Джеф Вандърмиър
Агенцията (15)

014: Героичните герои на революцията

По-късно, докато беше затънал в бележките, запушил ушите и очите си с тях, за да забрави за Грейс, му позвъниха от експедиционното крило и развълнуван мъжки глас му съобщи, че биологът „не се чувства никак добре — казва, че днес не може да разговаря“. Когато попита какво й е, гласът му отговори: „Оплаква се от крампи и има температура. Лекарят каза, че е настинка“. Настинка? Настинката не беше нищо.

„Нисък старт.“ Бележките и срещите с биолога бяха все още негова територия. Не искаше да отлага; щеше той да отиде при нея. С малко късмет нямаше да налети на Грейс. Би могъл да се възползва от помощта на Уитби, но когато го потърси, той се беше покрил.

Докато казваше на Гласа, че скоро лично ще намине, Контрол осъзна, че това може да е маневра — очевидно за да покаже, че не желае да се съобразява с него, но и може би за да го подмами да й даде преднина, да потвърди, че тя има власт над него. Главата му обаче гъмжеше от откъслечни бележки, от мистерията за възможното нелегално преминаване на границата от директора, от смъртоносното ехо на приглушената вътрешност на кутии с бижута. Искаше да я изчисти или поне за малко да я напълни с нещо друго.

Излезе от кабинета си и тръгна по коридора. За първи път видя част от персонала в престилки. Заради него ли беше това? „Писна ли ти?“, промърмори блед, изпит мъж, който му изглеждаше смътно познат, на чернокожата жена до себе си, докато се разминаваха. „Нямам търпение да продължим“, гласеше отговорът. „Ти наистина предпочиташ това място, нали?“

Дали не трябваше да играе повече по правилата? Може би. Не можеше да отрече, че биологът се беше загнездила в съзнанието му: лек натиск, който стесняваше пътя му към експедиционното крило, смъкваше тавана надолу и караше безкрайния език на грубия зелен мокет да се увива около него. Започваха да съществуват в някакво преходно пространство между разпита и разговора, което не можеше точно да определи.

— Добро утро, господин директор — поздрави го Хсию, вдигайки неочаквано глава от чешмата вляво, като внезапно оживяла кукла в театър или арт инсталация. — Всичко наред ли е?

Беше, допреди секунда. Защо сега да е различно?

— Просто изглеждате много сериозен.

А може би вие днес не сте особено сериозна? Но не го каза, само се усмихна и продължи по пътя си, оставяйки след себе си лилипутския подотдел по лингвистика.

Всеки път, когато биологът кажеше нещо, светът му се променяше, което той намираше в определен смисъл подозрително и негодуваше срещу начина, по който отвличаше вниманието му. Но не, нямаше флирт, нямаше дори обикновена емоционална връзка. Категорично знаеше, че няма да се фиксира прекалено или да бъде обсебен, нито да тръгне по някаква спирала надолу, ако продължат да разговарят, да споделят същото пространство. Това не влизаше в плановете му, не отговаряше на профила му.

Експедиционното крило имаше четири видими нива на сигурност, като стаята за дебрифинг, която обикновено използваха, се намираше в края на външното ниво, непосредствено след зоната за деконтаминация, в която се проверяваше всичко — от бактериите до призрака на ръждивия пирон, на който си се убол на каменистия плаж, когато си бил на десет. Предвид факта, че биологът беше прекарала часове на изоставен паркинг, пълен с плевели, ръждиви метали, напукан бетон и кучешки лайна, преди да пристигне, това изглеждаше безсмислено. Но въпреки всичко го правеха, без усмивка, със спокойствие и ефективност. Оттам нататък всичко беше ослепително бяло и контрастираше с избледнялото медно-синьо на стаите по коридора. Имаше още три заключени врати между останалата част от сградата и жилищните помещения, иначе казано, килиите. По черно-белите, абстрактно-модернистични мебели бяха налепени текстура и тон, които някога може да са били футуристични, но сега изглеждаха ретро-футуристични. Това е версия на стол. Това е подобие на маса, на плот. „Безмилостните“ стъклени стени, както би се пошегувал баща му, бяха гравирани и изрисувани с прости сцени от дивата природа, сред които редица от тръстики с нещо като блатен ястреб, носещ се над тях. Като повечето такива мебелировки, всичко беше безкрайно остаряло, все едно взето от декорите на нискобюджетен научнофантастичен филм от седемдесетте. Липсваше му флуидността и усещането за замръзнало движение, които баща му някога се опитваше да придаде на абстрактните си скулптури.

В минималистичното фоайе и стаите за записи, служещи за преамбюл към жилищния отсек, човек можеше да намери фотографии и портрети без никаква връзка с реалността, достатъчни за цял роман. Снимките бяха внимателно подбрани, за да представят следекспедиционни успехи, но усмивките и радостните лица всъщност бяха на участниците по време на подготовката, често предшестваща катастрофални мисии, или на наети актьори. Според Контрол още по-зле беше дългата редица от портрети, която стигаше чак до стаите. На тях се виждаха всичките двайсет и пет завърнали се членове на първата експедиция, триумфиращите пионери в „непокътнатата пустош“, която беше убила всички, освен Лаури. Това беше алтернативната реалност, която всички служители, влизащи в контакт с участниците в експедициите, трябваше да поддържат. Измислица, съпътствана от скалъпени легенди за храброст и издръжливост, предназначени да събудят същите качества в следващите експедиции. Като прославените герои на революцията в някоя социалистическа диктатура.

Какво означаваше това? Нищо. Дали биологът беше повярвала? Може би. Легендата искаше да й се вярва, молеше да й се вярва: историята на добрата, стара гордост, която казва „Можем да успеем!“ Запретвайте ръкави и се хващайте на работа; ако се постараете достатъчно, ще се върнете живи и здрави, а не като съсипано зомби с отнесен поглед и рак вместо характер и непокътната краткосрочна памет.

 

 

Намери Призрачната птица в стаята, на нара й, или както някой друг би се изразил, на леглото й. Стаята съчетаваше атмосферата на варосана казармена барака, летен лагер и западнал хотел. Същите бледи стени, макар че тук прозираха боядисани графити, като в затворническа килия. На високия таван имаше капандура, а отстрани — тесен прозорец, твърде високо, за да може биологът да надникне през него. Леглото беше вградено в отсрещната стена, а срещу него имаше телевизор и дивиди плейър: само за одобрени филми и канали. Нищо твърде реалистично. Нищо, което би могло да запълни петната от амнезията. Предимно стари научнофантастични филми, фентъзи и мелодрами. Документалните филми и новините бяха в списъка „Забранени“. Предаванията за животни можеха да попаднат и в двете категории.

— Реших този път аз да ви посетя, щом не се чувствате добре — каза той през хирургическата си маска. Вече го бяха осведомили, че е дала съгласието си.

— Решихте да развалите болното ми забавление и да се възползвате, че не съм в кондиция — отвърна тя. Очите й бяха кървясали и със сенки, лицето й беше изпито. Още носеше същия странен военно-чистачески костюм, само че този път с червени чорапи. Макар и болна, изглеждаше силна. Единствената му мисъл беше, че сигурно прави страшно много лицеви опори и набирания.

— Не — отвърна той, като завъртя един яйцевиден пластмасов стол и преди да премисли как ще изглежда, се озова облегнат назад с неудобно разперени крака. Дали не позволяваха истински столове по същата причина, по която на летищата имаше само пластмасови ножове? — Не, разтревожих се. Не исках да ви разкарвам до стаята за дебрифинг. — Помисли си дали лекарствата не са замъглили мозъка й, дали няма да е по-добре да се върне по-късно. Или пък не. Вече болезнено усещаше силовия дисбаланс между двамата в тази обстановка.

— Разбира се. Охлювите форус са известни със своята любезност.

— Ако бяхте прочели по-нататък в учебника си по биология, щяхте да видите, че наистина е така.

Това му спечели апатичен смях, но и я накара да се обърне на другата страна на леглото-нар и да прегърне още една жълта възглавница. Той видя V-образните очертания на гърба й, опънатата тъкан на ризата й, нежните косъмчета по гладката й кожа личаха с микроскопска яснота.

— Ако искате, можем да отидем в общите помещения?

— Не, трябва да ме видите в неестествената ми среда.

— Изглежда доста добре — каза той и веднага съжали.

— Призрачната птица обикновено прелита около петдесет квадратни километра на ден, а не крачи напред-назад примерно стотина метра.

Той потръпна, кимна разбиращо и промени темата.

— Помислих си, че днес можем да поговорим за съпруга ви и за директора.

— Няма да говорим за съпруга ми. А директорът сте вие.

— Съжалявам. Имах предвид психолога. Грешка на езика — поправи се той, като едновременно се проклинаше и си прощаваше.

Тя се извърна леко, колкото да повдигне вежди, скрила дясното си око във възглавницата, после пак се взря в стената.

— Грешка на езика?

— Имах предвид психолога.

— Не, мисля, че имахте предвид директора.

— Психолога — упорито повтори той. Може би твърде раздразнено. Нещо в небрежната атмосфера на ситуацията го тревожеше. Не биваше да навлиза в личното й пространство.

— Щом казвате. — След това, сякаш се забавляваше с неудобството му, пак се обърна странично, за да го погледне, без да пуска възглавницата. После сънено-нагло попита: — Какво ще кажете да разменим информация?

— Какво имате предвид?

Макар да знаеше точно какво има предвид.

— Вие ми отговаряте на въпрос и аз ви отговарям на въпрос.

Контрол помълча, претегляйки ползите и опасностите от предложението. Можеше да я излъже. Можеше да я лъже цял ден и тя никога нямаше да разбере.

— Става — съгласи се той.

— Добре. Аз ще започна. Женен ли сте и били ли сте женен?

— Не и не.

— Нула на две. Гей ли сте?

— Това е още един въпрос, но не.

— Прав сте, питайте сега вие.

— Какво се случи при фара?

— Твърде общо. Бъдете по-конкретен.

— Когато влязохте, качихте ли се догоре? Какво намерихте?

Тя седна, подпряна на стената.

— Това са два въпроса. Защо ме гледате така?

— Не ви гледам. — Тъкмо беше забелязал гърдите й и сега се опитваше отново да ослепее за тях.

— Но това са два въпроса.

Явно беше реагирал правилно.

— Да, за това сте права.

— На кой да ви отговоря?

— Какво намерихте?

— Кой е казал, че си спомням?

— Вие самата. Затова ми кажете.

— Дневници. Много дневници. Засъхнала кръв по стъпалата. Снимка на пазача.

— Снимка ли?

— Да.

— Можете ли да я опишете?

— Двама мъже на около петдесетина години, застанали пред фара, и едно момиче отстрани. Пазачът на фара по средата. Знаете ли как се казва?

— Сол Еванс — каза той, без да се замисли. Но не виждаше нищо лошо в това; вече размишляваше над факта, че снимката от кабинета на директора съществува и във фара. — Това беше вашият въпрос.

Тя видимо се разочарова. Намръщи се и отпусна рамене. Веднага стана ясно, че името „Сол Еванс“ нищо не й говори.

— Какво още можете да ми кажете за снимката?

— Беше поставена в рамка, закачена на стената на средната площадка, а лицето на пазача беше оградено с кръгче.

— Оградено ли? Кой го е оградил и защо?

— Това е нов въпрос.

— Да.

— Какви са хобитата ви?

— Какво? Защо?

Това беше въпрос за широкия свят, не за „Съдърн Рийч“.

— Какво правите, когато не сте тук?

Контрол се замисли.

— Храня котката си.

Тя се засмя сподавено, а накрая се закашля.

— Това не е хоби.

— По-скоро призвание — призна той. — Освен това тичам и обичам класическа музика. Понякога играя на шах. Гледам телевизия. Чета книги — романи.

— Нищо кой знае колко особено — отбеляза тя.

— Никога не съм твърдял, че съм уникален. Какво друго си спомняте от експедицията?

Тя присви очи, притискайки с вежди останалата част от лицето си, сякаш това щеше да освежи паметта й.

— Много общ въпрос, господин директор. Много общ.

— Можете да отговорите, както желаете.

— О, благодаря.

— Исках да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Почти винаги знам какво искате да кажете.

— Тогава ми отговорете.

— Играта е доброволна — напомни му тя. — Можем да я прекъснем по всяко време. Може би аз искам да я прекъснем сега.

Пак тази дързост или нещо друго?

Тя въздъхна и скръсти ръце.

— Горе се случи нещо лошо. Видях нещо лошо. Но не съм сигурна какво точно. Зелен пламък. Обувка. Объркано е, като в калейдоскоп. Идва и си отива. Имам чувството, че приемам чужди спомени. От дъното на кладенец. Насън.

— Чужди спомени?

Тя му хвърли предупредителен поглед.

— Мой ред е. С какво се занимава майка ви?

— Секретно е.

— Обзалагам се — отвърна тя с преценяващ поглед.

 

 

Скоро след това Контрол приключи срещата. Какво в крайна сметка беше истинската емпатия, ако не понякога да се отвърнеш и да оставиш някого на мира? Уморена и в стаята си, в съзнанието му тя не толкова бе изгубила остротата си, колкото бе станала почти прекалено отпусната.

Тя го объркваше. Той продължаваше да съзира в нея аспекти, за които не бе и подозирал, аспекти, които не съществуваха в биолога, каквато я познаваше от папките и записите. Днес имаше чувството, че разговаря с по-млада жена, по-свободна и словоохотлива, но и по-уязвима, ако бе решил да изследва в тази посока. Може би защото беше нахлул в нейна територия, докато беше болна; а може би тя по някаква причина изпробваше различни характери. Част от него тъгуваше по конфронтиращата се Призрачна птица.

Докато вървеше по обратния път през нивата на сигурност, покрай фалшивите портрети и снимки, Контрол се замисли, че тя поне бе признала, че част от спомените й от експедицията са непокътнати. Това беше напредък. И все пак му се струваше, че върви прекалено бавно; от време на време му се струваше, че всичко се случва прекалено бавно, че му отнема твърде много време да разбере. Някъде тиктакаше часовник, който не можеше да види, който беше извън способностите му истински да види.

Един ден и нейният портрет щеше да виси на стената. Дали моделите позираха за портрета си приживе или го правеха по снимка? Щеше ли да й се наложи да разказва някакви измислици за преживяванията си в Зона X, без дори да си спомня докрай какво действително се е случило?