на директора нямаше да участва в разговора — Грейс вече го беше конфискувала.

— Какво е това? В моя кабинет — каза той и посочи към стената от думи.

Нямаше голямо желание да се подчини на неизказаното послание, което се излъчваше като силово поле от Грейс: това все още беше кабинетът на предишния директор.

„Това“ включваше не само думите, но и груба карта на Зона X, нарисувана под тях със зелено, червено и черно, на която се виждаха обичайните забележителности: фарът, топографската аномалия, базовият лагер… но и един остров нагоре край брега. От двете страни с химикалка бяха надраскани няколко откъслечни, неразбираеми думи, а на педя над главата на Контрол се виждаха две заплашителни наклонени черти и дати с около три години разлика. Една червена. Една зелена. До тях — инициалите на директора. Нима беше мерила височината си? От всички странни неща на стената, това изглеждаше най-странно.

— Нали казахте, че сте прочели всички папки — отвърна Грейс.

В нито една от тях не се споменаваше за врата, зад която се крие особен текст, но той нямаше намерение да спори. Надали беше открил нещо, за което те не знаят.

— Припомнете ми.

— Директорът написа това — отговори Грейс. — Това са думи, намерени върху стените на тунела.

На Контрол му трябваше секунда да смели тази информация.

— Но защо ги оставихте тук?

В един напрегнат миг от съчетанието на думите и миризмата на развален мед физически му призля.

— В нейна памет — бързо се обади Уитби, сякаш да оправдае помощник-директора. — Стори ни се твърде неуважително да ги изтрием.

Контрол беше забелязал, че Уитби не проявява особен интерес към мишката, въпреки че от време на време й хвърляше поглед.

— Не е в нейна памет — възрази Грейс, — защото директорът не е мъртва. Не вярвам, че е мъртва.

Каза го тихо, но толкова уверено, че Уитби и Хсию притихнаха, все едно Грейс бе споделила мнение, което я злепоставяше. Освен това Контрол се беше постарал да нагласи термостата така, че всички леко да се потят и неспокойно да помръдват.

— Какво означават? — попита Контрол, за да продължат нататък. Като се изключи обструкционизмът на Грейс, той забелязваше в нея нарастваща болка, която нямаше желание да изследва.

— Затова доведохме лингвиста — намеси се доброжелателно Уитби, макар да бе ясно, че помощник-директорът е изненадана от присъствието на Хсию. Но със свиването на „Съдърн Рийч“ влиянието на Хсию нарастваше; скоро можеше да се окажат с отдели, състоящи се от по един човек, който сам се наказва за нарушения, сам си дава повишения и бонуси и сам празнува рождения си ден, като поръчва морковени торти с формата на агенцията.

— Преди всичко, деветдесет и девет цяло и девет процента сме сигурни, че този текст е взет от проповед на пазача на фара Сол Еванс — каза Хсию, ниска, слаба жена с дълга черна коса. Говореше с леко възходяща интонация, която придаваше оптимизъм дори на най-незначителното или най-сериозното й изказване.

— Сол Еванс…

— Ето го там. — Уитби посочи рамките на стената. — В средата на черно-бялата снимка.

Мъжът пред фара. Значи това беше Сол. Вече го познаваше — някъде в дъното на съзнанието си.

— Защото сте го намерили напечатано някъде другаде ли? — обърна се той към лингвиста. Не бе имал време да хвърли повече от един поглед на папката за Еванс — беше твърде зает да опознава служителите на „Съдърн Рийч“ и общите контури на ситуацията в Зона X.

— Защото отговаря на неговия синтаксис и речник в няколко фрагмента от проповеди, които имаме на аудиозапис.

— Защо е изнасял проповеди, след като е бил пазач на фара?

— Бил е пенсиониран проповедник. Но по някаква причина се върнал към старото си поприще тъкмо в годината преди Събитието, създало Зона X и след това — границата.

— Това не звучи ли повече като съвпадение? — подхвърли Контрол, но никой не подхвана идеята.

— Проверено е — каза Уитби. За първи път в тона му към Контрол се промъкваше снизхождение.

— И тези думи са открити в топографската аномалия?

— Да — потвърди тя. — Надписът е реконструиран от сведенията на няколко експедиции, но така и не сме получили проба от материята, от която са направени думите.

— Жива материя — каза Контрол. Нещо му проблесна: думите не бяха цитирани в документите, но наистина беше чел нещо за надписи с жива тъкан по стените на тунела. — Защо думите не са включени в документите?

— В интерес на истината — отговори отново лингвистът, този път с известна неохота, — не обичаме да ги възпроизвеждаме. Така че може да са потънали някъде из информацията, например в папката за пазача на фара.

Грейс очевидно нямаше какво да добави, но Уитби се намеси:

— Не обичаме да възпроизвеждаме думите, защото все още не знаем какво точно е провокирало създаването на Зона X… и защо.

Но въпреки това бяха оставили думите зад врата, която не води наникъде. Контрол не успяваше да схване логиката.

— Това е суеверие — възрази Хсию. — Абсолютно, безспорно суеверие. Не бива да говорите така.

Контрол знаеше, че родителите й са изявени традиционалисти и че тя произхожда от култура, в която духовете се проявяват и думите имат друго значение. Хсию не споделяше тези вярвания — яростно не ги споделяше, а практикуваше свободна форма на протестантство, която също имаше своите необясними елементи. Но той все пак се съгласи с оценката й, въпреки че тази антипатия може би се промъкваше и в анализите й.

Тя би продължила с енергичното разкритикуване на суеверието, но Грейс я спря.

— Не е суеверие.

Всички се завъртяха на табуретките си и се обърнаха към нея.

— Суеверие е — призна тя, — но може и да е вярно.

Как е възможно суеверието да бъде вярно? Контрол се замисли над това по-късно, когато насочи вниманието си към посещението на границата и едновременно с това хвърли бегъл поглед на папката, която Уитби му беше дал. Заглавието й гласеше просто „Теории“. Може би „суеверието“ се промъкваше в пукнатините, в пролуките, когато работиш на място с намаляваща мотивация и оскъдни ресурси. Може би суеверието беше това, което настъпва, когато директорът изчезне в акция, а помощник-директорът още оплаква загубата. Може би тогава прибягваш към заклинания и ритуали, а влечуговият ти мозък казва: „Аз ще поема оттук нататък. Ти вече се опита“. Не беше дори неразумно. Та колко невидими, абстрактни заклинания управляваха света извън „Съдърн Рийч“?

Но не всички вярваха в една и съща версия. Лингвистът например още беше убедена в суеверието на логиката, може би защото беше прекарала само две години в агенцията. Ако статистиката беше вярна, тя щеше да прегори и да бъде отстранена следващата година; по някаква причина Зона X беше неумолима към лингвистите, почти като към свещениците, от които вече не бе останал нито един в „Съдърн Рийч“.

Така че може би само месеци деляха лингвиста от покръстването във вярата на помощник-директора или на Уитби, каквато и да беше тя. Защото Контрол знаеше, че вярата в научния процес има своите граници. Зикуратите на нелогичното, издигнати от средностатистическия роден терорист, който си купува азотен тор или сглобява детонатора, добиваха собствен несигурен импулс и сила.

Но Хсию беше корава и упорита по причини, които не внушаваха по-голямо спокойствие на Контрол по отношение на Зона X.

Представете си, каза тя на Контрол, че езикът е само част от даден метод на комуникация. Представете си, че той дори не е важната част, а по-скоро снабдителната тръба, шосето. Просто проводник. „Инфраструктура“ бе думата, която Контрол щеше да употреби по-късно в разговора си с Гласа.

Истинската същност на посланието, неговият смисъл, се изразяваше от комбинациите на живата материя, съставляваща думите, сякаш самото „мастило“ беше посланието.

— А ако едно послание е полуфизическо, ако кодировката е полуфизическа, то според мен думите на стената изобщо нямат същия смисъл. Мога да ги анализирам с години — което, доколкото схващам, може би е правила и директорът — но това няма да ми помогне да разбера нищо. Видът на проводника помага да се определи за колко време пристига съобщението, а може би и донякъде контекста, но това е всичко. По-нататък…

Тук Контрол осъзна, че Хсию се е плъзнала по плоскостта на лекцията, която бе изнасяла много пъти, вероятно съпътствана от презентация с PowerPoint.

— По-нататък, ако някой или нещо се опитва да натъпче информация в главата ви с думи, които разбирате и смисъл, който не разбирате, проблемът не е, че работи на честота, която не възприемате, а нещо много по-лошо. Все едно съобщението е нож, който създава смисъла си, режейки месото, а главата ви е приемникът и върхът на ножа постоянно влиза в ухото ви, отново и отново…

Не беше нужно да казва повече, за да се замисли Контрол за злощастните експедиции, преди да забранят използването на имена и съвременни комуникации. Ами ако съдбата на първата експедиция беше предопределена от някакво смущение, внесено от самите тях, което им е попречило просто да слушат, да възприемат?

Той се върна към пазача на фара:

— Сол Еванс е написал всичко това много отдавна, нали? Не може да пише тези думи сега. Би трябвало вече да е прастар.

— Не знаем. Просто не знаем.

Последното, което никому не помагаше, беше изречено от Уитби и всички го изгледаха като животни, озовали се по средата на пътя в тъмна нощ, към които бързо лети автомобил.