Джеф Вандърмиър
Агенцията (18)

017: Перспектива

Контрол започна да прескача стъпала и да забелязва неочакваната поява на други. Дойде време за обяд след оперативката, която Контрол забрави в мига, в който приключи, и колкото и да се опитваше, почти нищо не можеше да си спомни. Беше дошъл тук, за да разнищи загадка, но имаше чувството, че тя разнищва него.

Помнеше, че известно време говори за това, как иска да научи повече за фара и връзката му с топографската аномалия. След което Хсию каза нещо за моделите в проповедта на пазача на фара, а единственият член на отдела за реквизити — възрастен, прегърбен мъж на име Дарси — с тънък тенекиен глас изкоментира нещо за „решаващата роля на отдела за историческа точност, сега и в бъдеще“.

Членовете на експедицията бяха насядали около лагерния огън, заобиколен от дървета. На фона пълзеше или се тътреше нещо толкова голямо, че очертанията му не се виждаха; пристъпваше невъзмутимо между дърветата и огъня. Контрол не искаше да мисли какво може да бъде толкова огромно и същевременно толкова гъвкаво, че да се движи по този начин, не желаеше да си представя течна стена от ивици плът.

Може би трябваше да продължи да кима и задава въпроси, но все повече се дразнеше от начина, по който асистентката на Хсию, Еми Не-знам-коя-си, хапеше устната си. Бавно. Методично. Без да мисли. Докато драскаше бележки или шепнеше някаква информация на ухото на лингвиста. Горната й устна се отдръпваше, разкривайки белезникавото бяло на левия горен кучешки зъб и резец и розовия й венец, а после с почти ритмична точност започваше да гризе и пуска, да гризе и пуска лявата страна на долната си устна, която постепенно стана почервена от червилото.

Нещо за миг премина или се просмука през фона на екрана, а по средата стоеше брадат мъж — не Лаури, а друг, на име О’Конъл. Отначало Контрол си помисли, че О’Конъл мърмори нещо на непознат за него език. Докато се мъчеше да открие логика и да схване сцената, Контрол едва не позвъни на Грейс още същия миг, за да сподели откритието си. След още няколко кадъра обаче видя, че мъжът всъщност хапе устната си и не спря, докато тя не прокърви; през цялото време погледът му беше втренчен в камерата, защото както Контрол бавно осъзна, нямаше друго място, към което да може да гледа безопасно. Докато дъвчеше, О’Конъл наистина говореше нещо, но думите не бяха уникални — не и след като Контрол бе прочел надписите на стената. Това беше възможно най-първичното и по тази причина, възможно най-баналното послание.

 

 

Последва предсказуем обяд в кафетерията. Стабилизиращ обяд, помисли си той, но думата „обяд“, повторена много пъти, изгуби смисъл и се претопи в „бяг“, а тя — в бягащ бял заек, който се превърна в биолога на потискащата маса, а тя — в експедиция, насядала около лагерен огън, без ни най-малка представа какво я очаква.

Контрол вървеше след Чейни и една версия на Уитби, която го изпълваше ту с опасения, ту със загриженост, а Хсию и Грейс ги следваха. Уитби не беше присъствал на оперативката, но Грейс го беше видяла да се шмугва в един страничен коридор, докато слизаха за обяд, и го беше повлякла заедно с тях към столовата. Всички отстъпваха пред Уитби в естествения му хабитат. Той едва ли харесваше кафетерията само заради храната. Изглежда беше заради откритото въздушно пространство и ясните гледки. Може би просто за да има много посоки за бягство.

Уитби ги заведе до една кръгла масичка от имитация на дърво с ниски пластмасови седалки, сбутана в най-далечния ъгъл, близо до стълбите, които водеха към общо взето празното пространство, известно като „третото ниво“, което току-що бяха освободили и на практика представляваше излъскана площадка с няколко конферентни зали. Контрол се сети, че Уитби е избрал тази маса, за да може да смести тънката си фигура в нишата на стената като предпазлив стрелец — колкото и малко вероятно да изглеждаше това в неговия случай — за да обхване с поглед цялата кафетерия чак до двора и размитата зеленина на тресавището, разтваряща се във влажни мехурчета от конденз по стъклата.

Контрол седна с лице към Грейс, а Уитби и Хсию се настаниха от двете й страни. Чейни се пльосна на стола до Контрол, срещу Уитби. Намусеният хикс на лицето му се приближи към тях и загрижено рече:

— Аз ще удържам крепостта, докато вие си вземете храна, после ще отида и аз.

— Ако ми донесете една круша или ябълка с вода, ще остана вместо вас — отвърна Контрол. Леко му се повдигаше.

Чейни кимна, удари по масата с едрите си ръце и се отдалечи с другите, докато Контрол съзерцаваше голямата снимка в рамка, закачена на стената. Над двайсетгодишна и покрита с прах, на нея се виждаше ядрото на екипа на „Съдърн Рийч“ по онова време. Контрол разпознаваше някои лица от различните си срещи, а погледът му се спря върху Лаури, който няколко години след експедицията още изглеждаше изпит и измъчен. Уитби също беше там, ухилен, близо до центъра. Снимката внушаваше, че някога ученият е бил любопитен, бърз, оптимистичен. Дори изчезналият директор беше там, макар и само като тежка сянка в левия край. Беше надвиснала над другите, решена нито да се усмихва, нито да се мръщи.

По онова време трябва да е била нова в екипа, помощник на тогавашния психолог. Грейс беше постъпила пет години след нея, едновременно с напускането на Лаури. И на двете сигурно не им е било лесно да си проправят път в йерархията и да удържат властта. Това е искало твърдост и упоритост. Може би прекалено много. Но поне беше пропуснала лудостта на първите години, от които бе оцеляла само хипнозата. Криптозоолозите, почти спиритуалистичният подход, въвеждането на парапсихологията, която трябваше да вземе голите факти и да произведе… какво? Информация? Никаква информация не можеше да се извлече от техните гадателства.

Другите се върнаха от бюфета, като Чейни му носеше чиния с круша и вода, както беше помолил. Контрол си помисли, че ако по-късно следобед се случи някаква трагедия и се наложи съдебните медици да възстановяват събитията според съдържанието на стомасите им, Чейни би им изглеждал като придирчива птица, Уитби — като прасе, Хсию — като маниак на тема здравословно хранене, а Грейс — като някой гризач. Тя седеше, облегната на стола си, с два пакета крекери и кафе, сякаш възнамеряваше да ги използва като доказателство срещу него. Той се стегна и се опита да избистри главата си с глътка вода.

— Оперативки всеки четвъртък или през четвъртък? — попита той, само за да опипа почвата и да завърже разговор. Потисна автоматичния си импулс да използва въпроса, за да подхване прикрито изследване на мотивацията в отдела.

Грейс обаче нямаше желание за разговори.

— Искате ли да чуете една история — каза тя и това не беше въпрос. Изражението й подсказваше, че е намислила нещо.

— Разбира се — отвърна Контрол. — Защо не?

Чейни се размърда неспокойно до него, а Уитби и Хсию изглеждаха така, сякаш искаха да се сплескат и смалят, без да поглеждат към Грейс, все едно се беше превърнала в отблъскващ магнит.

Тя впери очи в него и той изгуби желание да гризе крушата си.

— Става дума за агент от „Вътрешен тероризъм“.

Гледай ти.

— Много интересно — рече Контрол. — Известно време и аз бях такъв.

Грейс продължи, сякаш не бе казал и дума.

— Става дума за провалена мисия, третата му подред след края на обучението. Не първата, не втората, а третата, така че няма оправдание. Каква била задачата му? Да наблюдава и докладва за членове на сепаратистка паравоенна групировка по северозападното крайбрежие, базирани в планините, но слизащи в два ключови пристанищни града, за да набират нови хора. — Централата беше убедена, че радикалните клетки в тази групировка имат волята и ресурсите да осуетяват транспорта, да взривяват сгради и много други неща. — Без съгласувани политически възгледи и визия. Предимно невежи бели мъже, на студентска възраст, но неучащи. Няколко радикализирани жени и обичайните други, които не знаят какво са намислили невежите им мъже. И никой от тях не е толкова глупав, колкото агентът.

Контрол стоеше неподвижно. Имаше чувството, че лицето му се пропуква. Ставаше му все по-топло, в тялото му бавно пълзеше гъделичкащ пламък. Нима тя се опитваше да го разруши камък по камък? Пред няколко души от агенцията, с които вече е установил някакво разбирателство?

Уитби изглеждаше така, сякаш към него върви непознат и отдалеч му говори нещо, а той съжалява, че още не може да го чуе. Чейни пухтеше, изразявайки неодобрението си от посоката, в която може би вървеше всичко това.

— Звучи ми познато — каза Контрол, защото наистина беше така и дори знаеше какво следва.

— Агентът прониква в групата или в нейната периферия — продължи Грейс. — Запознава се с някои приятели на хората в ядрото й.

Навъсена и забола поглед в нещо много интересно на килима, Хсию стана, взе таблата си, сбогува се ведро, макар и рязко, и напусна масата.

— Не е честно, Грейс, и ти го знаеш — прошепна Чейни, приведен напред, сякаш за да отправи думите си само към нея. — Засада.

Според Контрол обаче си беше честно. Съвсем честно. След като не бяха приели предварително правилата.

— Агентът започва да следи приятелите и те го отвеждат в един бар. Приятелката на заместник-шефа обича да пийва в това заведение. Тя е в списъка; запомнил е снимката й. Но вместо само да я наблюдава и докладва, този умен агент пренебрегва заповедите и започва разговор с нея в бара.

— Искате ли аз да ви разкажа останалото? — прекъсна я Контрол. Защото можеше, не, искаше, имаше свирепо желание да го направи и изпитваше перверзна благодарност към Грейс, защото това беше толкова човешки проблем, толкова банален човешки проблем на фона на всичко останало.

— Грейс… — обади се отново Чейни с умолителен тон.

Грейс обаче не им обърна внимание, а се обърна към Уитби, който вече нямаше друг избор, освен да я погледне.

— Не само захваща разговор с жената, Уитби… — Ученият изглеждаше толкова слисан от името си, сякаш го беше прегърнала през раменете. — Но я прелъстява, като си казва, че това ще помогне на каузата. Защото е нагъл тип. Защото се чувства като отвързан.

Майка му беше определила това като слух, както определяше много неща, но в случая беше права.

— Преди имахме вилици и лъжици в столовата — каза печално Уитби. — Сега имаме само вилицолъжици.

Той се обърна първо наляво, после надясно, оглеждайки се или за алтернативни прибори, или за бърза възможност да се измъкне.

— Следващия път, когато разказвате историята, не включвайте прелъстяването, защото не се е случило — посъветва я Контрол. В главата му се въртеше пепелносива спирала, а ушите му тихо бучаха. — За сметка на това, може да добавите, че агентът не е имал ясни заповеди.

— Чу човека. Чу го — измърмори Чейни с деликатността на оригващо се магаре.

Грейс продължи да говори директно на Уитби, който се опитваше да привлече вниманието на Чейни с въпросително изражение какво да прави, но колегата му не можеше или не желаеше да го насочи. Да караме докрай. Да изпием отровата. Това беше партизанска война. Щеше да продължи вечно.

— И така, агентът си ляга с момичето — говореше Грейс без триумф в гласа, — макар да знае, че е опасно и че членовете на милицията може да разберат. Шефът му няма представа какво прави. Засега. И тогава един ден…

— Един ден — прекъсна я отново Контрол, защото ако щеше да разказва, трябваше да разкаже поне останалото вярно, по дяволите. — Един ден той отива в бара — това му е едва за трети път — и бива засечен от камерите, поставени предната нощ за наблюдение от гаджето на момичето. — Втория път Контрол не разговаря с нея в бара. Но третия, последен път — да. Сега му се искаше да не го беше правил. Дори не помнеше какво й е казал, нито тя на него.

— Точно така — потвърди Грейс, като лицето й за миг натежа в объркано изражение. — Правилно.

За Контрол това вече беше стар белег, макар да изглеждаше като прясна рана на всеки лешояд, решил да рови в нея, за да откъсне парче гнило месо. Рутината, с която разказваше тази история, преобразяваше Контрол в актьор, драматизиращ отдавна минало събитие от собствения си живот. Всеки път монологът му ставаше все по-гладък, детайлите — по-прости и лесни за сглобяване, думите приличаха на парченца от пъзел в устата му, които изплюваше в съвършен ред, за да образува картина. И с всеки път все повече намразваше представлението. Единственият му друг избор обаче беше да се остави да бъде изнуден от част от миналото си, от която вече бяха изминали повече от седемнайсет години и пет месеца. Въпреки че тя го следваше на всяко ново назначение, защото тогавашният му шеф реши, че Контрол заслужава по-голямо и вечно наказание от това, което бе получил в онзи момент.

В най-лошите версии, като тази, която Грейс бе започнала да разказва, той спеше с момичето, Рейчъл Маккарти, и непоправимо компрометираше операцията. Истината обаче беше достатъчно лоша и сама по себе си. Беше завършил частен колеж като протеже на майка си, отличник и нехаен фукльо, и после обучение в Централата с високи оценки. При първите си две операции беше пожънал голям успех, проследявайки една група през равнини и хълмове в централната част на страната — пикапи и тютюн за дъвчене, самотни площади в малки градчета и закуски с пържена бамя, докато наблюдаваше как онези типове с бейзболни шапки товарят подозрителни кашони в микробуси.

— Допуснах ужасна грешка. Мисля за това всеки ден. Сега то ме води в новата ми работа, кара ме да бъда смирен и концентриран.

Не, не мислеше всеки ден за това. Човек не мисли за такива неща всеки ден, ако не иска да се надигнат и да го погълнат. То просто си стоеше някъде там, безименно: тъжно, мрачно нещо, което му тежеше само понякога. Когато споменът избледнееше достатъчно, щеше да се преобрази в стара травма на рамото, слаба, но достатъчно остра болка, за да я проследи по целия й път до гърба си.

— И така — каза Контрол, а Уитби изглеждаше все по-смазан от двойното им внимание, след като и Чейни се беше изнизал под носа на Контрол. — И така, гаджето записва на лента, че някакъв непознат си говори с момичето му, което вероятно е достатъчна причина за пердах. Обаче решава да накара едно от другарчетата си да проследи въпросния непознат до кафене на двайсетина минути пеш оттам. Агентът не забелязва — забравил е да направи необходимото, за да провери дали го следят, защото е твърде развълнуван и самоуверен. — Защото е наследник на династия. Защото знае много. — И познайте с кого говори агентът? С шефа си. Само че членове на тази паравоенна група вече са имали сблъсък с шефа му преди няколко години, което, както се оказва, е и причината той да не работи лично там, а да изпрати агента. И сега всички знаят, че човекът, който говори с гаджето му, си има приказка и с известен агент на правителството.

Тук той се отклони от сценария, за да напомни на Грейс какво бе преживял тази сутрин:

— Сякаш се носех над всичко и всички, гледах ги отвисоко и се реех във въздуха. Можех да правя, каквото си поискам.

Видя, че тя схвана връзката, но не забеляза да се е почувствала виновна.

— Вече знаят, че човек от тяхната група, Рейчъл Маккарти, е имала контакт с ченгетата, а за капак, гаджето й е от онези властни, ревниви типове с подчертано чувство за собственост. И това гадже се вбесява, като вижда как агентът се връща, на следващия ден и макар че този път той не говори с Маккарти, а само й кима, допуска, че двамата си имат таен метод за комуникация. Достатъчно лошо е, че агентът се е върнал. Гаджето решава, че приятелката му сътрудничи на ченгетата и ги шпионира. И какво, според вас, правят?

Уитби се възползва от възможността да отговори на друг въпрос: измъкна се от масата и се спусна тичешком покрай стената към научния отдел, без дори набързо да се сбогува.

Контрол остана сам с Грейс.

 

 

— Ще познаете ли? — попита той, като насочи цялата тежест на гнева и самоомразата си към помощник-директора и се погрижи всички очи в кафенето, около петнайсетина чифта, да гледат към тях.

За да съживи емоциите на мъртвия сценарий, започна да мисли за неща като „топографски аномалии“, „филма от първата експедиция“ и „хипнотично кондициониране“, обратно на случаите, когато ритуалът повеляваше да си повтаря думи като „подагра“ и „домашно по математика“, за да не свърши твърде бързо при секс.

— Ще познаете ли, по дяволите? — процеди той със силен шепот и порив да се изповяда не пред другите наоколо, а пред биолога.

— Застреляли са Рейчъл Маккарти — отговори Грейс.

— Да, точно така! — изкрещя Контрол с ясното съзнание, че дори хората, обслужващи бюфета, ще го чуят и погледнат.

— Застреляха Рейчъл Маккарти — продължи той. — Въпреки че когато са започнали да търсят мен, аз вече съм си бил на сигурно място вкъщи. След два-три разговора? Съвсем стандартно при наблюдение и опит за проникване според мен. Привикаха ме за дебрифинг, а други, по-опитни агенти поеха операцията. Само че междувременно членовете на милицията са пребили Маккарти и са я завели на върха на изоставена каменоломна. Настоявали да каже истината, просто да им каже истината за човека в бара. Което тя не можела да направи, защото беше невинна и не знаеше, че съм агент. Само че това е бил грешният отговор. В този момент всеки отговор би бил грешен. — И винаги ще бъде. По времето, когато той се вълнуваше, че е помогнал за разрешаването на случая, и съдията вече издаваше заповеди за арести, гаджето беше застреляло Маккарти в главата и я беше оставило да падне мъртва в плитката вода на дъното на пропастта. За да бъде открита три дни по-късно от местните ченгета и случаят да бъде поет от полицията.

С всеки друг на негово място би било свършено, но той беше прекалено зелен, за да го знае. Години по-късно научи, че майка му го е спасила, за добро или лошо. Молила е за услуги. Дърпала е конци. Подкупвала е. Всички обичайни клишета, маскиращи тайните споразумения. Защото, както му каза тя, когато най-после си призна какво е направила, пък и вече нямаше значение, тя вярваше в него и знаеше, че има какво да даде от себе си.

Контрол прекара една година в принудителен отпуск, ходи на терапия, която не можа да поправи пробойната и премина през програма за повторно обучение, за да изкупи грешката си. После му дадоха административна работа на бюро, от която отново успя да се изкачи нагоре до възвишената недлъжност на „човек, който оправя кашите“ с ясното съзнание, че вече никога няма да му възложат задача на терен.

За да го изпратят един ден да управлява странна затънтена агенция. За да изкрещи силно в кафетерията онова, което не можеше да се насили да признае на нито една от приятелките си, пред жена, която явно го мразеше.

 

 

Малката птичка, която бе видял да лети мрачно зад високите прозорци, още беше там, но стрелкането й повече му напомняше на прилеп. Отново се събраха дъждовни облаци.

Грейс седеше пред него, охранявана отвисоко от призраците на миналото. Контрол също седеше. Сега, когато нямаше кой друг да чуе, Грейс щеше да се захване с по-малките му грехове, един по един, без определен ред. Беше прочела досието му, а беше успяла да се добере и до други. Думите се лееха от устата й и тя му разказа и други неща — за майка му, за баща му, а литанията се превърна в безумен парад или шествие, което, колкото и да бе странно, към средата вече не можеше да го нарани. Напротив, постепенно го обзе безчувствено облекчение. Хубаво, говореше му нещо. Виждаше го ясно целия: от уменията до слабостите му, от краткотрайните му връзки до номадския начин на живот, от рака на баща му до двойственото отношение към майка му. Лекотата, с която бе приел факта, че майка му е избрала работата пред семейството и религията. И всичко останало, докрай; в тона й се смесваха недоволно уважение към отказа му да се оттегли и състрадателно раздразнение.

— Вие никога ли не сте допускали грешки? — попита той, но Грейс не му обърна внимание.

Вместо това му подари мотив.

— Този път връзката ви се опита да ме отреже от Централата. Завинаги.

Гласът явно продължаваше да му помага като избягал разярен бик.

— Не съм искал такова нещо.

И да беше, вече не го искаше.

— Отново сте влизали в кабинета ми.

— Не съм.

Макар че не можеше да е сигурен.

— Опитвам се да запазя всичко такова, каквото е, заради директора, не за себе си.

— Директорът е мъртва. Няма да се върне.

Тя отмести очи към прозорците, загледана в двора и блатата след него. Свирепото й изражение го накара да млъкне.

Може би директорът летеше свободно над Зона X или дращеше с начупени от корените нокти в пръстта и тръстиките, мъчейки се да избяга… от нещо. Но не беше тук.

— Помислете колко по-зле може да стане, Грейс, ако ме сменят с друг. Защото никога няма да сложат вас на директорското място.

Истина за истина. Това поне можеше да направи.

— Знаете ли, че току-що ви направих услуга? — каза тя.

— Услуга ли? Сигурно.

Но да, знаеше го. Всичко неудобно и неласкаещо тя бе изстреляла безцелно, бе пропиляла мунициите си със стрелба във въздуха. Беше пуснала всички бръмбари от кутията си с обвинения и неволно му бе показала, че няма да я използва в бъдеще.

— Вие много приличате на нас — каза тя. — Човек, който е допуснал много грешки. Който просто се опитва да се справя по-добре. Да бъде по-добър.

Подтекст: не можете да решите проблем, който не е бил решен трийсет, години. Няма да ви позволя да изпреварите директора. И каква бе уловката в това? Към какво го тласкаше или от какво го отклоняваше?

Контрол само кимаше, не защото беше съгласен или несъгласен, а защото беше изтощен. После се извини, заключи се в тоалетната и повърна закуската си. Помисли си дали не се разболява или тялото му яростно отхвърля всичко в „Съдърн Рийч“.